Гунел Линде
Смешни семейства (8)

Семейство Давай

Дойде ли ред на празник и веселие на улица „Близнаците“, домакините не се колебаят кого да поканят най-напред: семейство Давай, което живее сега в къщата на номер 5. Как само умеят да се забавляват всички Давай — царски! Таткото се казва Хоп и няма равен на себе си в свиренето на хармоника и в четенето на думи отзад напред. Майката се казва Думба. Тя умее да танцува танго и хабанера, като вместо с кастанети потраква със сухи корички хляб. В такива моменти винаги се качва отгоре на масата. А понякога танцува и румба и хората все питат думба ли е името на този танц, или румба. Децата на татко Хоп и мама Думба се казват Троп и Лумба. Троп е вече голямо момче — ходи на училище и по цял ден разсмива класа до сълзи. А Лумба е почти бебе. Но тъй или иначе, умее да прави „бъ-бъ-бъ-бъ-бъ“ с пръст на устничките си.

Веднъж в училището, в което ходят всички деца на нашите смешни семейства, класът на Троп имаше голямо тържество. Троп заведе на тържеството и сестричката си Лумба. Всички трябваше да дойдат маскирани и да носят лимонада, по две хлебчета и по три сладки. Учителката щеше да се погрижи за топли кренвирши, а иначе всеки имаше за задача да измисли по някоя изненада. Троп имаше две изненади. Едната беше сестричката му, която заведе маскирана като куче. А другата — три хартиени чувала, пълни с пуканки. Пуканките приготви майка му. Всяко дете имаше право да си напълни шапката с пуканки. Троп следеше отстрани и ако някой се полакомеше за още, всеки път предупреждаваше:

— Пазете се от кучето! То хапе! Я излай, Лумба!

— Мяуу! — отвръщаше Лумба, която беше още почти бебе.

Учителката се бе погрижила също за грамофон с усилватели. Нали се предвиждаха и танци. Отначало никой не искаше да танцува, защото всички гледаха да изядат сандвичите и да изпият лимонадата. Но постепенно кренвиршите свършиха, всеки получи своя дял от пуканките и тогава учителката предложи:

— А сега нека да потанцуваме! Канят не само кавалерите, но и дамите!

Настъпи истинска надпревара кой пръв ще каже „Може ли?“ и така ще избере партньора си. И когато всички заразмахваха ръце, крака, лакти, в един ъгъл остана да стърчи само учителката. Троп покани своето куче, защото никой не искаше да танцува с бебешор. Той се въртеше в кръг с Лумба на ръце. Но изведнъж забеляза, че учителката стои настрана и също няма с кого да танцува.

— Защо не поканите някого, нали казахте, че и дами канят? — каза той, след като си проби път до нея.

— Ами срам ме е — отвърна учителката.

— Тогава хайде с нас! — хвана я той за ръка.

Така учителката също се включи във веселието и затанцува в единия край заедно с Троп и Лумба. Тържеството беше вече в разгара си. Е, в спор коя плоча да бъде пусната, понякога решаваше по-силният. Но това бяха нищо и никакви приятелски счепквания. Счупиха се само две плочи. Троп успя да танцува по веднъж с всяко едно от момичетата и три пъти с учителката. Накрая играха и на „Сляпа баба“. Всички обявиха тържеството за най-хубавото, което са имали някога, нищо, че то беше първо. На никого не му се тръгваше.

— Жалко, но наистина не можем да останем тук цяла нощ, защото портиерът иска вече да заключи училището и да върви да спи — каза накрая учителката.

След като всички слязоха на потъналия в мрак двор, Троп измисли още една изненада. Скри се в мазето заедно с Лумба и няколко други деца, за да проследят учителката на път за вкъщи. Той предложи да вървят подире й, докато видят, че се разтреперва от страх, а после внезапно да изскочат, да й се разкрият и да я изпроводят до дома, за да не върви самичка…

Заедно с Троп в мазето се скриха Става, Бива, Недей и Кротко. А също и едно момче на име Стой Престани. Те се скриха в най-затънтения край, като надничаха през едно тясно прозорче почти на височината на тавана. Изведнъж светлината угасна. Портиерът бе изключил всички лампи в училището. Той излезе, затвори вратата и тръгна с бърза крачка към къщи. След малко се появи и учителката.

— Да не бързаме още — прошепна Кротко. — Нека й дадем малко преднина!

— Добре, обаче да тръгваме вече — каза Троп. И се втурна към вратата на мазето. Но тя беше заключена!

Троп хвърли всичките си сили да клати бравата нагоре-надолу. Напразно — портиерът беше заключил както трябва.

— Учителке! Учителке! — развикаха се всички.

Само че учителката имаше вече толкова преднина, че не ги чу. А те бяха заключени в мазето! И отвсякъде ги обграждаше мрак. Някои бяха готови веднага да ревнат. Но Троп предложи всички да се хванат за ръце и той да ги поведе в колона към прозорчето на мазето.

— Никой не знае къде сме се дянали — въздъхна Недей. — Никога няма да ни открият. Тук ще си умрем!

— За нищо на света, докато съм жив и още дишам — каза решително Троп.

Той започна да опипва земята под избеното прозорче. Какво имаше по пода, преди да угасне светлината? Дали нямаше нещо, което да им влезе в работа?

— Помогни ни, Господи… — подхвана Недей.

— Престани. Нищо няма да помогне — прошепна Стой Престани.

Но Троп продължи да търси, докато най-сетне напипа колелото в ъгъла. Веднага провери дали има фар. А то имаше. Трябваше само да повдигнат задното колело и да повъртят педалите. И ето че силна светлина озари мрака. Фарът беше в ред!

— Трябва да даваме сигнали с фара на колелото, докато някой ни забележи! — разпореди се Троп.

Бива и Става трябваше да придържат от двете страни задното колело, а Троп завъртя педалите.

— Насочете фара към къщата срещу училищния двор — каза Троп на Недей.

Те осветиха прозореца на една жена, която тъкмо влизаше в кухнята.

Но какво я засягаше нея, че от някакво си избено прозорче идеше светлина?

— Я размахай шапка пред фара, та да си проличи, че това са светлинни сигнали — обърна се Троп към Кротко.

Но докато Кротко се накани, жената се извърна с гръб към тях.

— Остави. Безполезно е! — каза Стой Престани.

Жената от отсрещната кухня се обърна отново с лице към тях и заслони очи с ръка.

— Видя ни! Видя светлината! — заликува Бива.

Но жената свали ръка и спусна щорите, за да не я заслепява светлината.

— Загубени сме! — въздъхна Стой Престани.

Троп обаче продължи да върти педалите.

Ето че покрай прозорчето мина някакъв мъж. Той беше толкова наблизо, че фарът го освети до коленете.

Троп продължаваше да върти педалите. Кротко помаха известно време с шапката си. И ето че мъжът се спря. Той извади носна кърпа и лъсна на светлината на фара обувките си. Сетне продължи.

— Остави. Безнадеждно е! — въздъхна Стой.

Но Троп продължи да върти педалите. Наоколо не се мяркаше жива душа — отначало, по-после, цяла вечност. Троп продължаваше да върти. Някъде по-встрани минаха майка с малко момиченце. Момиченцето я задърпа, като искаше да я спре. То сочеше светлината. Но майката не се извърна нито веднъж.

— Не виждаш ли, че няма никакъв смисъл — простена Стой. — Остави този фар, и на тъмно можем да умрем.

Но Троп продължи да върти педалите.

— Ще продължавам колкото си искам, ясно! — каза той. — Никакво умиране, ами да въртим педалите!

И те въртяха ли, въртяха педалите, повдигаха колелото, махаха с шапка и фарът непрекъснато светеше.

Стой седна на земята и зари лице в шепи. Нямаше сили за каквото и да е повече. Само стенеше. Тогава Лумба пропълзя до него и започна да прави „бъ-бъ-бъ-бъ-бъ“ с пръстче върху устничката си. Тя беше толкова малка, че всичко й се струваше приятно и забавно. Въпреки заобикалящия ги мрак. А Троп продължаваше да върти педалите.

И ето че се появиха два женски крака в обувките на учителката. Отминаха. Кротко помаха с шапката подир тях. В следния миг краката се върнаха. И се видя, че това не са просто обувките на учителката, а самата тя — от глава до пети. Видя се съвсем ясно, защото тя коленичи и каза:

— Да вярвам ли на очите си — какво търсите тук в мазето?! Защо не сте вече вкъщи и в леглата?!

Поне на тях им се стори, че каза точно така. После се изправи и изчезна като останалите минувачи. Но вратата не се отвори.

— Видя ли! — въздъхна Стой. — Знаех си аз, че всичко е напразно!

— Ами нали най-напред трябва да иде за ключа — каза Троп, но за всеки случай продължи да върти педалите.

И ето че учителката пъхна ключа в ключалката. Тя се беше върнала да провери дали не е загубила едната си ръкавица в училищния двор. Щом видя блещукането откъм мазето, веднага съобрази, че тази светлина в опустелия училищен двор не ще да е току-така.

— А сега ще повъртя педалите, за да можете да намерите ръкавицата си! — обърна се Троп към учителката.

Че като писна Лумба — и тя искаше да повърти педалите, — целия двор огласи!

— Ако остане на такива като Престани, излиза, че човек трябва да си седи на едно място, докато изгние — каза Става на Бива на път към къщи. — Аз съм за съседите Давай!

— И аз — съгласи се Бива Дада.