Гунел Линде
Смешни семейства (10)

Давай и Престани — иманяри

Хайде да продължим разходката по улица „Близнаците“ отново заедно. Шатрата на цирка е вече издигната. Тигрите са в клетките си. Ти май огладня? Добре, отиваме да си купим топли кренвирши от павилиона. А сега да се върнем отново при шатрата на цирка, за да видим какво става там. Но там не става нищо. Затова да погледаме ония мъжаги, дето тъкмо разкопават улицата. Направили са вече голям изкоп — чак до телефонните кабели, които ще поправят. Защото от много приказване те са се прекъснали. На улицата е докаран и багер, който свършва основната част от работата. Поправката отнема само пет минути. Раз-два и готово! Сега остава да запълнят отново изкопа.

Ето че покрай нас минава Хоп Давай. Тръгнал е към младежкия клуб, за който отговаря. Негова задача е да отключва и заключва клуба и да организира най-различни занимания за всички младежи, които го посещават. Лумба е яхнала татко Давай на конче, той е принуден да я вземе със себе си в младежкия клуб, защото тя е още много малка и не може да остава сама вкъщи. А мама Давай е екскурзоводка и отново е на път с група. Лумба стиска любимото си одеялце, без което не може нито миг. Точно сега те минават покрай нас. Ние с теб не им обръщаме много внимание, защото сме изцяло погълнати от багера. Очакваме той да заработи отново. Но какво става? Какво е това одеялце, което полита към уличния изкоп и изчезва в него? Мръсновато одеялце с разнищени ресни. Откъде ли се взе?

Представа нямам на кого може да е. А ти? Обръщаме се и двамата да видим кой го е хвърлил, но наоколо няма никой. Татко Давай и Лумба са отминали. Само Ненелия скача наблизо на въже.

— Тук ли му е мястото на това одеялце? — обръщаме се ние към нея.

— Не-е — отвръща тя.

— А няма ли да го вдигнеш? — питаме ние.

— Не-е — казва тя.

Тогава виждаме на другия тротоар на улицата татко Престани. Той е полицай и обикаля наоколо с ръце на гърба. Ето че и той поглежда в изкопа.

— Кога ще престанете да хвърляте парцали в изкопа? — скарва ни се той.

— Ние не сме хвърляли одеялцето — защитаваме се ние с теб. — Някой трябва да го е изтървал. Моля, заведете го в книгата за загубени вещи. Така хората ще си го намерят!

— О, престанете! — казва Край Престани и продължава обиколката си. Той знае, че хората обичат да вземат полицията на подбив и не иска да става за смях. Тогава ние с теб решаваме да извадим одеялцето. Идеята ни идва почти едновременно. Челюстите на багера застрашително са надвиснали над изкопа, а багеристът е на мястото си и всеки миг може да натисне някой от лостовете, които държи. Тогава, ако не внимаваме, има голяма опасност да попаднем между челюстите на багера. Въпреки това ние се каним да спрем багериста и да слезем в изкопа, за да приберем одеялцето, но… Вече е късно — хряс! — багерът напълва челюсти с пясък и чакъл от камарата, която се издига до него и — хърт! тряс! — изсипва коравия си залък върху одеялцето в изкопа.

Отнякъде долита плач. Оглеждаме се и виждаме в далечината Лумба, която, все така яхнала татко си, реве с цяло гърло. Гледа към нас и отчаяно ръкомаха. Воплите й заглъхват зад ъгъла. Как не се сетихме по-рано — та това е одеялцето на Лумба! Нейното любимо одеялце, без което тя не може нито миг! Нейното най-скъпо съкровище!

— Хряс! Хърт! Тряс!… Хряс! Хърт! Тряс! — трещи и бълва багерът.

Ти сочиш надолу към изкопа, а аз махам на багериста да спре, но той не проумява нищо. Тогава хукваме да догоним Лумба и татко й. По плача на Лумба се ориентираме накъде отиват.

Татко Давай е стигнал вече до младежкия клуб. Сега отключва вратата. В същия миг вътре се втурват много момчета и момичета, дошли да играят тенис на маса, да послушат плочи или да се занимават с нещо друго. Татко Давай остава при вратата, защото го заговаря полицаят, а Лумба продължава да плаче.

— Какво има? — пита Хоп Давай.

— Ами колко пъти ще викам на Лумба да престане. Тя така пищи, че ми пречи да мисля! — казва Край Престани.

— Какво казваш? — недочува Хоп. — Малката така реве, че нищо не чувам.

— Престани! — повтаря полицаят.

Но Лумба няма ни най-малко намерение да престане. Сякаш са й казали: „Давай! Още по-силно!“ И тя направо се облива в сълзи. Личи си, че не плаче от инат. Причината явно е сериозна. Само дете, което е загубило единственото си любимо одеялце в някакъв далечен изкоп, може да плаче така. Татко Давай влиза заедно с нея в младежкия клуб и затваря вратата, за да не я слушат поне хората на улицата. Той все още не може да разбере защо е този плач. Но ето че ние го настигнахме. И сега ще влезем в младежкия клуб.

Вътре гъмжи от младежи. Те не обръщат много-много внимание на разплаканата Лумба, защото почти не я чуват, когато грамофонът свири. А ето че пускат грамофона още по-високо. И Лумба все едно припява солото на барабаните.

А сега да видим къде ли е чичо Давай.

Той е оставил Лумба на земята до грамофона и е отишъл да търси с какво да я залъже. В залата за тенис на маса го няма, няма го и в гардеробната, нито на бюфета за лимонада. Хайде тогава нагоре към тавана. Няма го. Тогава към мазето… и ето го най-сетне — откриваме го зад камара сандъци, кашони и какви ли не още неща.

— Ей сега идвам! — обажда се той. — Трябва само да намеря едно нещо.

Чакаме, чакаме, нали трябва да му разкажем за одеялцето, но най-после ни омръзва и решаваме да се включим и ние в търсенето, дано свърши по-бързо.

— Какво търсим всъщност? — сещаме се по едно време да попитаме.

— Трябва да намеря любимото одеялце на моята дъщеричка — казва татко Давай, — защото тя просто не може без него. Ще се скъса от плач, ако не изникне отнякъде. Умът ми не го побира къде може да сме го забутали! Търсих го навсякъде в тази сграда!

— Да, но то е под земята! — възклицаваме ние и му разказваме цялата история.

Татко Давай пребледнява като платно. Хукваме заедно към улица „Близнаците“. Да се не начудиш колко работа може да свърши един багер за толкова кратко време! Изкопът вече отдавна е запълнен, пръстта отгоре е заравнена с валяк, а наоколо са поставени прегради. Остава да се асфалтира и готово. Но това ще стане утре, защото работният ден е приключил. Багеристът и останалите работници са вече по домовете си.

— Закъсняхте! — викаме ние. — Ами сега?!

— И вие сте съвсем сигурни, че одеялцето е останало там долу? — пита Хоп.

— Да, сигурни сме.

Татко Давай тръгва с бавна крачка към младежкия клуб. Лумба все така плаче. Рита с крака във въздуха и блъска главата си в шкафа на грамофона. Не едновременно, а последователно.

— Трябва да извадя одеялцето! — казва татко Давай и взема Лумба на ръце. — Иначе тя ще се скъса от плач.

— Какво е станало? — питат момчетата и момичетата от младежкия клуб.

Налага се отново да разкажем историята.

— Лумба трябва да си получи одеялцето, две мнения няма! — обажда се някой.

— Всички знаем колко важно нещо е любимото одеялце! — добавя друг. — Моето братче също си има любимо одеялце.

— Нашият Линус също! — казва трети.

— Да беше обикновено одеялце, бих го оставил да изгние в земята — казва Хоп. — Щяхме да купим друго или да минем и без него, но Лумба е свикнала да си играе, да се завива и да спи само с това прекрасно и незаменимо одеялце — за нея то е единствено. Тъй че трябва да го извадя оттам!

— Ще помогнем и ние! — викаме ние с тебе и всички останали.

Грабваме по една лимонада и две лопати и се връщаме вкупом на улица „Близнаците“. Някои отърчават до къщи, за да донесат кофички, лопатки и лъжици. Аз започвам да копая с голи ръце, а ти намираш една празна консервна кутия, която става за тази цел. Лумба седи отстрани и се дере от плач. Голямо копане пада. Лимонадата свършва бързо и някои отиват до домовете си да вечерят. Но бързо се връщат. Една от детските лопатки се счупва. Мен ме заболяват вече пръстите, а татко Давай е плувнал в пот. Въпреки това от одеялцето ни дели още много пръст. Засега сме разчистили само изравнения от валяка най-горен слой и сме направили неголяма дупка в средата на засипания изкоп. Смятаме, че одеялцето е заровено в средата.

— А може би в този край — сочиш ти.

— Не, в онзи — казвам аз.

Работим до един с всички сили.

— Давайте, давайте още — казва татко Давай от време на време.

Но когато се задава чичо Типтоп, му идва нова идея. Защото той е човек, който може да оправи всичко.

— Не можеш ли да докараш багера, че да разкопаем отново засипаната яма? — пита татко Хоп.

Защо пък да не може? Чичо Типтоп се качва на багера и след кратко човъркане отваря вратата. Сяда вътре и пробва лостовете.

— Пазете се, започвам! — провиква се той.

Всички излизат от дупката и застават встрани.

Скръц-скръц! — подхваща багерът и продължава сетне с пълна па̀ра както преди: — Хряс! Хърт! Тряс! — Отваря широко челюсти и захапва надълбоко.

Внезапно насред изкопа изниква човек, който маха с ръце.

— Престанете! — крещи полицаят. — Това да не е детска площадка! Кой ви е разрешил да разкопавате отново улицата? Ти, малката, млъкни! А вие там в машината не сте никакъв багерист! Изключете машината и бързо долу, че да не обърна дебелия край! Да не би да е ваш багерът!

— Давай! — вика татко Хоп.

— Престанете! — крещи полицаят.

Ами сега? Може би трябва ние с теб, като най-добре запознати със случая, да кажем няколко думи на полицая. Отиваме при него и го дръпваме за ръкава.

— Става дума за любимо одеялце — обясняваме му ние. — Онова, дето е в изкопа, дето го засипаха с пръст. Което трябваше да бъде прибрано. Нали искахме да го заведете в полицията като загубена вещ! Чуйте само колко е нещастна Лумба! Именно тя го е изтървала в изкопа!

— Няма да мигне никога вече, ако не й върнем одеялцето. Знам си аз — намесва се Хоп. — То е единственото й съкровище!

Сега е ред на татко Престани да побледнее като платно.

— Ама за любимо одеялце ли става дума! — казва той. — Майчице! Нашата Стига също имаше любимо одеялце. А Стой има любима пижама. Тъй кажете! Това е вече друга работа. Любимото одеялце си остава любимо одеялце и толкоз! То не може да гние в някакъв си изкоп. Не виждам друг изход, освен да обявя извънредно положение.

— Това пък какво е? — недоумяваме ние. — Означава ли, че можем да копаем?

— Да, стига онзи там горе да знае как се управлява машината — казва полицаят.

А той знае. Вече се убедихме.

— Стига сте стояли и зяпали — разгорещява се полицаят. — Ама и вие сте ми едни иманяри! Престанете вече с този мързел, край вече!

— Искаше да каже „Давайте!“ — пояснява татко Хоп Давай.

И ние се залавяме отново за работа.

— Хряс! Хърт! Тряс! — подхваща и багерът.

Татко Престани се запътва към полицейския участък, за да провери в инструкциите си дали няма някакъв специален параграф за любими одеялца. Трябва да има. Макар че в момента не си спомня нищо такова.

На първия ъгъл среща госпожа Престани.

— Стига вече! Нима ще позволиш да вдигат такъв шум! — протестира тя.

— О, престани — казва господин Престани. — Аз съм полицай и аз решавам какво може и какво не!

Баста Престани така се стъписва, че не знае какво да каже.

На път към полицейския участък полицаят среща още много хора. Най-напред един сърдит господин, който очаква от него да се заеме с врещящото момиченце. Да му обясни, че е забранено да се плаче толкова отчаяно.

— Престанете с тези приказки — прекъсва го полицаят. — Нищо не разбирате. След малко всичко ще е наред!

Сетне се задава една разярена госпожа, която настоява да се спре гърмящият багер. Полицията била длъжна да взема мерки срещу всякакво гърмене и трещене. Така всеки миг можело да я заболи главата.

— О, престанете — отговаря и този път полицаят. — Багерът трябва да работи. Иначе нищо няма да стане.

Но татко Престани среща пътьом и Стой и го изпраща при чичо Давай със заръката да прекратяват работата на багера всеки път, когато той им даде сигнал с размахване на ръцете. Стой хуква. Татко Давай изпраща Тичай, за да предаде, че започне ли да прави кръгове с едната ръка във въздуха, това ще е сигналът „Давай!“ за продължаване на работата.

И така сега полицаят бди на ъгъла. Щом се зададе намусен човек или някой, за когото той реши, че ще е по-добре да не узнава за непозволеното използване на багера, чичо Престани размахва двете си ръце. Когато опасността премине, татко Давай прави един въздушен кръг, което е сигнал за багера да продължи. И работата продължава. Най-сетне се подава единият край на одеялцето. Лумба мигновено престава да пищи. Багерът спира и ние се спускаме в изкопа да извадим одеялцето. Изтръскваме го от пръстта и го занасяме на Лумба. От щастие тя го мята на главата си, придърпва го с ръце около раменете си и така завита, въздиша и се полюшва напред-назад.

— А сега да заличим следите — казва татко Давай.

И багерът започва да насипва обратно в ямата купчините от пясък и чакъл. Най-сетне всички се връщат в младежкия клуб и се любуват на Лумба, която се сгушва на две допрени едно до друго кресла и заспива. Грамофонът гърми, но това не я смущава ни най-малко, защото се е завила отново с любимото си одеялце.

— Страшен е Престани! — казва татко Давай. — Без него като нищо щяхме да отидем зад решетките!

А таткото полицай е не по-малко щастлив, когато продължава обиколката си с ръце, скръстени на гърба.

„Добър човек е този Давай — мисли си той. — Кой знае какво би станало с един куп деца и любимите им одеялца, ако нямаше такива като него!“