Лео Таксил
Свещеният вертеп (145)

Александър VI^[1]

 

Борджия!… Име, което е станало синоним на всички пороци, но всъщност малцина знаят всички злодеяния на този истински дявол на земята.

Майка му, по баща Йоана Борджия (чието родословие някои историци извеждат от арагонските крале), съпруга на някой си Готфрид Лензоло, имала продължителна връзка с брат си Алфонсо Борджия, който заемал трона на апостолите под името Калист III.

Родриго бил плод на престъпната им връзка; този факт бил толкова очевиден, че Готфрид Лензоло се развел с жена си, отказал да признае детето и по такъв начин Родриго наследил името на майка си и на фактическия си баща.

Още като дете той се отличавал със своите изключителни способности и с необуздания си нрав. След като изучил юриспруденцията, той бързо си спечелил реномето на рядко красноречив адвокат, специалист по тъмните и мръсни дела. Но много скоро тази професия започнала да му тежи, защото го задължавала да се сдържа, и един прекрасен ден той сменил адвокатската тога с военния мундир. Сега вече нищо не му пречело да даде воля на долните си инстинкти.

По онова време той имал връзка с една испанка; тази вдовица, рядко красива жена, наистина била много по-възрастна от него и имала две дъщери. След като прелъстил майката, Родриго обезчестил нейните деца и ги пристрастил към чувствените наслади. Когато майката умряла, той затворил по-голямата дъщеря в манастир и запазил за себе си по-малката и по-хубавата. Тя му родила пет деца, от които останали живи Франческо, Цезар, Лукреция и Джифрид.

Седем години славата на веселия и развратен живот на Родриго гърмяла по цяла Испания и това доста спомогнало за избирането на неговия баща и чичо Алфонсо Борджия за папа.

Достопочтеният първосвещеник горещо обичал младежа. Щом го увенчали с тиарата, той побързал да извика Родриго при себе си; по негово настояване младият човек захвърлил мундира и навлякъл расото. Естествено, с помощта на високопоставения си покровител Родриго Борджия бързо направил духовна кариера. Само след няколко години той получил сана архиепископ на Валенция. След неговото пристигане в Рим папата му подарил бенефиции, който му осигурявал дванадесет хиляди екю годишен доход. Тази сума заедно с тридесетте хиляди дуката рента от наследствените имения позволила на Родриго да води живот на знатен магнат.

Тъй като смятал, че спазването на външното приличие ще го улесни да постигне честолюбивите си замисли, Родриго не взел възлюбената си в Рим, а я настанил във Венеция, където я навестявал от време на време.

Родриго получил архиепископството във Валенция, но бил освободен от прякото управление на своята епархия. Каликст III го държал винаги край себе си, защото любовта, която папата хранел към своя незаконен син, далеч не била само бащинска. Независимо от това външната строгост в поведението, лицемерната благочестива маска много бързо създали на Родриго реномето на свят човек. Малцина се досещали за истинския характер на връзките му със светия отец. Скоро папата назначил Родриго за вицеканцлер на църквата и кардинал дякон на черквата „Св. Николай“ с пенсия двадесет и осем хиляди златни екю.

От този момент всички помисли на Родриго били насочени само към една цел — да си пробие път до апостолския трон. Той заживял като същински отшелник, както съобщава Морис Лашатр; пред хора се появявал винаги със скръстени на гърдите ръце, със сведен поглед; говорел вдъхновено и важно, усърдно посещавал черкви, болници и богоугодни заведения, щедро раздавал милостиня, заявил, че ще завещае имотите си на бедните. Той проявявал дълбоко презрение към богатствата, ревностна любов към религията и нравствеността. И римският народ, макар че векове наред бил мамен от свещенослужителите, и този път се оставил да го излъжат. Родриго бил наречен Соломон^[2] за неговата мъдрост, Йов^[3] — за търпимостта му, и Мойсей^[4] — за верността му към закона божи.

Продължавайки да се труди неуморно на своя пост, Родриго Борджия никога не пропускал заседание на свещената колегия, усърдно печелел симпатиите на своите колеги и проявявал необикновено смирение и благожелателност към хората — тъкмо онези качества, които напълно му липсвали. С мярка важен и в същото време непосредствен, сериозен и шеговит, той привлякъл на своя страна мнозина от кардиналите, посланиците и италианските синьори, които се тълпели около престола на светия отец. Притежаващ способността да крие учудващо ловко страстите си под маската на пълно безстрастие, той крачел настойчиво и обмислено към съкровената си цел.

Като мамел по този начин доверчивите хора, той в същото време поддържал кореспонденцията си със своята възлюбена и в писмата си разкривал подбудите, които го карали да играе описаната по-горе комедия:

Роза, любима моя, следвай примера ми: живей целомъдрено в очакване на деня, когато ще получа възможността отново да се слея с теб в безкрайно блаженство. Нека ничии уста не осквернят твоите прелести и никоя ръка не дръзне да смъкне покрова от онова тяло, което принадлежи единствено на мен. Още малко търпение и човекът, който е известен като мой чичо, ще ми завещае трона на свети Петър. Всичко ще се сбъдне с времето и когато му дойде ред. А сега прояви изключителни грижи за възпитанието на нашите деца, защото на тях им предстои да управляват народи и крале…

Обаче Родриго си направил грешна сметка!

Той се престарал и пламенността на неговите религиозни чувства само му навредила. В онази епоха добродетелността не била най-доброто средство за завоюване на апостолския престол. Станало му ясно, че се е заблуждавал, когато тиарата, към която толкова се стремял, била дадена първо на Пий II, а след това на Павел II, Сикст IV и Инокентий VIII. А те в никакъв случай не можели да бъдат наречени отшелници.

След провъзгласяването на Сикст IV за папа Родриго се убедил, че трудът му отишъл на халос. Купил титлата легат на Арагония и Кастилия и заминал за Испания, където разюзданите му оргии взели такива размери, че Хенрих Слабия^[5] бил принуден да го изгони.

Тогава Родриго се завърнал в Рим. Той вече нямал какво да губи и настанил Роза с петте и деца в един дворец в покрайнините на града. Роза получила титлата графиня Кастилска (така се казвал интендантът на двореца, който сключил с нея фиктивен брак). Под предлог, че посещава своя приятел, кардинал Борджия всяка вечер навестявал възлюбената си и прекарвал нощите в оргии, които уреждал с Роза, с дъщеря си Лукреция и със синовете си Франческо и Цезар.

След смъртта на Инокентий VIII той се отказал от безплодното кокетиране с кардиналите и направо купил гласовете им. Най-сигурното средство да не му се изплъзнат и тоя път ключовете на свети Петър! Кардинал Орсини му продал своя глас срещу замъците Монтичели и Сариани; кардинал Сфорца бил назначен от него за вицеканцлер на римската църква. Кардинал Колона поискал срещу своя глас абатството „Св. Бенедикт“ с всичките му владения. Кардиналът на „Сант Анджело“ получил епископството в Порто, а освен това замък и изби, пълни с вино. Един удостоен с кардиналска шапка венециански монах, чиято глава се тресяла от старост, продал гласа си за пет хиляди златни дуката и за обещанието, че Лукреция Борджия ще прекара една нощ с него. След като подкупил цялата свещена колегия, Родриго бил провъзгласен за папа под името Александър VI.

„И така — викнал той, когато името на вицеканцлера на римската църква Борджия било извадено от избирателната урна, — аз съм папа! Наместник на свети Петър!“

„Да, ваше светейшество — отговорил му Сфорца, — вие сте избран за първосвещеник по всички църковни канони и ние се надяваме, че вашето избиране ще даде на църквата отдих за радост на целия християнски свят, защото сте избран от светия дух като най-достоен измежду нашите братя.“

Но когато новоизпеченият папа облякъл филона и без да крие своето ликуване, сложил на главата си дългоочакваната тиара, кардинал Медичи не могъл да се сдържи и прошепнал на ухото на седналия до него член на конклава: „Паднахме в устата на вълка, той ще погълне всички ни, ако не намерим средство да се отървем от него.“

Възкачването на Александър VI на папския престол не допаднало на всички европейски крале. Някои испански монарси се отнесли с недоверие към новия папа, защото Борджия се бил прочул в страната им със своите подвизи.

Най-сетне Борджия дал пълна свобода на естествените си инстинкти и страсти и смело започнал да афишира своите позорни връзки. Този алчен човек не се спирал пред никакво престъпление в стремежа си да направи своите деца богати. Един бенедиктински монах, съвременник на Борджия, твърди, че по времето на Александър VI Рим се превърнал в кланица.

Всичките му интереси и стремежи се свеждали до това, да направи децата си могъщи хора. Първородният, Франческо, той провъзгласил за херцог на Кандия^[6]; на втория си син, Цезар, подарил архиепископството във Валенция. Но всички тези назначения представлявали само част от обширния план, скроен от Александър VI, който искал децата му да станат повелители на Неапол, Венеция и Флоренция, да господстват над цяла Италия и нейните провинции. Той мечтаел за победи, за големи завоевания; тъкмо това го подтикнало да си избере името Александър — в чест на най-големия завоевател на древността^[7].

По онова време Италия била раздробена на безброй малки държавици. Отделните княжества водели помежду си борба на живот и смърт. Борджия решил да използва междуособните раздори и постепенно да подчини дребните и едрите владетели, а от техните земи и замъци да създаде княжества за своите деца.

Най-напред той успял да победи Венецианската република, оставена без подкрепа от завиждащите й дребни тирани от полуострова. След това с необикновена, чисто макиавелиевска^[8] сръчност, прибягвайки към тайни убийства и открити военни действия, той лишил владетелите на най-богатите провинции от тяхното могъщество.

За да осигури подкрепата на завоевателната си политика, Александър VI се опитал да сключи редица споразумения. Като се възползвал от намерението на френския крал Карл VIII да нападне Неаполитанското кралство, той предложил на Фердинанд съюз при условие, че ще даде внучката си за жена на най-малкия син на папата заедно с владенията в Неаполитанското кралство. Предложението на папата било отхвърлено в оскърбителна за него форма. Тогава Александър повел преговори с Миланския херцог, като разчитал да се обедини с Франция против краля на Неапол. Но в това време починал старият Фердинанд и синът му, Алфонс Калабрийски, предпочитайки да има в лицето на папата съюзник, се съгласил да даде дъщеря си на младия Джифрид Борджия.

Договорът между папата и краля на двете Сицилии бил подписан тържествено в Рим. Направили невероятно пищна сватба. Алфонс дал на младоженците княжеството Сквилати и графството Кариати и се задължил да изплаща на Франческо Борджия пенсия от пет хиляди дуката. Що се отнася до негово преосвещенство, той получил като подарък десет хиляди дуката за дребни разноски. Тъкмо по това време тези пари много му трябвали, понеже църковната хазна била опразнена: оргиите на папата били погълнали всичкото злато.

Александър VI прибягнал към стария начин, който толкова често бил прилаган от неговите предшественици: той провъзгласил кръстоносен поход срещу мюсюлманите. „Необходимо е — казал той — да направим последни усилия, за да изтръгнем от ръцете на мохамеданите гробницата на Исус Христос.“ Из целия християнски свят плъзнали монаси, които приканвали да се правят пожертвования за светото дело. Подаянията рукнали в папските сандъци. Все още имало много идиоти, които искали да вземат участие в похода; много хора още вярвали, че могат да откупят греховете си с пари.

Когато папата решил, че дойната крава е дала всичко, което е могла, той спокойно прибрал в джоба си златото на благочестивите вярващи и вместо да организира кръстоносен поход, сключил съюз със султан Баязид.

Но това мошеничество бледнее пред новото престъпление на папата.

Това било по времето, когато Христофор Колумб открил Америка. Испанците и португалците нахлули в Новия свят. Богатството изглеждало толкова съблазнително, че двата доскоро приятелски народа се нахвърлили ожесточено един върху друг заради новите владения. Кралете на Португалия и Испания били католици и затова помолили папата да разреши спора им. Срещу съответно възнаграждение Александър VI естествено се съгласил да се нагърби с ролята на посредник. Той определил кой от кралете каква част от Новия свят да владее^[9] и обнародвал була, в която изисквал да бъдат покръстени всички жители на новооткритите страни. Въз основа на тази була мисионерите^[10] нахлули в Америка и започнали да грабят и избиват нещастните индианци. Именно благодарение на булите на Борджия откриването на новия континент се съпровождало с жестоко избиване на милиони туземци.

Междувременно Борджия омъжил дъщеря си Лукреция за Йоан Сфорца. А тъй като тя още преди това била сгодена с един арагонски аристократ, папата освободил дъщеря си от дадения обет.

По случай този брак, пише Инфесура, били уредени тържествени празненства, напълно достойни за Лукреция. Вечерта негово светейшество, кардинал Цезар, брат му Франческо, куртизанки и благородни дами присъствали на пира, по време на който за удоволствие на публиката актьори показвали неприлични сцени. На заранта Александър VI лично завел младоженците в брачната стая, в средата на която се издигало разкошно ложе без балдахин. Тук, по думите на летописеца, станали такива възмутителни неща, които не може да се опишат. Светият отец изпълнявал край ложето на дъщеря си функциите на матрона. Лукреция, тази Месалина, която от ранни младини участвала във вакханалиите на баща си и братята си, се преструвала на девственица. Това правело комедията още по-неприлична, и в края на краищата бракът бил осъществен в присъствието на цялото семейство на първосвещеника.

Папата се съгласил да омъжи дъщеря си, защото по онова време бил погълнат от нова страст. Той се влюбил в една девойка на име Джулия Фарнезе, сестра на някой си Александър Фарнезе, който бил обвинен във фалшификаторство. Борджия му простил престъплението; нещо повече, Джулия Фарнезе издействала на брат си кардиналски сан и по този начин подготвила почвата за скорошното му възкачване на папския престол.

Меденият месец на Лукреция траял само една седмица. Тя тормозела мъжа си, предпочитайки компанията на баща си и неговите изтънчени пирове, останала във Ватикана и категорично отказала да последва сеньор Сфорца в неговите владения. „Тя не напускаше стаите на светия отец“ — съобщава Йохан Бурхард^[11], епископ на Чита ди Кастело^[12], неизменен свидетел на „достойния“ живот на Александър VI. Той бил папски церемониалмайстор и с наивна добросъвестност записвал по часове всичко, което ставало в папския дворец. Именно на епископ Бурхард дължим многобройните разобличения на „подвизите“ на Александър.

Александър не само че не протестирал срещу желанието на дъщеря си да остане във Ватикана, но дори й разрешил да му помага в управлението на църквата; тя разпечатвала депешите до папата, свиквала свещената колегия. Много често непосредствено след някой пир тя председателствала съвещанието на свещената колегия, облечена като хетера, с разголени гърди, едва прикрита с прозрачен муселин. В този си вид тя се развличала, като задавала неудобни въпроси при обсъждането на най-неприличните дела. Присъствието на кардиналите не й пречело да бъде нежна с папата или да приема неговите милувки, така че дори свикналият с много неща епископ Бурхард, описвайки видяното, възкликва: „Позор! Ужас!“

В неговия дневник намираме следния епизод:

Днес негово светейшество, за да достави развлечение на госпожа Лукреция, накара да доведат в малкия двор на папския дворец няколко кобили и млади огнени жребци. С отчаяно цвилене и пръхтене хергелето от млади коне се пръсна из двора; жребците шумно се хапеха, преследваха кобилите и се качваха отгоре им под аплодисментите на госпожа Лукреция и светия отец, които се наслаждаваха на гледката от прозореца на спалнята. След това бащата и дъщерята се оттеглиха във вътрешните покои, където останаха цял час.

Бурхард не коментира този епизод и ние ще последваме неговия пример.

Нека преминем към договора, сключен между папата и султана — повелителите на християнския и на мюсюлманския свят.

Султан Баязид не преставал да се тревожи, откак научил, че египетският халиф е предложил на папа Инокентий VIII откуп за брат му Зизим. Баязид се страхувал, че някой ден Зизим ще застане начело на египтяните и ще го свали от трона. В продължение на няколко години той изплащал на Рим големи суми за издръжката на Зизим. Но след това му хрумнало да възобнови преговорите относно отравянето на принц Зизим, които се водеха по времето на Инокентий VIII и бяха прекратени по известни на читателя причини.

В посланието си до папата той пише:

До ден-днешен, монсиньор^[13], аз редовно изплащах на ваше светейшество четиридесет хиляди дуката годишно за издръжката на брат ми Зизим. Но когато до мен достигнаха сведения, че вашият предшественик Инокентий VIII, макар че получаваше от мен значителни суми за охрана на честолюбивия принц, в същото време е преговарял с египетския халиф и е получил от него пари за освобождаването на Зизим, аз започнах да се опасявам, че вашият приемник ще се остави да го изкусят, ще даде войска на брат ми и ще му помогне да се опълчи срещу мен.

Вашите посланици разбраха добре причината за моите тревоги и ме посъветваха да се обърна към ваше светейшество с молба да успокоите разтревожената ми душа и да премахнете причината за моето безпокойство. Освен това те ме увериха, че вие ще се отнесете към предложението ми с благосклонно внимание.

Задължавам се да ви изплатя 3000 хиляди дуката, като прибавя към тази сума няколко града и освен това туниката на Исус Христос, ако ваше светейшество пожелае да премахне султан Зизим от този свят по начин, какъвто благоволи да си избере ваше светейшество. Тогава Зизим би се избавил от огорченията на земния живот и душата му би се пренесла в по-щастливия свят. Това ще бъде услуга за самия пленник тъй като според Мохамедовия закон той е длъжен да предпочете смъртта пред робството, а вие, достопочтени повелителю, също няма да извършите никакво престъпление спрямо вашата религия, понеже християните са длъжни да избиват еретиците и неверниците…

Можем да си представим колко се е зарадвал светият отец! Туниката на Исус Христос го поразвеселила, но мисълта, че му предстои да брои дукати, го зарадвала неописуемо. Естествено, той не се отказал от свещената туника; тази реликва на няколко пъти била продавана и препродавана, докато най-сетне станала собственост на църквата в Аржантьой; дори ако я сметнем за автентична, виждаме, че тя напълно се е рентирала.

Предложението на Баязид било особено приятно за папата: той знаел, че френският крал Карл VIII — настроен еднакво враждебно както към папата, така и към султана — не крие намерението си да сложи Зизим на отоманския трон^[14].

Александър трябвало да бърза. Карл VIII вече бил предприел поход срещу Италия начело на страховита войска и за късо време завладяла няколко големи града. В името на Христа папата тържествено му забранил да напредва. Но Карл VIII отлично знаел колко струва светостта на папата, затова не обръщал внимание на анатемите и след като покорил Ломбардия, стигнал до папските владения.

Ние знаем как се държат храбреците, които заплашват отдалеч. Александър оставил на съхранение своите съдини и тиари в замъка Сант Анджело, заповядал да оседлаят конете и побягнал. Френската армия без загуби превзела Рим и Карл VIII заявил на папата, че има намерение да свика събор за свалянето на Александър VI като прелюбодеец, кръвосмесител, крадец и убиец. Папата станал по-отстъпчив и от името на Исус Христос разрешил на френския крал да завладее кралството на двете Сицилии.

Карл можел да мине и без благословията на папата, но по онова време било немислимо да се получи титлата крал на завоюваните земи без височайшето одобрение на наместника на свети Петър. Но Карл не се задоволил само с благословията и продиктувал на наместника на свети Петър сурови условия: Александър отстъпвал на Франция четири града: Витербо, Чивита Векиа, Терачино и Сполето. Съгласно договора Цезар Борджия оставал в ръцете на Карл VIII като заложник; кралят вземал и принц Зизим. Александър VI се заклел пред светото евангелие да изпълни всичко, което Карл поискал от него. Цезар Борджия също се заклел пред разпятието, че ще остане в лагера на Карл VIII, докато той не се възкачи на неаполитанския трон. Що се отнася до Зизим, той бил откаран здрав и читав във Франция.

Карл VIII и войските му напуснали Рим и се запътили към Неаполитанското кралство. Но още щом армията на Карл VIII напуснала границите на папските владения, Цезар Борджия нарушил клетвата си и избягал. По същото време нещастният Зизим умрял в страшни конвулсии, както казва Бурхард, „от такива неща“, които не били подходящи за неговия стомах. Преди да го предадат на Карл VIII, на него му дали отрова, която започвала да действа едва след няколко дена. По такъв начин папата изпълнил наведнъж две противоречащи си обещания: той предал Зизим на краля и в същото време отървал Баязид от неговия конкурент.

След известно време Карл VIII завоювал двете Сицилии. Но против него се образувала коалиция, в която влизали Венецианската република, Миланският херцог, кралят на Англия и курфюрст^[15] Максимилиан. И Карл побързал да се върне във Франция, за да опази собствените си владения.

Когато минавал на връщане през папската територия, кралят се надявал да накаже Борджия, но последният, естествено, побързал да се скрие и се завърнал в Рим чак когато Карл VIII окончателно напуснал Италия.

Когато опасността да се завърне Карл отминала, Александър решил да осъществи онова, за което честолюбиво мечтаел неговия противник. Папата обвинил в измяна италианските синьори, чиито владения били завоювани от Карл. Той ги поканил на съвещание, но обсъждането завършило с това, че някои от тях били заклани на място, а онези, които се спасили с бягство, били умъртвени малко по-късно; имотите им станали собственост на рода Борджия.

Само Орсини избегнали клопката и повели мъжествена борба срещу папата. Цезар Борджия — полувойник, полукардинал — нахлул в Романя, за да покори васалите на Орсини, и извършил там толкова зверства, че изпадналото в отчаяние население позорно го прогонило.

Тогава Александър сменил тактиката и сключил съюз с кралете на Кастилия и Португалия, които влезли с войските си в Неапол, за да възстановят там властта на крал Фердинанд, когото Карл VIII лишил от короната. След като размътил водата, Александър започнал да лови риба и като същински виртуоз в тия работи издействал за сина си Франческо княжеството Бенеренто заедно с триста хиляди златни екю.

Франческо не се радвал дълго на своите титли и привилегии. Когато пристигнал в Рим, за да получи инвеститура от ръцете на светейшия отец, той уредил пищни празненства и се заобиколил с такъв блясък, че предизвикал завистта на брат си Цезар. Освен това Лукреция безразсъдно дарявала с благосклонността си Франческо, без да обръща внимание на по-малкия брат. Цезар сметнал, че природата е сгрешила, като е създала Франческо преди него. Той решил да поправи грешката и да стане първороден син на Александър VI и негов наследник. Веднъж към полунощ, след вечеря в дома на майка си Франческо — новият княз Беневентски — бил нападнат. Четирима души с маски му нанесли девет рани и трупът му с прерязано гърло бил хвърлен в Тибър.

Новината за изчезването на херцога бързо се разпространила из Рим. На другия ден Цезар Борджия заминал за Неапол. Това внезапно отпътуване било достатъчно красноречиво потвърждение на неговото участие в престъплението. „Въпреки това — разказва Бурхард — разтревоженият папа още хранеше някакви надежди да види своя Франческо и ни изпрати да го търсим по всички публични домове в Рим.“

След няколко дни римски лодкари извадили от реката трупа на херцог Беневентски. Александър продължавал да вярва, че първородният му син е заклан от врагове на рода Борджия; понеже не знаел кого да подозира, той подложил на изтезание мнозина знатни нотабили на Рим, избрани наслуки, и не прекратил арестите и изтезанията, докато не се убедил, че престъплението е извършено от любимия му син.

„Тогава — пише Бурхард — той пресуши сълзите си, заключи се в своите покои и се утеши в прегръдките на Лукреция, която също беше замесена в убийството.“

След известно време Цезар сметнал, че в Рим вече са забравили за гибелта на Франческо, върнал се от Неапол и се изправил пред баща си, сякаш нищо не се било случило. Папата целунал и прегърнал сина си в присъствието на всички членове на консисторията; той се вслушал в молбите му, освободил го от църковните обети и му позволил да си избере кариера, която отговаря на вкусовете и духа му. Нещо повече, по нареждане на светия отец Цезар Борджия наследил титлата, княжеството и всички привилегии на по-големия си брат; с една дума, Цезар хвърлил омръзналата му кардиналска шапка, заменил я с меча и станал гонфалониер^[16] на папския престол.

В чест на помиряването с баща си Цезар уредил лов. Огромната свита от придворни фаворити, светски дами, куртизанки, шутове, танцьори и танцьорки била съпровождана от петстотин конници и шестстотин пехотинци.

„Четири дена — пише Томази^[17] — те прекараха в горите на Остия^[18], като се отдаваха свободно на поривите на плътта; пировете не прекъсваха и там цареше такъв разврат, който може да бъде измислен само от най-извратеното въображение. Когато се завърнаха в Рим, те превърнаха града във вертеп, в светилище на гнусотията. Невъзможно е да се изброят всички грабежи, убийства и престъпления, които се извършваха всеки ден в двореца на папата. Един човешки живот не би стигнал, за да се опишат всички подробности.“

Кардиналите проявявали пълно покорство пред Александър и посрещали с аплодисменти всички подвизи на светия отец и неговите деца. Те се просвали по очи пред Цезар, щом се появял в консисторията, защото прекрасно знаели, че той върши престъпления не само за да се избави от враговете на своя род, но и за да заграби наследството им.

„С трескава алчност той обираше и живи, и мъртви — пише Бурхард. — Най-голяма наслада му доставяше гледката на човешка кръв. Също като император Комод^[19] навремето той жадуваше за нови и нови убийства, за да засити тигърската си натура. Веднъж той заповяда да заградят площада «Св. Петър», след като предварително бяха извели там военнопленници — мъже, жени и деца. Яхнал породист жребец, въоръжен, той препускаше по площада и го покриваше с трупове, а светият отец и Лукреция се любуваха на гледката от балкона…“ Но в съобщенията на капелана има и по-чудовищни подробности.

Ние вече споменахме, че Александър VI сключил съюз с кралете на Кастилия и Португалия. Интересите на двамата монарси напълно се покривали, ако не смятаме факта, че Фердинанд Кастилски, като близък роднина, се домогвал до португалската корона. Кралят на Португалия имал дъщеря, която бил изпратил в манастир. Когато наследницата на португалския крал поотраснала, манастирският живот й се сторил не дотам приятен. След като осъзнала грешката си, тя пожелала да се завърне сред хората и тайно поискала помощ от Александър. Папата милостиво приел нейните обяснения заедно с даровете й, освободил я от монашеските й обети и й разрешил да се омъжи за принц от кралски произход.

Това не влизало в сметките на Фердинанд Кастилски: омъжването на принцесата му отнемало надеждите за португалската корона и той изпратил на папата послание, като го упрекнал във вероломство.

Александър, който имал доста основания да се грижи за Фердинанд, се престорил на смаян. На португалската принцеса е разрешено да напусне манастира и да хвърли черното було на Христова избраница! Това не може да бъде! Просто, невероятно! Но ако наистина е така, за това е виновен кардинал-канцлерът, който се занимава с тези въпроси. Що се отнася до самия папа, него дори не са го уведомили. Той се заклел в самия господ бог, че нищо не знае за тази работа.

За по-голяма убедителност папата хвърлил в затвора кардинала, който завеждал папската канцелария, като го обвинил във фалшификаторство: той, представете си, бил изпратил разрешителна грамота на принцесата, като използвал неговото, на папата, име. Нещастникът бил затворен в каменен карцер почти гол. Оставили му само едно дървено разпятие, буре вода и светилник и го предупредили, че ще получава храна само два пъти седмично.

След два месеца папата сметнал, че волята на кардинала е сломена и изпратил при него един от агентите на инквизицията, за да убеди нещастника да поеме вината на папата върху себе си. Ако откаже — да го заплаши с доживотен затвор. А ако се съгласи — да му обещае, че папата не само ще го освободи, но и ще му върне всички негови длъжности. Кардиналът, който не виждал друг път за опасение, подписал декларацията в присъствието на свидетели. Щом получил необходимия подпис, пресветият отец незабавно свикал консисторията и осъдил нещастния архиепископ на обесване за фалшификация. Опасявайки се от неприятни изненади в деня на екзекуцията, Александър наредил да отровят архиепископа, а после пуснал слух, че престъпникът сам се отровил, за да избегне позора. Колкото до имуществото на кардинала, то било конфискувано от негово светейшество.

Ще добавим, че чудовищната измама не убедила Фердинанд Кастилски, тъй като престъпленията на Борджия били известни в цяла Европа. Той упълномощил посланика си в Рим да се присъедини към другите владетели, които били изпратили предупреждения до папата-предател.

През време на една аудиенция посланиците на няколко католически страни заявили на Александър VI, че неговите действия много навреждат на религията, и му предложили да проявява сдържаност и да сложи край на злодеянията си. Съвсем естествено е, че Александър възнегодувал, когато чул подобни думи, и дори заплашил посланиците, че ще ги изхвърли през прозореца. Той не подбирал изразите и по адрес на кралете: „Тия деспоти се осмеляват да упрекват наместника на свети Петър и сочат като моя вина някакви си убийства и грабежи, докато самите те отказват да дадат на децата си цели кралства и избиват в кървавите си разпри милиони хора! Махайте се, жалки сателити, и предайте на онези, които са ви изпратили, че аз доста трябва да се напрегна, за да се изравня с тях по престъпления!“ Ето един пример на безграничен цинизъм!

По повод на това не лишено от хумор изказване на папата Савонарола^[20], проповедник и реформатор, отбелязва иронично: „Какво ли трябва да мислят народите за своите тирани, щом Александър смята краля за по-престъпен от себе си?“ Тези смели думи му коствали скъпо. Савонарола бил арестуван във Флоренция, изправен пред съда на инквизицията и изгорен на 23 май 1489 г.

В деня на екзекуцията на мъжествения проповедник Александър VI уредил в Рим празненство по повод на това, че Джулия Фарнезе му родила син. По този случай папата заповядал да окачат в базиликата, която била избрана за церемонията на кръщаването, един великолепен портрет на Роза Ваноцо. Вярващите трябвало да се кланят пред него вместо пред иконата на пресветата дева. След това той разтрогнал брака на Лукреция и Йоан Сфорца, когото обвинил в безплодие, и омъжил дъщеря си за младия Алфонс, херцог Бисалия, извънбрачен син на краля на двете Сицилии Алфонс Арагонски. Този съюз заздравявал влиянието на папата в Италия.

Междувременно умрял Карл VIII и френската корона била наследена от един представител на Орлеанската фамилия^[21] — Людовик XII^[22]. Новият крал мечтаел да смени омръзналата му жена Йоана с нова съпруга — Анна Британска. Александър му продал разрешение за развод и встъпване във втори брак. Цезар използвал случая и се нагърбил да отнесе в Париж булите на светия отец, защото разчитал да се срещне с Фридрих^[23] — неаполитанския крал, който по това време се намирал във Франция. Цезар се надявал да получи ръката на неаполитанската принцеса. Фридрих го приел благосклонно, но дъщеря му високомерно отказала да се омъжи за незаконния син на един свещеник. Можем да си представим яростта на този деспот. Людовик XII не искал да си разваля отношенията с Ватикана и се помъчил да заглади обидата, нанесена на Цезар в неговото кралство: той му дал титлата Валентски херцог, венчал го с дъщерята на наварския крал и освен това му предоставил шест хиляди пехотинци и две хиляди коне.

Когато се завърнал в Италия, Цезар Борджия възобновил изтребителната война срещу дребните княжества в Романя.

След покоряването на Романя Цезар се завърнал в Рим, за да извърши нови престъпления, които замислил заедно с баща си. Цезар сключил съюз с френския крал и мечтаел да въвлече Людовик XII във война против Неаполитанското кралство: той мечтаел да си отмъсти за обидата, нанесена му от дъщерята на Фридрих, и като се възползва от междуособиците, да покори дребните княжества в Италия. Но всяко от тях било свързано с различни монарси от полуострова, включително и с херцог Бисалия, втория мъж на Лукреция. Какво да прави? Дявол да го вземе, трябва да се отърве от Бисалия!

Цезар и августейшият му баща решили да умъртвят херцога по време на празненството по случай юбилея, на който Лукреция трябвало да пристигне с мъжа си.

И ето че една лятна нощ, когато изкачвал стъпалата на папския дворец, херцогът бил опасно ранен от наемни убийци. Те му нанесли пет удара с кинжал, а след това избягали, сигурни, че той е мъртъв. Но херцогът успял да се добере до вътрешните покои и да повика за помощ.

Щом научил за станалото, негово светейшество наредил да повикат лекари. „Лекарите — отбелязва Бурхард — не се усъмниха в искрената скръб на папата, положиха всички усилия и спасиха ранения. Но една нощ, когато той вече беше на оздравяване, неколцина души с маски удушиха младия херцог в леглото му.“

При всеки удобен случай Александър се намесвал в брачните работи на владетелите. Той скъпо продал разрешителното за развод на унгарския крал, както и на краля на Португалия; последният дори удвоил сумата, за да получи разрешение да се ожени за своя близка роднина. (А в наши дни духовенството надига вой срещу разводите, като се позовава на светостта на брака!)

Освен това на светия отец му хрумнало да разиграе поредния водевил с кръстоносния поход. Отново наивните вярващи напълнили папските сандъци със злато и сребро, предназначено за извоюването на Ерусалим и божи гроб. Летописците съобщават, че само Венецианската република дала на Папата седемстотин деветдесет и девет фунта злато.

Тези огромни суми били изхарчени за пировете на негово светейшество и за завоевателните походи на Цезар.

За по-малко от четири години братът на Лукреция покорил редица големи и малки владения. Видните магнати на покорените градове били удушени или обесени по заповед на Цезар Борджия. По същото време светият отец с помощта на прочутата си отрова изпращал на онзи свят родителите или роднините на избитите жертви. Това било сигурна гаранция, че никой няма да претендира за заграбените владения.

Цезар мечтаел да се провъзгласи за монарх. Негово светейшество предприел заедно с придворните си и със своите любовници от двата пола обиколка из завоюваните от Цезар земи. Из целия път той щедро раздавал подаръци и уреждал празници за упоения от религията народ, като се стремял да възбуди на всяка цена ентусиазъм. На остров Елба папата уредил народни празненства и наредил да му изпратят красиви селянки, които да изпълнят местни танци в неговия дворец.

След като се завърнал в Рим, за да „прочисти стомаха си от меланхолията“, както се изразява един историк, Александър се заел да обсъди заедно с Цезар въпроса за тържественото коронясване на Цезар за крал на Умбрия и Романя. Необходими били големи парични суми и военни сили, за да бъдат принудени другите държави да признаят този акт. Освен това негово светейшество искал да се погрижи първо за останалите си деца и едва след това да се заеме с великите дела на любимия си син, от когото се възхищавал. Той дал на дъщеря си Лукреция Сполето, а на сина си Родриго, който бил роден от дъщеря му — Сермона; херцогството Непи той дал на един от синовете си — Йоан Борджия. На края осветил третия брак на Лукреция с Алфонс д’Есте, наследника на Ферарския херцог.

Сватбата на Лукреция станала през 1501 г. „Само осем години бяха изминали, откак Лукреция се омъжи за Йоан Сфорца, своя първи мъж — невъзмутимо разказва Бурхард. — Сватбата бе отпразнувана с такъв разкош, какъвто не е познавала дори езическата древност. На вечерята присъстваха всички кардинали и висши придворни духовници, при което от двете страни на всекиго стоеше по една благородна блудница, облечена само с прозрачна муселинена наметка и гирлянди от цветя. След вечерята петдесет блудници изпълниха танци, които приличието не ни позволява да опишем — отначало сами, а после с кардиналите. Най-сетне по сигнал на Лукреция наметките бяха хвърлени и танците продължиха под ръкоплясканията на светия отец. След това преминаха към други забавления. Негово светейшество даде знак и в банкетната зала поставиха симетрично дванадесет реда огромни сребърни свещници със запалени свещи. Лукреция, папата и гостите, хвърляха печени кестени, а блудниците ги събираха, като тичаха съвсем голи, пълзяха, смееха се и падаха. По-сръчните биваха награждавани от негово светейшество е копринени платове и скъпоценности. Най-сетне папата даде знак за началото на състезанието и започна невъобразима вакханалия, която не се поддава на описание: гостите правеха с жените всичко, което им дойдеше на ум. Лукреция седеше заедно с папата на една висока естрада и държеше в ръцете си наградата, предназначена за най-пламенния и неукротим любовник.“

Какво можем да кажем след всичко това за църковната нравственост!

Трябва да се има предвид, че всички тия отблъскващи факти не са измислица, това не е роман, а безпристрастна история.

А колко подобни случки от тази дейност на Александър VI сме принудени да пропуснем…

Напълно ясно е, че за да задоволява чудовищните си страсти, той винаги имал нужда от пари, а за постигането на тази цел всички средства били добри. Той не само мамел наивните християни с кръстоносни походи или с юбилеи, не само обагрял ръцете си с кръвта на ограбените от него богаташи, но прибягвал и към други отвратителни средства.

Твърде поучителен е списъкът на разрешителните грамоти на Александър VI. За да покажем колко низко може да падне папството, което претендира за абсолютната власт над хората, и за да разкрием същността на този религиозен деспотизъм, опиращ се на твърдението за непогрешимостта на папата, ще посочим за пример една от тези грамоти.

Папа Борджия, главата на римската църква, си позволил да утвърди в името на божието провидение един акт на содомия между баща и собствения му син. Този презрян баща бил кардинал Мендоза, архиепископът на Валенция, който помолил негово светейшество за разрешение да си вземе за любовник един от своите извънбрачни синове — Занет. „Ако искаме да бъдем добър управник — добавил цинично Александър, — не можем да откажем на поданиците си онова, което толкова пъти сме си позволявали самите ние.“

Настъпи такъв момент, когато дори изобретателната фантазия на Борджия се оказала изчерпана. Вече не останали рицари и барони, които можели да бъдат умъртвени, никой не търсел разрешителни грамоти. Освен това било ясно, че повече никой няма да се хване на въдицата с фантастичния кръстоносен поход.

Тогава Александър VI намислил да отрови своите кардинали, за да наследи техните богатства и да ги замени с нова свещена колегия, образувана изцяло от негови протежета.

Нека кажем няколко думи за прочутата отрова на Борджиите. За да не удължаваме излишно разказ си, ние премълчахме безбройните отравяния на обикновени римски граждани, чието единствено престъпление се състояло в това, че били богати.

Трябва да признаем, че Борджия издигнал техниката на убийството до съвършенство. Благодарение на собствените си специални познания в тази област и на съдействието на предани химици той могъл да създаде цял арсенал от съвършени отрови. Александър, Цезар и Лукреция действали лично или чрез свои агенти. Достатъчно било агентът, като се разхождал по улиците или площадите, да убоде с игла посочения му минувач и жертвата падала мъртва. В резервоара на иглата имало отрова, само една капка от която би могла да убие як бик.

Това семейство си имало любима отрова без мирис и цвят; получавайки по една капка от тази отрова веднъж седмично, пациентът умирал постепенно, точно в предварително избрания срок. Именно на това разчитал отровителят, за да заличи дирите си. Примесена с кафе или шоколад, отровата запазвала качествата си, но във вино губела своята сила и затова папата се отказал от нея.

Когато бил открит Новият свят, Александър VI заповядал на мисионерите си да му донесат от Америка разни отровни треви, от които неговите химици изработили безброй видове страшни отрови. Цезар Борджия се научил да разрязва с отровен нож праскова по такъв начин, че сам да изяде едната й половина и да остане невредим, а поканеният на обед гост, който получавал другата половина, да умре.

Прочутото вино на Борджиите имало това качество, че действието му проличавало чак след няколко години: първо опадали зъбите и косата на човека, после излинявала кожата и на края той умирал след дълга и мъчителна агония.

Лукреция имала един съвсем обикновен наглед ключ, с помощта на който изпращала на онзи свят любовниците си, когато искала да се отърве от тях. Ухото на този ключ завършвало с незабележимо острие, което тя намазвала с отрова. Обикновено тя възлагала на жертвата си някакво поръчение и давала ключа от бравата, която се отваряла трудно. Галантният любовник стискал здраво ключа, одрасквал си кожата и след едно денонощие умирал.

Цезар пък си имал не по-малко интересен пръстен. Гладък от външната страна, той се състоял от два лъвски нокътя, изработени от остра стомана. Тези нокти се намирали отдолу и при ръкуване се впивал в плътта под натиска на средния пръст. Те били покрити с дълбоки жлебове; вероятно те изпускали отровата. Някъде в тълпата, например на бал, Цезар, скрит под маската си, хващал ръката на човека, когото искал да изпрати на онзи свят, впивал дълбоко „лъвските нокти“ и веднага след това изтървавал съдбоносния пръстен. Нима е било възможно да се намери престъпникът в тълпата от маски? И дори когато тайната била разгадана, кой би посмял да обвини сина на първосвещеника?

Ключът на Лукреция и пръстенът на Цезар дълго не излизали от употреба дори след тяхната смърт: оказало се, че престъпниците имат много ученици и последователи.

Когато искали да се отърват незабавно от своя враг, Борджиите прибягвали към кинжала или бързодействащите отрови.

Точно такава отрова решил да използва Александър VI, когато намислил да види сметката на кардиналите. Неговият злодейски план трябвало да бъде осъществен през време на един тържествен обед.

Не било лесно да примами църковните йерарси на обед. Прелатите, естествено, щели да се отнесат към гощавката с голямо недоверие. И папата разбрал, че повечето от тях ще намерят удобен предлог и ще отклонят поканата му, ако той реши да ги събере в своя дворец. Тогава той помолил кардинал Корнето да му отстъпи за един ден двореца си, за да уреди пира там. Замисълът на папата успял: кардиналите приели поканата.

В уречения ден още от сутринта Александър изпратил своя иконом в двореца на Корнето, за да надзирава сервирането, и му дал две бутилки вино. Той му наредил да вземе всички предпазни мерки, да ги скрие на сигурно място и безпогрешно да налива от тях само на посочените му хора.

Нито един от кардиналите не забравил да дойде на пира и когато се появил в двореца със сина си, негово светейшество веднага могъл да пресметне каква печалба ще му донесе този обед. Жегата на августовския ден била изнурителна. Александър и Цезар дошли на пиршеството пеш, казали че са изморени, и поискали нещо разхладително. Икономът бил излязъл за малко и един от слугите се втурнал да изпълни молбата на негово светейшество. Александър по навик изпил чашата си на екс. Цезар разредил виното с вода. Щом изпразнили чашите, те почти мигновено усетили силни болки в стомаха. Слугата, който не знаел нищо, им бил поднесъл скритата от иконома кана. Светият отец получил страшни гърчове. Трябвало веднага да го пренесат в двореца, където издъхнал през нощта; лекарите били безсилни дори да облекчат страданията му. Това станало на 18 август 1503 г.

Цезар се намира между живота и смъртта, но разредената с вода отрова загубила силата си и здравият организъм успял да я победи. Въпреки жестоките страдания той все пак не загубвал самообладание: по негово нареждане вестоносци непрекъснато му съобщавали за състоянието на агонизиращия Александър VI. Когато научил за неговата кончина, той заповядал на началника на своята стража да заключи вратите на Ватикана и с кинжал в ръка принудил кардинал-ковчежника да му предаде ключовете на апостолската хазна.

На другия ден, щом новината за смъртта на папата се разнесла из града, в Рим започнало ликуване. Народът се стичал на тълпи към катедралата „Св. Петър“. Римляните искали да видят останките на човека, който единадесет години държал в подчинение и страх могъщите сеньори. Цялата базилика „Св. Петър“, където се намирало тялото на Александър, била препълнена с хора. „Страшна гледка представляваше — пише Рафаел Волатеран^[24] — черният, обезобразен, подпухнал труп, от който се носеше отвратителна смрад; тъмна слуз покриваше устните и ноздрите му, устата му беше широко отворена и отеклият от отровата език висеше почти до брадата. Нито един фанатик не се осмели да целуне ръката или крака на покойника, както се прави обикновено.“

Към шест часа вечерта черквата се изпълнила с непоносима смрад и кардиналите били принудени да се разпоредят за погребването на папата, макар че според тогавашните обичаи десет дена наред преди погребението трябвало да се четат заупокойни молитви. Нито един свещеник, нито един кардинал, никой офицер от стражата не се съгласил да присъства на погребалната церемония. Трупът бил предоставен на гробарите. След като хвърлили настрана папската тиара, те с ритници натикали как да е подпухналия от отровата труп в ковчега, който бил прекалено къс и тесен. След това ковчегът на Александър VI бил спуснат в гробницата отляво под главния олтар.

След смъртта на баща си Цезар Борджия наредил да го пренесат в замъка Сант Анджело. Той заповядал да обстрелват с оръдия манастира Минерва, където членовете на свещената колегия се барикадирали и започнали съвещание. Роднините на ограбените князе въстанали срещу Цезар и с оръжие в ръка си възвърнали своите владения. В края на краищата след дълги увещания от страна на кардиналите Цезар се съгласил да се оттегли в своето владение — херцогството Романя, където вече се прибирали роднините на предишните феодални владетели. Той водил там твърде жалък живот, а после постъпил на служба при наварския крал и бил убит в 1513 г.

Лукреция вече не стъпила в Рим. Тя доживяла до преклонна възраст, като покровителствала черкви и поощрявала художниците да рисуват картини на религиозни теми. Неин любовник през последния период от живота й бил кардиналът, който живеел в двореца на съпруга й Алфонс д’Есте. Може би някой ден и нея ще я канонизират.

Ето как е охарактеризиран Цезар Борджия от Пол Сен Виктор:

Историкът трябва да се отнесе към него колкото може по-хладнокръвно. Нима естественикът изпада в ужас, когато изучава някой див звяр? Тъкмо такъв звяр е бил Цезар Борджия, херцог Валентски, същество, родено за зло, толкова чуждо на идеите на човешкия морал, колкото жителят на друга планета е чужд на физическите закони на нашата земя. Големите престъпници, които са ужасявали света с жестокостта на своите злодеяния, макар и за кратко време, но все пак понякога са изпитвали угризения на съвестта. В живота им е имало минути, когато ги обхващала душевна тревога, и те с ужас се озъртали назад.

На младини Нерон все още запазва човешкия си облик; след като убива сина си, Иван Грозни се заключва в Кремъл и се самоизтезава. Синът на Александър VI няма представа що е съмнение, той искрено смята, че стои над законите. Страстите му не са знаели граници, жестокостта му е била безгранична. Той е живял като тигър в джунглите. Всичко в него е тигърско — напорът, силата, гъвкавостта, страшната грация, мълниеносните скокове и движения; също като тигъра той е роб на хищните си инстинкти. Кръвта е била неговата стихия, в която той се е чувствал като риба във вода.

Нека си припомним освен това, че Макиавели, съвременник на Борджия, разсъждавайки за тиранията в книгата си „Князът“, възпява тиранина-виртуоз, като взема за пример Цезар Борджия.

Такава е историята на Александър VI. Свещенослужителите никога няма да се отрекат от него, понеже носят тежка отговорност като съучастници в престъпленията му. Впрочем, те не само че не се отричат, но и кипват от негодувание, когато някой спомене за злодеянията на този тиранин.

Сигурен съм, че всеки мракобес ще отговори на историка, който се осмели да опише подвизите на Александър Борджия и неговия син, по следния начин:

Нека е истина, че всеки от тях е избил и ограбил множество могъщи магнати в Италия. Но Борджия е действал в интерес на светия престол, стараел се е да разшири владенията на апостол Петър и ние сме му благодарни за това. Той е живял в епоха, когато поборниците на цивилизацията са били принудени да прибягват до крайни мерки. И затова, въпреки че Борджия е вършил престъпления, ние пак го поставяме в първата редица сред покровителите на Възраждането. И какво значение имат неговите постъпки, щом преди смъртта си той е успял да се изповяда за греховете си и да получи пълно опрощение, за да се възнесе на небето и да седне от дясната страна на небесния отец? Тайнството на вярата не подлежи на обсъждане: религията ни учи, че всеки човек, който е поискал прошка от бога, се освобождава от греховете си. След причестяването той става чист като току-що кръстен младенец. Такава е нашата вяра! Да бъде проклет всеки, който смята това учение за престъпно. Не би било зле, ако на земята се появи някой нов Борджия, за да изтреби с благословените си отрови цялото племе на свободомислещите: не е грешен онзи, който се труди за възтържествуването на църквата, а целта оправдава средствата.

Трябва да бъдем щастливи, че живеем във време, когато служителите на църквата не могат да осъществяват заплахите си. Йезуитите, палачите на инквизицията и всички борджиевци на света са прокълнати от честните хора.