Лео Таксил
Свещеният вертеп (85)

Дяволът на литургия

Ако на прага на XX век, когато науката крачка по крачка руши грохналите религиозни суеверия, църквата все още се осмелява да спекулира с лековерието на идиотите, ако тя дръзва да твърди публично, че една жена, живяла уж преди осемнадесет века, се явила на пиренейските овчарчета и се провъзгласила за богородица^[1], и всички тия глупости не са предизвикали във Франция бурен смях, как да се чудим на това, че през вековете на невежеството и най-глупавите: най-свръхестествените легенди са се ползвали с пълно доверие?

Ето един разказ, който заимстваме от историка Мембур^[2], йезуит, живял в края на XVII век.

Някой си Хилдебранд бил изпратен при Хенрих III с молба кралят да утвърди за приемник на Лъв IX епископ Хедегард, когото римляните единодушно решили да поставят на светейшия престол.

Императорът изпитвал нежни чувства към този епископ, който бил негов роднина, но се страхувал, че тиарата, както често се случвало, ще превърне епископа в истински негодник. Той сякаш предугаждал, че щом се намери на престола, Хедегард ще промени отношението си към императора и ще стане негов враг. Императорът дълго се колебал, но Хилдебранд упорито настоявал и най-сетне той отстъпил.

Новият първосвещеник бил провъзгласен за папа на 16 април 1055 година под името Виктор II^[3].

„След известно колебание — казва Мембур — един дякон от катедралата «Св. Петър», който имал престъпна връзка със сестра си и бил наказан за това, решил да си отмъсти на папата: той изсипал в чашата със светото причастие голяма доза отрова, като разчитал, че папата сам ще отслужи тържествената литургия.“ Преди да продължим разказа, нека се спрем на следния момент. И така, Виктор II наказал дякона за деяния, каквито по-висшите представители на уважаемото духовенство вършели едва ли не ежедневно! Точно затова озлобеният дякон решил да нагости достопочтения първосвещеник с мишеморка. За нравите на духовенството това е съвсем обикновено явление.

Но защо сам Христос не е наказал дякона? И защо господ бог е разрешил на дякона да смеси с отрова собствената му кръв?…

Когато разказва за своя герой, благочестивият историк не се замисля над този въпрос.

В момента, когато Виктор II завършил тържествената молитва и посегнал към чашата със светото причастие, на него му се сторило, че чашата сякаш е залепнала за престола; той отново се опитал да я вдигне, но тя не помръднала от мястото си… И тогава светият отец разбрал, че това е чудо.

Когато става чудо, човек не бива да се скъпи на поклоните. Това е плод на собствените ни размишления, а не на историка Мембур. Да вземем например малката пастирка от Лурд^[4]: когато й се явила пречистата дева, развълнувана от разговора си със светия дух, заявила: „Аз съм непорочно зачатие!“ — пастирката тутакси се хвърлила в нозете й и замряла!

Когато имаш работа с чудо, винаги трябва да падаш ничком и да затваряш очи, инак чудото може да изчезне.

Според обичая Виктор II се проснал пред олтара (Мембур описва произшествието с други изрази, ние поизменяме само стила му, без да засягаме фабулата). Светият отец се обърнал към бога с гореща молитва — да му открие тайната: защо той не е могъл да вдигне чашата пред народа и по този начин е бил лишен от възможността да извърши обреда причастие. Светият отец съзирал в това явление пръста на злия дух, но не и приятелска услуга.

„Папата едва успял да произнесе на висок глас първите думи на молитвата, когато отровителят, коленичил до папата, усетил, че сатаната го сграбчва и събаря по гръб.“

Дяконът по гръб — светият отец по корем, забил нос в пода… Възхитителна картинка!

Престъпникът се покаял за престъплението си. Виктор II, щастлив, че по чудо се отървал от смъртта, се изпълнил със състрадание към обладания от дявола (радостта прави хората снизходителни), той предложил на всички вярващи да отправят благодарствена молитва към бога и да се молят заедно с него за изгонването на духа на мрака.

„… Когато сатаната изчезнал, светият отец лесно вдигнал чашата и я заключил в ризницата.“

Защо, по дяволите, е поискал да запази виното, собствено отровената кръв на Христос? За да прибави тази чаша, както твърди Мембур, към реликвите на католическата църква.

Не спорим, това твърдение е също толкова логично, колкото и самият анекдот. Но служителите на църквата най-често използвали по друг начин подобни разхладителни напитки. Ако Виктор II е скрил чашата, за да почерпи някой свой приятел с питието, той би останал верен на традициите на църквата и на духа на своята курия.