Лео Таксил
Свещеният вертеп (122)

Бонифаций VIII^[1]

 

След смъртта на Николай IV за папа бил избран монахът Пиетро, който приел името Целестин V^[2].

По време на изборите най-енергично от всички се домогвал до тиарата високомерният и властолюбив кардинал Бенедето Гаетани. Дори след възкачването на Целестин на светия престол той не сложил оръжие в продължил тайно да води упорита борба за тиарата.

Смиреният схимник^[3] Пиетро прекарал почти целия си живот в килията, като пеел псалми или се отдавал на благочестиви размисли; разкошът и блясъкът на папския двор, както и разговорите с дейците на римската курия само му тежели. Тъй като поради новите си задължения блаженият старец вече нямал време нито за молитви, нито за благочестиви размисли, той си харесал един малък параклис, където прекарвал нощите и където не можел да влиза никой освен него.

Веднъж, след като прекарал цяла нощ в молитви, коленичил пред огромното разпятие, което заемало цялата стена, Целестин съвсем ясно чул следните думи от устата на Христос: „Целестине! Хвърли бремето на папската власт — този товар е твърде тежък за тебе!“

През краткия си престой на светия престол Целестин могъл да се убеди в разгулния живот на своето паство и неведнъж се питал дали не е по-добре да отстъпи мястото си на някой по-силен и по-енергичен пастир, способен да поправи духовенството.

Тайнственият глас потвърдил съмненията му. Но в същото време съвпадението му се сторило подозрително. Няма ли нещо лошо в неговите намерения? Не са ли това козни на дявола? Мъчителни съмнения терзаели Целестин, споменът за гласа в параклиса не го напускал нито за миг и колкото повече размислял върху станалото, толкова по-трудно му било да вземе решение.

Минали няколко седмици и веднъж в параклиса Целестин отново чул тайнствения глас: този път той заплашвал Целестин с вечни мъки в ада, ако още се колебае дали да се отрече от престола. Бедният отшелник се разридал. „Господи — умолявал той, — нима не чуваш, че те викам? Дай ми знак, че ти говориш с мен! Защо ме призова на трона, към който не съм се стремил? Не е ли по-добре да отблъсна тиарата и да избягам от нечестивия Вавилон?“

Неумолимият глас отговорил: „Отречи се от папския сан, Целестине.“

На заранта блаженият старец повикал при себе си кардиналите, между които бил и Бенедето Гаетани. Целестин им съобщил, че не е способен да управлява, а е и недостоен за високия сан, който са му дали.

„Убеден съм — завършил той, — че няма да избягна вечното осъждане, ако остана първосвещеник. И затова ви моля да предадете тиарата на някой по-достоен от мен.“

Сълзите, които замрежвали очите на папата, му попречили да види тържествуващата усмивка на устата на Гаетани.

Читателят вероятно вече се е досетил, че небесният глас, който заповядал на Целестин да се откаже от папския сан, е бил гласът на лукавия кардинал. Той заемал помещението над параклиса, където се уединявал светият отец. Гаетани се възползвал от това и пробил отвор точно над главата на разпнатия Христос.

Кардиналите изразили своето съжаление, но в края на краищата заявили, че не смеят да се противопоставят на желанието на папата. Наистина те поискали от Целестин да публикува закон, разрешаващ на първосвещениците да се отказват от сана си, а на кардиналите — да приемат абдикацията.

Слухът за отричането на Целестин от престола се разпространил из Рим. Народът, който го смятал за светец, бил крайно развълнуван. Големи тълпи започнали да се събират пред папския дворец и да молят Целестин да се откаже от своето намерение. Трогнат от тази любов и доверие, Целестин се разколебал и казал на кардиналите, че иска да обмисли добре решението си и да потърси помощ от светия дух.

Вечерта, когато се уединил в параклиса, папата отново чул заплашителния глас на бога. „Значи така ми се подчиняваш ти — злобно съскал гласът, — истина ти казвам, Целестине, ти ще бъдеш осъден, задето не ме послуша.“

„Милост, свети отче!“ — проплакал Целестин и цяла нощ, лежал проснат пред разпятието.

Още същата заран той облякъл власеница и отшелническо расо, свикал кардиналите и им съобщил, че небесният глас потвърдил първоначалното му решение и той незабавно се връща в килията си.

Най-сетне Гаетани можел да пожъне плодовете на нощния си труд. Десет дни след оттеглянето на Целестин кардиналите го избрали за наместник на Христос.

Новият папа приел името Бонифаций VIII. Веднага след интронизирането си той поискал от свещената колегия да оформи постановлението за отричането на Целестин.

Огромната популярност на светеца не можела да не безпокои Гаетани. Новият папа се страхувал, че един прекрасен ден Целестин ще отстъпи пред молбите на привържениците си и ще се върне в папския дворец.

Постоянната тревога отравяла дните на Бонифаций и той наредил да арестуват Целестин. Ето какво се казва по този повод в „Жития на светците“:

Отшелникът Целестин бил арестуван от папската стража в килията си. Из пътя тълпи от вярващи се трупали край блажения старец с молба да ги благослови, целували му нозете, режели парченца от расото му и скубели косми от магарето, което яздел, за да ги запазят като скъпоценни реликви. Когато докарали Целестин в двореца, лицемерът Бонифаций го приел милостиво. Но още същата вечер стражата откарала бившия папа в неговия замък, където скоро дошъл свещеник и му предложил да се изповяда и да се приготви да мре. Докато Целестин разкривал тайните на сърцето си, Бонифаций стоял скрит зад една завеса и когато изповедта свършила, той се изправил пред стареца и се нахвърлил върху него с гневни упреци за някакви мними кощунствени изказвания след отричането му. След това Бонифаций наредил да го хвърлят в каменен карцер, а пред външната порта на замъка, където се намирало подземието, да се поставят тридесет войници, за да се попречи на онези, които биха се опитали да освободят Целестин. Опасявайки се от народни вълнения, Бонифаций решил да умори стареца от глад и след няколко дена съобщил, че светият монах е умрял от старост, благославяйки първосвещеника. Но престъплението се разкрило и намразили убиеца всички християни.

Не сме прибавили нито дума към разказа на боландистите. Ще отбележим само, че благочестивите историци не биха пропуснали да защитят Бонифаций, стига да имаха и най-малката възможност.

Обзет от грандомания, властолюбивият папа водел непрекъсната борба с много европейски владетели. Особена слава му донесла борбата срещу Филип Хубавия^[4], който категорично отказал да му се подчини и оспорвал претенциите на първосвещеника за светска власт.

За политическата роля на Бонифаций историците дават различни преценки, затова пък личността му не поражда никакви разногласия. Всички историци — и светските, и духовните — са съгласни, че убиецът на Целестин е бил голям негодник.

Принудени сме да се застъпим за Бонифаций: той не е никакво изключение сред папите. Повечето от останалите първосвещеници не му отстъпват по своите злодейства. Само че някои измежду тях не афиширали толкова престъпленията си.

Преди да завладее тиарата, кардинал Бенедето Гаетани бил един от водачите на гибелините; но щом се намерил на папския престол, той станал разпален противник на тази партия. Тази промяна във възгледите му се дължала на това, че двама кардинали от рода Колона, най-могъщия и най-богатия сред гибелините, енергично протестирали срещу кандидатурата на Гаетани. След като получил ключовете и жезъла на първосвещеника, злопаметният Бонифаций отлъчил от църквата цялата фамилия Колона, проклел потомците им, сложил под възбрана техните имоти, наредил да бъдат сринати домовете им и за да направи бунтовниците покорни, призовал на помощ всички християни, сякаш ставало дума за истински кръстоносен поход.

Членовете на фамилията Колона трябвало да забегнат от Рим, но те не прекратили борбата.

Първосвещеникът дори влязъл в преговори с френския крал само и само да събере пари за войната с Колона. За да угоди на краля, Бонифаций канонизирал Людовик IX. Освен това той подарил на Карл Валоа^[5], брата на Филип, германската корона, която той се канел да отнеме от Адолф Насауски^[6]. Измамен от покорното поведение на Бонифаций, Филип разрешил на папските емисари да отнесат в Рим всичко, което успели да измъкнат от вярващите.

Жътвата била богата, така че трудът на папата бил възнаграден.

Щом донесените от Франция пари се намерили в папската съкровищница, Бонифаций не само че не изпълнил обещанието си, но дори се постарал да насъска английския крал Едуард^[7] и херцога на Фландрия^[8] да нападнат Франция.

Преди да прибегне до крайни мерки, Филип изпратил в Рим пратеник, за да поиска обяснение от папата.

Бонифаций и този път успял да излъже Филип. Нещо повече, френският крал се поддал на неговите увещания и дал съгласието си за нов кръстоносен поход; наистина на Филип не му липсвал здрав разум, защото взел известни мерки, за да предотврати намесата на папата в работите на неговото кралство. Когато разбрал, че кралят няма да потегли скоро, Бонифаций изпратил при френския монарх един легат, който се държал толкова високомерно и оскърбително, че Филип го изгонил, без да го изслуша докрай.

Разяреният и унижен легат отишъл в Южна Франция и започнал да подстрекава населението да въстане и убие Филип, като обещавал на онзи, който освободи света от Филип, не само многобройни опрощения на греховете, но и солидна парична сума.

Когато се разкрили тези интриги, легатът бил арестуван и обвинен в оскърбление на негово величество, в бунт, ерес и богохулство.

Филип незабавно изпратил при папата пратеник е искане да даде виновния под съд и да го лиши от духовен сан.

Отговорът на Бонифаций извънредно изненадал краля. „Знай, че ти си ни подвластен и в църковните, и в мирските работи“ — пишел му папата. Като обвинявал краля в посегателство върху правата на църквата, той заявил, че легатът заслужава похвала за проявеното от него мъжество. Впрочем, добавял папата, той само изпълнява заповедите ми. Едновременно с писмото Бонифаций публикувал була, в която се провъзгласявал за духовен глава на Франция.

Филип, естествено, се разярил. На 10 април 1302 година той свикал в катедралата Парижката света Богородица представители на аристокрацията, духовенството и третото съсловие^[9], за да обсъди с тях поведението на папата. Всички участници в съвещанието, включително и духовниците, заявили, че трябва да бъде сложен край на престъпните машинации на главата на църквата. След като папската була била изгорена с тържествена церемония пред входа на катедралата, кралят се обърнал към Бонифаций със следното послание: „Знай, негодни свещенико, че в мирските работи ние не сме подвластни никому и че твоето неизмеримо честолюбие трябва да се преклони пред нас.“ Папата отговорил на това послание с отлъчване: той обявил, че Филип е свален и короната ще получи онзи, който му го предаде жив или мъртъв.

Тогава кралят свикал прелатите и бароните в Лувър. Там неговият представител Гийом Ногаре прочел истински обвинителен акт срещу Бонифаций, който бил наречен антипапа и еретик, опетнил името си със страшни престъпления.

В декларацията се казвало, че папата не вярва в безсмъртието на душата, защото не спазва постите, че „гнъсният първосвещеник принуждава служителите на църквата да му разкриват тайните на изповедта под предлог, че трябва да знае замислите на враговете си. Той преследва странстващите монаси и монахини и им отнема парите, оправдавайки се с това, че те били лицемерни безделници и обирали народа.“

Никой не се изказал в защита на Бонифаций. Генералните щати настояли да се свика вселенски събор. Кралят съобщил за решението на Генералните щати на всички европейски монарси и навсякъде тази новина била посрещната с ентусиазъм. В самия Рим много сеньори, чиновници, граждани и свещеници, които изнемогвали от тиранията на светия отец, взели страната на Филип Хубавия. Над Бонифаций надвиснала явна опасност. Той решил да напусне града, където броят на неговите противници растял с всеки изминат ден. Като взел със себе си своите племеннички, фаворити и деца, той забягнал в Анани^[10]. След като се настанил в новата си резиденция, папата сгромолясал върху френския крал нова отлъчителна була, още по-яростна от първата. Той проклинал Филип, неговото семейство и цялото му потомство и наложил интердикт на Франция. В същата була той призовал германците, англичаните и фламандците да тръгнат срещу Франция, като обещал райско блаженство на всички участници в похода.

Свикването на вселенски събор, който да осъди Бонифаций, било възложено на Ногаре. С помощта на един от племенниците на кардинал Колона той събрал отряд от осемстотин души. Под знамето на френския крал на разсъмване на 6 септември 1303 година войниците внезапно нахлули в Анани с викове: „Смърт на Бонифаций!“ Те превзели пътьом двореца на племенника на папата и започнали да обсаждат крепостта, в която се укривал светият отец. Когато видял, че съпротивата е безполезна, той влязъл в преговори и помолил да му дадат няколко часа да размисли и да се посъветва с кардиналите. Това било клопка: папата се надявал, че жителите на Анани ще се отзоват на неговия призив и с тяхна помощ той ще излезе победител в борбата. Но папата си направил погрешна сметка. Населението отказало да го защити. Когато изтекъл даденият срок, Ногаре и Колона заповядали на войниците си да щурмуват крепостта.

С надежда да направи впечатление на враговете си и да ги изплаши Бонифаций си наложил тиарата, облякъл папските одежди и с апостолски ключ и кръст в ръцете седнал на трона и зачакал победителите. Но и тук той се излъгал. Ногаре поискал от него да се яви на събора. Когато видял, че папата мълчи презрително, Колона го попитал, отрича ли се от папския сан. Въпросът разярил Бонифаций: той проклел краля на Франция, неговия род и потомството му и добавил няколко обидни думи по адрес на Колона. Последният не се сдържал и ударил на папата плесница. От удара с желязната ръкавица папата загубил съзнание. Полужив, той бил отнесен и заключен в една от залите на замъка.

Три дена папата бил затворник. На четвъртата нощ служителите на църквата успели да вдигнат жителите на Анани: те нападнали замъка и освободили Бонифаций. Когато се завърнал в Рим и установил, че там цари пълна анархия, папата паднал духом: не давал нареждания, а говорел само за проклятия и отлъчвания; след това той изпаднал в треска и в пристъп на ярост започнал да си хапе ръцете. Папата умрял на осемдесет и шест години, последните девет от които прекарал на престола.

Тъй като по онова време доброто и злото се олицетворявали от бога и дявола, за съвременниците на Бонифаций нямало никакво съмнение, че душата на светия отец се намира в ръцете на сатаната. Дори свещенослужителите доста често казвали, че Бенедикт Гаетани е осъден на вечен огън. От ръка на ръка се предавали рисунки, на които Бонифаций бил изобразен в недвусмислени положения.

Данте, съвременник на Бонифаций, го е настанил в своя „Ад“^[11]. А един наивен летописец най-сериозно съобщава, че статуята на Богородица на гроба на Бонифаций, която била изваяна от белоснежен мрамор, на другия ден след поставянето й почерняла и по никакъв начин не могли да й върнат първоначалния вид.

За да си съставите съвсем пълна представа за Бонифаций, ще цитираме някои негови мисли. Те са взети от автентични документи:

„Да ми даде бог благополучие на този свят, за отвъдния живот не се тревожа.“

„Човешките думи не са по-безсмъртни от душите на животните.“

„В евангелието има повече лъжа, отколкото истина. Непорочното зачатие е нелепост, въплъщението на сина божи буди смях, а догмата за преосъществлението е направо глупост.“

„Парите, които е донесла на свещенослужителите легендата за Христос, нямат брой.“

„Религията е създадена от честолюбци за измама на хората.“

„Свещениците трябва да говорят това, което говори народът, но това не значи, че те са длъжни да вярват в това, в което вярва народът.“

„В църквата трябва да се продава всичко, което наивниците искат да купят.“