Лео Таксил
Свещеният вертеп (101)

Истината за кръстоносните походи

Още в 1074 година Григорий VII, по думите на някои летописци, изразявал желание лично „да поведе християнските рицари на борба с враговете на господа към гробницата на спасителя“. Но войната с германския император се проточила и той не могъл да предприеме нищо. След като затвърдил положението си не само в Рим, но и в цяла Италия, Урбан II най-сетне успял да осъществи заветните мечти на Григорий VII. Освен това Алексей Комнин^[1], който царувал тогава във Византия, обещал на папата да подчини на светия престол всички черкви в своята империя, ако светият отец подтикне владетелите на Запада да поведат борба срещу неверниците. Съблазнен от изгодната сделка, Урбан II с удвоена енергия се заел да изпълни отдавна замисления план. Във Франция Урбан II свикал Клермонския събор^[2], който взел решението за първия от безумните и престъпни походи, известни под името кръстоносни.

Когато съборът приключил работата си, папата свикал под открито небе многохилядна тълпа и произнесъл пламенна и войнствена реч, в която увещавал рицарите да защитят Христос от неверниците.

— Не забравяйте — възкликнал той накрая, — че с моите уста бог ви обещава победа и предава в ръцете ви несметните съкровища на неверниците! Всеки, който се посвети на освобождението на божията църква, ще бъде удостоен с мъченически венец и ще заслужи пълно опрощение на греховете си.

Папата издал и указ относно похода: никой не може да посяга на владенията на онези сеньори, които участват в свещения поход, никакви кредитори не могат да ги преследват; всеки, който посегне върху имота на рицарите, подлежи на отлъчване от църквата.

Трябва ли да добавяме, че речта на първосвещеника била посрещната с ентусиазъм. Папата освен благословията си давал в аванс опрощение за всички евентуални грабежи и убийства. Тълпата се развикала: „Така иска господ! Така иска господ!“ Това станало боен зов на кръстоносците.

Има една легенда, възникнала няколко години по-късно, според която истинският инициатор на кръстоносния поход бил Петър Пустинника^[3], който убедил папата да се залови с тази работа. Когато бил на поклонение в Ерусалим, той заспал в храма на светия гроб и видял на сън спасителя, който уж му казал: „Петре, скъпи синко, стани и иди при своя патриарх и разкажи в родината си за гоненията срещу християните, и накарай вярващите да освободят Ерусалим от езичниците.“ Петър Пустинника се завърнал в Рим и разказал всичко на папата.

Историкът Жюрие^[4] твърди, че Петър не е бил отшелник и никога не е посещавал „светите места“; той чисто и просто е бил агент на папата, който преценил красноречието и смелостта му и го избрал за глашатай на идеята за свещена война. „Петър — добавя историкът — получил солидна парична сума, загдето успял да увлече глупаците да завоюват земята Ханаанска^[5], която цели триста години била оросявана с кръвта на кръстоносците фанатици.“

Никога не са ставали толкова много чудеса, както през тази епоха. Постът и молитвата често пораждали халюцинации у изтощените от глад и жажда хора. Така например апостол Андрей се присънил на един свещеник, посочил му мястото в църквата, където било заровено копието, с което е пронизан Христос, и казал, че това копие ще донесе победа на християните. Когато копието било намерено, мнозина започнали да твърдят, че свещеникът сам го е заровил. Той предложил да потвърди истинността на думите си с изпитание чрез огън и се заклел, че ще мине през пламтящ огън с копието в ръце. Той издържал божия съд, но почти веднага умрял. Свещениците започнали да твърдят, че той бил загинал, защото за миг се разколебал във вярата си. Прословутото копие обаче било причислено към свещените реликви.

Друг летописец разказва, че в непоносимия зной, когато хората можели да утолят жаждата си само от локвите със зловонна вода, един свещеник, за да повдигне бойния дух на кръстоносците, ги уговорил да организират религиозно шествие около града: така му бил повелил някой си светия, който му се явил на сън. Боси, с оръжие в ръце, кръстоносците обиколили три пъти града, а после щурмували джамията, където се били скрили мюсюлманите. „Кръвта стигаше до коленете на конниците. За миг те прекъснаха клането, за да отидат боси да се поклонят пред светия гроб, а след това отново се заловиха да убиват и да грабят.“

Освен фанатизма и суеверието, с които духовенството чудовищно спекулирало, имало и други предпоставки, изиграли огромна роля в това „свещено дело“. Във всеки случай, както казва един историк, „някои кръстоносци може би са се стремили главно да стигнат до божи гроб и да изпълнят своя обет. Но вождовете им, напротив, са искали да ги използват, за да извоюват княжество на изток. Повечето от тези хора са тръгнали за Азия само от любов към грабежа и защото в родния им край вече нямало какво да се граби.“

Един католически автор твърди: „Бандите на кръстоносната войска се състояли от авантюристи, клетвопрестъпници, прелюбодейци, разбойници и убийци; грабежът представлявал за тях истинската цел на този поход.“ Каноникът Гвиберт^[6] и йезуитът Мембур признават, че армията на кръстоносците приличала на гигантска разбойническа банда.

Бейл, привърженик на реформацията, който обаче проявявал такава търпимост и безпристрастие, че реформаторите го обвинили в неверие, дава следната преценка на кръстоносните походи:

Кой ще се осмели да нарече тези чудовища воини на Христос? Тези лицемери само грабели и убивали, изнасилвал жените и девойките, които им оказвали гостоприемство. Християните в Азия изпитвали при приближаването на тези гнъсни варвари, които уж им идвали на помощ, по-голям ужас, отколкото при появата на турци или сарацини. Без съмнение, кръстоносните походи представляват най-отвратителните страници от историята на човечеството.

Първата банда кръстоносци тръгнала на път на 8 март 1096 година. Тази орда дрипльовци се състояла почти изключителна от пехотинци. Никой от тях нямал пари да си купи кон. Дори когато някой се изхитрявал да се сдобие с кон, нуждата го принуждавала да го продаде. Техен предводител бил Валтер Голтака, или Безпаричния, прякорът му е достатъчно красноречив. Можем да не се съмняваме, че освобождението на божи гроб ни най-малко не привличало този мошеник. В действителност той мечтаел да забогатее, да заграби земи на изток и да смени неблагозвучния си прякор с някоя разкошна титла.

Спираме се на някои подробности само за да обрисуваме по-точно тези мними герои, осветени от църковната легенда.

Валтер повел бандата си покрай рейнските области към Дунав и оттам към Константинопол. Отрядът му бил предвождан от коза и гъсок, свещени животни според древната германска митология. Преди да тръгнат, кръстоносците избили евреите в рейнските градове като врагове на Христос и ограбили къщите им; когато Кьолнският архиепископ скрил евреите от града на първия етаж в къщата си, тълпата разбила вратата с брадви и изклала нещастниците. „В Майнц и в Кьолн — казва монахът Гвиберт — жителите се барикадираха в къщите си, за да се спасят от тези чудовища. Майките в диво отчаяние удушаваха своите деца, мъжете пробождаха жените си, девойките се самоубиваха, за да не попаднат в ръцете на безмилостните фанатици с кръст на рамото.“

След първата банда кръстоносци вървели четиридесет хиляди скитници начело с Петър Пустинника. Част от кръстоносците под водачеството на монаха Готшалк^[7] загинали в битките с унгарците и българите, които, обхванати от гняв и ужас, решили да не ги пуснат през страните си. След известно време върху тези нещастни народи връхлетели двеста хиляди мародери, които разрушавали градове, опожарявали села и избивали жителите им.

Разпокъсаните отряди на кръстоносците се събрали в Константинопол. Западните рицари били смаяни, когато видели този огромен град, с мраморни дворци, със златни кубета на черквите и с широки многолюдни улици. Богатството будело у тях завист, а гърците схизматици не им внушавали уважение. Алексей Комнин предварително бил приготвил за войската огромни запаси от провизии и взел редица предпазни мерки, за да предотврати грабежите. Но всичко се оказало безполезно: кръстоносците смъквали оловото от черковните покриви, палели къщи, убивали земевладелци и не щадели дори женските манастири. Невъзможно е да се опишат подвизите на тези ревностни воини на кръста.

Ана Комнина^[8], дъщерята на императора (чийто живот тя е описала в съчинението си „Алексиада“), разказва за подвизите на войниците на Петър Пустинника следното: „Те съсичаха деца на късове и караха майките на своите жертви да пият кръвта им. Изнасилваха момиченца и юноши, а след това ги бесеха и се упражняваха в боравенето с меча върху техните трупове.“ По нейните думи сам Петър Пустинника давал пример на мародерите си в грабежите и зверствата. А църквата представя същия този Петър Пустинника като пламенен апостол, като своеобразен пророк!

Дори малцината, които били напуснали родината си в изблик на искрен фанатизъм, подсилен от пламенните речи на Урбан II и неговите агенти, и не вземали участие в грабежите, дори те презирали гърците като еретици. Йезуитът Мембур, чието перо винаги възхвалява действията на католическата черква, признава, че светият престол е извлякъл колосални приходи от кръстоносните походи.

Някои прелати купили на безценица владенията на такива рицари, които се нуждаели от пари, за да екипират отрядите си. Свещениците великодушно се съгласявали да пазят имотите на рицарите, но не пропускали възможността да си присвоят доходите от тях. По-късно, когато чумата, гладът, болестите и героичната съпротива на мюсюлманите почти унищожила армията на Христос, мнозина служители на черквата се постарали да завладеят повереното й имущество.

Баснословното забогатяване на църквата е основният резултат от първия кръстоносен поход.