Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (40)

Глава 39

Домът на кръстницата й бе изключително удобен — уютен, луксозен и малко ексцентричен.

— Точно като Коко — изтъкна Хенри.

Бяха се разположили в гостната, чиито стени бяха покрити с ръчно изрисувана коприна, с доста неправдоподобни кораловочервени иглики.

— Тя и аз сме малко très—coquette^[1]. Лем казва, че малката ми сладурана е красяла някой бордей в предишния си живот.

Кейт погледна към Коко, идеално сресана и накичена с аметисти тази сутрин.

— Прекалено е самовлюбена, за да бъде добра повлекана. Човек може да разбере с един поглед, че желае единствено пари.

— Това е същността на работата — каза Хенри логично. — А сега ме слушай, скъпа.

Кейт се изправи и се приближи до прозореца, разбрала от тона на Хенри, че няма да иска да я изслуша. Прозорецът на гостната стая гледаше към предната част на къщата — към малка обществена градина, ветровита и доста запусната.

— Зимата наближава — изрече тя. — Кестените са целите в златно.

— Не се опитвай да ме разсееш с бръщолевения за природата — отвърна Хенри. — Знаеш, че не бих различила дивия кестен от ядливия. Това, което искам да кажа, скъпа, е, че трябва да спреш.

Кейт се взираше през прозореца с напрегнати рамене, загърбвайки истината в думите на кръстницата си, както и топлината в гласа й. Главата я болеше. Тези дни главата винаги я болеше.

— И дивия кестен е кестен — съобщи тя.

Хенри пренебрегна слабия опит за отклонение от темата.

— Мина повече от месец — каза й. — Чакай! Дори повече.

— Много повече от месец — потвърди Кейт отегчено. — Четиридесет и един дни, ако искаш точната бройка.

— Четиридесет и един дни, в които си в отвратително настроение — продължи Хенри. — Достатъчно.

Кейт се приближи и коленичи до креслото на кръстницата си.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Нямах намерение да съм толкова рязка.

— Знам, че не е нарочно, но всичко си има граници — Хенри я потупа по брадичката с пръст. — Ти премина границата.

— Нямам намерение да… наистина ли съм в отвратително настроение?

— Нима току-що не намекна, че скъпата ми Коко би се провалила като нощна жрица? — настоя Хенри.

Кейт не можа да възпре слабото си кикотене.

— Наистина.

— Мога да те уверя, че би била най-търсената, както и аз самата, ако имах подобно нездраво занимание. А снощи на вечеря не информира ли лейди Честърфийл, че дъщеря й е очарователна като новородено теленце?

— Такава е — призна Кейт вяло. — Имат еднакво абсурдно изражение.

— И накрая — заключи кръстницата й, — не съобщи ли на Лем, че косата на сестра му сега е с точния цвят на конска грива през пролетта?

— Но не го казах на нея.

— Да благодарим на бога за малките радости.

— Просто е с особения цвят на маслиненозелено — промълви Кейт. — Никога не съм го виждала другаде в природата.

— Не е въпрос на природа, както би разбрал всеки глупак. Бедната жена искаше да превърне сламената си коса в златиста и не се получи. Не казвам, че не е удоволствие да се живее с теб в някои отношения. Аз например се насладих на начина, по който описа регента като тоягата на Аарон, прегъната в средата. Макар че човек не бива да се шегува с кралски особи, без значение колко мек е регентът предвид репутацията си.

— Съжалявам — Кейт отново целуна Хенри по бузата. — Ужасно е да се живее с мен. Знам го.

— Би било по-добре, ако поне напускаше къщата от време на време. Липсват ми посещенията в театъра.

— Ще го направя — обеща тя.

— Тази вечер — нареди Хенри, скръствайки ръце. — Тази вечер отново ще се появиш в обществото, Кейт.

— Никога не съм била наистина в него, нали?

— Още по-добра причина да започнеш сега.

Кейт се изправи, чувстваше се стара и тъжна. Отново се върна до прозореца, където здрачът се настаняваше в короните на кестените и последните лъчи на слънцето се плъзгаха през клоните. Странно, в парка имаше някакво оживление, макар обикновено да бе самотен като пустиня.

— Постъпи правилно — съобщи Хенри зад гърба й.

Кейт се обърна. Кръстницата й не бе изрекла и дума за Гейбриъл от… от четиридесет и един дни.

— Даде му възможност да постъпи като мъж и той не можа да го стори.

— Той има отговорности.

Хенри изсумтя.

— По-добре си без него. И определено беше права да не му казваш за възможността да имаш зестра. Виж колко голяма се оказа тя. Предполагам, могла си да усетиш интуитивно, че за него би имало разлика, а не мога да си представя по-лоша причина да развали годежа си.

— Не го почувствах. Просто си помислих… Надявах се. Глупаво е, предполагам — бяха минали четиридесет и един дни и тя бе глупачка да пази и малко пламъче на надежда живо само защото не бе прочела обявление за сватбата му с принцеса Татяна. Но кой знае кога би трябвало да се състои този брак?

Можеше и да са се върнали в Русия, за да осветят съюза си.

— Човек никога не бива да се надява мъжете да постъпят правилно — каза тъжно Хенри. — Не го правят, разбира се.

Кейт отново погледна през прозореца. Раменете й бяха сковани и я боляха от потискането на болката и сълзите. Но тя бе толкова уморена да плаче, толкова уморена да се чуди защо Гейбриъл бе какъвто е.

Беше като някакъв пъзел. Той беше такъв, какъвто си е, защото бе принц…

Фразата печално се въртеше отново и отново в главата й.

Ръцете на Хенри се обвиха около раменете й и я обгърна лек облак от парфюм, сладък като меласа.

— Ще ме мразиш за това, но една малка част от мен се радва, че на Гейбриъл му липсваше куража да развали годежа си.

— Защо?

Хенри се обърна.

— Защото успях да прекарам това време с теб — каза тя, пъхайки една къдрица зад ухото на Кейт. — Ти си детето, което така и нямах, сладка ми Кейт. Ти си най-хубавия дар, който Виктор е подарявал някому — в очите й блестяха сълзи. — Обичам го отново заради това, защото обичам теб. И макар да мразя да те виждам тъжна, алчната част от мен е ужасно благодарна за времето, което прекарахме заедно през последните няколко седмици.

Кейт й се усмихна плачливо и я придърпа в прегръдка.

— Чувствам се по същия начин — каза тя, притискайки я силно. — Компенсира всички тези години с Мариана.

— Е — изрече Хенри секунда по-късно, — действително ми се доплаква. Ще си помислиш, че съм се присъединила към Лем в пиенето на бренди преди обяд. Не го мислех наистина това за Гейбриъл. Иска ми се да беше мъжът, който ти се надяваше, че е, скъпа. Наистина.

— Знам — каза Кейт.

— Мъжете идват и си отиват — продължи кръстницата й. — Като ледените висулки са.

— Ледените висулки — повтори глупаво и се обърна, за да наблюдава как мъжете в градината се суетят. Формите им бяха черни силуети на фона на тъмно синьото небе.

— Висят красиво и изглеждат бляскави и нови, но после се чупят с пукот, а истински лошите се топят — въздъхна Хенри. — Какво, за бога, правят онези хора в градините? Сякаш подготвят кладите на Гай Фокс^[2]. Да не е денят на Гай Фокс?

— Той не е ли през ноември? — попита Кейт. Мариана не бе човек, почитащ официалните празници.

Хенри я прегърна за последен път.

— Ще отидем на театър тази вечер и ти можеш да получиш изключителното внимание на Ормскърк. Писмата му стават все по-отчаяни. Според мен вярва, че ти вехнеш. Загуби Данте като потенциален съпруг. Получих наскоро писмо от майката на Ефи, тя го е приела.

— Хубаво — отвърна Кейт. — Толкова се радвам, че лорд Хатауей е преборил всички онези млади мъже и е спечелил ръката й.

— Така че е време да опровергаеш страховете на Ормскърк за неминуемата си смърт — настоя Хенри.

— Определено съм в цветущо здраве — потвърди Кейт. Сенките под очите й ги нямаше и скулите й не бяха така хлътнали. Не беше честно, че сърдечната болка бе по-омаломощаваща от простото изтощение.

— Ще изпратя лакей там да попита какво, за бога, става — съобщи Хенри, пристъпвайки по-близо до рамката на прозореца. — Виж всички тези птици. Изглеждат сякаш добре си клюкарстват.

Дърветата бяха пълни с косове, които летяха в малки групички и отново кацаха.

— Може би пекат нещо на огън — предположи Кейт — и птиците чакат да разчупят хляба.

— На огън? — промълви Хенри. — В квартала? Много се съмнявам. Виж, палят клада. Трябва да отбележа, че е голяма.

В този миг на вратата се потропа и новият иконом на Хенри влезе със сребърен поднос.

— Милейди — каза той, — пристигна съобщение.

— Пристигнало — попита тя — от кого? Имаш ли представа какво става в парка, Черидери?

— Това съобщение дойде от джентълмените в парка — обяви той. — Но не, не съм сигурен какво правят.

— Имаш ли нещо против да помолиш госпожа Суалоу да прати още чай, Черидери? — попита Кейт.

Той се поклони и се оттегли. Хенри замислено потупа бележката в брадичката си.

— Няма ли да го отвориш? — попита Кейт.

— Разбира се, че ще го направя. Само се чудя дали трябва да изпратя лакей да доведе стражата. Иска ми се Лем да си беше у дома. Той щеше да знае какво да сторим. Виж как тези искри се издигат до дърветата. Ами ако ги подпалят?

— Отвори бележката и виж какво, за бога, става — каза Кейт.

— Не мога — отвърна й тя.

— Какво?

— Адресирана е до теб.