Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (31)

Глава 30

Високо каменно стълбище се виеше по вътрешната стена на кулата. Кейт се концентрира да не се препъне в дългия до земята воал и опита да не мисли за глупавата грешка, която правеше, изкачвайки тези стъпала.

Гейбриъл имаше намерение да я съблазни. Знаеше го. Тогава защо, защо изкачваше стъпало подир стъпало към бърлогата му, така да се каже? Щеше ли да бъде втората от дъщерите на баща си, която ще опозори паметта му като остане неомъжена и с дете?

Не че паметта на баща й би могла да бъде опозорена, напомни си тя. Какъвто и позор да имаше, той сам си го беше причинил. Самият спомен за него и изневерите му я накараха да стисне зъби.

Щеше да види малкото съдче на Гейбриъл. И щеше да му позволи да я целуне. Но нищо повече, и то само защото — би било глупаво да го отрича пред себе си — беше ужасно запленена от този мъж.

Което вероятно се случваше на принца най-малко всеки вторник и освен ако не искаше просто да подхрани арогантността му, никога не би му позволила да научи. Затова, когато отхвърли воала, изобрази на лицето си равнодушно изражение, сякаш редовно посещаваше покоите на джентълмени.

Сякаш същите тези джентълмени планираха да я целуват необуздано и до полуда, и единственото нещо, което стоеше между тях и добродетелта й, бе силата на волята й.

За негово нещастие, волята й, която я бе превела през седем години на тежък труд, скръб и унижения, щеше да й помогне да осуети плановете на принца и тя щеше да остане невредима след тази среща.

— Каква прекрасна стая! — извика тя и се завъртя. Отвън двете кули на замъка изглеждаха ниски и кръгли като шапките на пекари. Но стаите вътре бяха просторни и с високи тавани. — Сложил си стъклени прозорци — каза одобрително и се приближи, за да погледне.

— Бяха си тук, когато пристигнах — отвърна Гейбриъл и застана до рамото й.

— И каква гледка — възкликна тя.

Замъкът се извисяваше на върха на нисък хълм. Прозорецът, до който стоеше сега, гледаше към задната част на замъка и поддържаните ливади се простираха пред нея, поръбени в далечината с редица от букове.

— Лабиринтът изглежда толкова лесен като го гледаш отгоре — измърмори тя, допряла пръсти върху хладното стъкло. — И все пак Хенри и аз не можахме да стигнем до центъра и излязохме ей там, до клетката на щрауса.

— Лесно е, но е умно измислено. Ще ти покажа как да стигнеш до центъра — облегнат на стената, той гледаше нея, а не лабиринта.

Очите му сякаш я галеха и изпращаха предупредителни тръпки надолу по гръбнака й. В същото време, дълбоко в тялото й се плъзна топлина. Не би трябвало да я гледа по този начин. Обиграните прелъстители не гледаха така. Не нашепваха неща, които предполагаха бъдеще отвъд настоящето, бъдеще отвъд тази малка стая.

— Мога да остана само за една-две минути — промълви тя, колкото на него, толкова и на себе си.

— Гледката оттук ще ти хареса — каза Гейбриъл, пое дланта й и я поведе през стаята. Прозорците на отсрещната стена гледаха надолу към прашната алея, по която беше пристигнала с Алджи само преди няколко дни. Гледан отгоре, пътят се извиваше, криволичещ във виолетовата далечина, където слънцето се скриваше в тъмна горичка.

— Кара те да мислиш за вълшебна приказка — каза тя възхитена.

— Такава, в която принцът те очаква в краката ти? — изрече го безгрижно, но в гласа му имаше и нещо друго.

— Една принцеса пътува по този път — изтъкна Кейт, след което отново се извърна и започна безцелно да обикаля из стаята, докато не се опря в леглото. Тя смени посоката, сякаш се бе изгорила, и се насочи към противоположния край на помещението.

— Е, може би трябва да се целунем сега.

— Не още — отвърна Гейбриъл.

Кейт седна на един красив малък стол, тапициран в кораловочервено кадифе и продължително занаглася полите си, а после вдигна очи. Беше уморена от играта на остроумие помежду им. Тя бе твърде изтънчена за нея и твърде много напомняше за сложните и префинени разговори, които Хенри навярно беше водила със своя любим.

— По-рано зададе правилния въпрос — каза тя. — Коя съм аз? — той седна срещу нея, без да сваля очи от нейните. — Аз съм най-голямата дъщеря на баща си, Виктор Далтри. Той бе най-младия син на граф и имаше хубаво имение, построено с парите от зестрата на майка ми. След като тя почина, той остави цялото имение на мащехата ми — Мариана, която го подари на собствената си дъщеря, Виктория.

— Не си незаконородена — заяви той.

— Не. Родителите ми бяха венчани.

— И дядо ти е бил граф.

— Нямам почти никаква зестра — продължи тя. — Мариана отпрати гувернантката ми и повечето от домакинския персонал преди седем години, когато баща ми умря. Мога да се пазаря за цената на хляба, мога да кърпя чорапи. Но не мога да танцувам полонез^[1].

Той пое дланта й и я обърна.

— Съжалявам.

— Би трябвало да си тръгна преди години, но това би значело да оставя прислугата и наемателите на баща ми на милостта на Мариана. Останах, макар мащехата ми да уволни управителя на имението. Не можеше да уволни мен, нали разбираш.

Гейбриъл доближи дланта й до устните си и я целуна.

— Продължавай.

— Няма друго за казване — отвърна тя. — Сега реших да си тръгна, така че Мариана вероятно ще изхвърли повечето от наемателите ни, които едва свързват двата края. Миналата година реколтата беше слаба.

Той кимна.

— Жената, която е на път да пристигне при теб… тя е принцеса.

С жест, толкова елегантен и толкова естествен за него, Гейбриъл се плъзна от стола и падна на колене до нея.

— Вярно е.

— Брат ти Огъстъс е задник, задето е изхвърлил семейството си, но ти трябва да издържаш замъка. Знам какво е да имаш подобни отговорности.

Той затвори за миг очи и цветът на миглите му беше като цвета на съжалението. С пронизваща печал, тя осъзна, че никога нямаше да забрави този принц.

Не заради тъмната му красота, пламенните очи или буйната коса, а заради начина, по който бе приютил странните си роднини, менажерията, хироманта на леля си, и дори щрауса, и ядящото маринована храна куче. Заради начина, по който я гледаше. Начинът, по който се смееше. Начинът, по който беше махнал плевелите от лицето на Мери.

И тя никога, никога нямаше да забрави мига, в който един принц бе коленичил до стола й. Дори когато остарееше и посивееше и се замислеше за живота, който се надяваше да е бил много задоволителен, все още щеше да си спомня това.

— Ако не бях принц, щеше ли да ме приемеш? — изрече го с толкова нисък глас, че тя почти не го чу. — Да го кажем по друг начин, ако имаше хиляди паунда, Кейт, ако имението на баща ти ти принадлежеше, щеше ли да ме купиш? Защото от това се нуждаех, нали разбираш. Нуждаех се от жена, която да помисли, че си струвам цената и брат ми ми намери една в Русия.

— Не ме питай това — прошепна тя. — Майка ми е купила баща ми и той никога не й даде и миг щастие. Никога не бих купила някой мъж.

Гейбриъл отново наведе глава.

— Въпросът е неуместен. Извинявам се, че те попитах.

— Защо ме попита?

— Имаш ли представа какво е да си принц? — отново рязко изправи глава и в очите му имаше горчивина, а устата му се присви в права линия. — Не мога да правя каквото пожелая. Не мога да се оженя, за която пожелая.

Тя прехапа устни.

— Научен съм да поставям честта и дома си над всичко. Мисля, че цялото това напрежение подлуди в известна степен Огъстъс. Той е задник, както каза ти. Но също е и осакатен от бремето да има толкова много души, които да зависят от него.

— Съжалявам — прошепна Кейт.

— Бих искал поне веднъж, някоя жена да ме види като нещо различно от човек с корона. Просто като мъж, не по-различен от другите — думите се откъсваха от дълбините на душата му.

Тя го спря като сложи длани върху лицето му.

— Шшт — устните му бяха хладни и меки под нейните и за миг Кейт просто застина в една невинна целувка, като тези, които девойките разменяха помежду си.

Но кожата му под пръстите й беше бодлива, а мирисът му, мъжкият му мирис, я посрещна, и устата й се разтвори инстинктивно. Едно погалване на езика й и ръцете му я обгърнаха, силни като стоманени обръчи.

Тя залитна напред към гърдите му и Гейбриъл плъзна ръка под краката й и просто я задържа така, притисната към него. Устата му беше бавна и пламенна едновременно. Целуваше я толкова сладко, че би заридала и все пак топлината, която се плъзгаше по краката й при всяко докосване на езика му в нейния, съвсем не я караше да плаче.

Тя измърмори несвързано и обви ръце около врата му.

— Да — прошепна той яростно. — Така е с нас, Кейт. Нали?

Тя не можа да отговори, защото го чакаше да я целуне отново.

— Моля те — промълви накрая.

Той се разсмя, тъмен звук, който беше като сладко вино, плъзгащо се във вените й.

— Засега си моя, Кейт. Чуваш ли ме?

Тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Не принцът, а мъжа — прошепна му, прокарвайки длани през гъстата му коса, така че панделката му се плъзна върху едното рамо и падна на земята. — Гейбриъл, не Негово Височество.

— А ти си Кейт, моята Кейт — каза й той. Устните му се отъркаха в нейните, сякаш бяха млади ухажори, твърде простовати, за да познават порока. — Няма да отнема девствеността ти, защото ти трябва да я отдадеш, а не аз да я взема. Но Кейт, предупреждавам те сега, възнамерявам да взема всичко останало.

Той я погледна и изражението в очите му беше чиста порочна покана. Кейт почувства как устните й се извиват несъзнателно.

— Откъде знаеш — прошепна тя, — че няма да сторя същото с теб?

Гейбриъл затвори очи за миг.

— В това не се съмнявам.

Тя се наклони напред и облиза внимателно, силния му врат. Тръпка премина през тялото му и той се изправи, като все още я държеше. Кейт помисли, че ще я положи на леглото и ще разкъса дрехите й.

Но вместо това той нежно я остави обратно на кадифения малък стол.

— Остани — заповяда й, сякаш тя беше Цезар.

— Гейбриъл — промълви Кейт, осъзнавайки дрезгавия тембър на гласа си. — Няма ли… няма ли да ме целунеш отново? — и се изправи, защото не беше добра в приемането на заповеди, както би могла да потвърди Мариана.

— Толкова по-висока си от другите жени — изрече той. Постави пръст на носа й, а после бавно го прокара надолу до брадичката й. — Имаш красив нос.

— За този комплимент мечтаех — отвърна тя иронично.

— Това е моята вечер — припомни й Гейбриъл — и я планирах много внимателно.

Кейт постави ръце на бедрата си. Почувства се дръзка, чувствена и радостна едновременно, сякаш желанието и смехът бълбукаха във вените й.

— О, значи си мислиш, че можеш просто да се разпореждаш с мен?

— Ще трябва да идвам и да си отивам — каза той и й се ухили. — Но знаеш ли какво съм намислил, Кейт?

Тя поклати глава.

— Някоя дяволия, без съмнение — измърмори тя.

— Ще те подлудя — каза Гейбриъл небрежно. — Ще те целувам и ще те дразня, и ще те вкусвам… и ще си тръгна. А после ще се върна и отново ще направя същото. И отново.

Устата й остана отворена.

— Така ли? — за неин срам, гласът й не прозвуча толкова скандализиран, колкото изпълнен с любопитство.

Той се отдръпна от нея.

— Каза, че искаш да си починеш. Какво би искала първо, вана или дрямка?

Кейт огледа голямата кръгла стая. Част от нея беше отделена със завеса в единия край, но освен това, нямаше друго помещение.

— Искаш да подремна? Тук? — той сигурно нямаше представа как кръвта бушува във вените й, как стопля части от тялото й, за които рядко мислеше. — Не съм сигурна, че в момента мога да почивам.

— Разбирам — отвърна Гейбриъл толкова учтиво, сякаш й бе предложил чаша чай. — Може би по-късно. Е, опасявам се, че трябва да се облека за вечеря. Би ли искала да седнеш? Няма да отнеме дълго.

Кейт примигна. Да не би да възнамеряваше да се съблече пред нея?

— Ами камериера ти?

— Беше му наредено да помага на Уик за тази вечер — обясни той и се ухили. — Така че трябва сам да се облека — протегна се и започна бавно да развързва шалчето си.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Кейт, хипнотизирана от златистата кожа, която се появи, когато той издърпа плата.

Докато я гледаше, Гейбриъл поклати глава и се разкрачи. Сякаш по команда, движението накара очите й да се отправят към краката му. Бричовете му бяха тесни, прилепнали по бедрата. Засрамена, тя рязко вдигна поглед.

С плавно движение той свали сакото си и го хвърли върху леглото. Носеше жилетка от раиран шантунг, поръбена с алено. Прилепваше по гърдите му. Красива ленена риза се показа, когато Гейбриъл небрежно я издърпа от колана на бричовете си.

Кейт гледаше като изпаднала в транс, без да изрече и дума. Почти се почувства като в цирк, на специално частно представление. Около Гейбриъл имаше аура на театралност и драматичното, насмешливо пламъче в очите му показваше, че се възползва от всяка секунда на вниманието й.

— Имам нужда от помощ с маншетите си — каза той. С лека стъпка, той протегна едната си ръка към нея. Тя наведе глава над снежнобелия лен и откопча малките рубинени копчета, които държаха маншетите.

Без да каже и дума, Гейбриъл протегна и другия маншет. Беше странно еротично, начина, по който обръщаше китката си, начина, по който ризата падаше по ръката му.

— Как получи това? — попита Кейт, докосвайки един бял белег на ръката му.

— При разкопки в Египет — отвърна той. — Преди две години. Бях ухапан от змия багра. Единственото лекарство е да разрежеш ухапаното място колкото можеш по-бързо и да оставиш кръвта да изтече. За щастие имах нож под ръка.

— Ужасно! — възкликна Кейт. — Но е дало резултат?

— Бях болен няколко дни, но в кръвоносната ми система не беше проникнала много отрова — той отстъпи назад и ръкавите му се смъкнаха до лактите.

Тя си представи как Гейбриъл разрязва собствената си ръка и замръзна.

— Кейт — промълви той.

Тембърът на гласа му беше някак дълбок и това изпрати лека тръпка надолу по краката й. Той си играеше с най-горното копче на жилетката. Очите й бяха привлечени от тези сръчни пръсти. Откопча го и се придвижи на второто. Устата й пресъхна, докато гледаше как копчетата се разкопчават едно след друго.

Материята на ризата му прозираше и й позволяваше да види малко от стегнатите мускули под нея. Гейбриъл не каза нито дума, просто бавно се местеше от едно копче на следващото.

Когато откопча и последното, той свали жилетката и я хвърли към леглото. С ъгълчето на окото си, Кейт видя как дрехата се приземи върху покривката и се плъзна на пода.

Но цялото й същество беше съсредоточено върху тези дразнещи ръце.

— Доста е топло тук — каза Гейбриъл. В гласа му се долавяше заплашително веселие.

Кейт направи неуверен опит да възвърне част от самообладанието си.

— Опасявам се, че забравих да си донеса ветрилото — отвърна тя.

— Ето ти едно — отвърна й той, пресегна се към голямата маса отдясно и й го подаде.

Беше женско ветрило, изящно, нежно и очевидно скъпо. Сърцето й внезапно заби силно, осъзнала, че е имало и други жени в тази стая, че вероятно не беше първата, която гледа как принцът се съблича.

Но Гейбриъл клатеше глава.

— Не е това, което си мислиш, любима. Това ветрило е от седемнадесети век, принадлежало е на германска благородничка и върху него е нарисувана интересна картина. Купих го в Бамберг.

— Разбира се — каза тя и внимателно го разтвори. — Този лебед вероятно олицетворява Зевс?

— Да, Леда стои отдясно, благоприлично облечена в дрехите на буржоазна съпруга. Това е едно от нещата, които ме заинтригуваха във ветрилото.

Кейт размаха ветрилото точно под очите си. Поради някаква причина то й вдъхна кураж да се държи неприлично и тя го задържа пред устата си.

— Нямаше ли да свалиш ризата си?

— Всъщност — каза той, издърпвайки задната част на дрехата, — обикновено свалям първо бричовете си.

Кейт издаде тих звук.

— Първо ботушите — каза той разговорливо. Обърна се, наведе се и издърпа десния.

Кейт повдигна ветрилото, за да го развее точно под очите си. Вторият ботуш също беше свален и той отново се обърна с лице към нея.

— Следват бричовете… или пък чорапите?

Чувствената извивка на устата му бе достатъчна, за да я накара да се размърда с жадно чувство за власт.

— След като ме питаш — отвърна Кейт, отново развявайки ветрилото, — чорапите.

Гейбриъл отново се наведе. Гледката на мускулестата извивка на крака му накара сърцето й да забие яростно.

После той се изправи пред нея, разкрачен, с ръце на бедрата.

— Бричовете — изрече към нея с примитивна радост в очите си.

Тя повдигна една вежда, сякаш нищо, което можеше да й покаже, не би предизвикало особен интерес. Разбира се, тя знаеше как изглежда мъжката анатомия, дори само заради притеснителното й — но очароващо — проучване на гравюрите на Аретино.

Но беше съвсем различно да гледа как дланите на Гейбриъл ловко разкопчават предницата на бричовете под прикритието на бялата риза. Той я наблюдаваше напрегнато.

— Да продължа ли, лейди? — попита той, учтив като средновековен рицар.

— Да — отвърна тя. Прочисти гърлото си и дръзко срещна погледа му. — Направи го.

Дланите му спряха на бедрата, очите му не се отделиха от нейните.

— Бих искал ти да направиш това, вместо мен — каза Гейбриъл.

Тя почти изтърва ветрилото.

— Коленичила в краката ми — изрече той, — дърпаща бричовете ми, така че да паднат на пода, за да можеш да ме докоснеш… да ме вкусиш… да направиш, каквото пожелаеш.

Кейт преглътна.

В ума й не се появиха картините на Аретино, а образи на нея самата, коленичила пред него, дърпаща бричовете му надолу, точно, както правеше той сега. Да се наклони напред и…

Ризата му беше надигната отпред. Тя се намръщи, опитвайки да си спомни най-малките детайли в онези гравюри. Това беше проблемът. Те бяха малки.

— Изглежда, че нещо задържа интереса ви, милейди — каза той.

— Ъмх — смотолеви Кейт. — Можеш да продължиш — тя размаха ветрилото.

Бялата риза се надигна, покри лицето му, развя се във въздуха, падна настрана.

Устата на Кейт остана отворена, но беше скрита зад ветрилото, така че да не може да я види. Гейбриъл сигурно бе три пъти по-голям от мъжете, които Аретино описваше.

— Малко по-голям си, отколкото предполагаха картините — прошепна тя.

— Италианци — каза Гейбриъл, застанал с ръце на бедрата и очевидно наслаждаващ се на запленения й поглед. — Почакай да видиш статуите във Флоренция. Някой от тях са надарени колкото момченца.

— Е… — изрече Кейт, насилвайки се да премести очи нагоре, но това само й даде възможност да види как изглежда останалата част от него, стегнатият стомах, мускулестите гърди, пътеката косъмчета, водеща надолу до… до там.

— А сега трябва да се облека — каза Гейбриъл и небрежно се обърна. — Помолих камериера си да извади вечерните дрехи. Тази вечер ще танцуваме, споменах ли това?

Кейт прехапа устната си, докато го гледаше отзад, силната извивка на раменете му, стесняваща се в талия. Дори задникът му беше мускулест и силен, толкова различен от закръглените, пълнички задни части на Алджи, колкото можеше да си представи човек.

— Да — отвърна тя слабо.

Той се наведе, за да вдигне костюма, оставен му на отсрещната маса.

— Невинаги си правя труда да нося бельо — изрече Гейбриъл небрежно. — Но, когато един мъж носи копринени бричове, се придържа към здравия разум. Особено, ако има и най-малката възможност чепът му да се надигне.

Тя закима като глупава кукла, докато той обу бельото си, последвано от чорапи, с извезани със златна нишка часовници върху тях.

— Тези са много хубави — успя да изрече Кейт и отново прочисти гърлото си.

— Не мога да кажа, че обикновено обръщам много внимание на дрехите си — Гейбриъл намъкна чифт копринени бричове, толкова тесни, че показваха всяка издутина. Всяка издутина.

— Не можеш да носиш това — ахна тя, преди да помисли.

— Не одобряваш ли? — той й се ухили.

— Мога да видя… всеки може да види… — и посочи към предната част.

Той нехайно се потупа.

— Това няма да ходи никъде, докато не изляза от тази стая. Ще трябва да вървя бавно надолу по стълбите и да мисля за нещо ужасно скучно.

Широка риза беше напъхана през главата му, но тази бе доста по-елегантна от предишната, която бе носил, с великолепен малък набор около врата.

— Трябва да ви помоля за услуга, милейди — каза той, сериозен като царедворец.

— Да?

— Маншетите ми.

Пръстите й се плъзнаха и разтрепериха, докато пъхаха малките рубини през илиците на ръкавите. Ако трябваше да е честна, чувстваше се ненаситна. А това не бе прилична емоция за една млада дама.

— Ето — изрече тя. Гласът й прозвуча като дрезгаво ръмжене.

Гейбриъл се премести до огледалото и за секунда завърза шалчето си, ръцете му се движеха сръчно, надипляха, сгъваха и завързваха, така че едва можеше да ги следи.

— Как връзваш шалчето си? — попита Кейт, отчаяно опитвайки се да започне разговор. Какъвто и да е разговор. Каквото и да е, за да я спре да не изпитва похот сякаш е същинска повлекана.

— Гордиев възел — отвърна той. — Не е прекалено висок или претрупан и ми позволява да дишам.

— Алджи ми каза, че често съсипвал четири до пет шалчета — отвърна Кейт. — Опитва се да създаде Trône d’Amour^[2], но той го нарича тромпетиста.

Ъгълчето на устата му увисна надолу.

— Той прилича на дълговрата гъска.

Следваше копринена жилетка в тъмно синьо-зелено с черна бродерия. И най-накрая облече сако, направено от същата материя, толкова прилепнало, колкото и ослепително.

После обу чифт обувки с катарами.

— Предполагам, че мога да нося и обикновени — каза Гейбриъл, — но ще ми е дяволски студено по тези каменни стъпала.

Без да спира, той се премести отново пред огледалото, дръпна назад гъстата си коса и я събра в опашка.

— Пудра? — запита се, а после се извърна към нея. — Трябва ли да я пудря? В собствения си замък съм, все пак.

— Със сигурност повечето джентълмени ще бъдат с перуки — успя да изрече Кейт. От гол, силен мъж, той се бе трансформирал в принц от вълшебна приказка. — Твоята… принцеса Татяна ще очаква да носиш перука.

— Мразя ги. Върху себе си и върху теб. Това трябва да е достатъчно. Мечът ми — измърмори Гейбриъл и се огледа. Вдигна рапирата и я закрепи с колана около ханша си под сакото. — Ръкавици — той грабна един чифт от масата.

После застана точно пред нея и падна на едно коляно, плъзгайки се в грациозен дворцов поклон.

— Милейди, боя се, че трябва да ви напусна.

Кейт си пое дълбоко дъх. Мъжът пред нея бе олицетворение на елегантността, най-великолепният представител на мъжкия пол, който някога бе украсявал замъка с присъствието си. Изправи се и протегна ръка.

Той я вдигна до устните си и тя почувства докосването на езика му като дамга. Пръстите й потрепериха и Гейбриъл я възнагради с усмивка, която би накарала и светец да припадне.

— Ще се върна веднага щом мога — обърна се и широките поли на сакото му се развяха зад него.

Кейт остана на мястото си и го наблюдаваше, чувствайки се като омагьосана. Той почти бе излязъл, когато се обърна в последната минута.

— Забравих — каза й. — Ето нещо, което да държи гостенката ми заета по време на отсъствието ми.

Протегна се, взе малка книга, облечена с кадифе и й я подхвърли. Тя рефлективно се протегна и я хвана във въздуха.

— Това е моята Кейт — изрече той и крива усмивка изви устните му. — Знаеш ли колко жени биха изпищели и позволили на книгата да падне на земята?

Вратата се затвори тихо зад него.

Кейт остана неподвижна за един миг, а после погледна към книгата. Пръстите й потъркаха кадифето и бавно отвориха корицата. Прочете заглавната страница: „Училището на Венера“.