Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (30)

Глава 29

Беше се настанил на стола до прозореца и четеше, а слънцето позлатяваше косата му.

— Не бих дърпал тази връв, ако бях на твое място — каза той и обърна страницата. Лукава усмивка повдигаше ъгълчетата на устата му. — Прислужницата ти може да се шокира.

— Гейбриъл — изрече тя, чувствайки как кръвта пулсира през тялото й. Обзе я ужасна, странна радост. — Какво правиш в стаята ми?

— Чакам те — отвърна й и най-накрая вдигна очи. — Длъжница си ми. В случай, че си забравила.

— Чух нещо по въпроса — потвърди Кейт и се отдалечи от него към противоположната част на стаята. С присъствието му, сякаш помещението се бе смалило. — Къде е Фреди? Обикновено спи в леглото докато ме няма.

— Този, за когото трябва да питаш, е Цезар — каза Гейбриъл. — Кучето е избухливо като леля ми Софонисба, а това вече си е постижение.

Кейт се намръщи и погледна към другата част на леглото.

— Какво си направил с тях?

— Фреди е тук — отвърна той. — Мързеливо приятелче.

Тя се огледа и видя Фреди да лежи между подлакътника на креслото и крака на Гейбриъл. Брадичката му почиваше на бедрото на принца, а на лицето му беше изписано изражение на пълно блаженство. Тя се разсмя.

— Е, тогава какво стана с Цезар?

— Заключен е в гардеробната ти — каза Гейбриъл. — Мисля, че този пес ме помисли за натрапник.

— Ти си натрапник — отвърна Кейт и отвори вратата към малката си гардеробна. — Ето те, Цезар. Опита ли се да ме предупредиш, че някой е нахълтал в стаята ми?

— Помислих, че ще получи апоплектичен пристъп — изрече Гейбриъл.

Сега Цезар изглеждаше смирен. Изръмжа към ботушите на Гейбриъл, но иначе устата му остана затворена.

Кейт се отпусна на колене и го взе в себе си.

— Ти си добро куче — каза му. — Знаел си, че на този подъл принц не му е мястото в стаята ми, защото може да съсипе репутацията ми и си направил каквото си могъл, за да съобщиш на всички, нали?

Цезар изджафка тихо и утвърдително.

— Човек почти би си помислил, че харесваш това животно — отбеляза Гейбриъл и остави книгата си.

Тя го погледна над копринената глава на Цезар.

— Трябва да напуснеш стаята ми, Гейбриъл. Ако някой узнае, че си бил тук…

— Знам — отвърна той и издърпа дълга черна дантела. — Донесох воала. Никой няма да ни види да напускаме стаята заедно.

— Никъде няма да ходя с теб — изрече тя веднага. — Искам вана, а след това ще си почина преди вечерта. Принцесата ти пристигна ли вече, между другото?

— На път е — каза й Гейбриъл. — Би трябвало да е тук след няколко часа. Уик е хвърлил в смут цялата прислуга заради това.

Кейт го погледна със съмнение.

— Трябва да си… Вълнуваш ли се, че ще я срещнеш?

— Във възторг съм — отвърна той равно. — Тази вечер има танци, а ти не можеш да танцуваш.

— Мога да опитам — изрече тя с достойнство.

— Не и когато не си взимала уроци. Не и когато не искаш никой да узнае, че не си Виктория. За щастие, като се има предвид пристигането на принцеса Татяна, никой няма да забележи, ако не се появиш. Ще са прекалено заети да я зяпат.

— Ще забележат, ако ти не танцуваш — изтъкна тя.

— Ще трябва да идвам и да си отивам — каза Гейбриъл.

— Да идваш и да си отиваш от къде? — попита го подозрително. — Обещах ти само една целувка, Гейбриъл. Караш го да звучи като събитие.

— Миналата нощ поех живота си в ръце, когато се сбих с този мерзавец — каза той с невинен поглед. — Разбира се, очаквах да прекараш известно време с мен.

— Да прекарам известно време къде? — попита тя. — Беше ли наистина в опасност?

Той протегна длан. Все още коленичила и с Цезар в скута си, Кейт се наведе и видя мъничка рана на едно от кокалчетата му.

— Мили боже. Бих могла да припадна само като помисля за опасността, в която си бил.

— Горката — отвърна той. — Мисля, че трябва да оставим Фреди тук, какво ще кажеш? — той прокара пръст по гладката глава на кучето. — Не бихме искали да го засрамим — Фреди въздъхна дълбоко. — Уик ще изпрати лакей, който да изведе кучетата по-късно.

— Никъде няма да ходя — заяви Кейт. — Както казах, възнамерявам да взема вана и да си подремна.

— Одобрявам — отвърна той. — Ще бъде саможертва, но ще те оставя да се изкъпеш сама, обещавам.

— Тук ми харесва — каза му упорито.

— Покоите ми са в кулата — обясни Гейбриъл. — Моля те, Кейт. Ще ти покажа онзи съд, онзи, в който са били ашиците.

Тя отвори уста, за да каже не, но в очите му имаше сянка на несигурност. Също и нещо друго, нещо, което никога не бе виждала в мъжки поглед досега.

— Татяна още не е тук — промълви той. — Не е в моя замък. Моля те.

Очите й се насочиха към устата му и в този миг бе изгубена.

— Ами прислужницата ми? — попита безпомощно. — Скоро ще дойде да ме облече.

— Казах на Уик да я държи заета.

— Казал си на Уик? — тя скочи на крака и Цезар скочи на пода. — Какво точно каза на Уик?

Гейбриъл също се изправи.

— Повярвай ми, бях в по-голяма опасност от Уик, отколкото от Бекам. Беше побеснял, когато му заявих, че ти ще…

— Не мога да повярвам, че си му казал това! — извика Кейт. — Не знаеш ли какво си направил? Всеки в този проклет замък ще мисли, че съм повлекана преди вечерта да е свършила!

Гейбриъл стисна зъби.

— Уик ми е брат. Той е дясната ми ръка и най-близкият ми приятел. Никога не би изрекъл и дума, ако не заради друго, то поне защото дълбоко не одобрява.

— Така и трябва — сопна се тя. — Не мога да дойда в покоите ти! Дори да бъда видяна в коридора, водещ към тях, е равносилно на съсипана репутация.

— Няма да те видят — увери я Гейбриъл. — Леля ми е настанена в същата кула, в която съм аз, а ти ще носиш нейния воал.

— Това е прекалено опасно — каза тя. — Може да се натъкнем на познат на принцесата. Ами ако срещнем лейди Дагоберт? Тя ми каза наскоро, че познава всички. Алджи ще се чуди къде съм.

— Уик вече информира лейди Рот и предполагаемия ти годеник, че страдаш от стомашно неразположение — веднага отвърна той.

— Много си позволяваш — заяви тя и го изгледа заплашително.

— Моля те, Кейт.

Тъжната истина беше, че неговото „моля те“ бе неустоимо.

— Предполагам, че бих искала да видя малкия съд. Бих могла да те посетя за час. Най-много — добави тя.

Той протегна воала към нея.

— Ако обичаш, любима.

— Не ме наричай така — нареди тя и намести плата, така че плътния пласт черна дантела застана между нея и света. — Не съм твоята любима. Просто съм… просто съм…

— Кажи ми — отвърна той и пое ръката й. — И за да задам предишния си въпрос по различен начин, какво си ти? Уик искаше да знае същото и заплаши да ме убие, когато казах, че за мен си най-красивата жена, която някога съм си мечтал да съблазня. Не че планирам да го сторя.

— Почти ми се иска да те беше убил — каза Кейт. — Сигурна съм, че всичко това ще свърши зле.

— Е, само помисли върху това — всеки би помислил, че флиртувам с госпожица Виктория Далтри, не с теб — отвърна Гейбриъл.

— Те вече си го мислят — изрече Кейт унило. — Виктория ще ми е бясна.

— Защото си развалила репутацията й?

— Дори не е изживяла забавлението от флирта — изтъкна тя. — Да не споменаваме факта, че Виктория е влюбена истински в Алджи.

— Намирам това трудно за вярване — каза Гейбриъл. — Той беше с нас миналата нощ, знаеш ли. Каза ми, че щял да учи в Оксфорд, но преценил, че е загуба на време.

— Да, това е Алджи — потвърди тя примирено. — Съжалявам.

— Остър завой надясно и не сме видели жива душа. Защо съжаляваш? Той очевидно е издънка на моето семейно дърво.

За неин ужас, в този момент тя чу жизнерадостен, познат глас някъде наблизо.

И този глас пееше.

— Точно тази сутрин през пролетта дойдох аз — пееше Алджи доста мелодично. За неин ужас, звучеше леко подпийнал. — И намерих красавица напълно гола… — той спря, очевидно ги беше забелязал.

Кейт опита да надникне през воала, но всичко, което можеше да види, бяха силуети на хора, изглеждащи като движещи се въглени.

— Принцеса Мария-Тереза, мога ли да ви представя лорд Дюбери и лорд Димсдейл — произнесе Гейбриъл.

Тя се наклони в несигурен реверанс, мърморейки нещо.

— Голямо удоволствие е да се запозная с вас — каза лорд Дюбери.

Алджи без съмнение правеше един от дълбоките си, стигащи до пода поклони.

— Отстъпи, за бога, човече — каза Дюбери. — Ще паднеш, ако се накланяш напред по този начин.

Сърцето на Кейт биеше толкова силно, че имаше чувството, че всички го чуват. Ако Алджи я разкриеше, щеше да бъде едно, но лорд Дюбери…

— Надявам се, че сте в добро здраве, Ваше Височество — изрече жизнерадостно Алджи.

— Леля ми без съмнение е шокирана от песента ви — отвърна Гейбриъл преди тя да успее да каже нещо. — Опиянен сте от гроздето ли, виконте? — той звучеше по-помпозно, отколкото би могла да си представи.

— Бяхме на обиколка из винарските изби с Беруик — потвърди Алджи. Да, той определено беше леко подпийнал, ако не и напълно пиян. — Прекрасна колекция вино имате, Ваше Височество.

— Ще придружа леля си до покоите й — каза Гейбриъл. — Ако ни извините, джентълмени.

— Предполагам, че тя е и моя леля, в определена степен — каза Алджи. — Да поема ли другата ви ръка, Ваше Височество?

Кейт се сви към Гейбриъл и силно поклати глава.

— Принцесата е много придирчива към тези, с които се сближава — изрече Гейбриъл. Гласът му звънна авторитетно, сякаш беше самият Велик Херцог.

— Разбира се — отговори забързано Алджи. — Нямах намерение да се отнеса непочтително, Ваше Височество.

С огромно облекчение тя чу тропането на токовете им, докато продължаваха надолу по коридора. А после, точно когато звукът замлъкна, чу Алджи да казва:

— Жената изглежда като отвратителна коза в тези дрехи. Някой трябва да й каже, че тук не живеем с монахини.

От страна на Дюбери се чу мърморене и последната дума имаше Алджи:

— Само казвам, че прилича на самата Смърт. Може да я използва, за да плаши децата нощем.

Дланта върху ръката на Кейт трепереше.

— Спри да се смееш! — изсъска тя.

— Не мога — отвърна Гейбриъл задавено. — Човек никога не бива да се сближава с роднините си. Толкова е унизително за amour propre^[1].

— Какво значи това? — попита Кейт. — Стигнахме ли вече?

— Само стълбите вляво — промълви той и хвана по-здраво лакътя й. — Amour propre е чувството на човек за самия него. Самата идея за Алджернон, красящ семейното ми дърво, намалява самоуважението ми.

— Хубаво — отвърна твърдо Кейт. — Вероятно за първи път в живота си Алджи е бил полезен.