Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (22)

Глава 21

— Ще организираш голям лов за зайци този следобед — каза Уик, улавяйки Гейбриъл за ръката след обяда.

— Няма да правя нищо подобно — веднага отвърна той.

— Какво те е прихванало? — настоя Уик. — Никога не си бил най-покорния човек на света, но бих предпочел да не се разбеснееш съвсем, ако нямаш нищо против. Имам замък пълен с хора, а хироманта^[1] на леля ти вече е докарал до припадък половината от дамите, защото чете съдби все едно пръска конфети и всички са се отчаяли.

— Ако искаш отчаяние, отиди да говориш с чичо ми. Трябваше да го слушам цял час миналата нощ, докато хлипаше — хлипаше! — заради провала на военноморския спектакъл.

— Вината е моя — каза Уик. — Гледах ги как репетират отново и отново, и просто не можах да предвидя как ще повлияят пияните гости.

— Е, никой не се удави — успокои го Гейбриъл. — Знам от госпожица Старк, която е закусвала с Кейт, че дамата е съвсем добре. Така че нищо лошо не е станало.

— Щом е така защо не си вземеш ловните такъми и не ме отървеш поне половината от тази навалица.

— Не. Помоли Фердинанд да заеме моето място, какво ще кажеш?

— Ще видя дали мога да го изкарам от кочината — изрече Уик и се обърна.

Когато Гейбриъл се увери, че не може да го чуе, той повика един млад лакей и бързо, но подробно го инструктира.

После отиде в кабинета си, заключи вратата и се приближи до малката картина, висяща на най-далечната стена. На фона й се вихреше битка. На преден план една пойна птица бе кацнала на нисък клон. На земята под нея лежеше броня, изоставена точно, където един рицар бе успял да се освободи от нея. Единственото останало от него, беше безжизнен крак в дясната част на картината. А птицата пееше и студеното й бдително око изразяваше пълно пренебрежение към сгърчения воин, достатъчно глупав, за да умре под дървото й.

Това беше единствената картина, която Гейбриъл донесе със себе си от Марбург — картината, олицетворяваща омразата му към повтарящото се насилие и спорадичните войни, които бяха белязали всички малки княжества, включително това на брат му.

Той провря пръст под рамката и повдигна картината от стената. Зад нея имаше обикновен лост. Едно дръпване и в дървената ламперия се отвори врата, разкриваща изключително прашен коридор.

Двамата с Уик бяха решили, че ползите от това да наредят на някого да почисти коридора не си струваха потенциалните последици. Съществуването на коридор, минаващ зад дебелите стени на замъка не бе нещо лошо само по себе си. Но фактът, че предлагаше дупки за гледане към повечето спални?

Беше си прашен и си остана такъв.

Гейбриъл пристъпи навътре, прогонвайки от ума си мисълта как щеше да побеснее Уик ако научеше, че е решил да разкрие съществуването на коридора.

Продължи да спира, надничайки в спалните, за да се ориентира. Златисти завеси — значи това беше така наречената „спалня на кралицата“, сега предоставена на лейди Дагоберт. Подмина още четири шпионки, пресмятайки къде се намира и отново надникна. Примигна и после бързо се отдалечи. Ако гостите му бяха избрали да не подремват след обяда, това определено не беше негова работа.

Гейбриъл подмина още четири, отново опита и разбра, че е уцелил стаята, защото там беше Фреди, свит плътно на кълбо в средата на леглото. Не чу нищо, което предполагаше, че прислужницата на Кейт я няма.

Доближи уста до шпионката и каза:

— Кейт.

Нищо.

Изрече го отново по-силно:

— Кейт!

Чу се измърморено проклятие, което го накара да се ухили, и после последваха стъпки пред вратата на спалнята и звук от отваряне. Не можеше да я види, но си представи как се взира в коридора.

Тя отново затвори вратата, по-бавно отколкото я бе отворила и той опита отново:

— Ела до камината и погледни отдясно.

— Мразя хора, които шпионират — каза Кейт високо.

— Не шпионирам! — възрази той. — Мога да видя само леглото ти.

Отговори му смразяващо мълчание.

— На Фреди май му е удобно.

— На Фреди винаги му е удобно. Защо шпионираш леглото на една дама?

— Дойдох да те помоля да се разходиш с карета с мен. Тайно.

— Разбрах, че е тайно. Колко хора се шляят из този коридор вечер?

— Николко — увери я Гейбриъл. — Никога. Ти си единственият човек, освен Уик, който знае, че съществува.

— Това е Англия — изтъкна тя. — Не си построил сам замъка. Вероятно половината от гостите ти знаят за съществуването му.

Внезапно едно око се появи пред него. Беше красиво око, бледозелено като светлината, идваща през прозорец от цветно стъкло и обрамчено с кафяво по края.

— Това ти ли си? — попита го подозрително.

— Разбира се, че съм аз.

— Трябва ли да дръпна някакъв лост, за да те пусна?

— Няма входове до никоя от спалните.

— Само дупки за шпиониране — измърмори Кейт. — Колко отвратително.

— Долу съм подготвил карета и кошница за пикник. Казах на един лакей, че ще изведа една от лелите си да разгледа стария женски манастир.

— Женски манастир ми звучи като буре пълно с маймуни — отговори тя и се извърна. И отново всичко, което можеше да види, бе Фреди. Кейт продължи да говори някъде отдясно: — А леля ти, тя ще се наслади ли са екскурзията?

— Ще бъдем само двамата — каза Гейбриъл и затаи дъх. Никоя благоприлична млада дама не би се съгласила. Никога. Без придружителка, без прислужница, без леля?

Окото на Кейт се появи отново.

— Възнамеряваш ли да ме съблазниш в каретата? — зеленото изглеждаше потъмняло от неодобрение.

— С удоволствие — отвърна той съжалително, — но не бих могъл да живея със съвестта си, затова няма да го направя.

— Имаш съвест що се отнася до хора като мен? Мислех, че ти и Уик сте си направили заключение за положението ми.

— Може да си незаконородена, но не мисля, че си дъщеря на свинар, въпреки подробните ти познания за кочините.

— Не съм — отвърна Кейт и отново изчезна. Можеше да чуе как се разхожда. — Ако бях дъщеря на свинар, би ли ме съблазнил?

— Всъщност никога не съм съблазнявал девица — каза той.

— Колко добродетелно от твоя страна.

— Вероятно не е признак за добродетелност — призна Гейбриъл. — Принцовете почти никога не успяват да останат сами, нали знаеш. Когато бях по-млад, с удоволствие бих полудувал, с каквато и да е девица, но не ми беше дадена възможност.

Окото отново се появи.

— Съгласна съм, стига да се закълнеш в останките от честта си на принц, че няма да ме целуваш. Намирам целувките ти за разсейващи.

Каква плесница беше това.

— Можеш ти да ме целуваш — предложи той.

— Няма. Трябва да си намеря съпруг, а годеницата ти… тя не пристига ли днес?

— Корабът е пуснал котва в Англия — съобщи неохотно Гейбриъл. — Вероятно ще пристигне утре.

— Никакви целувки — заяви Кейт.

Той кимна и осъзна, че тя не може да го види.

— Истината е, че ще полудея в тази стая. Ефи ми донесе някакъв потискащ боклук за четене. Не се интересувам много от романи. А Хенри няма да ме пусне да изляза, защото казва, че ако се появя с твърде здрав вид, хората ще започнат да се питат за болестта, която ме е накарала толкова да отслабна.

— Донесох воал, така че никой няма да те разпознае.

— Воал?

— Леля ми ги носи през цялото време. Траурен воал. Ще те чакам пред вратата на спалнята ти след пет минути.

— Може ли да доведа Фреди? Мога да го скрия под воала.

— Категорично не. Леля ми никога не джафка.