Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (18)

Глава 17

Гейбриъл бе силно раздразнен. Отиде да се срещне с лейди Дагоберт и успя да се откъсне от тълпата дами, едва след като една млада жена на практика му досади до смърт. По страните й имаше толкова пудра, че очите й искряха като въглени, а бялото й лице сияеше от желание.

Успя да избяга, едва когато сграбчи ръката на Тулуз, докато той минаваше покрай него и се престори, че двамата са близки приятели.

— Госпожица Емили Джил — каза Тулуз. — Не можете да вините, бедното същество. Наследила е материализма от баща си, а челюстта от майка си.

— Дори не забелязах челюстта — измърмори Гейбриъл, докато вървеше бързо. — Очите й ме накараха да отстъпвам и накрая почти не паднах в езерото.

— Беше хвърлила око на мен миналата година — отвърна Тулуз жизнерадостно. — Отказа се само след като й съобщих, че възнамерявам да оставя всичките си пари на бедните.

— Значи имате пари? — попита Гейбриъл.

— Да, не съм ли късметлия? В момента не са много, но някой ден ще бъда виконт, макар да очаквам, че моят папа ще доживее до сто години. Това ми носи вниманието на дами като Емили Джил. Тя ме гледа и вижда купчина златни дукати. Разбира се, тя гледа вас и вижда дукати с корони на тях, така че ще трябва да бъдете дори по-отблъскващ от мен, поне докато не се окажете безопасно женен за принцесата си.

— Виждал ли сте госпожица Далтри?

— Изчезна в лабиринта с лейди Рот. Трябва да кажа, че харесвам Хенри. Тя е необичайно вулгарна, но с онази вулгарност, която човек очаква от една кралица. Жалко, че не е с двадесет години по-млада, би била великолепна принцеса.

— Да минем през лабиринта — каза Гейбриъл.

Тулуз повдигна вежда.

— Недейте да ми сервирате някой друг от духовитите си коментари — изръмжа той. — Този замък е претъпкан с хора, които правят остроумни забележки.

— Симулацията на ум е една от разменните стоки на нашите дами — каза Тулуз и покорно се обърна към лабиринта.

Което според Гейбриъл обясняваше защо Кейт бе толкова забележителна. Тя не беше сладникава, нито пък престорена или чак толкова хубава, особено с тази смехотворна червена перука, която носеше днес. Не беше и дама.

Така че защо я преследваше из лабиринта? Не би я направил своя любовница, след като този маскарад приключеше, нали?

Тя не би искала да бъде негова любовница. Беше прекалено буйна и с твърде остър език, за да се настани в удобна малка провинциална къща някъде. И все пак можеше да си се представи да язди натам, да скача от гърба на коня, да тича към нея…

Докато стигнат до центъра на лабиринта той вече вървеше толкова бързо, че бе оставил Тулуз зад себе си. Но там нямаше никого, освен огрения от слънцето малък фонтан. Водата се изливаше от устите на засмени галопиращи морски кончета.

Той седна върху мрамора на място, където нямаше да бъде измокрен от конете и се зачуди какво го беше прихванало.

Разбира се, че нямаше да направи незаконната сестра на годеницата на племенника си своя любовница. Не че тя бе показала и най-слаб интерес към тази позиция. Гейбриъл се смяташе за почтен мъж на прага на брака.

Колкото по-скоро се появеше Татяна, толкова по-добре. Една съпруга би прекратила копнежите му по жени с пламенни усмивки и засмени очи, по жени, които се кипрят с червени перуки и се преструват на дебютантки.

Тулуз най-накрая се появи и разочаровано се намръщи на фонтана.

— Надявах се на нещо много по-упадъчно след цялото това вървене — каза той като свали ръкавиците, а после и сакото си. — Исусе, горещо е.

— Какъв вид упадъчност си представяхте?

— Няколко шезлонга нямаше да са излишни, дори да бяха направени от камък. С излегнали се на тях красавици, които не са от камък.

— Говорите като ерген — каза Гейбриъл. — А аз все пак ще се женя.

— Чувал съм, че има съпруги, които приемат малко упадъчност — отвърна Тулуз.

— Съпруга ли си търсите?

— Определено не — отвърна той и се стовари върху мрамора, който обрамчваше фонтана. — Прекрасно, струята пръска по лицето ми. И без това не разбирам какво правите като се въртите сред нашите английски девици. Макар да ми е неприятно да го споменавам, вие организирате собствения си годежен бал след няколко дни.

— Зная — изрече Гейбриъл безмерно потиснат. — Годеницата ми би трябвало да пристигне утре или вдругиден.

— Изпратиха ли ви миниатюра? — попита Тулуз.

— Не.

— Значи нямате никаква представа как изглежда бъдещата ви съпруга? Това е толкова отчайващо средновековно. Не би трябвало да ме интересува.

— Мен не ме интересува — каза Гейбриъл. — Брат ми уреди всичко това, след като отплавах за Англия.

Последва миг мълчание.

— Външният вид не е всичко — подхвърли Тулуз. — Вземете госпожица Далтри, например. Когато за първи път я срещнах, я помислих за пухкава и кикотеща се. Но тази болест трябва да й е дала характер. Сега е много по-апетитна, макар да не представлява повече от вейка. Трябваше да видите колко сочна беше преди няколко месеца.

— Не — каза Гейбриъл. Гласът му прозвуча като грохот, някъде дълбоко от гърдите му.

Тулуз не забеляза, размахваше ръка щастливо през струята на фонтана.

— Разбирам, че сте напълно наясно с прелестите й, като се има предвид как тичахте през лабиринта след нея. Тя трябва да е била на прага на смъртта, промяната е толкова забележителна. Единственото нещо, което е непроменено е бюстът й, което ме кара да подозирам…

Без да мисли, Гейбриъл се хвърли напред и приклещи мъжа върху мрамора.

— Бюстът й не е за вас.

Тулуз замръзна.

— Пуснете ме — каза той бавно.

Чувствайки се малко глупаво, Гейбриъл вдигна ръката си.

— Исусе Христе — възкликна Тулуз като сядаше. — Ако възнамерявате да откраднете невестата на племенника си, тогава го направете. Няма нужда да играете Дивия принц от степите. Гледах тази пиеса и не я харесах още от първия път.

— Държа се като задник — каза Гейбриъл. — Извинявам се.

Тулуз се изправи на крака и си взе сакото.

— Просто ме изненадахте като станахте изведнъж примитивен и провинциален.

— Изненадах и себе си. И няма да крада невестата на племенника си.

При това Тулуз се обърна и се втренчи в него.

— Защо си правите труда да защитавате бюста й, ако не е така?

Беше добър въпрос. Просто някаква лудост, провокирана от Кейт, реши той.

— Тя не ме харесва.

— Не искам да унищожавам илюзиите ви — кисело каза Тулуз, — но тя вероятно не е първият човек, когото срещате, попадащ в тази категория.

Гейбриъл му се ухили унило. Заслужаваше си го.

— Може би е нервна реакция заради преследването на госпожица Джил.

— От моя гледна точка, изглежда повече сякаш е съвсем друга реакция и то заради близостта на госпожица Далтри.

Гейбриъл не знаеше какво да отговори на това, така че двамата тръгнаха през лабиринта, без да продумат отново.