Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (16)

Глава 15

Пикникът и плаването с плоскодънна лодка се проведоха в късния следобед в градините, простиращи се зад замъка. Те бяха разположени по обичайния начин, започваха от подножието на широкото мраморно стълбище. Имаше и лабиринт от жив плет, както и езеро с лебеди; въобще всичко, което можеше да си представи човек в една себеуважаваща се градина на замък, включително оркестър, стържещ с инструментите си от мраморната тераса.

Кейт носеше перука в черешов цвят, която подхождаше на роклята й — прекрасна туника с поли в червено, изрязани така, че да разкрият два пласта, един в по-светло червено и друг в кремаво. Тя бе провела малък спор с Розали за восъчните подплънки, но прислужницата й бе настояла, че червената рокля щеше да бъде съсипана от естествените форми на Кейт. Или по-точно, от липсата й на такива.

— Може да се разтопят и тогава какво ще правя? Ами ако ми стане горещо и си променят формата? Тогава какво?

— По-добре да не ви става горещо — бе казала Розали с безупречната си логика.

Алджи и Кейт се отправиха към дългото стълбище, което водеше надолу към градината и спряха.

Оркестърът свиреше нещо прекрасно, може би валс… Тя бе чувала за валсовете и покваряващото им влияние върху танцьорите. От музиката й се прииска да повдигне полите си и да затанцува.

— Чудя се как поддържат тези фонтани — промълви Алджи. Водата пръскаше нагоре във въздуха от устите на големи каменни морски чудовища.

— Може да попиташ господин Беруик — предложи Кейт. — Намирам го за удивително осведомен относно всичко в замъка.

— Определено няма да говоря с един слуга — отвърна той ужасен. — За бога, Кейт, спомни си, че си Виктория! Съпругата ми никога не би се принизила по подобен начин.

— Ако искаш да научиш нещо, защо да не попиташ? — отговори тя. — Наистина мисля, че си сноб, Алджи. Принцът няма да може да отговори на въпроса ти.

— Сякаш бих попитал него! — извика той, отново оскърбен.

Тя въздъхна и тръгна надолу по стъпалата. В градините имаше повече хора, отколкото бе видяла в гостните стаи вчера. Очевидно, вече пристигаха гостите за бала.

— Не ме оставяй, Алджи — каза на намусения си годеник. — Много е вероятно да срещна хора, които познават Виктория. Ще се усмихвам на всички, но трябва да ме представяш.

Той хвърли бърз поглед към нея и каза:

— Днес изглеждаш повече като Витория, за щастие — тогава, внезапно осъзнал жизненоважния детайл, допълни: — Къде са кучетата?

— Оставих ги с Розали — каза му тя. — Помислих…

— Не, трябва да ги вземеш — Алджи щракна с пръсти към един лакей по начин, който Кейт сметна за достоен за презрение. — Виктория ги води със себе си навсякъде, те са нещото, което я отличава. Доведи кучетата от стаята на госпожица Далтри — нареди на лакея. — И по-бързо. Ще чакаме тук.

Чакането даде възможност на Кейт да открие точно къде се намира принцът. Не беше трудно да го направи, след като бе заобиколен от същинска цветна леха от млади дами и носеше костюм от тъмножълта коприна. Поне знаеше в коя посока да не отива.

— Само погледни това — каза Алджи възхитен.

— Какво? — попита го тя, като се престори, че досега е гледала езерото.

— Палтото на господин Тулуз има пет шева на гърба, а не три — той подръпна собствения си ръкав.

— Намирам за удивително, че си способен да видиш такъв дребен детайл оттук — каза Кейт и като се обърна към младия лакей, изрече: — Благодаря ви! Много мило от ваша страна — тя дари всяко от кучетата със строг поглед. — Цезар, без лаене. Коко, стой далеч от водата. И Фреди… — тя спря и погледна надолу към малките копринени уши и нежните му очи. Изглеждаше толкова щастлив да я види. — Е, ти си съвършен такъв какъвто си. Хайде, елате.

Всички хукнаха заедно по стълбите. Алджи вървеше напред, а тя бе прекалено заета да прави комплименти на кучетата, задето не опъват каишките си и не осъзна, че принцът се бе освободил от кохортата си от почитателки и чакаше да ги поздрави в подножието на стълбището.

— Госпожице Далтри — каза той сериозно, сякаш предишната нощ никога не се бе случила.

— Ваше Височество — отвърна Кейт като направи дълбок реверанс.

— Племеннико — произнесе той, обръщайки се към Алджи.

Алджи очевидно се бореше с проблема, какво да каже в отговор. Най-накрая избълва:

— Ваше Височество, чичо — и се поклони толкова дълбоко, че носът му вероятно докосна бричовете.

— Настоявам да дойдете с мен за една разходка с плоскодънната лодка — каза принцът, повдигайки дланта на Кейт до устните си.

Наистина не беше честно към останалата част от човечеството, че принцът имаше такива очи. По-точно, не беше честно към женската част от човечеството.

— Може би ще го направя по някое време — отвърна му и издърпа ръката си.

— Сега — настоя той и я поведе през моравата, без да поглежда към Алджи.

— Какво правите? — изсъска Кейт, опитвайки се да задържи каишките на кучетата така, че да не се заплетат в полите й.

— Извеждам ви на разходка в езерото, разбира се.

Само секунди по-късно те бяха в единия край на дълга лодка, чиято форма наподобяваше бобова шушулка, с един лакей, който гребеше в другия край.

— Алджи… искам да кажа, скъпият ми годеник… няма да хареса това — каза Кейт, чудейки се дали може да свали ръкавиците си и да прокара пръсти по водата. Беше толкова прекрасна, чиста и тъмносиня.

— Да, свалете ги — каза принцът, отгатвайки мислите й. — Достатъчно далеч сме, така че никой няма да види.

— Какво, за бога, правите като ме извеждате на разходка с лодка? — настоя да знае тя, макар наистина да издърпа дясната си ръкавица.

— Знаете ли за какво говори онази група жени ей там? — каза й, сочейки с брадичка към пухкавия облак от коприна и сатен, сред който го бе видяла преди малко.

— Не. Ето… — тя му подаде каишката на Цезар. — Можете ли да се грижите за него? Фреди ще се оправи, а Коко всъщност е много добре възпитана, но не бих изключила възможността Цезар да се прекатури във водата, ако види някоя риба.

— Не обичам кучета — каза принцът, докато гледаше с презрение пухкавата му опашка.

— Аз също — отвърна Кейт жизнерадостно и тогава си спомни на кого се преструва. — С изключение на собствените ми кученца, разбира се.

— Онези жени обсъждат необичайния начин, по който сте се променила, откакто са ви видели за последен път в Лондон, преди два месеца — каза принцът, наклони се и я огледа с лукав блясък в очите. — Във всички случаи сте била много по-привлекателна тогава, закръглена на правилните места и така нататък.

— Колко грубо — изрече Кейт. — Много подло от тяхна страна да бъдат толкова критични след болестта ми. Но е мило от ваша страна да ме предупредите.

— Е, коя сте вие? — попита принцът и се наклони напред.

— Вижте, мисля, че видях риба, ей там!

— Не сте госпожица Виктория Далтри — той се пресегна, пое ръката й и я обърна. Палецът му бавно потърка дланта й, докато очите му срещнаха нейните. — Мазоли. Красавиците от обществото нямат мазоли. Дори и след боледуване.

— Е — започна Кейт и спря.

— Нека да отгатна — каза принцът с онзи вид изкушаваща усмивка, която наистина трябваше да бъде обявена за незаконна. — Уик и аз го обсъждахме подробно по-рано този следобед.

— Уик?

— Брат ми Беруик. Той казва, че сте отгатнала факта, че е мой брат.

— Може да съм си направила това заключение… — започна Кейт.

— Аз също — отвърна принцът триумфално. — Накратко, вие не сте Виктория Далтри. Вие сте незаконна издънка на семейството, която по някаква незнайна причина е трябвало да замени Виктория и това обяснява много мистерии — дланите ви, безразличието към кучетата ви и към бедния ми племенник, липсата ви на прилика със закръглената и напудрена Виктория и познанията ви по съществена част от въпросите относно свинските кочини.

— Закръглена и напудрена? — повтори Кейт, отчаяно чудейки се какво да каже. Да възрази заради законното си рождение изглеждаше доста глупаво, при тези обстоятелства.

— Една от младите дами с най-остър език изрази мъката си заради факта, че някой доктор ви е принудил да прекарате известно време на слънце, а преди сте имала най-красивата кожа.

— Разсейвала ви е с надеждата да не забележите разцепеното й копито?

— Възможно е — отвърна принцът, широко ухилен.

— Виждам, че намирате това за много забавно — сопна се тя.

— Е, вие сте от семейството — каза й. — Така де, веднъж щом Алджернон се ожени за без съмнение прекрасната Виктория, вие ще бъдете част от обширното ми семейство.

— И няма ли това да бъде чудесно — каза Кейт, хващайки една водна лилия. Хвърли поглед към лакея, който стоеше на кърмата на лодката, но той изглеждаше твърде зает с избягването на другите лодки, които се клатушкаха хаотично из езерото. — Да съм роднина на принц. Уверявам ви, това е в списъка ми с неща, които да постигна в живота.

— Точно като в родината ми, където аз, уверявам ви, съм роднина с половината население от едната или от другата страна на брачното легло — отвърна принцът. — Е, как ви е името? Уик мисли, че може да е Катрин, но не беше сигурен.

Значи Беруик наистина бе чул неволната грешка на Розали.

— Катрин — призна тя. — Макар обикновено хората да ме наричат Кейт.

— Гейбриъл — каза той.

— Макар обикновено хората да ви наричат Ваше Височество — изтъкна тя, — както ще правя и аз.

— Тук никой не може да ни чуе — той се наклони назад. Изглеждаше доста щастлив и тя внезапно осъзна, че за пръв път не я гледаше с насмешка. — Какво стана със закръглената и напудрена Виктория?

— Цезар я ухапа — каза Кейт.

Той хвърли поглед надолу към кучето, което стоеше подпряло предните си лапи на стената на лодката и въодушевено гледаше към водата, в случай че види причина да я нападне.

— Може да изглежда питомен, но има и дива страна — допълни тя.

— Да го бутна ли през борда? — попита услужливо Гейбриъл. — С цялата тази козина ще потъне като камък. Макар не толкова бързо, колкото това малкото. Тези скъпоценни камъни залепени ли са за козината й?

— Не са истински. От стъкло са.

Гейбриъл се наклони и разгледа Коко отблизо.

— Всъщност, това са звездни сапфири. Може като принц да не знам цената им, но мога да ви уверя, че стойността на това куче заедно със скъпоценните камъни, е почти същата, колкото тази на малка вила в близост до имението.

Кейт погледна надолу към Коко с известен ужас.

— Нищо чудно, че е толкова горда от себе си.

— Да, тя е като една от онези циркови танцьорки, които носят зестрата си закачена за пъпа — каза Гейбриъл. — Очевидно наистина пропуснах много заради невъзможността на Виктория да дойде. Тя и аз бихме имали толкова много, за което да си говорим.

— И вие ли украсявате кучетата си?

— Нямам кучета, но съм склонен да обмисля лъва като заместител.

— Вашият лъв отчаяно се нуждае от по-голяма клетка — каза Кейт като му се намръщи.

— Мили боже — отвърна принцът лениво, — страхувам се, че привличаме много внимание.

Кейт вдигна очи, за да открие, че езерото сега гъмжеше от лодки и повечето от тях изглежда бяха пълни с аристократи, извиващи вратове по посока на лодката на принца.

— Дявол го взел — измърмори тя. Изтръска водата от дланта си, но нямаше къде да я избърше. — Имате ли носна кърпичка? — попита го.

— Не — отвърна принцът. Изглеждаше развеселен.

— Предполагам, че имате слуги, които ги разнасят, в случай че кихнете — каза Кейт.

— Вие също не носите — изтъкна той.

— Нямам място. Чантичката ми е пълна със сирене.

— Помислих си, че миришете интересно! Повечето дами миришат като французойки.

— Докато аз мириша на мандра — каза тя примирено. — На какво миришат френските дами?

— На цветя — каза той ухилен. — Или пот. Зависи.

Кейт не слушаше. Не можеше да изсуши дланта си в черешовочервената коприна на роклята си, защото щеше да я изцапа.

— Не гледайте — предупреди тя и бързо повдигна ръба на роклята и двата пласта коприна под нея, докато не достигна деликатната ленена тъкан на долната риза.

Той погледна.

Разбира се, че погледна.

Тя почувства очите му и вдигна поглед. Усмихваше й се с най-странната усмивка.

— Не биваше да го правите! — каза тя, издърпвайки полите си над глезените.

Принцът се наклони напред.

— Харесвам пантофките ви.

Те също бяха от червена коприна, с малки токчета — направо неотразими.

— Благодаря — каза тя невъзмутимо. Сигурна беше, че един джентълмен не би трябвало да вижда глезените на една дама, но със сигурност предназначението на хубавите обувки беше да им се възхищават.

Той вдигна дланта й, все още без ръкавица и я приближи до устните си. Очите му блестяха изкушаващо, с някаква лудешка подкана.

— Макар не толкова, колкото глезените ви. Глезени като тези…

— Това са просто глезени — каза тя.

— Да, но никога не бива да позволявате на един мъж да ги види.

— Знам това — отвърна му, дърпайки ръката си. — Не съм отраснала в обор, нали знаете.

Очите му сега се смееха, но в тях имаше страстен блясък, плам, който накара стомаха й да се присвие от… нещо.

— Никога не бива да позволявате на един мъж да види глезените ви — повтори принцът, — защото ако са толкова чудесно и красиво изваяни като вашите, това му подсказва много — той обърна ръката й и доближи дланта до устните си, само за част от секундата.

— За какво? — попита тя, без да може да се възпре.

Той се наклони напред.

— За останалата част от женското тяло. Извивката на един глезен говори за извивката на талията, за извивката на женското бедро, за тази на гърба й… също и на други места — очите му се задържаха върху бюста й.

Преди да може да се спре, от устните на Кейт се откъсна кикот. Тя притисна длан към устата си.

— Смеете се на комплимента ми? — лицето му беше напълно неразгадаемо.

— Толкова съжалявам — каза тя, но не можа да се удържи. — Предполагам, че наистина това правя.

— Защо?

Кейт изправи гръбнак, което накара восъка, който подпираше истинския й бюст да изпъкне.

Той изглеждаше озадачен.

— Знаете ли, че Алджи слага подплънки на гърдите си? А вие правите ли го? — тя изгледа сакото му и осъзна, че не го прави. Гръдният му кош беше два пъти по-широк от този на Алджи, но беше само мускули.

— Не.

— Алджи има и малки подплънки, зашити в крачолите на бричовете си — каза тя търпеливо.

— Преди имаше много дебел задник. Трябва да се е отървал по някакъв начин от цялата тази плът — каза принцът. — Това какво… О!

Очите му се насочиха директно към бюста й.

Тя му се ухили.

— Един съвет, Ваше Височество — не бих сметнала извивката на един глезен за надежден източник на информация за останалите женски извивки.

Той вдигна поглед от бюста й и за нейна изненада се усмихна с онзи свиреп пламък на желание в очите, който я караше да се сгорещява на мига.

— Не правете това — сопна се тя. — Приличате на стара коза.

— На практика ме посъветвахте да погледна гърдите ви.

— Това, което гледате, отговаря на действителността само на думи — изтъкна Кейт.

Той изсумтя.

— Може да има някакви подплънки, Кейт, но това, което виждам, е напълно привлекателно, пищно, меко…

Тя не можа да потисне усмивката си.

— Знаете ли, само защото не съм Виктория, не значи, че можете да ме съблазните.

— Знам това — каза принцът и се облегна назад. — Не ви съблазнявам.

— Радвам се да го чуя — каза Кейт. — В противен случай, можех много да се объркам. След като сте принц и така нататък и вероятно очаквате жените да падат в краката ви. Може да решите, че съм доячка, като се има предвид прекрасния ми parfum de Fromage^[1].

Той се разсмя.

— Наистина обмислях да опитам да ви открадна от Димсдейл, но това беше, когато бяхте Виктория, с всички пари, които да пилеете по кучетата си.

— Защо се нуждаете от наследница? — попита тя. — Беруик…

— Уик — прекъсна я той.

— Уик намекна, че замъкът може да се поддържа и със собствени средства.

— По мизерен начин, което би направило лелите ми нещастни. Човек никога не може да има прекалено много пари.

Кейт го погледна. Сега беше четири часа и лъчите на слънцето падаха косо, позлатявайки езерото. Косата на Гейбриъл се бе измъкнала от панделката и един-два кичура се виеха около врата му. Той бе арогантен, царствен и изпълнен с триумф, че е открил тайната й.

Но не изглеждаше алчен.

Само арогантен.

Мълчанието й сякаш го подразни и той каза:

— Парите могат да купят свобода.

— Свобода — повтори тя. — Свобода от какво? Не сте като лъва…

— О, за бога, престанете с този лъв — сопна се той.

Тя повдигна вежда.

— С никого не съм говорил по този начин — каза той с миловидното разкаяние на малко момче.

— Очевидно предизвиквам най-лошото във вас.

— Да, нека да обвиним вас. Както и да е, бих искал да имам толкова много пари, че да мога да оставя съпругата си начело на замъка, с всичките си лели и чичовци, и лъва, и всичко останало, и да замина.

— Да заминете? Да заминете къде? Обратно в Марбург?

— Не!

— Тогава?

— Някога да сте чувала за Дайдо и Еней?

Тя поклати глава.

— Те исторически или литературни личности са? Трябва да призная, че съм шокиращо необразована. Мога да говоря малко френски и съм чела по-голямата част от произведенията на Шекспир, но като изключим това съм невежа.

— Която случайно знае големината на една кочина — каза той замислен.

— Да, пълна съм с очарователни познания от такъв вид — отвърна му. — И какво за Дайдо? Има много непривлекателно име, трябва да кажа.

— Тя е била кралица на Картаген. Влюбила се в Еней, но той бил задължен от боговете да продължи пътуването си и да открие град Рим… така че го сторил. А тя се хвърлила в погребална клада от мъка, когато я напуснал.

Той спря.

— Запалила се е от любов?

Гейбриъл кимна.

— Измислица — обяви Кейт. — Никоя жена не би била толкова глупава. Мислите ли, че лакеят би сметнал за неприлично, ако закопчаете ръкавицата ми? Страхувам се, че не мога да се справя с всички тези копчета сама.

— Не в лакея е проблемът — проблемът са хората в другите лодки. По-добре седнете до мен, така че да мога да го направя без някой да успее да види — той се премести в дясната част на скамейката си.

Кейт се изправи и бързо се обърна сядайки до него. Беше много едър, а кракът му се притискаше плътно до нейния. Можеше да почувства как бузите й се зачервяват.

Онзи блясък се върна в очите на принца.

— Е? — каза той. — Да се справим с ръкавицата тогава.

С нежелание, Кейт подаде дясната си длан. Малките перлени копчета на ръкавицата стигаха до над лакътя. Принцът се наведе над ръката й. Косата му не беше толкова тъмна, колкото си бе мислела. Беше кестенява, изпъстрена с по-светли ивици, като цвета на земята, когато се обръща при оран.

Не много романтично сравнение, като се замислеше.

— Знаете ли — каза той, докато закопчаваше последната перличка, — дамите никога не сядат до джентълмените.

— Дори до принцовете?

— Само ако се надяват да станат принцеси.

— Аз не се надявам — каза тя бързо. Доволна беше да чуе убедеността в гласа си.

— Знам това — отвърна принцът. — Кейт?

— Да, Ваше Височество.

— Гейбриъл. Не искаш ли да узнаеш за Дайдо?

— Не особено. Звучи ми като необикновено глупава жена.

— Дайдо е била литературен образ — каза той, без да обръща внимание на отговора й. — Но може да е била и исторически. И точно в този момент един бивш мой професор, Бигитстиф, прави разкопки на древен град, който може да е бил нейния град Картаген.

Ако в гласа на Кейт звучеше истината, когато говореше за брака, в неговия звучеше истински копнеж, когато ставаше дума за Картаген.

— Ами тогава отидете — каза тя стресната.

— Не мога. Имам този замък.

— Е, и?

— Не разбираш. Когато брат ми Огъстъс прочисти оборите си, метафорично казано, той изхвърли всеки и всичко, които сметна за нещо по-малко от богоугодно.

— Включително лъва и слоницата? — попита Кейт. — Мога да разбера, ако е говорил за Коко, след като тя очевидно няма други богове, освен себе си, но слоницата? И маймунката?

— Мисля, че беше просто защото съпругата му се бе уморила от миризмата. Но останалите… изгони ги заедно с всичките им вещи и ги повери на моите грижи.

— Нима казвате, че се жените за руска принцеса, за да поддържате финансово всички тях?

— Да — прямо отвърна той. — Не само че зестрата й е от изключителна важност, но и мога да я оставя тук, за да управлява замъка.

Кейт се изправи с бързо движение и седна отново срещу него.

— Мисля, че трябва да се отправим към брега — каза тя. А после допълни: — Просто искам да се уверя, че ви разбирам. Планирате да се ожените, за да може да издържате пъстрото си семейство, а после веднага ще оставите съпругата си начело на всички и ще отидете в Картаген, където и да е това? Предполагам, че не се намира в Ланкъшир, защото една англичанка никога, дори в литературата, не би се запалила заради любов.

— Караш го да звучи доста егоистично — каза той жизнерадостно, — но това е бракът, нали? — той махна на лакея и направи жест към брега. — Все пак, тя ще получи титлата ми. А с безценния ми дар да установявам стойността на нещата, мога да кажа, че тази да бъдеш принцеса е висока. Въпреки че ти не проявяваш никакъв интерес.

— Не мога да повярвам, че въобще сте обмисляли да съблазните Виктория и да я откъснете от прегръдките на годеника й — възкликна Кейт. — Тя е ужасно влюбена в Алджи, нали знаете. А той е ваш племенник.

— Да, но е толкова трудно да чувстваш лоялност към него — отвърна принцът печално. — Макар да предполагам, че, сега като те срещнах, би трябвало.

— Не съм роднина на Алджи.

— Но ако предположението ми за произхода ти е вярно, ти си негова зълва, или скоро ще бъдеш — изтъкна той.

— Значи одобрявате брака? — попита тя, решила да не коментира въпроса за произхода си. — Алджи ще е много щастлив. Ако позволите, ще си тръгнем този следобед, защото заради всички дами, които забелязаха изключително непривлекателната ми фигура, това е доста изнервяща визита.

— Не.

Тя примигна. Сега се приближаваха към брега и лодката се удари в мраморния риф, обграждащ езерото, така че Кейт си помисли, че може би не го е разбрала правилно.

— Не ли казахте?

— Ще останеш за бала ми — той скръсти ръце с упорито изражение.

— Но това е абсурдно. Някой може да се досети, че не съм Виктория и сега, след като знаете истината, няма причина да оставам.

— Ще останеш, защото аз го искам.

— Вие може да казвате, каквото си поискате — сопна се тя, — но…

Гейбриъл скочи на брега и протегна ръка. Тя прекрачи лодката вбесена и той прошепна в ухото й:

— Димсдейл никога няма да ми се противопостави, Кейт.

Разбира се, че беше прав, да го вземат дяволите. Тя се обърна и благодари на лакея, който й подаде кучетата.

— Е — каза му. — Вървете и бъдете принц, Ваше Височество.

— Ела и танцувай на бала — каза той, като протегна ръка.

— Сигурно сте луд. Цезар, дръж се прилично! — един от лебедите плуваше опасно близо до брега, поне от гледна точка на кучето. Слава на бога, че никой от тях не се бе доближил до лодката, за да ги поздрави.

— Ела — повтори той.

— Ваше Височество…

— Наричай ме Гейбриъл! — изрече го през зъби.

Кейт хвърли поглед към напрегнатите му очи и завъртя своите.

— Гейбриъл — каза тя почти шепнешком. — Аз съм доячка, нали помниш? Имах гувернантка само за четири години и не съм сигурна, че си спомням как се танцува. Определено не искам да се препъвам пред познатите на Виктория.

— Какво мислиш да правиш на бала?

— Ще увия шал около глезена си и ще се престоря, че Цезар ме е препънал — въпросната изкупителна жертва опъваше каишката си като малкото чудовище, каквото представляваше. — Цезар! — той се обърна и я погледна, така че тя го накара да седне, после го награди с парче сирене от чантичката си.

— Ваше Височество — каза Уик, появил се пред тях. — Госпожице Далтри — съвсем не си въобразяваше, че той произнесе името й със съвсем леко, дяволито подчертаване. — Мразя да ви прекъсвам, Ваше Височество, но графиня Дагоберт пристигна и желае да ви поздрави.

— Чакай тук — каза Гейбриъл на Кейт и се отдалечи, без да поглежда назад.

— Как ли пък не — измърмори тя. — Хайде, кучета — Кейт пое в противоположната посока, докато Коко пристъпваше напред. Сапфирите залепени по козината й уловиха светлината на залязващото слънце и ги накараха да изглеждат като блестящ ореол около врата й.

Ето ги парите, които би трябвало да отидат за поправка на покривите на къщите, помисли си Кейт. И зестрата й. Дори за миг не вярваше, че Мариана не е сложила ръка върху тях.

Беше ги взела — и ги беше залепила на едно куче.