Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (15)

Глава 14

На следващата сутрин Кейт изведе кучетата на разходка, този път придружена от Розали. Едва се зазоряваше, но бе свикнала да става рано и нямаше изглед да заспи отново, въпреки че Фреди изхленчи и опита да се скрие под завивките. В момента, в който отвори очи, си припомни миналата вечер… и това беше.

— Хайде — каза им. — Вие тримата излизате навън без каишки. Ще посетим лъва на дневна светлина. Ако не се държите прилично, ще свършите в стомаха му, така че се считайте за предупредени.

Стъпките им ехтяха по плочите, докато двете с Розали прекосяваха двора. Миналата нощ мястото й се бе сторило като топло, кадифено убежище. Тази сутрин изглеждаше стогодишно, хладно и древно. Кейт потръпна и ускори крачка.

Лъвът беше буден. Щом ги видя се прозя и пристъпи напред. Тя с уважение направи крачка назад.

Той беше много по-рошав, отколкото си бе мислела. В представите й лъвовете бяха лъскави, а този изглеждаше износен, като намачкано чердже пред камина. Изгледа ги отвратено и се оттегли към дъното на клетката, обърна се и отново пристъпи напред, разтърсвайки гривата си, сякаш главата му тежеше прекалено много.

— О, госпожице! — изписка Розали.

Цезар скокна напред и задуши решетката. Кейт щракна с пръсти и той се върна, така че тя му даде малко сирене.

— Всички слуги говорят за този лъв — каза Розали. — Звярът е изял половината от домашните любимци в домакинството, така казват. Ще сме късметлийки, ако си тръгнем с всички кучета.

— Очаквам първо да докопа Цезар — отвърна безмилостно Кейт.

Лъвът се приближи до решетката и загледа кучетата с гладен поглед, така че тя му хвърли малко сирене. Той го подуши отвратено, но го изяде.

— От това животно ме побиват тръпки — изрече Розали. — Само погледнете Фреди. Уплашен е до смърт. Ще видим слоницата. Ела, Фреди, да се махаме от тази гадна котка — тя зави към ъгъла на другата клетка, но Кейт остана на място, взирайки се в затворения лъв.

— Добро утро, госпожице Далтри — дочу един глас зад рамото си.

Тя се обърна и откри, че майордомът на принца й се усмихва.

— Добро утро, господин Беруик — отвърна му. — Мисля, че сме единствените будни в целия замък.

— Излязох, за да видя как е лъвът. Изглежда по-добре.

Беруик явно не бързаше, така че Кейт му зададе въпрос:

— Имате ли нещо против, ако ви попитам за някои подробности относно замъка?

— Съвсем не — отвърна той и се облегна на решетките на клетката.

— Миналата нощ пресметнах, че сигурно изразходвате поне двеста восъчни свещи на седмица. Значи ли това, че замъкът си има нает човек, който прави свещите? Знам, че трябва да имате пекар, но другите неща, които човек обикновено открива в селото, например ковачница?

Беруик носеше красива ливрея с украсени с петелки^[1], копчета и висока яка. Изглеждаше точно като високопоставен слуга, но за един миг очите му заблестяха и тя почувства…

Беше абсурдно. Сякаш го познаваше, или поне го бе срещала преди.

— Замъкът има свой собствен свещар — отвърна той. — Но подценявате бройката на свещите, госпожице Далтри. Обикновено държа седмично повече от триста горящи из целия замък, а използваме и газени лампи в някои стаи. Заради бала, разбира се, съм поръчал много повече, за да съм сигурен, че полилеите ще са изцяло запалени до зори.

— Забележително — каза Кейт. — Ами слугите? Колко са приблизително?

Той замълча за миг, очевидно пресмятайки.

— Току-що наех четири и освободих един, така че с тези трима, понастоящем имаме сто тридесет и седем вътре и около замъка.

— От рентите ли идва по-голямата част от доходите? — попита тя, преди да помисли. После се изчерви. — Извинявам се. Това беше изключително неуместен въпрос.

Той повдигна една вежда.

— Англичаните са по-скромни от нас по въпросите за парите. Замъкът е заобиколен от ферми, разбира се, и те ни носят рента, която поддържа основните нужди. Принцът не мисли, че е достатъчно, като се има предвид броя на хората, които живеят тук.

Кейт почувства как по бузите й пълзи червенина.

— Определено нямах намерение да питам за финансовото състояние на принца!

— Защо не? — каза той и сви рамене. — Безпаричните принцове се срещат под път и над път в Марбург, уверявам ви. Принц Гейбриъл е единственият, който има замък за поддържане — косата на Беруик беше завързана отзад с подходяща панделка, но когато сви рамене, част от нея падна над челото му.

Тогава, сякаш пред нея се появи огледало, тя видя лицето на принца в това на Беруик. Бяха като извадени от един калъп, както се казваше. Като две капки вода.

Устата й остана отворена.

Майордомът срещна погледа й и ясно разбра на какво се дължи удивлението й. Кривата му усмивка беше точно копие на тази на господаря му.

— Ъмм… — измърмори Кейт, възвръщайки самообладанието си.

— Днес имаме пикник al fresco^[2] в градините зад замъка — каза Беруик без дори да трепне с мигли. — Няколко дами изявиха интерес да видят останалата част от менажерията, която се помещава зад лабиринта от жив плет. Карането на плоскодънна лодка по езерото също може да бъде много приятно.

Лъвът отново бе заспал.

— Не мислите ли, че животното се нуждае от по-голяма клетка? — попита тя. Осъзнаването, че Беруик вероятно бе пряко свързан с принца, я бе предразположило към разговор.

— Колко по-голяма бихте ме посъветвали да бъде?

— Е, помислете за свинарниците. Можете да настаните една голяма свиня и всичките й прасенца в свинарник от два квадратни метра, но мисля, че повечето фермери предпочитат по-голямото пространство. Този лъв има по-малко място, отколкото едно обикновено прасе, което едва ли е правилно.

Тя вдигна очи към Беруик, за да открие, че той примигва към нея озадачено.

— Не бива да знам размера на свинската кочина — каза тя с въздишка.

— Кой определя какво човек може и не може да знае? — измърмори Беруик. — Но ще призная, че малкото английски дами, които съм срещал, докато бях в Оксфорд, намират необичайно голям брой теми за неподходящи.

— О, и вие ли сте бил в Оксфорд? — попита тя. — Или бяхте там като придружител на принца?

— Бях там като себе си — отвърна Беруик жизнерадостно. — И като себе си придружавах принца, така че положението бе благоприятно и за двама ни. Аз изучавах философия, той изучаваше история, а двамата изучавахме жените. Бяхме много млади, нали разбирате.

Кейт му се ухили.

— Философията помага ли ви в настоящата работа?

— И представа си нямате колко — отвърна Беруик. — Прибягвам до философски разсъждения ежедневно, когато нещата ударят на камък.

— Въпроси като ранг и нещо подобно?

— Роднините на принца — каза той с плам — са непокорна пасмина. Запознахте ли се с господин Типет миналата нощ?

Кейт се намръщи.

— Доста блед и леко пълен?

— Същият. Господин Типет е доста привързан към една от лелите на Негово Височество. Сигурно си спомняте принцеса Софонисба и нейната склонност да носи пера.

Кейт си представи свирепа на вид жена с бюст като плуг.

— Колко хубаво, че има някой, който да й чете — каза тя учтиво.

— Типет гледа на ръка. Или поне така твърди — добави Беруик с елегантно изразено съмнение. — Както и да е, беше докаран до лудост от принц Фердинанд, който настояваше отново и отново да гадае по дланта му, търсейки по-добри отговори.

— Мисълта, че нечия длан може да се промени за минута изглежда обезсмисля цялата идея — отбеляза Кейт.

— Господин Типет вече бе съобщил на принца, че ще се ожени за тъмнокоса дама, ще доживее до сто и дванадесет години и много други интересни благини, но никоя от тях не беше достатъчно добра.

— Така че вие се уповавахте на философските си познания, за да се справите с грижите за своя… — спря се навреме. Дали принц Фердинанд беше наистина роднина на Беруик, не бе нейна работа.

— Именно — каза той гладко. — Госпожице Далтри, мога ли да изтъкна каква необикновена млада дама сте вие?

— О, ами… — отвърна тя и после, осъзнавайки, че наистина го харесва, допълни: — Кралските особи не са единствените, които имат странни семейства, нали знаете.

Той кимна, а очите му се спряха замислено върху нея. В този миг Розали се появи иззад ъгъла.

— Трябва да дойдете и да видите слоницата, госпожице Катрин — извика тя, без да забележи, че използва погрешното име. — Има най-сладката маймунка, която се държи за крака й. Никога не съм виждала нещо по-сладко в живота си.

— Маймунката е любимка на замъка — изкоментира Беруик.

Кейт му хвърли един поглед, за да види дали е доловил грешката на Розали, но той не показа никакви признаци, че го е сторил.

Оказа се, че Цезар, който бе проявил подобаваща колебливост пред лъва, не прояви достатъчно разум, за да се отнесе така и към слоницата. Той се втурна между решетките на клетката, джафкайки като луд, докато се опитваше да улови маймунката.

Слоницата го изгледа неспокойно и запристъпва напред-назад.

— Слоновете не обичат мишки, а това куче не е много по-голямо — изтъкна Беруик, но без да звучи ни най-малко обезпокоен. — Може да го стъпче.

— Цезар! — извика Кейт. — Моля те излез оттам! — и отчаяно размаха парче сирене.

Но Цезар беше колкото смел, толкова и глупав. Изглежда мислеше, че опашката на маймунката ще се озове в устата му, ако лае достатъчно високо.

Беруик въздъхна.

— Извинете ме, дами — той отвори малка кутия, прикрепена към клетката, извади един ключ и отключи вратата. Направи една стъпка навътре и грабна Цезар.

— Ще трябва да го държа на каишка — каза Кейт. — Опасявам се, че е много смел. Няма никакъв мозък.

— Никакъв?

Кейт поклати глава.

— Съвсем никакъв, мога да ви уверя. Понякога е такъв.

Беруик повдигна една вежда.

Тя му се усмихна, сякаш си беше у дома и се шегуваше с Черидери.

— Той е от мъжки пол. Забелязала съм, че понякога мозъкът просто липсва в комплекта.

Тя и Розали прекосиха двора, следвани от смеха на майордома.