Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (11)

Глава 10

— Видях Златното руно на Димсдейл този следобед — обърна се Гейбриъл към Уик, точно преди вечеря — и ще трябва да забравим за идеята да заменим моето Кавказко руно за неговото Английско.

— Наистина? — майордомът му повдигна вежда. — След като се запознах с многоуважавания ти роднина, не бих могъл да не си помисля, че има вероятност младата дама да се поддаде на чара ти, колкото и нищожен да е той.

Гейбриъл му се усмихна иронично.

— Не съм толкова отчаян. Чичо ми едва не се натресе на каретата им, защото си помисли, че е чул кучето си да лае. Джафкането идваше от глутница песове с големината на бълхи. А Руното беше толкова непривлекателна, колкото и кучетата — твърде издокарана, с прекомерна гордост в погледа и прекалено мършава. Стандартите ми са минимални, но все пак ги имам.

— Харесвам я — отбеляза Уик замислено. — А и тя има само три кучета.

— Те се въртят в кръг и хапят собствените си опашки. И аз бих го правил, ако прекарвах толкова време с нея. Гледаше ме така, сякаш съм някой банкер измамник. Мисля, че не хареса косата ми.

Уик се ухили.

— Виж, това може да е вярно. Не те е одобрила, така ли?

— Точно така.

— Е, ще трябва да изтърпиш вечерята с нея, защото я сложих от дясната ти страна и няма да разменя местата на този етап. Организирал съм вечерята в сутрешната стая, а останалата част от тълпата ще е в трапезарията. Утре пристигат още хора, така че ще трябва да се хранят в голямата зала.

— Нямаш нищо против всичко това, нали? — попита Гейбриъл, загледан в момчето, което бе познавал през целия си живот, вече превърнало се в зрял мъж.

— Създаден съм за това.

— Е, радвам се, че имам замък, който да деля с теб.

— Трябва да се радваш заради себе си — изтъкна Уик.

— Не се радвам — отвърна той. — Но братски се гордея с факта, че спестих на Огъстъс нуждата да те гледа по цял ден.

— Не беше много хубаво от страна на Великия Херцог — каза Уик, наля си малка чаша бренди и го изпи на един дъх. — Да изхвърля по този начин собствените си братя.

— Огъстъс би предпочел да забрави, че баща ни остави толкова много фалшиви монети със своя лик из Марбург.

— Не приличам на Огъстъс — отвърна Уик отвратен.

— Това е, защото той прилича на майка ми, докато ние двамата сме наследили чертите на стария дявол.

Майката на Уик бе перачка, а тази на Гейбриъл — Велика Херцогиня, но разликата никога не беше притеснявала много нито един от тях. Бяха се родили с разлика от няколко дни и баща им веднага бе довел Уик в детската стая, за да бъде отгледан заедно със законните му деца, да не споменаваме многобройните полубратя и сестри.

— Беше забавен — каза Уик. — Винаги съм харесвал татко.

— А виждахме ли го достатъчно, за да можем да преценим? — попита Гейбриъл. — Я ми дай малко от това бренди.

Уик му подаде чаша.

— Виждахме го точно, колкото трябва, бих казал. Виж какво стана с Огъстъс, след като прекарваше всеки ден с него.

Вярно беше. Гейбриъл и Уик споделяха дълбокото убеждение, че да си най-малък или незаконен син бе много по-добра съдба, от това да се намираш в близост до короната.

— Знам защо се мръщиш на годеницата на Димсдейл — каза Уик. — Нервен си заради наближаващото пристигане на своята.

— Тя изглежда опърничава — отвърна Гейбриъл. — Признавам, накара ме да се притеснявам каква ще е Татяна.

— Знам — каза Уик, — искаш да е привлекателна и покорна.

— Сякаш ти търсиш нещо по-различно — изрече той, засегнат от интонацията в гласа му.

— Изобщо не си търся съпруга — отвърна Уик. — Но ако търсех, нямаше да искам да е покорна.

— Защо?

— Лесно се отегчавам.

— Не бих имал нищо против малко опърничавост — каза Гейбриъл. — Но Руното няма никаква фигура. Сигурен съм в това, въпреки че се беше напъхала в раздърпан пътнически костюм. Не ми изглежда много забавна.

— Съпругите не би трябвало да са забавни — отвърна Уик, остави чашата и оправи яката си. — Време е да сляза долу и да настаня всички на определените им места. Готвачът, който доведохме, заплашва да напусне. Освен това трябваше да наема още три общи прислужници. Слава на бога, че невестата ти идва насам. Не мисля, че можем да си позволим още едно такова събитие.

— Имаме достатъчно пари и без нея — отвърна Гейбриъл засегнат.

— Така е, но имам лошо предчувствие, че ремонтът на този замък няма да ни излезе никак евтино.

След като Уик излезе, Гейбриъл стоя известно време, втренчен в писалището си. Чувстваше се неизразимо по-добре в Англия, отколкото в Марбург. Там той бе в непрестанна опасност да бъде въвлечен в политическа интрига или в някоя военна прищявка, която караше очите на братята му да блестят.

Беше прекрасно да притежава замък. Наистина.

Без да се замисля, той взе броя на Йонийски Антики, който бе пристигнал преди два дни и го зачете. Отново. Което беше глупаво, защото бе запомнил цялото издание.

Разбира се, че не можеше да избяга в Тунис. Опита да насочи ума си обратно в настоящето. Трябваше да отиде в покоите си и да се остави на грижите на Поул, да облече вечерно сако и да поздрави абсурдния си племенник. Би трябвало да се чувства щастлив, че има имущество и може да настани менажерията, чичо си, лелите си, незаконния си полубрат, придворния шут…

Само ако можеше да спре да мечтае да се намира в горещия Тунис в опит да открие дали тези разкопки наистина съдържат останките от града на Дайдо. Обичаше историята на Картаген като ученик. Бе възхитен от решимостта на Еней, отплавал, за да открие Рим, и оставил Дайдо зад себе си, а после живял с вината си, след като тя се хвърлила в погребалната клада.

Щеше да има ново издание на Йонийски Антики само след… само след двадесет и три дни.

Той се изправи с въздишка.

Беше време за вечеря.