Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (32)

Глава 31

Гейбриъл спря след първия завой на стълбите, водещи надолу и опита да успокои пулса си. Членът му заплашваше да разпори коприната, а единственото нещо, за което можеше да мисли, бяха устните на Кейт, разтворени от изненада, когато го видя гол.

Не я бе уплашил. Тя беше от типа жени, за които мъжете мечтаеха, от онези, които не биха се уплашили под завивките, докато чакат изпълнението на съпружеския си дълг. Беше жена, с която човек можеше да остарее, винаги откривайки нови неща, без никога да се умори, непрестанно очарован, омагьосан, изпълнен със страст.

Той облегна глава на каменната стена. Сърцето му блъскаше в гърдите, изкушаваше го да се обърне, да се втурне през онази врата и да покрие устата й със своята.

Но тя не бе негова. Не можеше да бъде негова. Отрезвяващата истина бавно премина през кръвта му като ледения дъжд, който Данте описваше в ада.

Не можеше да е негова, защото той трябваше да издържа този проклет замък. А това означаваше, че трябва да отнесе хубавия си задник на долния етаж и да се срещне с Татяна, жената обкичена с руски рубини.

Трябваше да си надене усмивка и да я очарова по време на вечерята. Да танцува с нея веднъж, а после още веднъж. А утре, на бала, да открие танците с нея, облегната на ръката му.

Трябваше да се оженят месец след годежния бал… ако всичко минеше добре. Разбира се, щеше да мине добре.

Вече нямаше проблем с бричовете. Гейбриъл хвърли поглед надолу и приглади гънката на сакото си, а после заслиза по стълбите.

Но все още имаше тази нощ, тази последна нощ. Щеше да остане на вечерята за известно време, а после да намери някакво извинение, за да се върне горе, за да се върне при Кейт.

Лека усмивка изви устните му. Имаше планове.

В момента, в който го забеляза да слиза по стълбите, Уик затвори вратата на гостната зад себе си.

— Къде, по дяволите, беше? Принцесата пристигна преди цял час, а ти трябваше да си тук, за да я поздравиш — каза той с яростен шепот. — Чичо й е очевидно недоволен.

— Съжалявам — отвърна Гейбриъл.

— Принц Димитри изглежда не е темпераментен, но беше чиста обида, когато не се появи, тъпоглав идиот такъв.

— Ще се извиня.

Уик присви очи към него.

— Няма ли да попиташ как изглежда бъдещата ти съпруга?

Гейбриъл обмисли въпроса и поклати глава.

Уик изрече нещо под нос, а после каза:

— Принц Димитри и племенницата му говорят съвършен английски, между другото. Ще те придружи принцеса Софонисба. Принцеса Мария-Тереза ще остане в покоите си тази вечер.

— Проклятие, леля Софонисба ще е с нас? — възкликна Гейбриъл с отчаяние.

— Гримирала е очите си толкова силно, че няма да може да гледа по време на вечерята — потвърди Уик. — Там е и смуче бренди — после снижи глас. — Какво точно си направил с Кейт?

— Тя е в покоите ми, чете. Просто чете.

— Никога не си представях, че ще направиш подобно нещо — изрече Уик с глас, изпълнен с ярост. — Ако не беше мой брат, щях да напусна този дом.

— Нищо не правя — възрази Гейбриъл през зъби. — За бога, Уик, мислиш ли, че ще отнема девствеността й? Мислиш ли, че съм такъв мъж?

— Снижи гласа си. Всеки може да слезе по стълбите — сопна се той. — Ако не е така, какво, по дяволите, прави тя в покоите ти?

Гейбриъл вдигна дясната си ръка и си сложи ръкавицата.

— Чете. Казах ти. Просто чете.

Уик се втренчи в него.

— Проклятие.

— Направих го — каза Гейбриъл сговорчиво. — Срещнах жената, единствената жена за мен. Срещнах я, а сега… Сега ще се срещна със съпругата си.

Уик направи внезапно движение.

— Не.

— Такъв е животът, Уик — промълви Гейбриъл и сложи и другата си ръкавица. — Невинаги е честен. Ти най-добре би трябвало да го знаеш. В случай че се чудиш, Кейт разбира защо трябва да се оженя за Татяна. Доколкото разбрах, е прекарала седем години в работа като прислужница на мащехата си, защото не е могла да остави прислугата и арендаторите от имението на баща си на нейната милост.

— Тогава се ожени за нея. Доведи прислужниците й тук и ще ги добавим към нашите.

— Едва можем да храним лъва — каза Гейбриъл и нагласи рапирата си. — Не се отнасяй с мен като с оглупяла от любов девица, Уик. Трябва да се оженя за жена с купища пари и това възнамерявам да направя.

— Можем да се справим — възрази Уик. — Не продължавай с това.

— Как ще издържам всички тях? Кой ще купува бренди на Софонисба, говеждо за лъва, свещи и въглища, от които се нуждаем, за да изкараме зимата?

— Наемателите от фермите… — започна Уик.

Гейбриъл поклати глава.

— Прекарах часове в преглеждане на счетоводните книги. След време фермите ще носят доходи. Но са били занемарени. Къщите текат, камбанарията в селската църква очевидно е рухнала миналата година. Доколкото знам, децата гладуват. Не само това, а и ще трябва да платя неустойка за разваления годеж. Нуждая се от три зестри, не една.

Коментарът на Уик беше кратък, но идваше от сърцето му.

— Ще забравя за Кейт след време — гледаше Уик право в очите, докато го изричаше.

Никога нямаше да я забрави.

Уик също го знаеше.

— Никога не съм ти казвал каква чест е за мен да съм твой брат — промълви той.

Гейбриъл се усмихна криво.

— Чувството е взаимно.

Едва беше влязъл в гостната, когато вратите зад него се отвориха отново и гласът на Уик прогърмя:

— Негово Кралско Височество, принц Димитри.

Гейбриъл изправи рамене и се обърна, за да посрещне бъдещето си.

Татяна беше застанала до вратата. Носеше изключителна рокля от кремава коприна, бродирана навсякъде с пролетни цветя. Очите й бяха големи и влажни, устните й имаха съвършен розов цвят. Беше като сладка ягодова напитка със сметана, кожата й — съвършено млечно бяла, тъмните й къдрици — копринени.

Гейбриъл се приближи и я дари с най-добрия си дворцов поклон. Тя направи реверанс с цялата грация на член от френския кралски двор. Той целуна ръката й и Татяна му се усмихна малко срамежливо, но много сладко.

Ако облаците се бяха разтворили и ехтящ глас беше казал: „Това е твоята невеста“, той не би бил изненадан.

Татяна беше изключително привлекателна. Въпреки скромното си държание, ниско изрязаното й деколте разкриваше, че е желана жена. Тя нямаше нужда от „сърдечни приятели“. Представляваше всичко, което Кейт не беше: привлекателна, покорна и богата.

Очакваше да я намрази, но не можа. Нужен му беше само един бърз поглед, за да види, че тя е много добра. Никога не би му крещяла като малка скандалджийка, не бе в характера й.

Чичо й Димитри се усмихваше широко и се клатеше напред-назад на токовете си.

— Бил съм в този замък — обяви той с тежък акцент. — Посещавал съм го като младеж, когато лорд Фицларънс го притежаваше. Казах на брат ми, че замъкът си заслужава да дойда в Англия.

Проклетият замък, помисли си Гейбриъл, макар да се поклони отново и да се усмихна.

— Очаквах да ви видя този следобед — каза Димитри и намръщено изгледа Гейбриъл.

— Извинявам се — отвърна той. — Не знаех, че сте пристигнали.

— Това момиченце е като зеницата на окото на баща си — обяви Димитри.

Тих звук се откъсна от устните на Татяна. Беше порозовяла от срам.

Гейбриъл отново се поклони и й се усмихна успокоително.

— Трябва да си кажа моята част, пиленце — изрече Димитри. — Ние сме от царство Кубан, Ваше Височество. Предполагам, че не сте чували много за него.

— Не съм — потвърди Гейбриъл, — но…

Димитри го прекъсна:

— Брат ми помогна на казаците да се установят до Азовско море. Не са ни смятали за дребно княжество от поколения.

Гейбриъл кимна с уважение. Над рамото му, Уик правеше знак, че трябва да се преместят в трапезарията.

— Искам да кажа — продължи Димитри, — че баща й не искаше да я насилва с брак. Ако Татяна ви хареса, остава. Ако не ви хареса, ще си тръгнем, със зестрата и всичко останало и няма да претендираме, че годежът е разтрогнат — усмивката разкри зъбите му и изведнъж Гейбриъл видя, само за секунда, казашки воин под мъжа в синьо кадифе.

Той още веднъж се поклони. Слава на бога, в този момент Уик го докосна по рамото, така че той се обърна към Татяна и й предложи ръката си.

— Ваше Височество, може ли да ви съпроводя до трапезарията?

Тя му се усмихна и той забеляза, че макар да бе срамежлива, не е парализирана от срам. Някой ден щеше да бъде спокойна и без съмнение надарена с дар слово жена. Накратко, съвършена принцеса.

Принц Димитри ги последва с лелята на Гейбриъл, принцеса Софонисба, облегната на ръката му и те се насочиха към трапезарията, последвани от дълга върволица гости, обкичени с бижута, кадифе и коприна. Жените бяха изключителни, като изискани меки бонбони. Мъжете бяха облечени и излъскани като изящни аристократи, каквито бяха.

А единственият човек, когото искаше да види, единственият човек, с когото искаше да се храни, се намираше на горния етаж, носеше обикновена рокля, розова перука и чифт восъчни гърди.

Принц Димитри бързо бе въвлечен в спор с лейди Дагоберт дали португалският двор трябва да остане в Рио де Жанейро или да се върне в Португалия, което остави Гейбриъл да води разговор с Татяна.

Само че леля му Софонисба бе прекалено стара, за да се интересува от нормите, диктуващи кой с кого да говори, така че тя излая цяла серия от въпроси през масата към Татяна. По мнението на всички Софонисба беше кавгаджийка с лош характер. Брат му Огъстъс я ненавиждаше и я натовари на кораба със същото удовлетворение, с което се бе отървал от лъва.

— Най-малкото от четири деца, нали? — попита Софонисба, докато раздигаха първото блюдо. Тя направи пауза и пъхна ръка под перуката си, за да се почеше по скалпа. — Ние бяхме осем. Детската стая беше лудница.

Татяна се усмихна и измърмори нещо. Очевидно имаше добро сърце и дори да бе малко стресната от грубото държание на леля му, не оставяше това да повлияе на маниерите й.

— Хубаво същество сте — изкоментира Софонисба, взе пилешка кълка и я размаха, сякаш никога не бе чувала за вилица. — Какво гледаш? — сопна се на Гейбриъл. — Щом кралица Маргерита го прави, значи мога да го правя и аз.

Татяна се разкикоти.

— La Regina Margherita mangia il pollo con le dita — каза й Софонисба. — Можеш ли да го преведеш, момиче?

— Не съм много добра в италианския — отвърна Татяна, — но мисля, че е кралица Маргерита яде пиле с пръсти?

— Хубаво — изрече Софонисба. — Колко езика говориш?

— Брат ми и аз изпратихме децата си да се обучават в Швейцария — каза принц Димитри, дочул въпроса. — Татяна е една от най-умните сред тях, пет езика, нали така, сладкишче?

— Чичо Димитри — извика Татяна.

— Не би трябвало да я наричам „сладкишче“ вече — призна принцът и се ухили толкова широко, че Гейбриъл можеше да види всеки липсващ зъб. — Макар да беше най-приказното сладкишче, което някога съм виждал. Обичаме дечицата в Русия, по-ценни са от рубини.

Татяна завъртя очи.

— Никога не съм се омъжвала, знаете ли — излая Софонисба.

Тя смушка Гейбриъл и той подскочи. Умът му се бе отнесъл отново към Кейт.

— Брат ми, бащата на този младеж, беше негодник, така и не прие дори едно предложение за ръката ми. Бих могла да имам всекиго! — тя се намръщи към масата, сякаш предизвикваше някой да й противоречи.

Истината беше, че Софонисба бе сгодена за един млад принц в Германия, но след като бе пристигнала в двора му и той прекара ден-два с нея, принцът избяга. Тя бе изпратена у дома опозорена и Великият Херцог повече не благоволи да уреди брак.

— Нейно Височество — каза Гейбриъл на Татяна, — е била известна красавица.

— Все още съм — веднага отвърна Софонисба. — Женската красота не е просто въпрос на младост.

Татяна кимна покорно.

— Баба ми винаги казваше, че най-големите красавици по нейно време били толкова покрити с пудра и изкуствени бенки, че човек не би могъл да разбере дали под всичко това има жена или кон.

Последва миг мълчание. Софонисба имаше четири или пет изкуствени бенки, наслагани по напудреното си лице. Едната се бе отлепила и висеше от скулата й.

Устата на Татяна се отвори и тя порозовя като есенен залез.

— Не намеквам нищо подобно за вас, Ваше Височество — ахна тя.

— Не съм била родена, когато баба ви е била млада — каза Софонисба. Явна лъжа, след като трябваше да е на не по-малко от седемдесет и пет години. — Не бих могла да знам за какво говори.

Тя обърна глава и излая към Димитри:

— Това, което казвате за португалците са пълни глупости. Сред тях няма нито един пиян.

— Извинявам се — дойде тих глас откъм десния лакът на Гейбриъл.

— Леля ми не се обиди — отвърна той и се усмихна на Татяна. Беше дяволски млада.

— Понякога от устата ми излизат погрешните думи — прошепна тя.

— Принце! — извика леля му, прекъсвайки това очарователно, ако не и досадно признание. — Не че искам да намекна нещо, но мехурът ми ще се пръсне.

Гейбриъл се изправи.

— Ако ме извините — каза той към цялата маса, — принцесата е неразположена и ще я придружа до покоите й.

— Не съм неразположена, просто съм стара — възрази Софонисба и размаха бастуна си към Уик.

Той дойде веднага, издърпа стола й и й помогна да стане.

— Ти си най-добрият сред тях — каза му Софонисба, както винаги бе правила. Ощипа го по бузата и след това огледа триумфално масата. — Роден е от погрешната страна на брачното легло, но е толкова принц, колкото и брат си тук.

Лейди Дагоберт поаленя от възмущение при това нарушение на приличието, но принц Димитри изглеждаше така, сякаш опитва да потисне усмивката си, което бе точка в негова полза.

Докато Уик помагаше на Софонисба да подреди полите си и оправяше бастуна й, Гейбриъл се наклони към рамото на Татяна.

— Виждате ли — изрече той тихо, — нищо, което бихте могла да кажете, не би могло да ме притесни.

Тя вдигна поглед и трапчинките й се показаха. Щеше да стане прекрасна принцеса, дори близкия контакт със Софонисба не би разтърсил самообладанието й. Освен това, говореше чужди езици.

Беше съвършена.

Покоите на леля му бяха в приземното ниво на кулата. Отне им двадесет и пет минути да достигнат вратата на стаята й, след като тя постоянно спираше, за да разтърка глезена си и да се оплаче от настилката, влагата и начина, по който той държеше ръката й — твърде сковано за нейния вкус, обяви тя.

В мига, в който вратата се затвори зад нея, той се обърна и хукна по каменното стълбище.

Беше отсъствал почти два часа. Досега Кейт бе имала повече от достатъчно време да погълне всяка картина от книгата на Аретино.