Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (29)

Глава 28

Докато вървеше след кръстницата си на излизане от стаята, Кейт не можеше да се съгласи с Хенри за интересната вечер.

Беше ли нормално, можеше ли да бъде нормално, да бъдеш завладян от нещо толкова силно, колкото изглежда беше нетърпението й за вечерта?

От момента, в който се бе събудила сутринта, тя не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен обещанието на Гейбриъл да я целуне, да я открие, да й дари удоволствие. А не каза ли той… да я люби? Какво значеше това?

Манията й стана по-голяма, след като беше ясно, че Гейбриъл е изпълнил своята част от сделката. Бекам беше на път за непознати земи, репутацията на Ефи беше възстановена и вероятно тя щеше да се омъжи след няколко седмици, ако лейди Дагоберт поемеше нещата в свои ръце.

Кейт трябваше да изпълни своята част от обещанието и да позволи на Гейбриъл да прави с нея каквото поиска.

Хенри отиде да намери съпруга си и Кейт продължи нагоре по стълбите, отчаяно опитвайки се да подреди мислите си.

„Да й дари удоволствие.“ Звучеше… звучеше прекрасно. Всяка част от тялото й потръпна от мисълта, обля се в топлина и се размекна. Беше като огън в кръвта, като някаква лудост. Не можа да се сдържи да не търси Гейбриъл навсякъде, мислейки, че може да се появи иззад ъгъла всеки момент.

Нужен й бе целият самоконтрол, за да не слезе обратно по стълбището и да не се шляе в гостната, чакайки го. Или по-лошо, да се унизи като попита Уик къде може да бъде намерен брат му.

Самата мисъл накара гръбнака й да се скове и тя забърза надолу по коридора, който водеше до западното крило.

Трябваше да му позволи целувката, каквато и да беше. Но нямаше нужда да се унижава като му позволява да разбере колко е нетърпелива.

Просто щеше да изтърпи каквото беше планирал… като запази достойнството си. Сърцето й заби силно при мисълта и тя започна да въври по-бързо и по-бързо.

Не би трябвало да се изненада, когато зави покрай ъгъла на картинната галерия и се блъсна право в някого.

Не беше Гейбриъл. Знаеше го инстинктивно, защото цялото й същество познаваше парливата му мъжка миризма. Този мъж миришеше леко на свинарник под мириса си на сапун.

— Ваше Височество — ахна тя и направи дълбок реверанс пред чичото на Гейбриъл, принц Фердинанд. — Извинявам се. Не гледах къде вървя.

— Госпожица Далтри, нали? — попита той, взирайки се в нея и примигвайки лудешки. Сивата му коса стърчеше право нагоре, а пенснето му беше закрепено точно на върха на носа му. — Нищо лошо не е станало, скъпа моя. Изучавах тези картини, опитвах се да осмисля част от историята на семейство Помрой. Историята е ужасно важна, нали знаете.

Той стоеше пред портрета на дългонос патриарх.

— Това е първият от тях — каза той. — Изглежда, че този приятел е построил замъка през 1400 г.

— От колко време никой от фамилията Помрой не е живял тук? — попита Кейт. Любопитството замени притеснението.

— Векове — отвърна принц Фердинанд. — Тази сутрин се консултирах с някаква книга за родословието на благородниците, която стоеше в библиотеката. Родът спрял да съществува заедно с този на Тюдорите — той се придвижи надолу по коридора. — Виждате ли тази дама? Тя е последната от тях — принцът стоеше пред жена с нежно лице и малко момиче в скута. Носеше колосана дантелена яка, а малко куче подаваше нос изпод стола й.

— Тя е била последната херцогиня? — поинтересува се Кейт и се зачуди дали кучето беше Пакостник, Денди или може би Фреди.

— Те не са били херцогини — поправи я той. — Нищо по-високо от барони, всъщност. Барони с добро положение, би предположил човек. Със замък с подобен размер, вероятно са били полезни на короната, доставчици на армията или нещо подобно. Англия е била доста сурово място в онези дни.

— Знаете ли името й?

Принц Фердинанд извади лист хартия, покрита с нечетливи бележки.

— Еглантин — каза той след миг. — Или може би това е било името на детето. Не, била е лейди Еглантин. Нека да видя дали мога да намеря името на дъщеря й… Знам, че го записах някъде.

— Може ли да е било Мери? — попита Кейт и протегна пръст, за да докосне изрисуваната буза на усмихнатото момиченце.

— Изглежда е така — отвърна принцът, обръщайки листа наопаки. — Да, написал съм го тук. Родена през 1594, умряла през 1597 г. Била е само на три години, бедното мъниче.

— В градината има паметник за нея — каза Кейт.

— Вероятно е заровена в параклиса — предположи принц Фердинанд. — Ще погледна, но изглежда не мога да намеря ключа. Племенникът ми трябва да го е скрил някъде, Беруик не знае къде е. Нямаме си свещеник, нали знаете. Всички религиозни останаха в Марбург, а ние грешниците се качихме на кораба за Англия.

Кейт отмести очи от Мери и майка й.

— За кого е била омъжена лейди Еглантин? За този джентълмен? — тя посочи към един свиреп на вид лорд, с ръка, подпряна на меча му.

— Доста скандално от нейна страна, изглежда тя не е била омъжена — отвърна той и прокара длан през косата си, което накара всичката сива перушина да се изправи нагоре. — Този джентълмен е брат й, последният лорд Помрой. Умрял по време на скандал и доколкото знаели, не оставил наследник. Той също никога не се оженил и, разбира се, Еглантин не би го наследила. Така че замъкът преминал към някакъв далечен братовчед, джентълмен на име Фицкларънс, и оттогава родът му заживял тук. Преди две години замъкът се превърна в част от херцогство Марбург.

— Как, за бога, е станало това?

— Брат ми, Великият Херцог Албрехт Варл-Марбург-Баалсфелд, беше свързан с рода Фицкларънс чрез първородната дъщеря на краля на Прусия Фредерик Уилям Втори, принцеса Фредерика Шарлот, херцогинята на Йорк и Олбъни… и чрез втория ми братовчед с Каролин от Брънсуик — каза той, декламирайки имената като катехизис. — Някак си насред всичко това, Албрехт се сдобил със замъка. Такива неща се случват по-често, отколкото си мислите.

След като Кейт никога не би си помислила за това, тя запази мълчание.

— Вероятно никой не го е било грижа за замъка — продължи принц Фердинанд, — и щял да си се разпадне, но Огъстъс търсеше начин да изгони безчестните си роднини — в гласа му се долавяше ръмжене, което достигна до ушите на Кейт.

— Англия е удобно място за живеене — предложи тя. — Вали доста, но сме свестни хора.

— Мога да го видя — каза принц Фердинанд. — И нямах намерение да омаловажавам това, скъпа моя. Всички усещаме ударите и стрелите на жестоката съдба от време на време. Този, когото съжалявам, е младият Гейбриъл. Няма да го разберете, като го гледате, но той е брилянтен. Абсолютно брилянтен.

— Наистина? — рискува да попита Кейт. Като мислеше за пламенните очи на Гейбриъл, за челюстта му… наистина човек разбираше, че е брилянтен, само като го гледаше.

— Взе най-високата степен. Кръстоса погледите на всички във вашия Оксфорд. Публикува някакъв труд, който ги принуди да се замислят за начина, по който разкопават старите места. Грижа го е, виждате ли. А много от тях — не.

Кейт го погледна и внезапно осъзна, че той говори за две неща: за Огъстъс, когото очевидно не го беше грижа за бързо примигващия си, застаряващ чичо и за Гейбриъл, когото го беше грижа за роднините му. Бе го беше грижа и за историята.

— Мисля, че принцът е щастлив да бъде тук с вас — каза тя.

— По-скоро иска да е в непознати земи и да се цапа в гробовете на крале и изчезнали градове — отвърна принц Фердинанд. — Но ето пък, аз съм достатъчно стар, за да знам, че животът не ти дава каквото искаш.

— Бихте ли искал да сте в Марбург, вместо тук?

— Не и в момента — изрече той. — Не и така както стоят нещата сега. Тези религиозни типове могат да са доста неприятни. Винаги карат човек да наизусти този или онзи ред от Библията — усмихна й се леко. — Още едно нещо, което научих в живота си — не се учим на доброта дори да наизустим цяло евангелие от Библията. А това е важното за мен.

И без думи за сбогуване, той се поклони и закрачи по посоката, от която Кейт беше дошла, оставяйки я да стои пред портретите.

Тя още веднъж погледна към Еглантин и дъщеря й, Мери, а след това отново се отправи към стаята си.

Кога Гейбриъл щеше да поиска целувката си? Вероятно преди бъдещата му невеста да пристигне. Всичко беше твърде нелепо. Самата идея да целува сгоден мъж бе скандална. И някак си не я беше грижа.

В кръвта й отново плъзна огън.

Щеше да си приготви парфюмирана вана. След всички тези години в работа за Мариана, все още намираше лукса на ваната за най-голямото удоволствие от живота на една дама.

След това имаше намерение да влезе в спор с Розали. Не искаше да носи „сърдечните си приятели“. Беше й дошло до гуша да стърчи отпред като нос на кораб, както и от чувството, че излага гърдите си на поднос, за да ги зяпат мъжете.

Макар, разбира се, да имаше най-голямо значение кой зяпаше.

Самата мисъл за очите на Гейбриъл и начинът, по който бе гледал мокрия й корсаж, след като я спаси от езерото…

Тя рязко отвори вратата на стаята си с мисълта да дръпне връвта на звънеца и да повика прислужницата си. Втурна се вътре, протегна ръка… и замръзна.

Не беше сама.