Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (25)

Глава 24

Гейбриъл не си направи труд да се изправи. Просто се изпружи в краката й — отпуснат и заливащ се от смях. В този миг не изглеждаше като принц, а въодушевен и развълнуван като всеки англичанин, тръгнал да ухажва някоя жена.

— Ти… — започна тя и спря, клатейки глава.

— Си си загубил ума — допълни Гейбриъл. — Уик казва същото — той сложи ръце зад главата си и й се ухили. — Всичко, за което мисля, си ти.

— Абсурд — Кейт прехапа език, вместо да изтъкне, че е кльощава и стара. — Не искам да се съгласявам с преценката на Уик, но замъкът ти е пълен с жени, които са десет пъти по-красиви от мен. Сигурна съм, че и невестата ти ще им съперничи. Защо не мислиш за принцеса Татяна?

— Защото има нещо дяволски съблазнително в теб, Кейт. Обзалагам се, че си по-красива от закръглената и напудрена Виктория. А тя е била най-красивото момиче на брачния пазар тази пролет, всички го твърдят.

— Споменават го между оплакванията как горката Виктория е загубила красотата си — изтъкна тя.

— Те са глупаци. Ти си десет пъти по-прекрасна от този ангел ей там. И не го казвам само защото ти смъкнах перуката. Знаеш ли, че устните ти имат цвета на малини?

— Много хубаво — отвърна Кейт. Беше убедена, че трябва да спре комплиментите му, но нямаше сили да го стори. Те бяха манна небесна след униженията и страховете от последните години.

— Обичам малини — продължи замечтано Гейбриъл. — Обичам да ги гриза и да ги смуча, докато не избухнат в порой от вкусове. Обичам ги по всякакъв начин — пресни, сготвени, в пай.

— Да не намекваш, че аз бих била хубава на вкус в един пай? — попита тя и се засмя. Седна на ръба на одеялото за пикник и вдигна чашата си с вино.

— Би била хубава на вкус по всякакъв начин — каза Гейбриъл. — Особено обичам малинов сироп — в смеха му имаше порочна нотка.

В ума на Кейт една след друга се появиха картини от книгата на Аретино, но… какво можеше да има предвид?

Студеното вино се плъзна по гърлото й. Не можеше да си позволи да бъде победена от желанието. Защото точно това усещаше — острата горещина между краката си, желанието да се хвърли върху него и лесния начин, по който цял живот изпълнен с моралност, беше заменен от копнеж, подтикващ я да…

— Не — заяви тя.

Той отвори очи.

— Попитах ли те нещо?

— Защо си си загубил ума? — поинтересува се Кейт. — Защото ти позволих подобни волности ли е?

— Може би.

Тя се намръщи.

— Предложи ми позицията на твоя любовница и ще те намушкам с вилицата, също както Ефи е намушкала Бекам. Само че няма да се целя в ръката ти. Аз не съм за забавление.

— Обичам любовниците ми да са дебели и сочни — отвърна Гейбриъл и й хвърли още един бърз лукав поглед.

— Ако въобще стана любовница на някой мъж, не че някога ще го сторя, той ще има коса с цвета на изгрева и очи сини като… като сапфири.

— Такова денди ще се интересува повече от собствената си красота, отколкото от твоята — той се пресегна и си взе ябълка.

— Със сигурност не — заяви Кейт, започвайки да харесва въображаемия си приятел. — Той няма да е суетен относно външния си вид. Ще е съвършеният джентълмен — скромен, сериозен и напълно почтен. Ще бъде толкова влюбен в мен, че ако заплаша да го изоставя, той ще…

— Ще построи погребална клада и ще скочи в нея — прекъсна я Гейбриъл.

— Никога. Ще се хвърли в краката ми и ще ме моли за прошка.

— Там е проблемът, Кейт. Той би трябвало да е там от самото начало, а не да плаща за удоволствието от компанията ти.

— Прав си, няма да бъда негова любовница. Вместо това ще се омъжа за него — тя вдигна лимоновата тарталета и обмисли дали да я изяде. Ни най-малко не бе гладна, но десертът изглеждаше вкусен. И щеше да я възпре да не гледа Гейбриъл, който имаше дори още по-апетитен вид.

— Значи планираш да се омъжиш за мъж със златна коса, сини очи и характер на пудинг? Звучи ми като Хатауей.

— Обмислям го — каза Кейт. — Може ли да получа още малко от това вино, моля?

Гейбриъл се пресегна зад себе си и вдигна бутилката, а после се подпря на лакът, за да може да налее вино първо в нейната, а след това и в своята чаша.

— Той не е лош.

— Зная — отвърна тя, усещайки, че звучи малко фалшиво. — Единственият проблем е, че на Ефи също би й харесало да се омъжи за него.

— Ефи е това момиче, което беше в лодката с теб миналата нощ.

— Да.

— И тя е момичето, на която предложи да подражаваш, тази, която пробола някого с вилица, когато той я помолил да бъде негова любовница?

— Било е по-лошо от това. Бекам я целунал по непристойно интимен начин.

— Разкажи ми — изрече Гейбриъл. — Те целували ли са се по начина, по който се целуваме ние?

Той беше издърпал връзката си и ризата му разкриваше триъгълник оголена плът. Беше изключително неприлично. Кейт извърна поглед.

— Ние не се целуваме по някакъв определен начин — поправи го тя. — Може да сме разменили няколко целувки в миналото, но…

— Целуваме се така, сякаш проклетата стая е избухнала в пламъци — прекъсна я Гейбриъл. — Целуваме се сякаш любенето не съществува и на света има само целувки.

— Престани с това! — тя преглътна. — Бекам се е отъркал в нея.

— Аз правя това — каза Гейбриъл, а в гласа му личеше дълбоко задоволство. — Бих искал да го направя отново в скоро време. Премахна ли забраната относно целуването? Не мога да си спомня.

— Не, не съм — веднага отвърна Кейт, налагайки си мимолетен самоконтрол. — Та значи Ефи казала на Бекам, че той е крастава жаба или нещо от този род.

— Това го няма в нашите целувки — каза той. — Ти отстъпваш. Всичко, което съм чул от теб, са тихи окуражаващи мърморения.

Тя реши да не му обърне внимание.

— Това разярило Бекам, така че той се пресегнал и просто я сграбчил.

— Сграбчил я е? Не го ли е бил направил вече?

— С ръка — допълни Кейт намръщена. — Между краката. Бедната Ефи бе толкова разстроена, че едва можа да ми го обясни сега, цяла година по-късно.

— И аз искам да го направя — каза той и въздъхна.

Кейт взе една вилица.

— Но не съм — допълни бързо. — Значи тогава тя го е намушкала?

— Да, само че той казал на всички, че го е опипвала под масата и така е бил намушкан.

Гейбриъл я погледна изпод гъстите си мигли.

— Моля те, ще ме опипаш ли под масата, моя Кейт?

— Не съм твоята Кейт — заяви тя и почувства как устните й се извиват. Предателското й сърце не можеше да се съревновава с един флиртуващ принц в летен ден.

— Това е странното — отвърна Гейбриъл и отново легна по гръб, закривайки очи с ръка. — Такава си, такава си, такава си.

Кейт допря чашата до устата си, защото ако не го стореше, щеше да се протегне и да допре устни до неговите.

— Значи тя го е намушкала с вилица — каза Гейбриъл след секунда.

— А той преднамерено е унищожил репутацията й в отплата. Хатауей е свестен човек. Очевидно е прозрял през слуховете и е осъзнал, че Ефи никога не би опипала никого.

— Не би било хубаво от твоя страна да откраднеш Хатауей от бедната Ефи при тези обстоятелства — каза Гейбриъл. — Освен ако не харесваш човека. В този случай можеш да запомниш, че брачният живот с Хатауей обещава да е скучен. Тези прекалено почтени мъже не одобряват опипването.

— Съпругите не опипват съпрузите си под масата — отвърна Кейт и се изкикоти.

— Ще го направя част от брачното споразумение — заяви Гейбриъл. — Имам нужда от опипване веднъж седмично или ще повехна като лилия.

— Не би повехнал, а… — тя рязко спря.

— Какво бих направил? — попита Гейбриъл.

Клепачите й се сведоха, но все пак нямаше нищо за губене.

— Би отишъл при друга жена.

Нещо премина по лицето му толкова бързо, че тя не можа да го разгадае.

— А, титлата ми отново подава грозната си глава — каза той с лека студенина в гласа.

— Няма нищо общо с титлата ти. Съпрузите кривват от правия път. Имат любовници и си вземат приятелки.

— Не всеки е приятелски настроен като кръстницата ти — гласът му все още беше студен.

Кейт повъртя в ръце вилицата.

— Баща ми беше… приятелски настроен.

Гейбриъл кимна.

— Моят също, Уик е доказателство — той се изправи на крака с едно леко движение. — Ще видим ли дали има още статуи скрити в градината?

Кейт пое ръката му, докато той й помагаше да се изправи и почувства облекчение. Този разговор беше неудобно интимен. По-интимен дори от целуването, което беше странно.

— Виждам няколко издутини от бръшлян, които може да са статуи — каза Гейбриъл с ръце на хълбоците. — Там и срещу задната стена.

Една от издутините бръшлян се оказа купчина паднали тухли.

— Чудя се какво е било преди — каза Кейт.

— Няма начин да се разбере, след като е цялото на парчета. Мисля, че ще доведа няколко мъже да построят малка беседка тук. Би било приятно място за вечеря за двама.

— Принцовете някога имат ли такива интимни вечери?

— Разбира се!

— Но замъкът е пълен с хора, настояващи за вниманието ти — промълви Кейт. — Някога оставаш ли сам?

— Разбира се — отново каза той. На лицето му имаше странно изражение.

— Когато отиваш на археологически разкопки някой знае ли, че си принц?

Гейбриъл дръпна още клонки бръшлян и разгледа падналите тухли.

— Не ги е грижа. Аз съм дявол-чужденец, който е достатъчно странен, че да иска да копаят внимателно, а не просто да дълбаят тунел до златото.

Това обясняваше много за копнежа на Гейбриъл по Картаген.

— По-добре си намери друг синеок педант, за когото да се омъжиш — каза той, премествайки се до лозите, обраснали към задната стена на градината. — Изглежда Ефи се нуждае от Хатауей или в противен случай ще плете бебешки шапчици за чуждите деца.

— Хатауей не е педант! — възпротиви се Кейт и дойде при него да му помогне. — Той е почтен и честен.

— Щом казваш — Гейбриъл звучеше отегчен. — Може би това, от което Ефи се нуждае, е някой да прободе Бекам не с вилица, а с шпага.

— Не би помогнало на Ефи, ако го пронижеш, освен ако Бекам не признае какво се е случило, така че всеки да знае, че е било лъжа. Ще помоля Хенри да се погрижи за това.

— Лейди Рот без съмнение е страховит рицар, но какво възнамеряваш да й кажеш да направи?

— Не зная — отвърна Кейт. — Знаеш ли, това може да е порта. Мисля, че грешиш и има врата към външния двор на замъка. Това е единственото логично нещо.

— Търсихме от другата страна — каза Гейбриъл, откъсвайки още от бръшляна. Той падна върху него, целите му рамене се покриха с клони. — Няма порти във външните стени.

— Приличаш на сатир — отбеляза Кейт и се разсмя.

— Дай ми виното и танцуващите момичета — отвърна Гейбриъл и й се ухили.

— Внимавай! — каза тя и с танцова стъпка се отдръпна. — Ще ти настъпя опашката.

— От къде знаеш как изглеждат сатирите? Мислех, че си много необразована.

— Мога да чета — промълви Кейт. — Баща ми имаше „Пантеонът“ на Бойс, така че съм го чела — тя му хвърли лукав поглед и не можа да устои. — Библиотеката му беше доста богата. Имаше и Аретино.

Гейбриъл се навеждаше и разтърсваше глава, за да махне и последните листа от косата си. Изправи се и изражението му предизвика горещ спазъм, който премина право през стомаха на Кейт.

— Опитваш се да ме подлудиш — каза той сговорчиво и се приближи до нея с грацията на хищник.

— Не — тя изпищя, звучейки като блеещо агне. — Аз… аз…

Целувките им бяха точно такива, каквито той ги беше описал — като стая, обхваната от пламъци, като къща без въздух. И я замени с неприлични образи от порочната книга на Аретино, картини на мъжки тела, които бяха целите мускули и гладка кожа, мъже с диви изражения на лицата си — само че не бяха просто каквито и да било мъже. Лицето, което виждаше в ума си беше на Гейбриъл.

Ръцете му сега се плъзгаха надолу по гърба й, движеха се бавно по посока, в която не биваше да се движат, надолу…

Но той не биваше и да я целува, не беше честно.

— Ти обеща — промълви тя, откъсвайки се от него.

Очите му бяха потъмнели.

— Недей — отвърна Гейбриъл. Думата беше като стон.

Коленете й омекнаха.

— Съгласихме се да не се целуваме.

— Това беше преди да признаеш, че си надничала в изкуството на Аретино, ако човек може да го нарече така.

— Не виждам какво общо има това.

Той се облегна на стената и се разсмя.

— Това значи, скъпа моя Кейт, че си онова рядко създание сред младите дами — жена изпълнена с любопитство. И ако трябва да съм прям, със страст.

Бузите на Кейт започнаха да порозовяват, можеше да го почувства.

— Не съм изучавала тази книга — каза тя надменно, макар да го бе правила. — Просто я прелистих и се уверих, че е неприлична, преди да я сложа обратно на лавицата.

— Лъжкиня — той мързеливо направи една крачка, така че отново бе до нея, макар и да не я докосваше. — Кои ти бяха любимите, единствена моя Кейт? Харесаха ли ти онези порочните с повече от двама души в леглото?

— Не — отвърна тя, отказвайки да се поддаде на страстната покана в очите му. — Мисля, че сега трябва да се върна в покоите си.

— Добре. И аз не ги харесвам — каза той безгрижно. — Нямам желание две жени да бъдат на мое разположение или, да не дава господ, друг мъж да инспектира моя Уили.

— Уили? — тя се изкикоти. — Дал си му име? Защо не Пийти? Или Тинкъл, като си започнал?

— Това е термин, също като чеп, но не толкова цветист — каза Гейбриъл. — А ти, Кейт, си като прокълната митологична жена от приказките.

— Това не е много мило — отвърна тя и му се намръщи. — Следващото нещо, което ще кажеш, е, че косата ми се превръща в змии.

— Не Медуза. Ти си като една от онези богини, на които никой не може да устои.

Тя се усмихна при думите му пряко волята си. Но слънцето се снижаваше над старите тухлени стени и позлатяваше върховете на косата му.

— Наистина трябва да се връщам в замъка. Определихме ли какво е това?

— Това е врата — отвърна Гейбриъл, като издърпа и последния бръшлян и го пусна на земята.

Беше огромна порта, боядисана в червено, с пищни панти от ковано желязо във формата на френски лилии.

— Това не е просто врата — изрече Кейт впечатлена. — Това е като врата на катедрала.

Челото на Гейбриъл се проясни.

— Разбира се! Трябва да е вход към задната част на параклиса — той дръпна голямото чукало, но вратата не помръдна. — Заключена е — измърмори той. — И няма ключ, доколкото знам.

— Вероятно е в параклиса — предположи Кейт. — Искам да ми обещаеш нещо.

— За теб всичко — отвърна той и каквато бе глупачка, сърцето й прескочи един удар.

— Без повече пътешествия по този коридор зад спалнята ми. Ще покрия дупката в стената, но не искам да се чувствам така сякаш хората ме шпионират посред нощ.

— Ако имаш проблеми със съня, ще бъда щастлив да ти разтрия гърба — изрече Гейбриъл хищно.

Тя сбърчи нос и се отправи към одеялото за пикник.

— Ти също трябва да ми обещаеш нещо — извика той, без да помръдне от мястото си.

— Какво?

— Ако успея да изиграя Бекам така, че репутацията на Ефи да бъде възстановена, тогава ти…

Кейт присви очи.

— Какво точно трябва да направя?

— Помагам ти — изтъкна той. — От чисто благородни подбуди. Ако репутацията на Ефи е спасена, тя ще си избере любим, а ти ще имаш по-добър шанс да отмъкнеш префърцунения Хатауей.

— Той не е… — започна Кейт и се отказа. — Та какво ще трябва да направя, ако извършиш това чудо?

С една дълга крачка Гейбриъл се озова до нея.

— Ще трябва да ми позволиш да те целуна.

— Хмм — проточи тя. — Ако броим целувката, която току-що открадна и тогава пак ще си ми длъжник.

— Не такава целувка — гласът му беше дълбок и плътен.

Кейт замръзна, несигурна какво има предвид.

Ръцете му се обвиха около нея.

— Ще те запазя девица, Кейт. Давам ти честната си дума. Но позволи ми да те открия, да ти дам удоволствие, да те любя.

— Л…

Той пое думата от устните й. Целувката им беше необуздана като градината, в която стояха. Беше от типа целувки, които се плъзгаха по ръба на приличието, макар ръцете му да останаха опрени до гърба й, а нейните обвити около врата му.

Плъзгаше се по ръба на приличието, защото и двамата знаеха, че целувката беше като правенето на любов, че имаше взаимност, притежание, покорност, даване и получаване, забранена близост.

Кейт се отдръпна, олюлявайки се с омекнали колене. Извърна се, вместо да срещне погледа му, коленичи в ъгъла на одеялото за пикник и започна да събира сребърните прибори обратно в кошницата.

— Ще изпратя лакей да почисти, глупаво същество — промълви Гейбриъл.

— Не съм същество и няма нужда да създаваш работа на някого, когато и сами можем да се справим.

— Не създавам работа — той се пресегна и я издърпа на крака. — Това е тяхна работа. И ако не мислиш, че един лакей няма да подскочи от радост при предложението да избяга от орловото око на Уик, тогава не познаваш брат ми достатъчно добре.

— Все пак — отвърна Кейт несигурно. Извърна очи към него и видя, че й се мръщи. — Не започвай да мислиш, че се трудя като прислужница вместо като свинарка — каза му. Обърна се и се насочи към портата. — Никога не съм била прислужница.

— Разбира се, че не — каза Гейбриъл и пое ръката й. — Ти си дама.

Кейт му хвърли подозрителен поглед, но той й се усмихна невинно, сякаш беше направил коментар за времето.