Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (10)

Глава 9

Кейт не знаеше много за замъците. Беше виждала само гравюри в една от книгите на баща си. Мислеше си, че замъкът Помрой ще бъде изящен и богато украсен, с високи и тънки кули и розови тухли на фона на залязващото слънце.

Вместо това, сградата имаше ъгловат мъжествен вид и агресивното излъчване на военна крепост. Двете кули бяха кръгли и ниски. Нямаше нищо нежно в него. Стените му се издигаха солидни и заплашителни, приличаше на храбър страж, който се мръщи на някого.

Каретата изтрополи надолу по чакълестата алея, мина през каменната арка и влезе в двора. Вратата се отвори и Кейт слезе, поемайки ръката на един от лакеите на Мариана, само за да открие, че дворът е претъпкан с хора. За миг се изкуши да надникне под каретата, за да види дали случайно няма някой и отдолу.

Необичайно много хора се щураха в различни посоки, устремени към еркерните входове. Докато наблюдаваше сцената, една каручка теглена от магаре и пълна с торби с пране, избегна на косъм мъж, стиснал пръчка, от която висяха поне десет риби, без съмнение предназначени за кухнята. Следваше го мъж, понесъл кафез с живи пилета, чиито глави се подаваха измежду пръчките. Две момчета носеха наръчи с рози, по-големи от главите им, и за малко избегнаха да бъдат измокрени, когато една прислужница изхвърли нещо, което се надяваше да не е нищо по-лошо от мръсна вода.

Лакеи от замъка, облечени в елегантни тъмни ливреи, бързо ги насочиха през двора към втора арка, водеща до вътрешен двор… където всичко беше различно. Тук беше тихо и красиво, сякаш замъкът беше изключително отвратен от тези отвъд стените си, но почиташе собствените си обитатели.

Последните лъчи на слънцето уловиха погледа на Кейт и я заслепиха, а прозорците заприличаха на разтопено злато. Хората тук изглеждаха като обитатели на френския двор — красиви, спокойни, благородни.

Замъкът беше мрачен отвън и пиянски весел отвътре.

Тя почувства как я обзема чист, неподправен страх. Какво, за бога, правеше, слизайки от карета в зле ушит пътнически костюм, преструвайки се на…

Погледна към Алджи, видя прикритата тревога в очите му и осъзна, че той също не принадлежи на това място — че това събиране, в което хората си крещяха на френски и немски, толкова грижливо елегантни и безгрижно красиви, бе повече отколкото някога бе преживявал.

А той беше част от семейството й, или поне скоро щеше да бъде.

— Изглеждате великолепно — каза му тя топло. — Само погледнете колко старомодно е облечен този джентълмен!

Всъщност, нямаше никаква представа какво беше модерно и какво не, но си струваше да опита. Дрехата на въпросния мъж почти нямаше яка, докато от своя страна Алджи имаше три.

Той последва погледа й и веднага се ободри.

— Мили боже, само погледнете тези копчета — отбеляза той.

Двамата бяха поздравени от господин Беруик, който се представи като майордома на замъка. Той обяви, че лично ще придружи Кейт, последва Розали до една спалня в западното крило и повери Алджи и прислужника му на един от лакеите.

Те преминаха през дълги, тихи коридори, осветени от тесни прозорци, отворени, за да влиза въздух и след това през стая с овехтял гоблен, изобразяващ двама рицари върху конете им.

Всичко това очарова Кейт. Как успяваха да поддържат замъка топъл през зимата, когато повечето от външните прозорци изглежда нямаха стъкла? И какво се случваше, когато дъждът влизаше през тесните процепи, както сигурно ставаше понякога? Тя спря за миг и надникна през един от малките отвори към двора. За свое удивление откри хитро поставени улуци, през които да се отича водата. Стената бе необичайно дебела, поне колкото дължината на ръката й.

Беруик я чакаше.

— Просто проучвах улуците — каза му тя.

— Прозорците са под наклон, за да намалят налягането на вятъра — отвърна той и отново тръгна напред. — Западното крило е точно пред нас. Това е главният коридор. Оттук се влиза във всички стаи. Вашата е втората в дъното вляво. Дал съм ви стая с изглед към двора, защото дори при такова меко време външните могат да са малко хладни през нощта.

По коридора на равни интервали се редяха врати, оградени от двете страни с пиластри^[1]. След един бегъл поглед, Кейт избухна в смях — на върха на всеки пиластър имаше херувим, фриволен, смеещ се херувим. И всеки беше различен от другия. От едната страна на нейната врата стоеше непослушно дете с цветни венчелистчета в косата си, а от другата — раздразнен малък свещеник с колосани крила вместо якичка.

Кейт спря в средата на коридора и се обърна, за да се увери, че е видяла всички. Най-накрая отново сведе поглед, за да види как Беруик търпеливо чака, без да изглежда ни най-малко раздразнен.

— Как, за бога, е направено това? — попита тя.

— Доколкото знам, един от младите синове на фамилията Помрой пътувал до Италия през 1500 г. и бил омаян от италианските скулптори. Така че отвлякъл един и довел бедния човек тук. Скулпторът бил толкова разгневен, че изобразил всички в домакинството като херувими, а когато свършил, избягал скрит в един гюм за масло и повече не се чуло за него.

— Отвлякъл е скулптор? — попита Кейт очарована.

Беруик кимна.

— Това е вашата стая, госпожице Далтри. Моля не се колебайте да позвъните ако има още нещо, с което да ви услужим — и им показа къде е шнурът на звънеца, с който да повика Розали, а също и как тенекиената вана бе умно скрита под високото легло.

Беруик обходи с поглед стаята, намръщи се на вазата с рози, сякаш ги предупреждаваше да не увяхват и се оттегли.

— О, госпожице — каза Розали, — не ни ли отне цял час да стигнем до тук? И усещам как този студен камък се просмуква направо през обувките ми. О, не бих искала да живея тук.

— Наистина? — изрече Кейт. — Но е толкова интересно. Като да живееш във вълшебна приказка.

— Не и такава, каквато аз бих искала — отвърна прислужницата. — Мястото трябва да е ужасно влажно през зимата. Само пипнете камъка до прозореца. Ох! Очаквам и да мирише, когато вали. Предпочитам Яроу хаус с неговите хубави дървени панели, които да те топлят и благоприличната вътрешна тоалетна. Наистина обичам вътрешната тоалетна.

— Но човек би извършил престъпление, за да построи подобно място — отвърна Кейт замечтано. — Чудя се какви са били семейство Помрой. От това, което видях на един от портретите, които подминахме, мъжете са имали дълги горни устни и извити носове. Може би един от тях е бил този, който е отвлякъл италианския скулптор.

— Това не е добра постъпка — заяви Розали. — Макар веднъж да видях един италианец на панаира, беше толкова дребен, че вероятно щеше лесно да се побере в гюм за масло. Кога предполагате, че ще донесат пътническите ви сандъци? Признавам, че стаята има достатъчно гардероби за дрехите на госпожица Виктория, което е много удобно.

Беруик бе изключително експедитивен. Последва бързо почукване на вратата и върволица от лакеи влязоха, понесли сандъците, както и кофи гореща вода, готови да я излеят в тенекиената вана.

Няколко минути по-късно Кейт се настани във въпросната вана с въздишка на истинско удоволствие. В края на краищата днес бе правила по-малко, отколкото й се бе случвало от години, след като положението й не й позволяваше да почива дори в неделя. Или дори на Коледа, всъщност. Но някак си бе също толкова изтощително да пътуваш с карета, колкото и да яздиш кон.

— Не искам да ви припирам, госпожице Катрин — каза след известно време Розали. — Но господин Беруик спомена, че щом звънецът удари, ще трябва да слезете по всички тези стълби до сребърния салон, където и да е това, макар да съм сигурна, че той остави един лакей, за да ви покаже пътя. Все пак, се тревожа как ще ви стои тази рокля.

Кейт с нежелание излезе от ваната, но не позволи на Розали да я изсуши.

— Не съм малко дете — каза й тя, буквално борейки се с прислужницата за кърпата. — Сама ще го направя.

— Не е прилично — отвърна Розали и накрая склони.

— Защо, за бога, да не е? — настоя Кейт. — Защо една дама да не изсуши сама собственото си тяло? Ако питаш мен, много по-неприлично е някой друг да те докосва навсякъде.

— Просто ще трябва да го приемете — каза Розали. — Дамите не се изсушават сами. Никога.

— Всемогъщи боже — изрече Кейт с въздишка. — Предполагам, че е твърде късно за мен да се опитвам да стана дама. Ще е нужна магическа пръчица.

— Вие сте дама — решително настоя Розали. — В кръвта ви е — тя сплете косата на Кейт и закрепи къдрава перука в нежен виолетов нюанс с гребен, инкрустиран със скъпоценни камъни.

Роклята й беше с кремав цвят и избродирана цялата с перли. Розали бе зашила джобове на гърдите и ги напълни с топки восък, така че като по чудо Кейт изглеждаше надарена отпред.

— Не е ужасно — каза тя щом се погледна в огледалото.

— Как можете да го кажете? — настоя Розали. — Изглеждате чудесно, госпожице. Съвсем красива!

Кейт се обърна в профил. Роклята бе прихваната нагоре под изпъкналия й, восъчен бюст и падаше леко, като се показваха само върховете на пантофките й. Те също бяха избродирани с перли.

— Бих ви обула чифт стъклени пантофки — каза Розали, почти на себе си, — но те са само за една нощ, а това е просто семейна вечеря. Няма да ви гледат краката.

Кейт се обърна с лице към огледалото и се насили да се огледа критично.

— Изглеждам като мащехата си — изрече тя накрая.

— Не е вярно!

— Изглеждам сякаш се опитвам да бъда млада. Девица.

— Е, но вие… — Розали млъкна. — Не сте старица, госпожице! Трябва да бъдете…

— Не — отвърна тя равно. — Приличам на жена преминала разцвета на младостта си, което е така. Дори нямам нищо против това, но не искам да изглежда сякаш се преструвам. Разбираш ли какво имам предвид, Розали? Както мащехата ми се преструва, че е на тридесет години.

— Говорите сякаш сте стара и грозна! — запротестира Розали. — Не сте на повече от колко? Двадесет?

— Двадесет и три — отвърна Кейт. — И съм уморена. Предполагам, че има някои двадесет и три годишни, които биха носили това със самоувереност, но аз не съм една от тях. Изглеждам… нелепо.

— Е, госпожице — каза Розали, — една от шивачките прекара четири часа да преправя тази рокля, а аз сама оформих восъчните подплънки, така че това ще носите.

Кейт я прегърна бързо.

— Ужасна съм и се извинявам. И без това няма значение, нали? Просто трябва да се усмихна на принца, така че да одобри сватбата на Виктория.

— И да отидете на бала — каза Розали. — Донесох три бални рокли, но още не съм…

— Ще обсъдим това, когато настъпи моментът — отвърна твърдо Кейт. Вече бе решила, че няма да носи восъчни гърди на бала. Но имаше ли смисъл Розали да прекара една безсънна нощ в тревоги за това?