Ронда Фрийман
Само една нощ с теб (4)

4

— Трябва само да избереш друга област!

За Джеръм Салерс аргументите на Шарън не бяха достатъчно убедителни.

Те седяха в „Изола Италия“ — един уютно интимен ресторант — и Шарън вече цял час се мъчеше да убеди Джеръм, че не може да се омъжи за него.

Всъщност тя искаше да отложи още малко този разговор, но след размишленията от предишната вечер беше на мнение, че е по-добре колкото се може по-бързо да се разделят. Но не ставаше така гладко, както бе очаквала.

— И без това не разбирам защо трябва непременно да работиш — продължи Джеръм. — При Дъръм ще печеля достатъчно, за да ти предложа охолен живот. Освен това ще трябва да даваме приеми. Как ще се справиш, ако по цял ден се трепеш за „Мирър“?

Шарън изпъшка.

— Никак — отвърна му безсилно. — Изобщо не мога, не разбираш ли?

Тя се облегна на стола и погледна настойчиво Джеръм.

— Не мога да сервирам патица на съветника Фишър, ако предния ден съм го уличила в измама в някоя моя статия — Шарън отново изпъшка. — Джеръм, разбери най-сетне, нито съветникът Фишър, нито Макс Харлоу ще дойдат в нашия дом, ако работя за „Мирър“ или за който и да е друг вестник. На теб ти трябва жена, която ще живее само заради теб и децата ти. А аз съм прекалена егоистка за това.

— Ами смени тогава, по дяволите, темите на статиите си!

Виждаше го за пръв път толкова разгневен. По безизразното му иначе лице сега личеше нещо като ярост. Беше повишил дори глас — признак, че не иска да се откаже без борба.

— Остават ми само спортът, съветите за домакинята и модата — каза тя, решена да приключи с въпроса. — Как мислиш, колко време ми е било необходимо да се измъкна от тях? Не, Джеръм, аз пиша с цялата си душа и твърде много обичам професията си, за да се оставя да ме кастрират. Ще си остана при щекотливите теми, независимо дали ти харесва, или не.

Джеръм се отпусна безсилно на стола. Вероятно гневният му пристъп беше отминал, защото пак изглеждаше безличен и блед както винаги.

— Нима не искаш да имаш деца? — попита той тихо.

— Искам — отвърна Шарън. — Искам деца, семейство, но не за сметка на моята професия. Мъжът, за когото ще се омъжа, трябва да се съобрази с това, иначе ще си остана сама. Писането е животът ми. Ако трябва да спра, то ще означава, че все едно спирам да дишам. Не мога, Джеръм, невъзможно е.

— Мама няма да е доволна — възрази й плахо.

— Но Николас Дъръм — Шарън се засмя, — той ще те приеме с още по-голяма радост, когато разбере, защото…

— Господи! — Джеръм пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. — Кажи, да не би да имаш нещо против него?

Шарън се пресегна през масата и стисна утешително ръката му.

— Да, Джеръм — произнесе тя тихо. — Една гадна история. Мисля, че скоро ще имаш много работа.

— И ти не си склонна да направиш компромис — Джеръм не можеше все още напълно да се помири със ситуацията. Надяваше се на някакъв шанс, но надеждата му извираше по-скоро от раненото му „аз“ и от страха да съобщи на майка си.

Шарън поклати глава.

— Не, Джеръм — каза тя. — Ти дори ще се радваш, че сме се разделили. Без мен в бъдеще ще ти бъде при всички случаи по-добре.

— Е, тогава…

Джеръм направи плахо движение с ръка, което можеше да означава много неща.

— Тогава сбогом — довърши Шарън изречението. Стана и махна на келнера, за да плати сметката си.

Джеръм Салерс не я задържа, когато тя малко по-късно напусна заведението.

 

 

Ежемесечното заседание на ръководството на корпорацията „Дъръм Фаст Фуд енд Пластик продъктс“, наречено за краткост ДФП — малко дъщерно заведение на концерна „Нидур“, което обаче осигуряваше на фирмата майка чувствителни данъчни облекчения — беше вече в разгара си, когато мисис Вандолф влезе в заседателната зала.

Предстоеше й да изпълни неприятно поръчение, тъй като Николас Дъръм изобщо не обичаше да го смущават по време на заседание. Но дамата във фоайето настояваше веднага да разговаря с него.

В подобни случаи секретарката на Дъръм не се предаваше лесно. Тя бранеше при нужда шефа си със зъби и нокти от неочаквани посетители, но обстоятелството, че тук ставаше дума — първо, за съпругата на кмета и второ — последната заплашваше непрекъснато със статия във вестника, беше убедило мисис Вандолф в неотложността на аудиенцията.

Като секретарка на Дъръм, Саманта Вандолф знаеше, че шефът й в момента има повече проблеми, отколкото косми на главата си.

Каквото и да означаваше заплахата на Бети Харлоу, пресата не биваше да получава в никакъв случай сведения и от нея. Нека Дъръм сам реши дали това, което мисис Харлоу би могла да разкаже, е наистина толкова интересно, че да размърда някой журналист. Саманта не искаше да поема върху себе си тази отговорност.

Тя внимателно бутна през полираната маса листчето с важното известие и изчака дискретно, докато го прочете и даде своите разпореждания.

Той хвърли само един поглед, смачка записката набързо и я пъхна небрежно в джоба на сакото си. После прошепна нещо на директора си и с бърза крачка излезе от залата.

Саманта го последва леко объркана.

Нетърпението на Бети растеше с всяка изминала минута. Не я сдържаше в уютната чакалня и тя тръгна към приемната, където зад бюрата си две екстравагантни секретарки без особен ентусиазъм се ровеха в някакви папки.

Беше нахалство от страна на Николас да остави да чака толкова дълго. Бети реши да му покаже в червено лакираните си нокти, щом му дойде времето, но когато го видя да излиза от високата тапицирана врата, върху здраво стиснатите й устни се появи радостна усмивка.

Искаше да се хвърли на врата му, но той улови ръцете й и ги дръпна надолу.

— Ела в кабинета ми!

Недоволният израз на лицето му и металическият звук в гласа му подсказаха ясно на Бети, че Николас не е в настроение за нежни приветствия.

„И това е нещо“ — помисли си тя и с рязко движение отметна през рамо дългата си рижа коса. Щом Николас не иска да преговаря с добро, ще трябва да използва тежката артилерия.

Бети премина с вдигната глава през приемната, игнорирайки любопитните погледи на секретарките, които проследиха двойката.

Кабинетът на Николас бе почти толкова луксозно обзаведен, както и жилището му, което се намираше извън Мървин, разположено върху едно възвишение.

Бети се огледа с интерес, докато той се барикадира зад едно прекомерно широко, масивно бюро от махагон.

— Седни.

Николас посочи с подканящ жест към креслото за посетители пред масата, но тя предпочете да остане права.

Пристъпи към огромния прозорец, заемащ почти цялата стена от стаята, и с привидно спокойствие се загледа над покривите на фабричните халета, които се гушеха под двадесететажната административна сграда.

Николас наблюдаваше Бети с нарастващо раздразнение. Много му се искаше да нареди на дежурните да я изхвърлят оттук, но в момента не можеше да си позволи никакъв скандал.

Когато разбра, че тя няма намерение да каже нещо, той реши да вземе инициативата в свои ръце.

— Какво търсиш тук? — кресна й със зле прикрит гняв в гласа. — Не ти ли казах достатъчно ясно да останеш там, където си?

— Да — Бети кимна, без да се обръща. — Но след като вчера не дойде в Денвър, както беше обещал, започнах да се тревожа за теб. Исках да разбера как си. Затова съм тук.

Въпреки че не можеше да види лицето й, Николас разбра, че Бети му се присмиваше.

— Е, сега виждаш, че съм окей — започна той ядосано, но после му хрумна нещо по-добро. Не биваше да настройва Бети против себе си. Наистина нямаше нужда в момента от нови врагове, още по-малко в лицето на любовницата си. Значи беше необходимо да приключи тази история колкото се може по-внимателно и без да раздразва Бети. — Съжалявам, Бети, може би трябваше да ти позвъня — произнесе Николас с по-мек глас. — Но до гуша съм затънал в работа. Освен това се появиха и някои затруднения от политически характер, които не ми позволяват да напускам Мървин. Трябва да остана тук поне до следващото заседание на градския съвет. Имай малко търпение дотогава!

Най-сетне Бети се обърна.

Изразът на лицето й беше загубил всяка топлинка. Твърдият блясък в зелените й очи говореше за решимост, която подсказваше на Николас, че явно не беше готова да се откаже от него без съпротива.

— Дочух за тези затруднения — подхвърли Бети хладно.

Тя се приближи и седна до Николас на ръба на писалището, без да обръща внимание на недоволния му поглед.

— Не би ли било в такъв случай по-безопасно за теб да имаш на своя страна в тези трудни времена една постоянна партньорка? — подигравката в гласа на Бети беше повече от очевидна.

Николас я погледна замислено за миг, после се облегна в креслото и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако имаш предвид себе си, то в момента по-скоро би могла да ми навредиш, отколкото да ми помогнеш. Мислиш ли, че Макс ще се остави пред всички да минава за мухльо и рогоносец?

Бети поглеждаше от време на време дългите си стройни крака, обути в съблазнителни копринени чорапи. По-рано подобни аксесоари бяха влудявали Николас, но този път той нямаше очи за тях.

Тя разочаровано се смъкна от писалището и седна в креслото. Пламът на Николас беше угаснал. Не можеше вече да го примамва с физическите си прелести — значи трябваше да действа делово и хладнокръвно.

— Макс не е проблем — каза тя презрително. — Той би предпочел да те приеме като свой заместник в леглото, само и само да не го изоставиш в бедата. От това се бои той, а не от клюките в Мървин.

Вътре в себе си Николас бе принуден да й даде право. Когато се върна от Аспен, Макс веднага го беше помолил за разговор на четири очи.

Николас отиде в дома му с доста смесени чувства и установи за свое собствено удивление, че „бедният измамен съпруг“ не го очаква нито с пушка и пистолет, нито пък, облян в сълзи и сложил примка на шията да се кани да го обсипва с бурни упреци. Макс се оказа обладан единствено от страха, че Николас би могъл да го зареже сам с парцелите. Те се бяха разбрали да оставят Бети в Денвър, за да не увеличават още скандала и да продължават външно да демонстрират единство, но появата на Бети тук естествено усложняваше нещата.

— В настоящия момент би било неподходящо да се конфронтираме с Мървин заради нашата връзка — опита да се измъкне Николас. — Мислиш ли, че някои ще гласува за нас след такъв скандал? Разбери, Бети, ти вредиш на Макс и на мен, ако останеш тук. Ние трябва да бъдем много предпазливи.

— Преди всичко трябва да се отнасяш предпазливо с мен — отвърна Бети невъзмутимо. — Няма да се оставя просто да ме избуташ, разбра ли.

Николас наостри уши. Бети, изглежда, знаеше повече, отколкото беше предполагал досега. Трябваше да разбере какво възнамерява да предприеме с тези си знания.

— Какво целиш всъщност? — попита я той с изострено внимание.

Усмивката на Бети наподобяваше озъбено куче, което се кани да захапе.

— Да ми дадеш писмено обещание, че ще се ожениш за мен, щом се разведа с Макс.

— А ако откажа?

Николас чакаше с напрежение отговора й, но Бети не бързаше.

Най-напред се зае да разглежда дългия си червен маникюр и едва след това благоволи да му повери по-нататъшния ход на мислите си.

— В такъв случай ще ида в „Мирър“! Нали си спомняш оная малка русокоса сладурана от хотела в Аспен? — усмивката на Бети беше изключително злобна. — За съжаление ти тогава пропусна да ни запознаеш, но аз въпреки това знам името й. Уверена съм, че с най-голямо удоволствие ще поиска да получи от мен това изключително интервю.

— Да не би да си решила да раздрънкваш креватните ни истории? — изсъска Николас.

Напомнянето за Шарън Филдинг отново накара кръвта му да кипне. Ако тая глупачка Бети не беше нахълтала тогава в стаята му, може би щеше да има един копой по-малко по петите си, но сега Шарън се беше превърнала в още по-лют враг. Навярно го мразеше с цялото си сърце и тази мисъл, за най-голяма изненада на Николас, го измъчваше до болка.

— Те не са чак толкова фантастични — прекъсна Бети мислите му. — Но историите между Макс, Дейвид и теб ще бъдат погълнати от читателите като топъл хляб.

Николас имаше неприятното усещане, че проблемите постепенно се изплъзват от контрола му.

— Ти само блъфираш — произнесе той отпаднало.

Бети се изсмя.

— Е, щом мислиш така — тя продължи да се киска, сякаш забележката му беше изключително забавна. — В такъв случай ще се обадя на мис Филдинг и ще си уговоря среща с нея. А в следващия или по-следващия брой на вестника ще можеш да се убедиш дали блъфирам, или не.

Ето че и сърцето му почна да му създава проблеми, както винаги, когато стресът станеше непоносим.

Николас затърси пипнешком флакончето с таблетките в десния джоб на сакото си, а в това време по гърба му се стичаше студена пот. Той глътна хапчетата без вода и зачака нетърпеливо въздействието им.

Бети го наблюдаваше неотлъчно.

„Той е свършен — помисли си тя злорадо. — Още малко и ще се предаде.“

Без да обръща внимание на пребледнялото лице на Николас, което отразяваше лошото му здравословно състояние, тя се изправи и му се усмихна подигравателно.

— И тъй, аз тръгвам. Да се обадя ли на д-р Суийтхед, преди да разговарям с мис Филдинг, или секретарката ти ще го направи?

— Почакай! — процеди Николас през зъби.

Беше му трудно да говори, но той събра всичките си сили, за да не позволи на Бети да триумфира като го види разтреперан и объркан.

— Днес ще се срещна с мис Филдинг — таблетките бяха започнали да действат и гласът му беше отново твърд. — Би било добре да изчакаш този разговор, преди да предприемеш нещо. Може да стане така, че да изпратиш на съвсем грешен адрес мис Филдинг.

Николас наблюдаваше със задоволство промяната по лицето на Бети. Надменно нахалната й усмивка отпреди малко отстъпи място на глуповато слисване.

— Гадняр такъв! — в този момент на поражение нищо друго не можа да хрумне на Бети. — Но почакай малко, аз ще се справя с теб, няма така лесно да се отървеш от мен!

И след тези невъздържани думи, пръхтейки от гняв, тя напусна кабинета.

Николас погледна угрижено подире й.

 

 

Шарън продължаваше да се ядосва, докато паркираше малкия си син датсун на огромния паркинг пред концерна „Нидур“.

Майк Далинг я наблюдаваше с тревога. Пит Марктън няколко пъти беше подчертал, че не иска да получава никакви оплаквания, докато осведомяваше тази сутрин Шарън и Майк за спешно уговорената среща с Николас Дъръм. Шарън не биваше в никакъв случай да засяга щекотливи теми, а да направи приятно, кратко интервю, което да не причини недоволство нито у съвета, нито у гражданите.

— Пиши за това, от което хората всъщност се интересуват! — беше заявил Пит категорично. — С какъв спорт се занимава Дъръм, кои са любимите му ястия, любимите му книги и т.н.

— А защо не му пратиш някой колега от отдел „Съвети за домакинята“? — беше попитала Шарън раздразнено…

— Защото Дъръм иска да разговаря само с теб — беше примиреният отговор на Пит.

Шарън веднага разбра, че Николас я вика не заради някакво си интервю. Да кани точно най-ревностния си противник, с когото се бореше от години — това явно и на Пит се беше сторило прекалено.

Не, Николас целеше явно нещо недобро, но какво? Шарън щеше да разбере след малко.

Докато крачеше до Майк към входа, тя се сети, че днес следобед Джеръм трябваше да подпише трудовия си договор.

Дали имаше някаква връзка?

Внезапно ядът на Шарън се изпари. Тя изпита истинска радост при мисълта за лицето на Николас, когато ще му съобщи, че се е разделила с Джеръм.

Очите на Майк светнаха радостно, щом съзря в приемната на „Нидур“ двете миловидни секретарки, дежурещи на рецепцията и стараещи се да изглеждат заети.

Шарън му предостави удоволствието да съобщи за пристигането им и наблюдаваше развеселено как и двете веднага заеха подобаващи пози, когато Майк им се представи като фотограф журналист.

Тя го беше взела със себе си всъщност само за да ядоса Николас, защото чрез камерата на Майк щеше да се подчертае официалността на срещата, а Николас с положителност не го желаеше.

От друга страна, присъствието на фотографа щеше да предпази Шарън от евентуални бурни реакции, така поне тя се надяваше.

Майк се беше нафлиртувал и се приближи до Шарън, която беше седнала в къта за посетители.

— Трябва да почакаме още пет минути — съобщи й той и я погледна отново леко разтревожено.

Но тя само сви рамене и се настани по-удобно в креслото.

Изчакаха само три минути и в този момент се появи Саманта Вандолф.

Погледът й се насочи с известно учудване към фотографските уреди на Майк, когато той започна суетливо да се обрамчва с тях.

— Мисля, че мистър Дъръм не желае трето лице за този разговор — заяви тя категорично, но Майк не се оставяше да го объркват така лесно.

— Вие първо ни отведете, при него — подкани я той учтиво. — А останалото ще уредим лично с шефа ви.

Саманта не се трогна от погледа на сините му детски очи. Типове като тоя фотограф й бяха познати до болка. Нахални, любопитни всезнайковци, които търсеха в жената само „оная работа“.

Тя удостои Майк със студения поглед на сивите си очи и тръгна, без да се грижи дали Шарън и Майк я следват.

Шарън неволно се усмихна, забелязвайки как Майк видимо се смали при вида на толкова незаинтересованост.

Все още зает с ремъците и закопчалките на безбройните си калъфи и кутии, той закрачи подир симпатичната секретарка, която тъкмо отваряше вратата към „светилището“.

В този момент някакъв обектив се изплъзна от опаковката си. Майк се наведе припряно, за да го вдигне и Шарън, ровейки в чантата си за бележника, връхлетя право върху него. Тя можа да предотврати падането си, тъй като бързо се улови за ръката на Саманта, но съдържанието на чантата й се изсипа върху гърба на Майк и по килима.

Николас Дъръм наблюдаваше слисано странната двойка, която подобно на глутница млади вълчета се изтърколи в кабинета му.

Но щом съзря ужасеното лице на строгата си секретарка, не можа да се въздържи и се засмя високо.

Подобни явления Саманта не беше виждала на това място. Вероятно тази сцена за нея беше равнозначна на свършека на света, а това, че шефът й го намираше смешно, изглежда, причиняваше още по-голям ужас у бедната жена.

Междувременно Шарън бе събрала разпръснатите си дрънкулки, а Майк беше оправил ремъците.

— Майк Далинг — Шарън Филдинг. Идваме от „Мървин Мирър“ — изкара Майк на един дъх уводните си думи.

Смехът изчезна от лицето на Николас. Седеше сковано и недостъпно зад масивното си писалище и гледаше мрачно човека пред себе си.

— Бях помолил за разговор с мис Филдинг — произнесе той ядосано. — Какво, по дяволите, търсите вие тук?

Майк преглътна нервно.

— Трябва да направя няколко снимки и…

— Никакви снимки! — прекъсна го грубо Николас. — Имате достатъчно в архива си. Изчакайте пред вратата или се върнете в редакцията си. Довиждане.

Шарън наблюдаваше безпомощно как Майк почти в панически бяг напуска кабинета.

Беше типично за Николас. Такъв го познаваше тя. Груб и деспотичен. И сега беше любопитна да разбере какво ще й каже.

— Приближи се! — заповяда той, след като Майк беше излязъл от стаята. — Не хапя. Тъй че можеш спокойно да седнеш.

Шарън се приближи до писалището с несигурни крачки.

Следобедното слънце изписваше светли петна върху дървената ламперия на стените и караше косата на Николас да блести като гарванови пера.

Шарън установи с ужас, че не беше се изгубило нищо от силното му въздействие върху нея.

Ръцете й веднага се разтрепериха още щом усети погледа на тъмните очи върху лицето си, а споменът за допира на чувствените му устни върху нейните накара сърцето й да забие още по-силно.

Николас Дъръм беше все толкова силен и атрактивен, както го беше видяла и почувствувала в Аспен, и това откритие я изплаши. Как да се съпротивлява срещу мъж, при вида, на който само краката й омекват?

— Сядай! — нареди Николас още веднъж, но този път малко по-любезно.

И тъкмо тази любезност и неприятното усещане, че го зяпа като влюбено пубертетче, направиха нещата още по-трудни за Шарън. Искаше й се да избяга като Майк от кабинета, но все пак успя да потисне това желание.

За да не се изложи окончателно, тя бързо се отпусна в креслото и зарови в чантата си, търсейки бележника и химикала, което й даде време поне външно да се овладее.

— Искал си да дадеш интервю — започна Шарън, след като се бе успокоила донякъде.

За да се изплъзне от невероятното въздействие на Николас, тя отбягваше да го поглежда и вместо това се държеше здраво за бележника си.

— Не — това беше категоричен отговор.

Шарън упорито гледаше в бележника си.

— Какво значи не? — настоя тя от инат. — Звънял си в „Мирър“ и…

— Трябва да говоря с теб — прекъсна я Николас безцеремонно. — И тъй като никога не би се съгласила на лична среща, трябваше да маскирам нещата като служебни.

Шарън събра цялото си самообладание и се насили да погледне Николас.

— „Мирър“ не ми плаща за частни срещи — заяви тя колкото й беше възможно по-дистанцирано, въпреки че погледът на кестенявите очи предизвика отново слабост у нея. — В редакцията очакват интервю с теб, така че аз ще им го направя. Или ме остави да си вървя. И без това имам прекалено много работа.

Николас стана така внезапно, че Шарън се стресна. Тя го погледна уплашено как бавно заобикаля масата и спира пред креслото й.

— Играя тенис, обичам калмари, готвя по китайски рецепти, имам две коли и си обичам професията. Така това би стигнало да напишеш някаква приятна статия за мен.

Николас се усмихваше самодоволно над своето, както му се струваше, духовито изброяване. После обаче лицето му смени израза си. На мястото на веселото доволство се появи твърд блясък в очите му.

— А сега по нашата частна тема.

Той се наведе и подпря ръце на облегалките на креслото, тъй че Шарън практически беше като арестувана на мястото си.

— Днес, в тази сграда, твоят годеник ще подпише договора, който ще го направи шеф на юридическия отдел на нашата фирма — каза Николас натъртено. — Но само ако окончателно се оттеглиш от политическия живот. Джеръм тържествено ми обеща, че ти в качеството си на съпруга на отговорен мениджър ще се интересуваш само за дома и градината, но бих искал да чуя това и от твоята уста.

Гневът на Шарън се засилваше с всяка произнесена от Николас дума. Сега тя трепереше вече не от копнеж по нежността му, а от яд. Притегателната сила на Николас бе унищожена с един замах.

— Питам се как Джеръм си позволява да ме нарича своя годеница! — изсъска тя разгневено.

При тези думи Шарън забеляза доволна как Николас се дръпва от нея.

— И намирам за истинско нахалство, че ти обещава неща, които не може да даде! — продължи тя устремно. — Изобщо не възнамерявам да се оттеглям в бъдеще от каквото и да било. Аферата с парцелите живо ме интересува, в подготвения доклад са влезли резултатите от много мои разследвания. Така че няма малко преди края да зарежа всичко, за да подпъхвам възглавничката под задника на някакъв си жалък страхлив канцеларски плъх!

Николас се изправи и се барикадира отново зад писалището си.

Шарън видя как се мъчеше да преработи новината, преди да й даде отговор.

Но той се овладя по-бързо, отколкото тя се надяваше.

— Премисли добре какво правиш — сега Николас говореше спокойно, напълно безучастно, сякаш цялата история вече не го засяга. — Или ще се откажеш от работата си в „Мирър“ и ще излезеш от Гражданската инициатива, или Джеръм няма да получи мястото на нощен пазач в Мървин.

За момент в елегантния кабинет се възцари потискащо мълчание.

Шарън седеше в креслото си като отлята от стомана, неспособна нито да помръдне, нито да издаде и звук на възмущение.

Това, което Николас искаше от нея, за което я смяташе способна, беше една от най-подлите форми на изнудване.

Ако настояваше на своето, тя щеше да разруши кариерата на Джеръм.

Но дали Джеръм някога щеше да се откаже от преследваната цел заради Шарън? Не беше ли й дал кратко и ясно да разбере какво иска от нея, за да получи мястото при Дъръм? Не беше ли дори обещал това, без да я пита предварително!

Мървин не беше светът. Джеръм можеше да работи и в Ню Йорк, Колорадо, Ню Мексико, Калифорния — къде ли не още. И изобщо какво, я засягаше всичко това?

Джеръм не би си мръднал и малкия пръст, за да й помогне, защо тогава тя да го защитава?

— Е, добре — Шарън изгледа Николас, облегнат в масивното си кресло срещу нея и очакващ отговора й. — Не се оставям да ме изнудват, Николас, запомни това. Ако не искаш да назначиш Джеръм, това си е проблем между него и теб. Мен това изобщо не ме засяга.

Тя стана и тръгна към вратата, щастлива, че ще се измъкне от напрегнатата атмосфера, която натежа изведнъж в кабинета.

Николас погледна объркано подире й. Искаше да стане, да задържи Шарън, да й каже, че не е мислил сериозно всичко това, но в този момент вратата се затръшна и скри гърба и русата плитка на Шарън, която се мяташе насам-натам.

 

 

Един вътрешен глас казваше на Николас; „Ти си магаре“. И той можеше само да се съгласи с него. Ето сега вече окончателно си беше провалил отношенията с Шарън.

Опитът за изнудване съвсем сигурно нямаше да остане извън репортажа й и… Николас се изуми, че това съвсем не го вълнуваше. Действително на него му беше безкрайно безразлично каква невъобразима каша беше сътворил.

Че Шарън беше свободна — ето, това го интересуваше — това го докарваше до състояние на пълна възбуда, каквато отдавна вече не беше изпитвал. Шарън беше свободна, нямаше да се омъжи за оня безцветен преследвач на параграфи, който и без това не й подхождаше. Това вече беше добра новина, тъй като даваше възможност на Николас да я ухажва.

Той неволно се стресна. Накъде клоняха мислите му, какво ставаше с него?

„Влюбен си, Николас“ — обади се отново вътрешният му глас.

— Не, аз съм луд… — произнесе Николас на глас.

 

 

Шарън разглеждаше с усмивка богато украсената със златни винетки картичка, с която мисис Агата Салерс гордо оповестяваше женитбата на своя многообещаващ син с Бренда Харлоу.

„Вижте, моят Джеръм се жени за дъщерята на кмета!“ — казваше всяка завъртулка на претенциозния почерк.

Шарън лесно можа да почувства дълбокото задоволство, което мисис Салерс сигурно беше изпитвала по време на писането.

Пък и това си беше добра сполука.

Дъщерята на кмета чудесно подхождаше на разглезения Джеръм, който наистина щеше да може да се перчи с малко безцветната за вкуса на Шарън Бренда. Той най-сетне беше достигнал крайната си цел на своите желания. Големият свят беше отворил вратите си пред него.

Само бързината, с която беше станало всичко, я учудваше малко.

От раздялата им бяха минали само няколко дена и ето че Джеръм вече си имаше нова годеница.

Шарън обърна картичката няколко пъти в ръцете си.

Канеха я най-учтиво да участва в това изискано парти и тя наистина щеше да отиде. Искаше да се появи там горда и неуязвима заедно с една фотографка от „Мирър“, която трябваше да заснеме цялата бляскава пукотевица. Пък и любопитството я подтикваше да отиде там.

Шарън имаше намерение да вземе със себе си младата Вивиан Джоунс, която отскоро бе почнала работа като доброволен сътрудник във вестника. От една страна, защото момичето правеше наистина качествени снимки, но от друга страна, и затова, че Вивиан, порядъчно експлоатирана в „Мирър“, щеше да има възможността най-сетне да си хапне до насита.

Шарън внезапно се сети за шепнешком разпространяваните клюки относно Бренда, които се носеха из града.

Според тях дъщеричката на кмета не била толкова добродетелна, колкото би се искало на господин таткото. Говореше се за някаква любовна история с женения директор на основното училище „Джозеф Мейн“.

От известно време насам се бяха увеличили злорадите гласове, според които директорът се разделил с Бренда след бурен скандал, но й оставил скъп спомен, който след шест-седем месеца щял да направи неизбежна покупката на бебешка количка.

След тази изненадваща покана Шарън беше склонна да повярва на градските сплетници.

Както и да е. Тя с въздишка захвърли картичката върху масичката в хола и отиде в кухнята да си направи кафе.

Каквото и да бе накарало Джеръм да се ожени така набързо, щеше благовъзпитано да се яви точно след една седмица във вилата на Харлоу.

Единственото, което все още я притесняваше, беше покупката на подходяща вечерна рокля. В края на краищата, такъв един съюз трябваше да се отбележи и в съответната рамка.