Ронда Фрийман
Само една нощ с теб (2)

2

Увереността, с която Шарън разговаряше с него, практически му разклащаше почвата под краката. Думите й засилваха, освен това, подозренията му, които неведнъж беше изказал пред Харлоу. Тази „Гражданска инициатива“ беше опасна. Отдавна трябваше да бъде елиминирана, но кметът се беше противопоставил, защото в нея членуваше и най-големият му син.

Харлоу да беше предприел нещо поне срещу тази журналистка — но нито Кейн, нито Харлоу я бяха вземали насериозно. А ето че сега всички бяха загазили, само дето останалите двама все още не го знаеха.

Николас трябваше да ги предупреди веднага щом се върне в хотела. Или може би щеше да е по-добре направо да замине за Мървин. Това, което бе известно на Шарън, беше повече, отколкото той можеше да поеме като отговорност. Изнесеше ли се пред широката публика, той и приятелите му бяха загубени.

Николас оглеждаше Шарън незабелязано. Като външност тя все повече му харесваше. Как беше могъл да я вземе за простовато селско момиче? Тази жена бе от класа и точно това го смущаваше.

Някое от момиченцата, които обичат да си играят на революция, Николас лесно би могъл да завърти около пръста си с пари и малко шармантност, но Шарън не можеше да бъде заблудена. Тя знаеше точно какво желае и не би променила решението си заради няколко пламенни целувки и някое диамантено колие.

И все пак Николас изправи рамене. Работата си струваше поне да опита. Беше достатъчно богат, за да постави половин Тексас в краката на Шарън. Всеки си има своята цена — Николас го знаеше много добре. Трябваше просто да разбере тарифата на Шарън, а после да мине към действия.

— Аз съм в отпуска — започна той, стараейки се да прозвучи колкото се може по-невинно. — Единственото ми желание е да си почина и да се позабавлявам малко. Защо да се караме за неща, които са далеч от Аспен? Хайде по-добре да се насладим на този следобед! — хвърли бърз поглед през прозореца на хола. Навън бурята продължаваше да вилнее. — Като спре дъждът, бихме могли да отидем до Аспен — предложи с надежда.

Сега беше ред на Шарън да го зяпне от изненада и да се опита да проумее казаното.

Николас се усмихваше помирително.

— Наистина, ние сме политически противници, но не бива заради това да се изяждаме и в личния си живот — продължи той своята убедителна реч. — По мое мнение е по-добре, когато човек стриктно отделя частните от служебните неща, ъ-ъ…

Доста късно осъзна, че прекалява с приказките си. Добре, че подигравателно заинтересованият блясък в очите на Шарън успя да го предупреди навреме.

— Ъ-ъ, да… Е, поне се опитвам да го правя — добави бързо, преди Шарън да може да го прекъсне. — И особено по време на отпуск. Какво ще кажете, да сключим ли мир в частния си живот.

„Пак замисля някаква подлост“ — каза си Шарън полуразвеселена, полуядосана. Дразнеше се, че Николас я смята за също толкова корумпирана, като приятелите си от съвета, но надделя любопитството й. Какво ли още щеше да измисли?

 

 

За да спечели време, тя се зае да разтребва масата. Списанията, унищожени от кафето, бяха запратени в кошчето. За щастие ръкописът не бе толкова пострадал.

Докато Шарън събираше отделните страници, забеляза, че Николас, под предлог да й помогне, се мъчи да разчете написаното. Беше само продължението на един роман, който Шарън публикуваше всяка седмица в един нюйоркски вестник — следователно напълно безинтересен за Николас.

Онова, което го интересуваше, бе надеждно заключено в бюрото й, а то се намираше в спалнята й, където Николас никога нямаше да влезе.

За да й се хареса, Николас дори се въоръжи с кърпа, взета от Шарън, и започна със сериозен израз на лицето да почиства масичката. Това окончателно я убеди, че нейните проучвания са разкрили далеч не всичките му мошеничества.

Мъж като Николас Дъръм, свикнал да заповядва и да властва, нямаше току-така да падне дотам, чеда извършва елементарни домакински задължения.

Действията му само засилиха подозренията на Шарън, но тя с нищо не го показа. Нямаше смисъл да настройва повече Николас Дъръм срещу себе си. Може би беше по-добре да използва моментното му отпускарско настроение и да влезе в ролята на „наивница“, която той очевидно очакваше от нея.

Възможно беше дори тази вечер да се получи доста приятна, ако Николас действително сериозно искаше да забрави политика у себе си и може би в такъв случай щяха да обсъдят разумно някои предстоящи проблеми.

Бурята вече беше отминала. Само далечният тътен на гръмотевиците и слабият дъждец напомняха все още за природните стихии, вилнели в живописната долина.

От прозореца на хола се разкриваше чудесна гледка към върховете на смърчовете чак до огромните масиви на Роки Маунтънс — в момента забулени в белия воал на изпаренията.

Но Николас нямаше очи за красотата на природата. Той стоеше до прозореца и гледаше втренчено навън, докато мозъкът му работеше на бързи обороти. Непременно трябваше да узнае какво са научили хората от „Гражданската инициатива“.

Доколкото познаваше Шарън и приятелите й, те сигурно не бяха бездействали и вероятно бяха разбрали повече, отколкото би се харесало на съвета. Но Николас трябваше преди всичко да проучи откъде получават информацията си, къде е пробойната, откъдето изтичат тези щекотливи тайни.

До този момент Николас не се беше отнасял сериозно към дописките във вестниците и към намеците в съвета. Всичко му изглеждаше доста несериозно и той бе разчитал на Кейн и Харлоу да се погрижат да настъпи спокойствие.

А сега Николас се убеди, че очевидно и неговите приятели са станали жертва на същата заблуда като него. Беше крайно наложително да ги информира колкото е възможно по-бързо, за да предприемат контра действия. Може би все още не беше късно да се спре лавината, която заплашваше да ги помете. Шерифът Кейн разполагаше с достатъчно средства за упражняване на натиск, които целенасочено можеше да задейства срещу групичката и евентуално да предотврати най-лошото.

 

 

Николас се извърна и погледна към затворената врата, водеща към спалнята на Шарън. Знаеше, че Шарън е зад нея, в момента вероятно съвсем гола, и представата за това го развълнува.

Тялото й сигурно беше фантастично, ако се съди по това, което загатваха дънките и тениската. Гърдите й бяха стегнати и кръгли като зрели ябълки. С удоволствие би им посегнал, но това би му донесло само още повече усложнения. Тя сигурно ще е от жените, които биха вдигнали врява до небето, ако човек ги докосне без разрешение, а в момента не можеше да си позволи и скандал по сексуални причини.

Макар че — Николас се подсмихна — досега не му бе устоявала нито една жена. Поддаваха се дори и такива, които в началото се показваха много целомъдрени. Всичките бяха минали през леглото му, и то без употреба на сила. Щеше да държи и тази Шарън в обятията си. Изобщо…

Николас се плесна с длан по челото. Разбира се, ето го решението. Трябваше да примами Шарън в леглото си, за да я обезвреди. Влюбената жена не забива нож в гърба на любимия. Тя ще се оттегли незабелязано и ще мълчи.

Николас се въодушеви от гениалната си, както му се струваше, идея. Щеше да прелъсти Шарън, да я отрупа с подаръци, да я покори с невероятните си любовни техники, докато тя не стигне дотам, че да мисли само за него и за неговите прегръдки. А после щеше да я постави пред избора:

„Или аз, или Гражданската инициатива.“ Естествено, че Шарън щеше да го направи в негова полза.

По този пункт Николас не хранеше ни най-малко съмнение, както изобщо никога не се съмняваше в изключителната си мъжественост.

Предвкусването на бъдни удоволствия беше замъглило погледа на Николас, когато Шарън излезе от спалнята.

И тя по време на преобличането си беше блъскала главата над много неща. На резултата от тези размишления Николас дължеше една изкусително красива жена в летен тоалет, чиято циганска блуза с широко изрязано деколте разкриваше копринено гладки рамене и част от стегнат пищен бюст.

В порив на дързост Шарън беше решила да използва тази вечер женските си прелести. Искаше просто да провери докъде би стигнал Николас, за да я убеди в своята невинност и да я отклони по този начин от проучванията й.

Поради тази причина се беше облякла с особена грижливост и беше сложила дискретен грим, който подчертаваше леко загорялата й от слънцето кожа и блестящите й сини очи. Дългата си руса коса Шарън беше сплела на дебела плитка, спусната през рамо и украсена с пъстра панделка, която хармонираше с десена на широката й пола, чийто долен край игриво подчертаваше стройните й прасци.

Шарън със задоволство отбеляза заинтересованото пламъче в тъмните очи на Дъръм, когато влезе в хола.

— Дъждът спря — каза тя с усмивка, за да сложи край на възникналото мълчание.

Николас се изтръгна от съзерцанието си и бързо пристъпи към нея.

— Да тръгваме тогава — той любезно и галантно й предложи ръката си.

Тя я прие и те заедно напуснаха малката дървена къщичка в привидно взаимно разбирателство.

 

 

Бети Харлоу позвъни на мъжа си от летището веднага щом самолетът й, идващ от Далас, кацна в Денвър.

Тя направи гримаса на отвращение, когато гласът на Макс Харлоу изквака насреща й от слушалката.

— Намирам се в Денвър — заяви Бети веднага, за да съкрати безбройните въпроси на мъжа си. — Няма защо да ме чакаш, няма вече да се върна при теб.

Харлоу от другата страна на телефона загуби за момент дар слово.

Бети виждаше пред себе си тлъстото му лице с воднистосините очи, представяше си слисано глуповатото му изражение, с което реагира на „любезното заявление“ на жена си.

Когато заговори отново, гласът му звучеше с две октави по-високо от обикновено и Бети с досада дръпна слушалката далеч от себе си.

— Миличка, престани с шегите. Знаеш, че подобни неща ме нервират — нареждаше Макс с плачлив глас. — Кажи ми къде си и кога ще се върнеш у дома…

— Никога! — прекъсна Бети ядосано тирадата на мъжа си. — Ще се разведа с теб. Прощавай, скъпи, адвокатът ми ще те потърси — с тези думи тя остави слушалката и бързо напусна телефонната кабина, сякаш Макс можеш да изпълзи от апарата, да я улови и задържи.

Неприятното усещане за преследване напусна Бети едва в огромната чакалня.

Макс беше далеч в Мървин — дори и да наемеше свръхзвуков самолет, не би успял да пристигне до вечерта в Денвър. Но в подобни ситуации Макс и без това не беше особено бърз. Доколкото Бети го познаваше, следващия час щеше да прекара седнал върху канапето, покрито с кожа на антилопа, и щеше да изплаква пред отвратителния тлъст мопс Хърикан своето нещастие.

После сигурно щеше да позвъни на приятеля си Харткрофт, който щеше да го посъветва да бъде преди всичко дискретен. След това, донякъде успокоен от душевния масаж на Харткрофт, ще си легне, вземайки по всяка вероятност и бутилка уиски в леглото.

До следващата сутрин можеше да се разчита на това, че няма да стигне до идеята да последва жена си, а дотогава Бети отдавна вече щеше да се намира в Аспен.

Извикаха пътниците за хеликоптера до Аспен. Бети взе ръчния си багаж и забърза към изход „А“ — в мислите си вече при Николас Дъръм, комуто беше отдала сърцето си преди повече от година.

 

 

Тя никога не беше харесвала кой знае колко Макс Харлоу. Единствено парите и общественото му положение я бяха съблазнили, когато преди седем години се омъжи за кмета на Мървин, по-възрастен от нея с повече от двадесет години — и когато се мъчеше да се представи за добра майка на двете му деца от първия брак.

Навремето беше вярвала, че ще й осигури жадуваната свобода и така горещо желания лукс, но Макс се оказа не много въодушевен от подобни идеи.

Ревнив като фавн, той бдеше над всяка стъпка на младата си жена. И единственият лукс, който й предлагаше, беше черният хайвер по време на ежегодния прием, който Бети мразеше до смърт.

Животът й течеше скучновато, без възвишени моменти и без сътресения, докато един ден пред нея застана Николас Дъръм. Макс го беше поканил на вечеря и Бети имаше възможност да размени повечко думи, освен обичайните изрази с този фантастичен мъж, който отдавна й харесваше.

Николас от своя страна беше разчел желанията и копнежите в зеленикавосивите очи на Бети и моментално ги беше разбрал. Още на следващия ден, когато Макс отиде на събрание на градските съветници, той й позвъни и от този момент Бети развихряше невероятна фантазия, за да се срещне с Николас.

Извиненията й за отсъствията бяха толкова правдоподобни, любовните й срещи толкова дискретни, че никой в Мървин не подозираше нищо — и най-малко, разбира се, Макс.

Тази връзка нямаше да излезе наяве и по-нататък, ако онази отвратителна „Гражданска инициатива“ не беше почнала да души навсякъде. Обстоятелството, че по-големият й заварен син също е замесен, беше силно притеснило младата жена, защото имаше основания да се опасява, че сега и нейните тайни отношения с Николас ще бъдат разкрити.

Бети никога не беше се тревожила за поста на мъжа си, но когато до нея достигнаха слуховете, че той е замесен заедно с шерифа Кейн и с Николас в непочтени сделки, тя се разтревожи.

После се появиха първите недомлъвки в Женското дружество, а след това — няма и седмица оттогава — и Николас изчезна тихомълком. В този момент Бети разбра, че трябва да вземе решение. Нейният Макс беше прекалено тромав, за да се измъкне здрав и читав от аферата, затова тя избра Николас.

Него тя го обичаше и — това съвсем не беше маловажен факт — той беше много по-богат от Макс.

Николас беше за Бети роденият победител. На него историята с парцелите нищо не можеше да навреди. Може би щеше да загуби доброто си име в Мървин, но богатството си никога.

И освен това, едва ли искаше на всяка цена да живее в Мървин!

Докато хеликоптерът кръжеше над Денвър, за да поеме курс към планинския масив на запад, Бети мечтаеше за Карибските острови, за изискани хотели и луксозни презокеански пътувания.

Когато се омъжи за Макс Харлоу, беше само едно глупаво момиче, което все още вярваше, че всеки жабок ще се превърне в принц, стига само човек да го целува достатъчно. Междувременно беше станала зряла жена, която по принцип не вярваше на жабоците.

Николас Дъръм беше принцът, заради когото изоставяше всичко и когото искаше да задържи.

Бети Харлоу се усмихваше блажено.

„Никога вече жабоци!“ — мислеше си тя радостно и разкъса мислено сватбената си фотография, намираща се върху нощното й шкафче, на микроскопични късчета.

 

 

Вечерята в „Кралската корона“ беше изключителна. Шарън се наслаждаваше на елегантната обстановка, докато изтребваше с лъжичка десерта си, както и на галантното ухажване, с което Николас допълнително я разглезваше.

Погледът на тъмните му очи й причиняваше леко замайване, сякаш е пила шампанско, а уж случайните докосвания караха сърцето й да бие малко по-бързичко.

„Това е лицемерие!“ — казваше си Шарън за не знам кой си път, защото не искаше да си признае, че Николас Дъръм й оказва почти фатално въздействие. Струваше й се съвършено невъзможно да желае мъж, чийто морално-политически облик е като на Ал Капоне.

Не, тя просто беше малко пренапрегната, превъзбудена и си играеше с огъня. Това беше всичко. На следващия ден щеше да гледа на Николас отново като на това, което той представляваше: сметачна машина в човешки облик — без чувства, без съвест.

Постави лъжичката внимателно върху чинийката и доволна се облегна назад.

— Беше най-хубавата вечеря, която някога съм имала възможността да опитам — заяви тя с леката си усмивка, която Николас намираше така очарователна.

— А ти си най-красивата жена, която някога съм виждал! — отвърна той възторжено.

Очите на Шарън блеснаха.

— Хайде, без такива опашати лъжи — подразни го тя тихо, на което Николас ужасено се противопостави.

— Казвам го съвсем сериозно, Шарън. Ти си невероятно красива, можеш да ми вярваш.

„Защо не? Тази вечер поне“ — помисли си Шарън. А на глас рече:

— Вярвам всичко, което ми казваш — и улови щастлива влюбения поглед, с който я възнагради Николас.

 

 

Напрежението между тях растеше с всяка изминала секунда. По нещо напомняше ситуацията преди следобедната буря, когато природата изглеждаше като замряла. Когато всяка елова игличка очакваше спасителния гръм. Само че Шарън не можеше да каже какво самата тя очаква. Нещо щеше да се случи. Нещо, което подобно на гърма щеше да донесе избавление.

Като се взря в очите на Николас, откри и в тях същия напрегнат израз. Погледът й се изплъзна бавно по правилния нос до пълните устни. Чувствената уста, леко отворена, разкриваше ред здрави, правилни зъби.

Шарън усети магнетичното привличане на тези устни. Желанието да ги докосне с върха на пръстите си, да очертае контурите им почти вземаше връх у нея.

Тъкмо вдигаше ръка, поддавайки се на порива си, когато келнерът застана до масата.

Двамата се отдръпнаха един от друг, сякаш заловени на местопрестъплението.

— Кафе и два коняка „Наполеон“ — поръча припряно Николас. Келнерът се поклони леко объркан и се отдалечи.

Вълшебството беше прекършено.

Шарън се облегна на стола си и се загледа в някаква двойка, която, вглъбена в себе си, се въртеше на тясната танцова площадка, а Николас проклинаше в себе си келнера, който беше опропастил шанса му. Сега трябваше да започне пак оттам, откъдето бе секнал разговорът им, но това не беше така просто.

Лицето на Шарън изглеждаше затворено. В момента нямаше да постигне нищо с ласкателните си комплименти.

„За какво да й говоря, по дяволите?“ — Николас се хвана за първата мисъл, която се стрелна в главата му:

— По какъв начин всъщност си се озовала в такова затънтено място като Мървин?

Беше възможно най-злополучният въпрос, които можеше да й зададе. Идеше му в същия миг да си отхапе езика, но беше вече твърде късно.

Шарън му хвърли презрителен поглед.

— Защото „Мирър“ търсеше журналист, а аз пък вестник — отговори тя кратко.

Николас се втренчи замислено в чашата си. Наложително беше да каже нещо, ако не искаше разговорът да секне окончателно, но Шарън го изпревари.

— Ако това ще те успокои, нямам намерение да оставам в Мървин. След две-три години ще замина като журналист на свободна практика за Ню Йорк, Бостън или Лос Анжелис и най-сетне ще допиша книгата, върху която работя от години.

— Ако питаш мен, по-добре е да останеш в Мървин — каза Николас за свое собствено учудване.

Само допреди няколко часа мечтаеше да изстреля Шарън даже и на луната, а сега се улови, че му е приятно да седи с нея. Мисълта, че би могла някой ден да напусне Мървин, кой знае защо, вече съвсем не му беше приятна.

Шарън се засмя. Звукът приличаше на перли, изсипани в стъклена чаша от нечия ръка.

— Престани да лъжеш, би предпочел да се отървеш от мен моментално!

— Нека не говорим за политика — този път гласът на Николас прозвуча сухо. — Казвам само, че трябва да останеш в Мървин, защото искам да те срещам и след тази отпуска. Това няма нищо общо с нашите пререкания.

Той наистина мислеше така. Изобщо държеше много повече на това познанство, отколкото беше подозирал. „Какво става с мен?“ — помисли си Николас загрижено. — Утре трябва непременно да позвъня на Суийтхед. Високопланинският въздух не ми се отразява добре.

Шарън помете мислите му с един-единствен малък жест.

Когато ръката й докосна неговата, Николас сякаш се наелектризира целият. Беше като удар от ток, който пробяга по цялото му тяло и накара дъхът му да секне за миг. Той задържа ръката й, преди тя да може отново да я отдръпне.

— Моля те, Шарън, нека тази нощ забравим всичко друго!

Погледът му сякаш искаше да проникне в самата душа на Шарън, правеше я слаба и безпомощна като марионетка, подчинена на нечия чужда магия.

Шарън се опитваше да се противопостави на всичко това, но ласкавата нотка в гласа на Николас, лекото му трептене, когато произнасяше името й, караше стомахът й да се свива, сякаш в него кръжаха ята пеперуди. Беше и невъзможно да се измъкне.

— Тук и сега сме важни само ние — Николас се засмя — Какво ни засяга Мървин? Да не би този град да е някоя дама, бдяща над нашия морал. Трябва ли той да определя съдбите ни?

Шарън поклати глава някак си принудено.

— Виждаш ли — добави Николас доволен, — затова днес ще правим само онова, което ни харесва — по устните му трепка закачлива усмивка. — Ех, ако те бях срещнал много по-рано! Толкова години живеем, както се казва, врата до врата, а не знаем нищо един за друг — имам предвид, което наистина е важно за нас. Но ще го наваксаме.

Келнерът се приближи, носейки кафето.

Николас стисна здраво ръката на Шарън по време на сервирането. Не искаше още веднъж да се разруши вълшебството, в което бяха потопени и двамата.

— Ще се виждаме по-често, нали, Шарън? — поде Николас отново, щом келнерът се отдалечи.

— Да.

Тази малка сричка се стори на Николас Дъръм като свято обещание.

Шарън вътрешно цялата трепереше. Не проумяваше как можа за толкова кратко време да се извърши такава голяма промяна в нея.

— Нека се махнем оттук — предложи с внезапно нетърпение Николас.

Скокливата музика на оркестъра, усърдните келнери край масите и тихото жужене на останалите посетители изведнъж взеха прекалено да го дразнят.

Не искаше да бъде смущаван от непознати. Някъде все трябваше да има местенце, където да могат да се усамотят, да бъдат най-сетне наистина близки.

Шарън го погледна изненадано.

— Ами кафето…

Николас се засмя.

— Ще остане тук. Ще платим и изчезваме. Искам да бъда само с теб.

„О, не!“ — понечи Шарън да възрази уплашено, но викът замря нейде в гърлото й.