Ронда Фрийман
Само една нощ с теб (7)

7

Шарън се събуди от противното бръмчене на телефона, което наистина бе тихо, но затова пък още по-неприятно се врязваше в съня й.

Тя потърси пипнешком апарата и се обади, все още замаяна от съня.

— Сградата на дружеството ни гори!

В гласа на Ивенджалийн се чувстваха сълзи и такъв панически страх, че Шарън веднага се отърси от съня си.

— Идвам! — викна тя в слушалката, докато с едната си ръка вече беше сграбчила дънките, захвърлени до леглото.

Клубът на Гражданската инициатива се помещаваше в стара плевня, която членовете й постепенно бяха стегнали и реставрирали с много обич и желание.

Още докато Шарън излизаше от жилището си, едно огнено сияние на небето потвърди страшното известие на Ивенджалийн.

Имаше чувството, че цял Мървин е излязъл да види ужасяващата гледка. На Шарън й бе необходим почти половин час, за да измине пътя, който иначе би й отнел само десетина минути до мястото на пожара.

Откри Ивенджалийн сред група други членове на инициативата, които се събираха, утешавайки се взаимно — с болка и недоумение, изписани по лицата им, но и с гняв заради тази нова атака срещу групата им.

Шарън веднага се зае за работа. В следващите часове тя се помъчи да събере колкото е възможно повече впечатления и мнения за провокацията.

Съобщението за пожара било подадено към един часа, но първите пожарникари пристигнали едва в 1,25 ч.

Ивенджалийн разказваше с плач, че обсъждали положението в организацията с няколко приятели, когато избухнал огънят. Приличало на експлозия. Внезапно започнало да гори отвсякъде. Тя и неколцина други успели да се спасят, само защото седели близо до изхода. Какво е станало с останалите, Ивенджалийн не можеше да каже в момента. Според нея в залата е имало около двадесет члена на инициативата.

Шарън предостави на Ивенджалийн грижата за хората и се отправи да търси шерифа Кейн, чиято кола се намираше в близост до клуба. Разчиташе да узнае от него нещо за съдбата на приятелите си, но Кейн го нямаше нито при неговите служители, които разпръскваха дошлите да гледат, нито при пожарникарите, които вече се готвеха да се оттеглят. При огнището на пожара щеше да остане само едно отделение, за да наблюдава купчината тлеещи въглени, които някога са били клуб.

Във въздуха се носеше миризмата на изгоряло дърво и разтопена пластмаса — толкова гъста и остра, че предизвикваше прилошаване. Наоколо се вихреха сажди, падаха върху зяпачите и покриваха земята със сив, мазен слой.

Шарън се присъедини към групата репортери, които междувременно бяха побързали да пристигнат от околните селища.

Те се отправиха заедно към началника на пожарникарите, за да научат от него подробности относно причината за пожара и съдбата на членовете на Гражданската инициатива.

Хари Бъртън умееше да се оправя не само с бедствени ситуации. Компетентно и ясно описа станалото, а в това време от очите и ушите му не се изплъзваше нищо от онова, което вършеха хората му. В занаята си беше стара кримка — зад гърба си имаше близо 20 години служба. Години, през които бе претръпнал пред ужаса, но от школувания му поглед не убягваше никакъв детайл. След пенсионирането имаше намерение да кандидатства за вещо лице в едно застрахователно дружество, тъй като, бог му е свидетел, можеше при всеки един случай да открие умишленото подпалване сред хилядите по естествени причини. А това тук беше крайно неумело маскирано.

— Експлозивите са били поставени на различни места в сградата и са задействани, според мен, дистанционно — обясни Бъртън, но предпазливо изказа мнението си, за да не се намесва в компетенциите на вещите лица, които тъкмо пристигаха. — Това обаче първо трябва да бъде точно проучено, в момента нещата все още се изясняват.

— Но вие предполагате, че става дума за палеж, нали? — настоя един журналист от „Трибунал“.

Бъртън сви рамене и започна да отговаря на втория въпрос.

— За съжаление има три жертви. В момента на избухването на пожара са били вероятно в заседателната зала и поради гъстия дим не са могли да открият изхода. Останалите са успели в по-голямата си част сами да се спасят. Двама мъже бяха открити от моите хора леко ранени. Те се намират вече в болницата „Сейнт Патрик“ за оказване на първа помощ.

— Имената на загиналите? — извика друг репортер.

Бъртън направи неясен жест.

— Не са ми известни. Трябва да се обърнете към шерифа Кейн.

Шарън беше чула достатъчно. Професионално й се бе налагало често да попада на местопроизшествия, беше видяла страшни нещо, но този път бе засегната лично. Тук бяха загинали и бяха ранени нейни приятели, и то, защото бяха попаднали по следите на политически машинации, защото бяха искали в града им да има ред и справедливост.

Такава силна вълна от омраза заля Шарън, че й стана лошо. Трима души, обладани от алчност и жажда за власт, хич не ги бе еня за радостите и болките на хиляди човешки съдби. Те дори убиваха, за да постигнат целта си. И всичко това под маската на социална загриженост.

Отвратително!

Шарън се олюля и сграбчи конвулсивно дръжката на чантата си, сякаш би могла да се задържи о нея.

Това, което й причиняваше допълнителна болка извън катастрофата, засегнала инициативата, беше обстоятелството, че Николас Дъръм се числеше към триото от убийци. Допреди няколко часа се бе надявала, че сърцето му не е още съвсем закоравяло и разядено от корупция, но трябваше да се увери, че той беше може би най-опасният от тройката. Едва сега Шарън проумя пълния смисъл на думите му:

„Мога да те пазя, но не мога да направя нищо за твоите приятели.“

Шарън се качи в колата си, но не запали веднага. Вместо това се смъкна на седалката и облегна глава назад.

Внезапно прозря целия ход на събитието.

Атентатът срещу клуба беше заплануван отдавна. Николас искаше обаче да доизпипа подлия си замисъл, като повика Шарън при себе си и се възползва от слабостта й. Сметките му са били тя да остане при него до сутринта, след което по-късно би могъл навсякъде да обяснява, че един от лидерите на Гражданската инициатива си е карал кефа с него, докато съратниците му са изгаряли. Така щеше да унищожи доброто име на Шарън в града и никой повече не би й обръщал внимание.

Стигнала дотук в своите разсъждения, Шарън изстена високо.

Планът на Николас не беше успял напълно, но обстоятелството, че му се беше отдала, че беше повярвала на лъжите му, беше достатъчно срамно и болезнено. Толкова срамно, че на Шарън отново й прилоша.

Тя с мъка се пребори с това усещане и се наведе, за да включи двигателя.

В същия миг вратата на колата рязко се отвори…

 

 

— Шарън, ти си жива! Страшно се боях, че няма да те открия.

Преди да успее да реагира, Шарън се озова в прегръдката на Николас. Той направо я извлече от колата и така силно я притисна към, себе си, че тя остана без дъх.

Мина време, преди да успее да разбере кой беше връхлетял така върху нея. Николас сякаш бе загубил разсъдъка си някъде по пътя между дома си и местопроизшествието. Обърканите думи, импулсивните целувки, нервното му поведение бяха непонятни за Шарън. Предизвикаха у нея и гняв, и страх. Тя почна енергично да се съпротивлява на странните му действия.

Те бяха върхът на нахалството му! Първо инсценира с „чистичките“ си приятели подпалването на клуба, което взе три човешки жертви, а сега се преструва на загрижен. Може би, би се радвал, ако и тя беше загинала.

Толкова по-зле за него!

 

 

Николас я отдалечи леко от себе си, забелязвайки неприкрития й гняв. В очите му трептяха отблясъците на различни чувства, но лицето му изразяваше овладяно напрежение.

— Камериерът ми ме събуди към два и половина, за да ми съобщи за пожара — каза той с привидно спокоен глас. — Бях сигурен, че и ти ще вземеш участие в събранието и много се разтревожих.

След това фасадата на фалшивото му спокойствие рухва отново и Николас така рязко привлече Шарън в обятията си, че тя загуби равновесие от изненада и бе принудена да се улови за пуловера му, за да не падне.

Притиснала лице към пухкавата материя, тя дочуваше гласа му над себе си леко приглушен, докато неговото треперене бавно се пренасяше и върху нея.

Беше готова да се прокълне, че въпреки всичко така бурно реагира на появата му.

— О, Шарън, Шарън! Чудесно е, че си тук, че мога да те прегърна, че нищо не ти се е случило!…

Николас отново я отдалечи от себе си и я погледна изпитателно.

— Кажи ми, че не си пострадала! — умоляваше я угрижено.

Шарън отбягна погледа на кафявите очи, който предизвикваше чувство на несигурност у нея.

— Не, не, добре съм — каза тя припряно и се откъсна от прегръдката, въпреки че Николас не искаше да я пусне.

Беше необходимо да създаде пространствена дистанция помежду им — достатъчно голяма, за да не може да я достига излъчването на Николас.

Шарън се облегна на колата и скръсти ръце пред гърдите си — по-символична бариера, която да спре поривите му.

Той правилно изтълкува този жест.

— Какво ти е? Сърдиш ли ми се? — попита объркано.

Шарън въздъхна.

— Да — тя кимна за потвърждение на думите и чувствата си. — Не мога да повярвам на ролята, която играеш сега. Та ти си знаел, че ще подпалят клуба ни тази нощ.

Слисването, което се изписа върху лицето на Николас, беше толкова искрено, че Шарън за момент беше склонна да му повярва, но после гневът и омразата отново взеха връх в душата й.

— Не си прави труда, Николас! — гласът на Шарън беше леденостуден и само лекото му трептене я издаваше колко много страда в действителност. — Сега вече знам какъв си ти наистина. Не можеш да ме заблудиш. Каквато и маска да си слагаш, аз винаги ще виждам образа на Каин зад нея и никакъв грим няма да го скрие. Поне от тази нощ нататък. Защото тази нощ ти стана убиец, Николас Дъръм. Нека бог ти прости, аз не мога.

Шарън се обърна и понечи да се качи отново в колата си, но Николас я задържа. Той я хвана така внезапно и болезнено силно за ръката, че тя едва не изкрещя от болка, но успя да сподави вика си. Не искаше да му създава чувство на удовлетворение, показвайки слабост. Не искаше да трепери пред него като останалите жители на Мървин.

— Имам право да узная в какво ме укрепваш! — произнесе Никодас ядосано.

От гласа му беше изчезнала всякаква нежност.

— Добре — Шарън с усилие се стараеше да запази спокойствие. — Палеж и убийство на трима души, които се бореха за справедливост и ред. Това е обвинението.

Николас я пусна.

— Палеж?! — той се засмя.

Шарън не можеше да повярва на ушите си. Николас се смееше. Гневът се надигна у нея като огромна вълна. Преди да се осъзнае и разбере какво прави, тя вече беше замахнала и го бе ударила.

Смехът му замря. Николас стоеше, гледаше Шарън, сякаш я вижда за пръв път, докато бузата му бавно, но видимо подпухваше.

„Сега ще ми извие врата! — стрелна се в главата на Шарън. — Ще ме убие и ще го обяви за нещастен случай — защита при самоотбрана или нещо от този род. После ще се измъкне. Шерифът Кейн ще е на негова страна, тъй като и той е затънал до шия. О, проклет, гаден Мървин!“

Но Николас не посегна. Той отправи на Шарън само къс, гневен поглед и се обърна. Отдалечи се така стремително, че на няколко пъти се спъна.

Изглеждаше толкова комично, че Шарън едва сдържа смеха си. В последния момент тя се опомни и бързо се качи в колата си.

Все едно какво се беше случило — дори да се давеше, дори да се задушаваше от погнуса, Шарън бе длъжна да продължи нататък. Не можеше, нямаше право да спира. Преди всичко трябваше да се пази от чувствата си, защото те само можеха да й попречат, а и да станат опасни. Беше наистина опасно и глупаво да се осланя на тях, да отстъпва или да се оставя да я водят за носа като влюбено девойче.

Шарън включи мотора и тръгна. В редакцията навярно вече се бяха събрали всички и бе крайно време да предаде на Пит Марктън репортажа си от пожара. Може би щеше да й бъде последният…

 

 

Въздухът в заседателната зала „Таунбридж“ на Мървин беше невероятно тежък.

Причината не беше само във времето или в дима от огромното количество цигари, който се кълбеше под тавана. Не, този въздух, атмосферата на напрежение и жаждата за сензации се дължеше на почти седемстотинте души, които, нервно въртейки се на местата си, изчакваха речта на Шарън, която щеше да последва след доклада на кмета.

Обаче всички останаха изненадани в очакванията си за словесни атаки, основани на доказателства.

Шарън представи само формално две молби и заяви сухо, че редица документи са изпратени до главната Държавна канцелария в Далас. Какво означаваше този намек, какъв заряд динамит съдържаше той, подозираха само малцина. Това, което обаче направи впечатление на всички, беше пребледнялото лице на дебелия Макс Харлоу и аленочервената физиономия на Кейн, който невъздържано напусна залата.

Скромно като ученичка, свела глава, Шарън отново седна на стола си, докато наоколо се възцари изумено мълчание. Нямаше какво повече да добави към своите обяснения. Всичко, каквото предстоеше да се случи, щеше да дойде от Далас — работата на Шарън бе приключена.

Тя вдигна глава и срещна погледа на Николас със спокойно упорство. Очите му я гледаха изпитателно, сякаш искаше да разбере дали е доволна от проучванията си.

Всичко това трая само миг, после Николас беше този, който сведе глава и се задълбочи в документите на масата пред себе си.

Странно, но Шарън не изпита в този момент очакваното чувство на триумф, злорадство или дори само на дълбоко задоволство. Напротив — само меланхолия завладя душата й. Меланхолия и скръб за жертвите, които не бяха дочакали края на тази борба.

Внезапно Шарън се усети не на място тук, в тази зала, чиито стени бяха чували хиляди лъжи.

Тя стана, събра нещата си и напусна подиума, без да обръща внимание на изненаданите погледи на съратниците си, които безмълвно проследиха оттеглянето й.

 

 

Над Мървин тегнеше сводът на едно ясно звездно небе, когато Шарън излезе от заседателната зала.

Тя спря за момент, за да се полюбува на нощния вятър, който приятно погали лицето й и проникна през тънката й блузка. Това я ободри. Въздухът в залата беше много спарен, а тук навън човек можеше да диша спокойно.

Шарън закрачи бавно към колата си, а в това време мислите й кръжаха около събитията в Мървин. Затова и не чу бързите стъпки след себе си.

Когато се приведе, за да отключи, усети на гърба си една голяма, силна длан. Викът й, последвал това докосване, отекна през широкия площад и застина за миг треперливо между високите улични лампи, преди да отзвучи в далечината.

— Аз съм, Николас… — гласът му беше мек, но въобще не успокои Шарън.

Тя се изтръгна и се завъртя.

— Какво искаш от мен? — произнесе нападателно, все още трепереща от уплаха. — Нищо вече не може да се промени, документите са от една седмица в Далас. Няма нужда нито да ми шепнеш нежности, нито да ме заплашваш. Държавната канцелария има вече думата.

Лампите осветяваха лицето на Николас с бледа, белезникава светлина. Шарън имаше чувството, че скръб кара очите му да потъмнеят, но сигурно беше илюзия. Николас не беше способен на никакви чувства.

Тя отстъпи още една крачка от него и го погледна от безопасно разстояние с искрящи очи.

— Смъртта на моите приятели, палежът, произшествието с Питър Манилоу и задържаните от Лоурънс Милър — всичко това беше абсолютно напразно — гласът й трепереше от сарказъм, докато изброяваше жертвите пред Николас. — Безсмислено, разбираш ли? Ние не бихме могли да променим нещо, когато подехте репресиите си срещу нас.

— Шарън! — прозвуча като вик.

Николас протегна ръка, но Шарън се изплъзна.

— Никога повече не ме докосвай! — изсъска тя. — Не бих могла да го понеса, ще ми стане лошо.

— Но, Шарън, моля те, първо да ме изслушаш! Само веднъж. Дай ми този шанс.

— По-добре не! — звънкият глас долетя до тях някъде отвъд паркинга. Двамата изненадано се обърнаха.

Между редиците коли се промъкваше някаква тъмна фигура. Високи токчета чаткаха по асфалта и след малко Бети Харлоу застана в светлината на уличната лампа.

— Здравей, Ники!

Тя се усмихна злорадо на Николас и после се обърна към Шарън, която я гледаше безмълвно.

— „Бандата на тримата“ мисли, че съм в Денвър, но аз им се изплъзнах — усмивката стана още по-широка, но блясъкът в зелените очи на Бети доби стоманена твърдост.

Шарън се направи, че не вижда протегнатата ръка с яркочервени нокти. Бети Харлоу й се стори изведнъж още по-неприятна, отколкото навремето в Аспен.

— Вие двамата имате сигурно още много неща да си казвате, тъй че ми разрешете да се оттегля — каза сухо и пристъпи към колата си.

С тази последна реплика Шарън искаше да изчезне, но Николас я възпря.

— Не, не ти разрешавам! — в гласа му се долавяше решителност.

Той бързо посегна към ръката на Шарън и я задържа, после се обърна към Бети, която го наблюдаваше с усмивка.

— Ще те помоля да ме почакаш утре в „Лайънсхаус“ — каза й Николас овладяно. — Шарън е права, имаме да обсъдим някои неща, но те могат да почакат до утре. Най-напред трябва да поговоря с Шарън.

Бети продължаваше да се усмихва. Не показваше външно дали забележката на Николас я е ядосала. Едва когато заговори, Шарън можа да долови скритата омраза в гласа й.

— Не му вярвайте нито дума — рече Бети и погледна право в сините очи на Шарън, сякаш искаше да я хипнотизира. — Ники лъже още щом си отвори устата. Той е свиня!

— Благодаря за предупреждението — отвърна й Шарън резервирано.

Внезапно изразът на лицето на Бети се промени — по него пробягна сянка на съжаление, но и на искрена симпатия, което я направи в очите на Шарън малко по-човечна.

— Желая ви щастие в този прокълнат град — произнесе тихо Бети, после се обърна и си тръгна.

Високите й токчета се чуваха още известно време да чукат по асфалта, после шумът се изгуби някъде между сградите. Над паркинга отново се възцари тишина.

 

 

Николас въздъхна.

Пусна китката на Шарън и се отдалечи няколко крачки.

— Бети е права — процеди той с мъка през зъби. Стоеше пред нея, обърнал й гръб, но Шарън виждаше колко е отчаян, колко му е трудно да продължи да говори. — Винаги съм мислил само за бизнеса и как да увелича властта си. Заради тези неща промених представите си за морал. Едва при срещата с теб разбрах, че стоя на грешни позиции.

Николас замълча, но тъй като Шарън не помръдваше, той продължи да говори тихо.

— Твоето поведение — да се бориш за неща, които теб лично съвсем не те засягат, но противоречат на чувството ти за справедливост, започна все повече да ми харесва. И колкото по-дълго гледах града с твоите очи, толкова по-отблъскващо взе да ми се струва моето собствено.

Отново настъпи пауза. Шарън се мъчеше да осмисли чутото — би искала да го възприеме като истина, но не можеше да вярва на Николас.

— След като идва в кабинета ми, аз се изплаших от собствените си чувства — разказваше Николас с дрезгав глас. — Исках Кейн да те извади от играта, но едва бях дал нареждането и страхът от мен самия стана още по-силен. Забраних на Кейн и да предприема каквото и да било срещу някой от групата ви, той обаче игнорира тази забрана. Можах само да изтръгна обещанието му, че ще те остави на спокойствие…

— И си наблюдавал бездейно всички престъпления — допълни Шарън изречението. В гласа й нямаше нито гняв, нито омраза — само безгранично разочарование.

Николас се обърна.

— Ако ти кажа, че не знаех нищо за палежа, ще ми повярваш ли?

Шарън поклати глава.

— Но това е истина — добави Николас. — Кейн искал по този начин да заличи всички следи…

— Той остави три трупа — прекъсна го Шарън. — По-опасни свидетели и обвинители изобщо не може да си представи.

Тя превъртя ключа и отвори вратата на колата. Този път Николас не се опита да я задържи. Остана на мястото си, отпуснал ръце — олицетворение на болката. Тази болка събуди съчувствие у Шарън.

— Подадох заявление за напускане в „Мирър“ — каза тя, всъщност само за да не продължава мълчанието да бъде все така убийствено и враждебно. — Задачата ми тук е изпълнена. Нищо повече не ме задържа в този град.

— Ти заминаваш?! — в гласа на Николас се долавяше паника. Той се отказа от позата си на каещ се грешник и се насочи бързо към Шарън. — Не можеш да постъпиш така, трябва да останеш тук!

Шарън въздъхна. Цялата сцена изведнъж почна да я дразни — извикваше усилия от нейна страна.

— Разбира се, че ще го направя — възрази тя нервно. — Искам да се махна оттук, преди да съм счупила главата на Кейн, Харлоу или пък твоята.

Николас приклекна до нея. Погледът му прониза тялото на Шарън и го накара да настръхне. Защо сърцето й не беше в състояние да презира този човек, както това правеше разумът й? Когато той заговори, неприятното усещане в стомаха й се усили.

— Шарън, защо не останеш тук и не ми дадеш възможност да ти докажа, че съм се променил? — умоляваше Николас съвсем отчаян.

— Защото спомените тук биха ме поболели — произнесе Шарън. После понечи да запали колата. Ръцете й толкова трепереха, че не успя веднага да улучи контакта на стартера. — Твоето място е тук. Каквото си дробил, това ще сърбаш. Сбогом, Николас!

— Довиждане, Шарън — каза нежно Николас, а после съвсем неочаквано се приведе и я целуна.

Не беше жадна, нито пък пламенна целувка, в която бушува страст, а нещо като плаха милувка, като нежно, съкровено обяснение в любов, в което вече се таеше предчувствието за загуба. Така, както човек би се любувал на разцъфналата роза, преди да я откъсне.

Шарън неволно притвори очи и се отдаде на чувствата, които събуди у нея тази целувка. Времето сякаш спря за стотни от секундата. После Николас се отдръпна и я остави в душевен смут, който я разтърси до най-съкровеното кътче на съществото й.

— Желая ти цялото щастие на този свят!… — промълви той тихо, после тръшна вратата.

Шарън трепна. Включи на скорост едва когато тъмнината погълна високата му фигура.