Сандра Браун
Увлечението (9)

Осма глава

— Няма проблем — Уик се усмихна и кимна към ръката й. — Вие се заляхте. Ще позволите ли?

Взе чашата й и направи знак на един сервитьор, който не само я пое, но донесе и салфетки, с които дамата да подсуши ръцете си.

— Благодаря — каза тя на Уик, когато сервитьорът се отдалечи.

— Моля. Нека ви донеса друго питие.

— Няма нужда, наистина.

— Майка ми би ме смъмрила, ако не го направя — пак намесваше майка си. — Пък и тъкмо се канех да взема нещо за себе си. Моля ви — протегна ръка към бара.

Тя се поколеба, после кимна сдържано, че е съгласна.

— Добре. Благодаря.

Той я поведе към бара и когато стигнаха, каза на бармана:

— Две чаши от това, което пие дамата.

— Вода с лед и лимон, моля — каза тя на младия мъж. После погледна Уик, който подръпваше ухото си и се усмихваше смутено.

— А аз си мислех, че е много учтиво да ви позволя да поръчате вместо мен.

— Не сте длъжен да потвърдите поръчката.

— Не, не, всъщност исках точно вода с лед. Студена и освежаваща. Сватбите през август карат човек доста да ожаднява — барманът постави двете чаши пред него. Уик й подаде едната и двамата се чукнаха. — Не я пийте много бързо, че ще ви удари в главата.

— Обещавам, няма. Благодаря още веднъж.

Тя пристъпи встрани, за да могат други гости да стигнат до бара. Натрапеният й кавалер се престори, че не забелязва опита й да се измъкне, и веднага се премести до нея.

— Чудя се защо не правят повече сватби през януари и февруари.

Тя го погледна недоумяващо. Не разбра дали е изненадана, че не е възприел намека да я остави на мира, или бе объркана от неочаквания въпрос.

— Имам предвид — забързано добави той — защо толкова много двойки се женят през летните месеци, когато е толкова горещо и задушно.

— Не съм сигурна. Такава е традицията може би.

— Сигурно.

— Или пък е по-удобно. Това е сезонът на отпуските. По-лесно е за гостите от други градове да присъстват на сватбите.

— А вие?

— Дали съм от друг град ли? — колебанието й не бе дълго, но все пак достатъчно, за да го забележи той. — Не, аз живея тук.

Въпреки че тя видимо изобщо не се интересуваше, Уик съобщи, че живее в Галвестън.

— Поне през последната година. Вие от страната на булката или на младоженеца сте?

— Колеги сме с бащата на младоженеца.

— Майка ми е втора братовчедка на майката на булката — излъга той. — Нещо от този род. Мама не можа да дойде, но държеше някой от семейството ни да уважи сватбата… Нали знаете как става.

Тя отново понечи да се раздели с него:

— Приятно прекарване. Благодаря още веднъж за водата.

— Казвам се Уик Тредгил.

Доктор Нютън се взря в протегнатата му ръка и в продължение на няколко секунди той мислеше, че няма да я поеме. Но после подаде своята и я стисна здраво, но само за миг, после дръпна ръката си. Той не успя да усети нищо, освен че дланта й е по-студена от неговата; вероятно защото стискаше чашата с ледена вода. Правеше го, откакто й я бе подал на бара.

— Уик ли казахте?

— Да. Нямам говорен дефект.

— Странно име. Съкратено ли е от нещо?

— Не, просто Уик. А вие?

— Рени Нютън.

— Това съкратено ли е от нещо?

— Доктор Рени Нютън.

Той се засмя.

— Радвам се да се запознаем, доктор Рени Нютън.

Тя хвърли поглед към изхода, сякаш се опитваше да открие най-близкия път за бягство в случай на необходимост. Стори му се, че всеки момент ще се изстреля, а искаше да продължат разговора възможно най-дълго.

Дори и да не бе заподозряна в убийство, лекарката би предизвикала любопитството му. Ако се бяха срещнали случайно, той пак би искал да научи защо жена, която изглежда така изтънчена, става толкова нервна от факта, че води разговор с непознат в безопасната обстановка на сватбен прием, където около нея има стотици хора.

— Какъв доктор сте? — попита я.

— По медицина.

— Имате ли специалност?

— Обща хирургия.

— Ами?! Много съм впечатлен. Оперирате ли травми. Като простреляни, наръгани с нож, от тези, дето ги показват по телевизията? — „От тези, които изпратиха колега и съперник в моргата“ — помисли и се вгледа за издайнически признаци на вина в невероятно зелените й очи, но дори и да бе съучастник в престъплението, те не я издадоха.

— Най-вече правя планови рутинни операции. Понякога поемам случаи на травми, когато съм на повикване — тя потупа малката си, обшита с мъниста чантичка. — Както тази вечер. Нося си пейджъра.

— Което обяснява въздържанието ви.

— Не си позволявам дори чаша шампанско, когато съм на повикване.

— Е, надявам се, че тази вечер няма да ви викат по спешност.

Тонът на гласа му и начинът, по който я гледаше, недвусмислено показаха какво има предвид. Това я смути.

Усмивката й помръкна. Около нея се издигнаха невидими бариери — като лазерни лъчи, охраняващи някоя музейна ценност. Ако се опиташе да стигне твърде близо до нея, щеше да задейства алармите.

Тържествено барабанене привлече вниманието към подиума, откъдето булката се канеше да хвърли букета към групичка развълнувани млади жени, които се бутаха една друга, за да заемат по-добра позиция.

Уик пристъпи вдясно от Рени и малко по-назад от нея. Беше виждал реакциите на достатъчно много жени, за да знае, че близостта му я тревожи. „Защо?“ — запита се той.

До този момент повечето жени вече: (а) биха започнали да флиртуват, за да му покажат, че са свободни да прекарат с него остатъка от вечерта; (б) биха му съобщили, че имат приятел, който за съжаление е бил възпрепятстван да дойде на сватбата, но на когото са предани, или (в) биха му казали да се разкара.

Рени бе отделна категория. Тя изпращаше смесени сигнали. Още бе тук, но се бе дистанцирала чрез поведението си, което казваше: „Не ме докосвай, не си го и помисляй“, а това бе по-непреодолимо и от стена на манастир.

На Уик му беше интересно още колко натиск трябва да упражни, преди тя да избяга. Така че се приближи още малко по-близо до нея — достатъчно, за да е невъзможно присъствието му да бъде пренебрегнато, но без да я докосва.

След хвърлянето на букета младоженецът коленичи, за да издърпа специалния жартиер от протегнатия крак на булката, докато няколко млади мъже с неохота пристъпиха напред и се скупчиха на едно място, пъхнали ръце в джобовете си и привели рамене.

— Ха, разликата между половете се проявява много ясно в тази проста сватбена традиция — той се наведе надолу и леко напред и заговори право в ухото на Рени: — Забележете нивото на нетърпение у мъжете, сравнено с това на жените.

— Мъжете имат вид, сякаш отиват на бесилото.

Младоженецът хвърли жартиера. Един млад мъж бе принуден да го хване, защото го улучи в челото. Една от шаферките изпищя и се хвърли да го прегърне. Тя покри зачервеното му лице с целувки.

— Имам цяло чекмедже такива — заяви Уик.

Рени се обърна.

— Толкова много?

— Винаги съм в по-добра позиция заради височината си.

— А някакъв резултат от това?

— Чекмедже, пълно с жартиери.

— И всички тези жартиери са били нахалост? Може би високият ръст всъщност ви пречи.

— Никога не съм възприемал положението от тази гледна точка.

Оркестърът засвири една много популярна песен. Гостите се отправиха към дансинга, като заобикаляха Рени и Уик, които не помръднаха от местата си.

— Доктор Нютън, а?

— Точно така.

— Пфу, какъв късмет!

— Защо?

— Здрав съм като дърво.

Тя заби поглед в уиндзорския възел на едноцветната му вратовръзка.

— С някого ли сте тук, доктор Нютън?

— Не.

— Нито пък аз. Да потанцуваме?

— Не, благодаря.

— Още една чаша вода?

— Не. Благодаря.

— Дали е нарушение на етикета да си тръгнеш от приема преди булката и младоженеца?

Тя бързо вдигна глава и срещна погледа му.

— Така мисля.

— По дяволите!

— Но мисля, че празненството вече ми дойде предостатъчно.

Уик се ухили и й кимна към най-близкия изход. Докато си пробиваха път през тълпата, ръката му се озова в основата на гърба й и тя не направи никакво усилие да я отмести.

Момчетата на паркинга стояха облегнати на колоните на широката веранда. Един от тях се втурна към тях веднага щом Рени излезе през вратата.

— Паркирах колата ви ей там, доктор Нютън. Съвсем наблизо, както пожелахте.

— Благодаря.

Тя отвори чантата си, за да му даде бакшиш, но Уик я изпревари. Той пъхна пет долара в дланта на младежа.

— Ще изпратя доктор Нютън до колата й. Няма нужда да я докарвате.

— О, добре. Благодаря, сър. Ключовете са на таблото.

Усмивката й за услужливия младеж замръзна. Тя позволи на Уик да я поведе по широките стъпала до засенчения от дървета ВИП паркинг, но тялото й бе напрегнато като струна. Устните й почти не се раздвижиха, когато каза:

— Не трябваше да го правите.

Охо, вече беше ядосана!

— Да правя кое?

— Сама си плащам.

— Сама си плащате… Какво? А, бакшишът, който дадох на младежа ли? Това, че ви придружих до колата, струва много повече от пет долара.

Вече бяха стигнали до джипа й. Тя отвори вратата, хвърли чантичката си вътре, после се обърна към него.

— Това, че ме придружихте до колата, е всичко, което ще получите за петте си долара.

— Значи нямам шанс, ако ви поканя на кафе.

— Определено.

— Няма нужда да ми отговаряте веднага. Помислете.

— Престанете да флиртувате с мен.

— Само ви поканих на кафе, не…

— Флиртувате с мен, откакто ви се извиних, че ви блъснах. Ако сте очаквали от това да излезе нещо, сте загубили времето си.

Той вдигна ръце, сякаш се предава.

— Просто дадох един бакшиш вместо вас. Исках да постъпя като джентълмен.

— Тогава ви благодаря за джентълменството. Лека нощ — тя се качи в колата и затвори вратата.

Уик веднага я отвори и се наведе навътре, като доближи лицето си на сантиметри от нейното.

— Просто за ваше сведение, доктор Нютън, ако бях флиртувал с вас, досега щяхте да сте чули, че имате невероятно красиви очи и че навярно ще сънувам мръсни сънища с вас поне месец. Лека нощ!

Той затвори вратата решително, после се обърна и се отдалечи.

 

 

От наблюдателната позиция в колата си, паркирана до срещуположния тротоар на една пресечка по-надолу от кънтри клуба, Лозада видя Рени да се появява през широката двойна врата на заведението. Беше облечена с рокля от някаква тънка лятна материя, която прилепваше към тялото й, и видът й разбуди желанията му.

Когато излезе от сянката на балкона на втория етаж, лъчите на залязващото слънце огряха русата й коса и тя заблестя. Рени изглеждаше фантастично. Лозада се наслади на грацията, с която се движеше. Тя би…

— Кой, по дяволите, е това?

Отнесен във фантазиите си, той не бе обърнал внимание на мъжа, който вървеше редом с нея. Когато внезапно разпозна високата фигура и осъзна кой я придружава едва се удържа да не изскочи веднага от колата си, да пресече улицата и да убие Уик Тредгил на място.

Това щеше да се случи в крайна сметка. Щеше да наложи да убие отраканото устато ченге, така че какво пречеше да го очисти малко по-рано? Защо не още сега?

Защото това не бе в стила на му — ето защо. Престъпленията от страст бяха за аматьорите, които не притежават самоконтрол. Макар че би се радвал да уреди въпроса с Уик Тредгил веднъж и завинаги, имаше по-важни работа от това да си прекарва дните в затвора със смъртна присъда и изчерпващи се възможности за обжалване. Докато накрая всичко свърши и забодат смъртоносната игла във вената му затова, че е убил полицай.

Ако самият Уик не беше прецакал нещата, килърът вероятно в момента щеше да очаква екзекуцията си заради убийството на брат му. Лозада знаеше, че онази грешка още не дава мира на ченгето. Сигурно го побъркваше мисълта, че убиецът на Джо си живее в луксозния мезонет, носи костюми, ушити по поръчка, кара скъпи коли, яде, пие, прави секс и живее на свобода благодарение на него.

Докосна с пръсти белега над окото си и се изкикоти. Беше прекалено умен, за да реагира под напора на емоциите, както бе сторил Уик. Другите правеха подобни грешки, но не и Лозада. Той бе професионалист. Професионалист, който нямаше равен на себе си. Професионалист, който не губеше здравия си разум и не действаше, без да мисли.

Освен това, когато в крайна сметка се стигнеше до убийството на Уик Тредгил, очакването щеше да бъде половината удоволствие. Не искаше да го убива сега, набързо, и да се лиши от удоволствието от планирането.

Все пак, докато гледаше как ченгето върви редом с жената, която скоро той, Лозада, щеше да притежава, стисна кормилото, сякаш се канеше да го изтръгне.

Какво, по дяволите, правеше Рени Нютън с Уик Тредгил?

Първоначалният шок от факта, че ги вижда заедно, бе заменен от тревога. Това бе доста смущаващо развитие на нещата. Тредгил бе прекъснал закуската му тази сутрин, а сега, вечерта, бе на сватбата с Рени? Съвпадение? Едва ли.

Какъв бе интересът на Уик към доктор Рени Нютън? Ролята, която тя бе изиграла в неотдавнашния процес срещу Лозада? Или имаше нещо общо с убийството на Хауъл, което си оставаше неразкрито? Лозада нямаше да е запознат с плановете й за вечерта, ако не бе видял поканата за сватба в деня, когато се промъкна в дома й, за да остави розите. Откъде бе научил полицаят къде ще бъде тя тази вечер? Нима Уик също бе тършувал в дома й?

Това бяха смущаващи въпроси.

Но единствената възможност, която истински го тревожеше, която го караше да побеснее от яд, и от която главата му направо пушеше, бе, че Рени би могла да сътрудничи на полицията. Дали по някакъв начин не бяха научили за интереса му към нея? Дали Тредгил и останалите не бяха прибягнали до помощта й, за да му заложат капан? Това би го ядосало адски. Адски. Ако се наложеше да я убие, защото го е предала, би било ужасна загуба.

Гледаше с нарастващо подозрение как Тредгил се навежда и пъха глава в колата, как после се изправя и затваря вратата.

Тя пое на заден ход, излезе от паркинга и мина точно покрай Лозада, без да го забележи. Очите й бяха вперени в пътя пред нея; не се усмихваше. Всъщност изглеждаше ядосана. Очевидно казаното от Тредгил на прощаване я беше вбесило. Той бе голям хитрец, явно се държеше по същия начин и с жените.

Лозада запали колата и направи обратен завой. Проследи Рени до дома й. Тя влезе вътре сама. Той паркира малко по-надолу и наблюдава къщата й часове наред. Тя не излезе повече. Тредгил не се появи, нито някой друг.

Чак след полунощ Лозада започна да диша по-спокойно. Подозренията му към Рени намаляха. Имаше логично обяснение защо бе говорила с Тредгил. Може би той я разследваше във връзка с убийството на Хауъл. Беше всеизвестно, че двамата с жертвата не са се погаждали. Всички във Форт Уърт знаеха това. Да бъде разпитвана от полицай на сватбено събиране, несъмнено би я разгневило, което обясняваше вида й, когато напусна кънтри клуба и пое с колата си.

Доволен, че е достигнал до правилното заключение, взе мобилния си телефон и набра номера й.