Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Crush, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Дори Габровска, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 97гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сандра Браун. Увлечението
ИК „Хермес“, Пловдив, 2002
Редактор: Ивелина Йонова
Коректор: Ивелина Йонова
ISBN: 954–26–0001–1
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Уик беше облечен в спортни гащета, потник и маратонки. Ако попаднеше на някой любопитен съсед, винаги можеше да се престори, че е тръгнал на джогинг, но му се е наложило да спре и да потърси къде да се облекчи. Това можеше и да не свърши работа, но беше по-добро от истината — че прави услуга на приятеля си от полицията, като незаконно влиза в дома на заподозряната, с цел да събере информация.
За да придаде достоверност на маскировката си, той пробяга няколко обиколки в градския парк на няколко пресечки от къщата на Рени Нютън. Когато прескочи оградата, която разделяше задния й двор от алеята, вече се бе изпотил съвсем убедително.
През няколко къщи се чуваше шум от косачка. Иначе кварталът бе съвсем притихнал. Беше твърде рано хората да се връщат от работа и твърде горещо домакините да си вършат нещо на открито. Изкачи се по стъпалата и разкопча широкия пакет, закачен на кръста му. Първо извади чифт латексови ръкавици и си ги сложи, което вече би обяснил трудно на някой любопитен съсед, ако се придържаше към версията, че търси къде да се изпикае. Но по-добре съсед, отколкото съдия и отпечатъци от пръсти. После извади кредитната си карта от джобчето с цип. За по-малко от три секунди входната врата бе отключена. Последното предупреждение на Орън още отекваше в главата му:
„Ако те заловят, не те познавам.“
Все пак Уик се пъхна вътре. Рядко му се случваше да бъде изненадан до такава степен, че да не може да измисли остроумен отговор. Но предната вечер, когато Орън му каза за неотдавнашния ангажимент на Рени Нютън като съдебен заседател, езикът му сякаш се вкамени и той не можа да произведе никакъв звук, освен едно нечленоразделно: „Хъ!“.
Приятелят му го беше подмамил и той се беше хванал на въдицата.
Сега, вече влязъл в къщата на лекарката, Уик спря и се ослуша. Бяха предположили, че няма алармена инсталация. Орън бе проверил в съответните архиви за налична регистрация, която бе задължително изискване. Нямаше документирана такава регистрация, не се чу и краткото електронно изписукване, което би го предупредило, че алармата е задействана.
Единственото, което чу, бе пълната тишина на празната къща. Почти от седмица доктор Рени Нютън бе под полицейско наблюдение. Знаеха, че живее сама, и Орън му обясни, че човек може да си сверява часовника по нея. Не се връщала вкъщи, докато не направела вечерната обиколка на пациентите си. Според него пристигането й вкъщи рядко варирало с повече от двайсет минути.
От задната врата Уик се озова в кухнята, която бе малка и безупречно чиста. В мивката имаше само две неща: чаша за кафе и цедка от кафе машина. И двете бяха накиснати.
В най-близкото до печката чекмедже готварските прибори бяха подредени като хирургически инструменти върху стерилен поднос. Сред ножовете беше и нож за месо. Дръжката му бе от някакъв синтетичен материал, също като на останалите в комплекта.
В кутията за хляб имаше половин пълнозърнест хляб, грижливо и стегнато увит във фолио. Всяка разпечатана кутия с овесени ядки и корнфлейкс беше добре затворена. Консервите със зеленчуци не бяха подредени по азбучен ред, но бяха идеално подравнени.
Съдържанието на хладилника показваше, че тя се храни здравословно, без да е фанатичка по отношение на калориите. Имаше две големи кутии сладолед във фризера. Разбира се, сладоледът би могъл да е за някой гост.
Провери чекмеджето в малкото вградено бюро и откри ламиниран лист с важни телефонни номера, бележник, в който нямаше драсканици или бележки, и няколко химикалки „Бик“ — всичките черни. Нищо лично или съществено.
През свързващата врата се озова в дневната. Изглеждаше като снимка от каталог. Възглавниците на канапето бяха разбухнати и равномерно подредени по облегалката му. Списанията седяха в спретната купчина, краищата им — подравнени като на колода карти. Дистанционното на телевизора бе точно в ъгъла на страничната масичка.
— Господи! — прошепна Уик, като се сети в какво състояние бе оставил къщата си в Галвестън. Когато излезе от стаята си в мотела сутринта, тя изглеждаше като след ураган.
По средата на късия коридор имаше малка стая, която очевидно се използваше като домашен кабинет. Уик се надяваше той да се окаже съкровище от информация и подробности за тази жена. Очакванията му бяха излъгани. Заглавията на медицинските книги на полицата бяха съвсем скучни. Имаше известен брой пътеводители, няколко романа, предимно художествени, нищо пикантно, нищо, което би паснало на непретенциозния му читателски вкус.
Върху подреденото и чисто бюро пощата бе разделена в два метални контейнера — един за отворените и един за неотворените писма. Уик огледа съдържанието и на двата. В по-долното чекмедже на бюрото откри папка с касови бележки, разделени в отделни пликове по месеци. Прегледа ги, но не откри сред тях фактура от наемен убиец.
В спалнята й за пръв път се изненада. Застана на прага, за да огледа набързо, преда да започне подробния обиск. В сравнение с всичко останало, тази стая беше разхвърляна. Тази стая не се обитаваше от хирург. В нея живееше човек. Жена.
Беше очаквал да открие по войнишки опънато легло. Колкото и странно да беше, леглото не беше оправено. Уик мина край прозореца, където Орън и Тигпен можеха да го видят от втория етаж на една сграда през две къщи надолу по улицата. Показа им среден пръст.
Обърна се пак към стаята и започна претърсването си от чекмеджетата на скрина. Бельото бе сгънато и подредено, бикините в едно чекмедже, сутиените — в друго. Бяха разделени на обикновени и по-специални.
Той се запита как ли тя прави избора си, когато отваря тези чекмеджета. Дали е сутрин или вечер? Дали отива на работа или не? Дали настроението й определя от коя купчина ще избере или обратно?
Претърси чекмеджетата, търсейки скрити на дъното писма, снимки, дреболии за спомен. Нещо, което да му подскаже що за човек е Рени Нютън. Беше ли способна да се свърже с известен престъпник, както подозираше Орън?
При претърсването на скрина откри няколко торбички с ароматизирани сушени листенца, но нищо повече. Същият успех постигна и в дрешника, който бе така грижливо подреден, както и бельото в чекмеджетата. В кутиите за обувки не откри нищо, освен обувки.
Зае се с нощното шкафче. Списание за фитнес бе оставено разтворено на статия какви упражнения могат да се правят срещу схващане и напрежение във врата. Капачката на лосиона за тяло не бе съвсем здраво затегната. Вдигна шишето и го помириса. Не разпознаваше аромата на различните цветя, но името му беше „Магнолия и хортензия“, така че предположи, че течността мирише точно на тях. Каквото и да бе, ухаеше хубаво.
Взе телефона от нощното шкафче и се вслуша в сигнала „свободно“. Не беше накъсаният сигнал, който означаваше, че има записани съобщения на гласовата й поща. Тъй като така и така щеше да бъде тук, бе поискал да сложи подслушвателно устройство, но Орън отхвърли тази идея.
„За това ще ни трябва съдебно разпореждане, а никой съдия няма да подпише, докато не докажем вероятна причина.“
„Можем да научим много, ако следим обажданията й.“
„Незаконно е.“
Уик се разсмя.
„Влизането с взлом също. Все едно — няма да можем да използваме каквото и да намеря там вътре.“
„Да, но е различно.“
Уик не виждаше разликата, но Орън беше категоричен, а в случая той командваше. Затвори телефона и го остави на шкафчето, после отвори чекмеджето. Вътре намери кутия с луксозни пликове и листове за писма, още в целофанената си опаковка. Имаше и откъсната страница от вестник. Извади я от чекмеджето и я разгъна.
Беше страница с некролози. Един от тях бе на Елинор Лой Нютън. Дъщерята Рени бе посочена като единствена роднина. Откри името на града под заглавието на вестника — Далтън, Тексас. Внимателно сгъна страницата и я върна на мястото й.
Докато я прибираше, забеляза малък бял триъгълник, който едва се подаваше изпод кутията с пликовете. Уик вдигна кутията. Под нея имаше малка картичка, на която бе напечатан само един ред:
„Падам си по теб“
Не беше подписана, нито адресирана, нямаше дата и бе невъзможно да се определи дали Рени Нютън я е получила или е смятала да я изпрати и после е размислила. Приличаше на картичка, която се слага в подарък. Дали бе придружавала подарък, получен от лекарката неотдавна, или бе спомен от някое гадже от гимназията, от бивш любовник или някоя случайна авантюра? Очевидно картичката имаше някакво значение за нея, след като бе в чекмеджето на нощното шкафче заедно с некролога на майка й.
Любопитно, но не подсъдно.
Върна картичката на точното място, откъдето я беше взел, и отиде в банята до спалнята. В коша за пране откри една мокра хавлиена кърпа, боксерки и потник. Може би ги използваше вместо пижама? Вероятно. Последната му приятелка също предпочиташе удобството пред сексапила. Всъщност тя и така бе изключително секси.
На перваза над ваната бяха наредени соли и гелове за вана. И не бяха там просто за красота. Очевидно се използваха често. В банята се усещаше женствено ухание на цветя. Напряко на ваната имаше подвижна телена поставка, на която стояха ароматна свещ, гъба, самобръсначка и чифт очила за четене. Жената явно обичаше да се излежава във ваната. Но сама. Ваната не бе достатъчно голяма за двама.
В шкафчето с огледални вратички имаше четка за зъби и чаша, паста за зъби, грижливо изстисквана откъм края — Уик не познаваше човек, който наистина да прави това, и ментов конец за зъби. Имаше различни козметични продукти и нощни кремове, шишенце с аспирин, блистер с таблетки против стомашни киселини. Под мивката бяха рулата тоалетна хартия и кутийка с тампони.
Върна се в спалнята и дълго се взира в неоправеното легло. Бледожълтите чаршафи бяха измачкани и завивката се бе свлякла наполовина. Освен ако не грешеше напълно, Рени Нютън не само се излежаваше сама във ваната, тя също така спеше сама. Поне предната нощ.
— Доста се забави — каза Орън, когато Уик се присъедини към тях в къщата, която им служеше за наблюдателен пост.
— Да, какво прави там толкова време, пробва бикините й ли? — репликата дойде от Тигпен, на когото всички викаха Пигпен[1] заради вида му. Беше грубоват и мърляв и според Уик — непростимо тъп.
— Не, Пигпен, на връщане се отбих за една свирка. Жена ти каза да купиш хляб, като се прибираш.
— Тъпанар! Снимахме те как ни размахваш пръст. Много професионално, Тредгил.
— Принизявам се до нивото на хората, с които работя.
— Ще прибавя тази снимка към галерията си — Тигпен посочи с палец стената, където бе закачил по-интересните снимки на Рени Нютън.
Уик огледа фотосите, с които онзи толкова се гордееше, после сърдито грабна една бутилка с вода и разви капачката. Изпи я цялата наведнъж.
— Е? — попита Орън.
Приятелят му седна и свали маратонките си.
— С една дума?
— Като начало.
— Подредено. Идеално. Маниакално чисто — описа кухнята, дневната и кабинета. За спалнята отбеляза: — Тя не беше толкова подредена. Леглото не бе оправено, но всичко си беше на мястото. Може би тази сутрин е бързала да тръгне за болницата — изброи какво бе открил в чекмеджето на нощното шкафче.
— Картичката в плик ли беше? — попита Тигпен.
— Казах ви, не. Беше обикновена бяла картичка. Малка. С един-единствен напечатан ред.
— Тя наистина е от Далтън — потвърди Орън, когато им разказа за некролога във вестника. — Израснала е там. Баща й бил влиятелен бизнесмен, имал скотовъдна ферма. Един от местните големци. От тези, които имат мнение по всеки въпрос. Тя е била единствено дете.
— И очевидно няма живи роднини — предположи Уик. — Само нейното име присъстваше в некролога на майка й.
„Което обяснява неотворената кутия с пликове и листове за писма — помисли си. — На кого да пише?“
— Намери ли нещо, което да подсказва…
— … връзка с Лозада? — довърши той въпроса на Орън. — Нищо. Не мисля, че има връзка с когото и да било. Нито една снимка, никакви лични телефонни номера. Нашата лекарка изглежда живее доста самотно.
Когато спря, приятелят му го подкани с жест да обясни по-подробно.
— Определено няма никаква следа от мъжко присъствие. Няма мъжки дрехи в дрешника и скрина й. Единствената самобръсначка в банята беше розова. Една четка за зъби. Нямаше хапчета против забременяване, презервативи или диафрагма. Прилича на монахиня.
— Може да е лесбийка — предположи Тигпен.
— А може ти да си кретен — сопна му се Уик.
Орън го изгледа странно, после се обърна към другия детектив:
— Днес можеш да си тръгнеш по-рано, ако искаш.
— Няма да чакам да ме молиш — Тигпен се изправи, придърпа панталона си, който се бе смъкнал доста под корема му, изгледа намусено Уик и измърмори: — На теб пък какъв ти е проблемът?
— Не забравяй хляба.
— Майната ти!
— Тигпен! — изгледа го укорително Орън. — Утре в седем да си на линия.
Детективът хвърли още един раздразнен поглед на Уик, после тръгна по стълбите надолу. И Уик, и Орън мълчаха, докато не чуха входната врата да се затръшва. Тогава Орън попита:
— Какъв ти е проблемът?
— Трябва да си взема душ.
Отговорът не бе свързан с въпроса, но приятелят му се престори, че не забелязва това.
— Знаеш къде е банята.
Както можеше да се очаква, банята бе доста окаяна. Хавлиените кърпи, които бяха донесли, не вършеха никаква работа. Бяха евтини и малки и не попиваха водата. Уик бе донесъл сапуна от мотелската си стая. Нямаше топла вода. Но банята му в Галвестън също не бе нищо особено. Беше свикнал, че не може да разчита на бойлера. Почти не забеляза липсата на удобства.
Празната сграда бе идеално разположена за наблюдението на Рени Нютън, тъй като от втория етаж се виждаха задният двор и страничната алея на къщата й. Тук бил започнал ремонт, но собственикът, който живееше на друго място, се скарал с фирмата изпълнител и сега я съдеше.
Полицията на Форт Уърт бе помолила и двете страни за съгласието им постройката да бъде временно използвана за наблюдение и го беше получила срещу дребно заплащане. Тъй като къщата бе в ремонт, на полицаите и детективите им бе лесно да влизат и излизат, облечени като работници и майстори, без да привличат вниманието на съседите, които бяха свикнали с подобна гледка в квартала си.
Уик се появи от банята и затършува в малката чанта, която бе донесъл със себе си, за да може да се преоблече. Нахлузи дънки и рекламна фланелка от един концерт на „Ийгълс“, на който беше ходил в Остин преди години. Приглади мократа си коса назад с пръсти.
Орън бе заел мястото на Тигпен до прозореца. Критично огледа Уик през рамо:
— Странна униформа за ченге.
— Не съм ченге.
Приятелят му само изсумтя.
— Предполагам, че според правилата нямаме право да пийнем по една бира.
— Тигпен ще ни изпорти. В хладилника има кола.
Уик си взе една и отпи голяма глътка.
— Ти искаш ли?
— Не, благодаря.
Ритна обувките си към чантата и се отпусна на един стол. Отново отпи от кутийката кола. Орън го гледаше внимателно, следеше всяко негово движение. Накрая другият не издържа.
— Какво?
— Какво намери в къщата?
— Казах ти.
— Всичко?
Уик разпери ръце и вдигна рамене.
— Защо да премълчавам нещо?
— Заради себе си.
— Моля?
— За бяла жена докторката е доста хубава.
Бившият му партньор се засмя:
— Добре, и?
Орън го изгледа многозначително.
— Наистина ли мислиш… това? — Уик отхвърли предположението му, поклати глава и извърна поглед. Когато отново срещна очите му, каза: — Виж какво, ако тя има вземане-даване с Лозада, за мен няма да има значение даже да е Хубавата Елена. Точка по въпроса. Искам да пипнем онова копеле, Орън. Знаеш това много добре. Ще направя всичко, което мога, всичко необходимо да го пипнем.
Макар и далеч неубеден, Орън каза тихо:
— Което може да е втората причина да премълчаваш някаква информация.
— Не те разбирам.
— Не превръщай това в лично отмъщение, Уик.
— Я ми припомни кой кого дойде да моли за помощ по този случай.
Орън също повиши леко глас:
— Помолих те да се включиш, защото имам нужда от опитен човек. Някой с твоите инстинкти. И защото мисля, че заслужаваш това след случилото се между теб и Лозада.
— Има ли още нещо?
Приятелят му не се смути от навъсеното му лице.
— Не ме карай да съжалявам, че те повиках — хвърли му строг предупредителен поглед.
Уик не издържа и пръв отмести очи.
Орън винаги играеше по правилата. Според бившия му партньор обаче правилата пречеха и той рядко им се подчиняваше. Това бе причината за обичайните им сблъсъци. Но бе също и фактът, поради който всеки от тях се възхищаваше на другия. Макар че Орън често упрекваше Уик за безразсъдството и небрежното му отношение към правилата, той изпитваше възторг от дързостта му. Уик се бунтуваше срещу правилата, но уважаваше Орън за това, че ги спазва.
Детективът се върна към наблюдението на къщата на Рени Нютън. След кратко мълчание приятелят му каза:
— Едно нещо ми направи впечатление. В дрешника й. Има много дънки. Не някакви дизайнерски измишльотини. Обикновени, носени дънки, също като моите — той поглади с длан плата, който бе доста избелял и изтънял от времето и хилядите пранета. — Има и три чифта каубойски ботуши. Не очаквах това.
— Тя язди.
— Коне?
— Пише го в материалите за нея. В местния вестник имат доста дебела папка с информация. Поисках да ми направят копие. Писали са за доктор Нютън безброй пъти. Благотворителни събития. Обществена ангажираност. Лекари без граници.
— Какво е това?
На масата лежеше кафява папка. Орън я взе и я пусна в скута му.
— Сам я прочети. Грейс задържа вечерята заради мен — той стана, протегна се, взе рулото архитектурни чертежи, на които се подпираше до този момент, и се отправи към стълбата. — Вчера не догледахме видеозаписа. Тук е ако искаш да го видиш, но не се разсейвай и постоянно дръж под око къщата.
— Ще го догледам. Може да ми хрумне нещо.
Орън кимна.
— Пейджърът е у мен. Обади се, ако стане нещо необичайно.
— Например, ако се появи Лозада ли?
— Да, нещо подобно. Мога да дойда за десет минути. Ще се видим сутринта.
— Тук има ли нещо за ядене?
— Сандвичи в хладилника.
Стълбите заскърцаха под тежестта му. След като той излезе, къщата стихна напълно. В празните стаи миришеше на стърготини, останали от недовършения ремонт. Повечето хора не биха харесали да прекарат нощта тук, но на Уик не му правеше впечатление. Всъщност той сам бе предложил да поеме нощното наблюдение. Орън трябваше да бъде при семейството си. Тигпен — също. Макар че според Уик госпожа Тигпен навярно предпочита съпругът и да отсъства възможно най-често.
Уик взе бинокъла и огледа къщата на Рени Нютън. Тя още не се бе прибрала.
Възползва се от тази възможност да провери какво има в малкия хладилник и откри два увити в целофан сандвича. Единият с риба тон, другият — с пуешко месо и кашкавал. Предпочете този с пуешкото и го отнесе до масата край прозореца. Пъхна касетата във видеото, после се настани да гледа записа, докато яде сандвича си.
Записът започна от мястото, където приятелят му го беше спрял предната вечер. От екрана Орън каза:
— Доктор Нютън, били ли сте наскоро съдебен заседател на процеса, на които бе оправдан известният убиец Лозада?
Адвокатът й се наведе напред:
— Какво общо има това, детектив Уесли?
— Ще стигна до връзката.
— Моля ви да го направите по-бързо. Пациентите на доктор Нютън я чакат.
— Може да се наложи друг лекар да поеме пациентите й.
— Това заплаха, че ще бъда задържана, ли е? — попита Рени Нютън.
Орън избегна директния отговор и каза:
— Колкото по-бързо отговорите на въпроса ми, толкова по-бързо можете да си тръгнете, доктор Нютън.
Тя въздъхна, сякаш разпитът я отегчаваше неимоверно.
— Да, бях един от съдебните заседатели, които оправдаха господин Лозада. Явно това ви е известно, иначе нямаше да повдигате въпроса.
— Точно така, зная го. Всъщност интервюирах останалите единадесет съдебни заседатели.
— Защо?
— От любопитство.
— За какво?
— Направи ми впечатление, че убийството на доктор Хауъл прилича на изпълнено от наемен убиец. Жертвата не е ограбена. Не открихме никакви други мотиви за убийството. Факт е, че единственият известен противник на доктор Хауъл сте били вие.
Напълно изненадана от чутото, тя възкликна:
— Двамата с Лий не бяхме противници! Бяхме колеги. Приятелски настроени.
— Които постоянно са се карали.
— Имахме някои различия, да. Но това съвсем не е…
— Вие сте приятелски настроена негова колежка, която неотдавна е позволила един наемен убиец да излезе на свобода.
— Престъплението на господин Лозада не бе доказано — обади се адвокатът с типичен професионален маниер. — И това няма нищо общо с настоящия случай по какъвто и да било начин. Доктор Нютън, настоявам да не казвате нищо повече.
Уик превъртя записа на последвалия спор, в който Орън очевидно убеждаваше адвоката, че е в интерес на клиентката му да отговори на въпросите. Полицията държала на сътрудничество с разследването и така нататък. Уик знаеше лекцията. И той я бе изнасял хиляди пъти.
Пусна отново записа и чу Орън да казва:
— Всички други съдебни заседатели заявиха, че вие сте били за оправдаването на Лозада още от самото начало.
— Това не е вярно — изрече тя видимо спокойно. — Аз не бях за оправдаването. В никакъв случай. Предполагам, че господин Лозада навярно е бил виновен. Но прокурорът не ме убеди категорично в това. По тази причина и поради съвета, който получихме от съдията, не можех с чиста съвест да гласувам за осъждането му.
— Значи заради съвестта си сте убедили останалите единайсет съдебни заседатели да гласуват за оправдателна присъда.
Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно.
— Като председател на съдебните заседатели, мое задължение беше да взема предвид всяка страна на разглеждания случай. Беше отвратително престъпление, да, но аз насърчих другите съдебни заседатели да не позволят на емоциите си да надделеят над клетвата да спазват закона; дори и той да е несъвършен. След два дни обсъждане и размисъл всеки съдебен заседател гласува според собствената си съвест.
— Мисля, че това е достатъчно подробен отговор на въпросите ви — изправи се адвокатът. — Освен ако не искате да си побъбрите по друга, напълно отвлечена тема, детектив Уесли.
Служителят на реда се съгласи, че на този етап няма други въпроси, и изключи камерата, с което записът свърши.
Докато касетата се пренавиваше, Уик си спомни последното, което си бяха казали с Орън за случая предната вечер:
— Лозада сякаш е установил нещо като връзка с нея по време на процеса — вметна приятелят му.
— Връзка?
— Много хора са го забелязали. Попитах съдебния пристав дали Лозада е гледал по-продължително някой от съдебните заседатели и той ми отговори: „Председателката ли имате предвид?“. Това бяха първите му думи, а аз изобщо не бях споменал доктор Нютън. Приставът каза, че нашият човек я гледал втренчено през цялото време. Достатъчно, за да забележат останалите.
— Това не значи, че тя също го е гледала — Орън само сви многозначително рамене. — Не се изненадвам, че Лозада е забелязал привлекателната жена и я е гледал продължително — каза Уик. — Той си пада по психологическото въздействие.
— А освен това прилича на филмова звезда.
— От „Кръстникът“ например.
— Някои жени си падат по такива опасни личности.
— От собствения си опит ли съдиш, Орън? Обещавам да не кажа на Грейс. Хайде, подробности! Искам подробности. Най-пикантните — успя да раздразни приятеля си още повече, като му намигна похотливо.
— Стига!
Точно тогава Грейс влезе в стаята. Тя попита Уик на какво се смее и когато той отказа да й каже, му напомни, че момичетата не искат да заспят, преди да чуят обещаната приказка. Той им измисли една история за красивата рок звезда и очарователния й смел бодигард, чието физическо описание доста напомняше за него самия. Двамата с Орън не говориха повече и той си тръгна.
След като извади касетата от видеото, Уик реши да изяде и другия сандвич. Имаше вкус на риба и бе доста престоял, но го довърши до троха, като знаеше, че няма да хапне нищо повече до сутринта. Точно бършеше ръцете си, когато видя един джип да завива по алеята на Рени Нютън.
Грабна бинокъла, но едва успя да я зърне, преди колата да се пъхне в гаража. След по-малко от минута лампата в кухнята светна. Първото, което Рени Нютън направи, бе да смъкне дръжката на доста голямата чанта от рамото си и да я остави на масата. После свали сакото и разпаса ризата от панталона си. Отиде до хладилника, извади бутилка вода, отвори я и отпи. После зави капачката и постоя до мивката с наведена глава. Уик нагласи фокуса на бинокъла. През прозореца над мивката тя изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да я докосне. Един кичур коса се спускаше край бузата й и падаше върху гърдите. Тя прокара студената бутилка с вода напред-назад по челото си. Изражението й, жестовете, позата издаваха, че е абсолютно изтощена.
„Естествено е да е уморена — помисли си. — След такъв дълъг ден“. Той го знаеше. Беше тук от сутринта, когато бе започнал денят й.