Сандра Браун
Увлечението (33)

Тридесет и втора глава

— Това е той. Познаваш ли го?

Уик погледна в залата за разпити.

— Никога не съм го виждал.

— И аз не бях — каза Орън. — Не и докато не дойде тук предната вечер, готов да ни съобщи уличаващи факти за Рики Рой Лозада.

— И аз знам уличаващи факти за Рики Рой Лозада. И леля ми Бетси знае уличаващи факти за Рики Рой Лозада. Що се отнася до него, уличаващите факти са известни от дълго време. Проблемът е, че са безполезни.

— Успокой се — каза Орън. — Знам, че си разстроен заради конете на доктор Нютън.

— Дяволски си прав.

— Никой не можеше да предвиди, че той ще направи точно това.

— Защо никой не е охранявал къщата й?

— Не е в града, не е дори в окръга.

— Не ми пробутвай тия глупости за правилата. Нищо не ти попречи да нацвъкаш ченгетата от Галвестън пред къщата ми там.

Орън прокара ръка по измореното си лице.

— Добре, може би допуснахме недоглеждане. Как се справя доктор Нютън?

— Настоя да се върне на работа днес. Каза, че това ще я разсее. Пристигнахме от ранчото рано сутринта. Оставих я в болницата, преди да дойда тук.

— Хмм.

Уик го изгледа рязко.

— Какво?

— Нищо.

— Добре тогава, хайде да чуем какво има да ни казва тоя хахо.

Той посегна към дръжката на вратата, но Орън хвана ръката му.

— Чакай. Недей да нахлуваш там така разгорещен.

— Спокоен съм.

— Ти си всичко друго, но не и спокоен, Уик.

Всички от криминалната полиция на Форт Уърт знаеха, че Уик Тредгил е сред тях тази сутрин. Всички, поне всички детективи от отдел „Убийства“, знаеха, че планът на Орън Уесли да подмами Лозада в Галвестън се бе провалил. Докато Тредгил и лекарката се бяха прегръщали на плажа, Лозада бе нанесъл удара си и бе убил расовите коне в нейното ранчо. Затова Уесли бе сконфузен, а на Тредгил му излизаше пара от ушите.

Уик усещаше вниманието, което бе привлякъл. Нямаше да се набива на очи повече даже и да беше дошъл с яркочервена риза. Оказа се, че не му бе лесно да влезе в сградата на полицията. Чувстваше се едновременно като у дома си и ужасно изнервен.

След напускането му не бе имало голямо текучество сред персонала, така че познаваше повечето детективи. Някои го заговориха, дори се ръкуваха с него, сякаш искрено се радваха да го видят. Други го поглеждаха крадешком и смотолевяха поздравите си. Разбираше ги. И в полицията отношенията бяха като във всяка друга държавна служба. Всеки пазеше гърба си. Приятелски поздрав към полицай в продължителна отпуска можеше да се изтълкува погрешно от тези, които определяха повишенията.

Всеки, който бе загрижен за издигането си в кариерата, нямаше да поеме риска да се заприказва с персона нон грата като Уик Тредгил.

Сякаш в потвърждение на параноята и нервността му, когато двамата с Орън повишиха глас, изведнъж всички на третия етаж спряха работата си и с интерес загледаха как ще се развие сцената между бившите партньори.

Уик отблъсна ръката на приятеля си.

— Казах ти, спокоен съм.

— Просто не искам…

— Ще го правим ли или не?

Орън погледна през рамо към публиката, после отвори вратата на стаята за разпити и покани Уик да влезе.

Уини Сойър седеше до далечния край на малката маса. Краката му трепереха, кокалестите му колене подскачаха нагоре-надолу като синхронизирани игли на шевна машина. Зъбите му тракаха върху ноктите на пръстите му.

Когато видя Уик, той пребледня, което бе забележително, тъй като тенът му и без това бе мъртвешки.

— Той какво прави тук?

— Познаваш ли господин Тредгил?

Очите на мъжа се стрелнаха от Уик към Орън и после обратно.

— Виждал съм го на снимки във вестника.

— Добре. Значи няма нужда от официално представяне — Орън седна редом с човечето.

Уик си издърпа стол от отсрещната страна на масата, завъртя го с облегалката напред и го възседна. Изгледа враждебно дребния мъж.

— Значи ти си гнусният дребосък, който е правил проучванията на Лозада?

Дребният мъж сякаш се сви и стана още по-малък. Погледна Орън.

— Той защо е тук?

— Тук е, защото го поканих.

— Защо?

— За да чуе какво ще ни разкажеш.

Уини преглътна тежко. Намести се на стола си.

— Аз… аз си мислех за това. Не е много умно да съм тук и да говоря с вас без адвокат.

— Като се замисля, прав си — кимна Орън. — Може би най-добре да отидеш да си наемеш някой адвокат. Когато си готов, ни се обади — престори се, че става.

— Чакай, чакай! — Уини отново погледна нервно ту единия, ту другия. — Ако си наема адвокат, сделката остава ли в сила?

Уик буквално скочи от стола си.

— Сделка? — той изгледа Орън. — Сключил си сделка с този мухльо?!

— Помни, Уик, тук си само защото обеща да не се месиш.

— А ти обеща, че този задник е нашия билет за това да пипнем Лозада.

— Мисля, че е. Но не и без…

— Сделка! — изръмжа Уик, кипнал. — Какво му предложи?

— Имунитет от съдебно преследване.

Уик изпсува тихо.

— Глупости. Пълни глупости.

— Тогава каква е твоята идея?

Уик презрително изгледа Уини.

— Не е достатъчно дребен да го изхвърлим. Защо не го поръсим с галета и да го изпържим във фритюрника?

Пот изби по лицето на дребосъка. Той погледна умоляващо Орън.

— Той е луд! Всички така разправят. И Лозада го каза. Каза, че тоя превъртял, когато брат му умрял.

С едно рязко движение Уик буквално прескочи разстоянието до другия край на масата. Стисна Уини за кльощавия врат и го вдигна от стола, после го бутна назад, притисна го към стената и го задържа така. Дребният човечец изпищя като мишка, хваната в капан.

— Брат ми не е умрял.

— Уик, да не си се побъркал? Пусни го!

— Той беше убит, дребен изрод!

— Уик, предупреждавам те!

— Уби го твоето приятелче Лозада.

Лицето на Уини стана мораво. Краката му подритваха безпомощно на няколко сантиметра от пода. Погледна ужасен към Орън. Детективът вече дърпаше ръката на Уик, за да го накара да пусне врата на дребосъка.

— Уик, ще го убиеш. Пусни го — процеди през зъби той. Буквално се опитваше да откопчи пръстите му един по един от врата на Уини. Когато не успя и очите на жертвата започнаха да се изцъклят, Орън заби лакът под ребрата му и му изкара въздуха.

Бившето ченге веднага пусна Уини, който се строполи на пода. Като псуваше неспирно с ръка върху раната, Уик се преви на две. Орън също дишаше тежко.

— Извинявай, че те ударих, но дяволите да го вземат, няма ли най-после да се научиш?!

Уини остана свит на пода, скимтеше, но сега и двамата не му обръщаха внимание.

Уик се изправи, като едва си пое дъх от усилието.

— Ако направиш това още веднъж…

— Млъкни и слушай, Уик. Поне веднъж — Орън си пое дъх няколко пъти, за да се овладее. — Все още не си се научил да контролираш гнева си.

Уик се изсмя:

— Не съм се научил да контролирам гнева си? Къде го чу това, по телевизията ли?

Орън го надвика:

— Нима гневът не те заслепява за факта, че допускаш същата грешка като преди? Ако искаш Лозада отново да избегне правосъдието, продължавай по същия начин.

Тигпен отвори вратата и предпазливо надникна вътре.

— Всичко наред ли е тук?

— Не ти влиза в шибаната работа! — изрева Уик.

Орън му каза, че всичко е наред.

— Какво му става? — детективът погледна Уини, който още лежеше на пода, скимтеше и триеше носа си в ръкава.

— Добре е.

Тигпен сви недоумяващо рамене, после се дръпна и затвори вратата зад себе си.

Уик продължи, сякаш не бяха ги прекъсвали.

— Избухлив съм. Признавам го. Но ти отказваш да си признаеш, че когато става въпрос за Лозада, направо ти се разтреперват топките, Орън.

— Като говорим за топки, твоите сигурно вече са подути и сини.

Очите на Уик блеснаха сърдито. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Какво намекваш?

— Нищо.

— Не. А, не! Няма да си играем на инсинуации. Защо не си кажеш направо какво те тормози?

— Добре. Спиш със заподозряна. Не е ли така?

— Ако говориш за Рени Нютън, да. Спя. И то с голямо удоволствие. Но тя не е заподозряна.

— Не сме я елиминирали като заподозряна за убийството на доктор Хауъл. Да не би да си го забравил?

— Лозада е бил.

— Но може би тя го е наела.

— Не е.

— Тя спомена ли ти за картичката, която пазеше в нощното си шкафче?

— Онази картичка? Нали аз я намерих, не помниш ли?

— Да, да. Която е дошла заедно с розите от Лозада.

Уик разпери ръце широко и сви рамене.

— И какво намекваш?

— Просто съм любопитен. Когато е открила, че Лозада й е изпратил розите, защо не е скъсала картичката? Защо не я е унищожила, както розите? Не я е изхвърлила.

— Запазила я е като доказателство.

— Или за спомен. Знаеш ли, след като аз отхвърлих картичката като доказателство, тя си я прибра. Доколкото знам, още я пази.

Уик обмисли това може би за секунда, после поклати глава решително.

— Тя презира Лозада. Тръпки я побиват от него.

— Да, така твърди тя. Кажи ми, Уик, кога започна да й вярваш — преди или след като я изчука?

Уик пристъпи една крачка към Орън.

— Предупредих те веднъж, Орън. Сега ти казвам за последен път: ако искаш да продължиш да се наричаш мой приятел, ако някога си наричал брат ми свой приятел, няма да правиш повече такива коментари за Рени. Никога.

Орън не отстъпи.

— Странно, че споменаваш Джо, защото ако той беше тук, щеше да ти каже същото. Щеше да бъде първият, който да ти каже, че прекрачваш линията. Не можеш да бъдеш едновременно ченге и любовник на заподозряна.

— Тя не е заподозряна — натърти Уик. — Тя е жертва.

— Сигурен ли си? Изглежда, си забравил, че тя е застреляла човек.

— Не е.

— Какво! — възкликна Орън.

— Не е застреляла Реймънд Колиър. Баща й го е убил. Тя е поела вината.

— Защо?

— Защото Ти Дан й е казал.

Орън се засмя иронично.

— И ти повярва на това? — пак се изсмя. — Разказа ти тази сълзлива история, която никой не може да потвърди, и ти й повярва?

— Точно така.

— Аха. И докато ти го разказваше, духаше ли ти?

Уик се хвърли върху него и двамата се стовариха на пода. Уини изпищя. Уик заби няколко силни юмрука, но още не бе възвърнал силите си напълно, а и Орън по принцип бе по-тежък и по-силен от двамата. Той отвърна на ударите с мъст и без да се съобразява с раната на приятеля си.

Когато бившият му партньор притихна, Орън се надигна на колене и извади револвера от кобура на рамото си. Насочи го към него. Сълзи от болка замъгляваха очите на Уик, но той видя дулото на револвера достатъчно ясно.

Дочули врявата, неколцина цивилни полицаи дотичаха в стаята.

— Дръпнете се назад! — извика им Орън. — Всичко е под контрол.

— Какво се случи?

— Просто малко неразбирателство. Няма да се обсъжда извън тези стени, ясно? — когато никой не продума, той изкрещя: — Ясно?

Те измърмориха съгласието си. Орън направи знак с пистолета.

— Ставай, Уик.

— Не мога да повярвам на това. Извади оръжие срещу мен.

— Хайде, ставай! Няма да е зле да те пъхнем в ареста за малко. Да се успокоиш — Орън погледна към вратата. — Тигпен, имаш ли белезници подръка?

— Не си го и помисляй — изрева Уик. Скочи на крака и заби глава в корема на приятеля си.

Чу как останалите се втурнаха зад гърба му да помогнат на Орън. С удара си бе успял да го запрати към стената. Притисна ръка към гърлото му, а с другата се опита да изтръгне пистолета от ръката на Орън.

— Вземи си назад думите за Рени.

Орън се бореше с всички сили.

Другите полицаи се опитваха да издърпат Уик, но адреналинът вече работеше в негова полза.

— Вземи си думите назад! — викът му отекна между стените на малката стая.

Но по-оглушителен от него бе изстрелът.