Сандра Браун
Увлечението (30)

Двадесет и девета глава

Бяха толкова прозрачни и смешни!

Наистина ли тези тъпанари под прикритие мислеха, че той няма да ги забележи? Нямаше да бъде по-зле, ако бяха облекли светещи жилетки. Набитата кучка и рошавият й приятел, които обикаляха с металотърсач по пясъка. Моля ви! И дебелакът, който ловеше риба на кея. Шапката му беше прекалено нова, а движенията — твърде тромави. А тримата мъже и момичето, които си печаха шишчета на огън, се стараеха твърде много да изглежда, че се забавляват. Другите бяха също толкова очебийни.

Лозада ги забеляза всичките от пътническата седалка на микробуса на агентката по недвижими имоти. Тя бе към петдесетте, дружелюбна и желаеща да му угоди. Беше видял билборда, който я рекламираше като най-успешния брокер на имоти на остров Галвестън. После й се обади по телефона от колата си.

Благодарение на проучването на Уини Сойър вече знаеше къде се намира къщата на Уик. Спомена този район пред агентката и каза, че се интересува от закупуването на парцел там, за да построи къща край брега за съпругата и четирите си деца. Пожела да се срещнат привечер. Отиде при нея в офиса и тя го разведе из района с един от микробусите на фирмата. Логото, изрисувано отстрани, бе позната гледка — беше разлепено из целия остров. Полицаите нямаше да обърнат никакво внимание на микробуса.

Сега тя бъбреше за отличните възможности за инвестиране в имоти край брега, а Лозада оглеждаше ченгетата по плажа.

Прецени ги като незначителни аматьори и се съсредоточи върху Рени и Уик. Крачеха по брега. Колко сладко. Колко романтично. Представление, което да го накара да се появи, за да го закопчеят с някакво измислено обвинение.

Но това, което в действителност го тормозеше, бе, че тази наскоро разцъфтяла любов не бе просто некадърна полицейска операция, както си мислеше първоначално. Беше истинска и като такава бе жестока обида за него.

Кръвното му налягане се качи, когато видя как Уик я прегръща. Дори от такова разстояние можеше да разбере, че целувката не бе престорена. Което само потвърждаваше, че Рени е курва.

Беше курва още от младостта си. Беше разтваряла крака за всеки в онзи нещастен малък град, където бе израснала, и сега ги разтваряше за Уик Тредгил само дни след като Лозада й бе демонстрирал чувствата си. Сега той горчиво съжаляваше за това. Защо не бе осъзнал по-рано, че е курва, че не заслужава нито него, нито вниманието му?

Беше го измамила. По време на процеса бе забелязала интереса му и си играеше игрички с него. Използваше хладното си, високомерно поведение, за да го дразни и да го накара да я желае.

Е, вече не я желаеше. Беше доказала, че е недостойна.

О, все още искаше да я чука. И когато го направеше, щеше да й причини болка. Когато свършеше с нея, тя щеше да е разбрала, че никой не си играе с Лозада безнаказано. Може би щеше да принуди Тредгил да ги гледа. О, да! Тредгил щеше да си плати скъпо, че бе взел нещо, което Лозада бе обявил за свое.

— Господин Смит?

— Да?

— Попитах дали вече сте уредили финансирането.

Почти беше забравил за присъствието на агентката. Обърна се към нея и едва се сдържа да не я стисне за гушата. Бързо и безболезнено щеше да бъде мъртва и той щеше да е изпуснал малко пара. Но той никога не позволяваше на спонтанните желания да надвият над здравия разум. Бе достатъчно дисциплиниран.

Върна се към ролята на любезния господин Смит и отговори:

— О, финансирането няма да бъде проблем.

— Отлично — тя премина към следващата фаза от програмата си.

Трябваше да прекрати тази среща скоро. От микробуса бе видял всичко, което трябваше да види. Здрачът бе преминал в пълен мрак, любимото му време. Очакваше с нетърпение натоварената нощ, която му предстоеше.

 

 

— Как е пържолата ти?

— Идеално.

— Радвам се, че ти харесва — Уик подпря ръце на ръба на масата и завъртя чашата с вино между дланите си. — Мерлото беше добър избор.

— Да, наистина.

— Не мога да кажа същото за чашата — колекцията му от разнородна стъклария не включваше чаши за вино, така че пиеха от чаши за сок.

— Не е проблем.

Той завъртя рубинената течност в чашата.

— Знаеш ли какво мисля?

— Какво?

— Ако това беше среща на непознати, щеше да е пълен провал.

Тя се усмихна тъжно.

— Трудно е да водиш неангажиращ разговор, когато те наблюдават. Чувствам се като златна рибка.

Бяха седнали на верандата, докато пържолите се печаха на скарата, а картофите — в жарта. Пиеха вино, почти не говореха, слушаха плисъка на вълните.

Люлеещият се стол скърцаше всеки път, когато босият крак на Рени се отблъскваше леко от пода. С тези шорти краката й изглеждаха безкрайно дълги. Имаше малки точици сол там, където пръските вода бяха изсъхнали. Вниманието на Уик често се отклоняваше към тях.

Едно малко кученце се появи на верандата, очевидно привлечено от аромата на печено месо. Рени се наведе към него, почеса го зад ушите и се засмя като дете, когато то опита да оближе лицето й. Поигра си с него, докато собственикът му не му изсвири рязко. То се оттегли послушно, но спря и погледна Рени тъжно, сякаш не искаше да я оставя, после изчезна в мрака, където го чакаше стопанинът му.

На всеки пет минути полицаите, които ги наблюдаваха, се обаждаха на Питърсън, един по един. Уик ги чуваше в слушалката си. Ако Лозада бе някъде на острова, засега оставаше невидим. Не беше се регистрирал в никой хотел, мотел, частна квартира. Това не изненадваше Уик.

Питърсън му нареждаше какви сигнали да подаде.

— Ако сте добре, почеши се по носа. Бръкни с дясната ръка в джоба си. Протегни се. Такива неща.

Но се стигна до момент, когато успяваше да изключи гласовете в ухото си. Ако изникнеше нещо, щеше да реагира своевременно, но за момента се интересуваше от пържолите и през останалото време гледаше Рени.

Когато месото се изпече, внесоха храната вътре. Докато ядяха, за миг босият й крак докосна неговия под масата. Тя не се извини за случайното докосване, което бе напредък за нея. Но не показа и че го е забелязала. Престори се, че не се е случило.

Рени беше открила някаква жълта свещ в едно от чекмеджетата и я беше закрепила върху малка чинийка по средата на масата за по-романтична атмосфера и за да се скрие грозния вид на кухнята. Но единственото нещо, което светлината на свещта подчертаваше, бе собствената й красота.

Когато косата й бе пусната, както сега, тя имаше навик да прокарва пръсти през нея. Дори не си даваше сметка, че го прави, но той го забелязваше, защото му харесваше да гледа как кичурите се процеждат през пръстите й и падат отново на раменете.

„Течна лунна светлина“ — помисли си той и се зачуди откога е станал поет.

Лунната светлина подчертаваше триъгълната сянка в основата на шията й и падината между гърдите й. През цялата вечер той се опитваше да не обръща внимание на формата, която те придаваха на тесния плетен потник, но някои неща бяха извън границите на човешката воля и за него това бе едно от тях.

Храната бе достатъчно и вкусна. Стомахът му бе пълен, но друг глад го мъчеше. Защо не се сети, че не трябва да я целува отново? Беше излишно. Престараване. Малката им разходка по залез щеше да бъде достатъчно романтична и без целувката. Единственият резултат от нея бе, че сега я желаеше до болка и това почти го убиваше.

Тя допи виното си и го погледна.

— Взираш се в мен.

— Опитвам се да използвам възможността.

— Възможността?

— Да те гледам. Защото когато всичко това свърши, както и да свърши, ти ще се върнеш към живота си и аз няма да бъда част от него. Нали, Рени? — тя бавно поклати глава. — Затова се взирам.

Тя избута стола си назад и вдигна чиниите, но когато мина край него към мивката, той се протегна и хвана ръката й.

— Отпусни се, Рени. Може да имаш късмет. Лозада може да ме убие.

Тя издърпа рязко ръката си, отнесе чиниите до мивката и почти ги хвърли вътре.

— Това, което каза, беше ужасно.

— Ще те е грижа ли?

— Разбира се, че ще ме е грижа!

— А, да, ясно. Ти си от тези, дето спасяват живота на хората, нали. Което ми се струва странно… след като ухажваш смъртта.

Тя се засмя кратко.

— Ухажвам смъртта?

— Постоянно. Ти си безразсъдна. Поемаш излишни рискове.

— Какви, за бога, ги приказваш?

— Нямаш алармена система в нито една от двете си къщи. Крайно глупаво за жена, която живее сама. Яздиш без седло, прескачаш огради. Което е опасно, колкото и опитна ездачка да си. Ходиш по разни места по света, където смъртта вършее всеки ден с голямата си коса. Ти флиртуваш с нея, Рени.

— Пил си твърде много вино.

Той се изправи и застана до нея край мивката.

— Ти не живееш живота си, Рени, ти го предизвикваш.

— Или си пиян, или си луд.

— Не, прав съм. Затворена в себе си — това си ти, Рени. Нямаш приятели или довереници. Не водиш социален живот. Нищо, освен онези проклети невидими стени, които издигаш всеки път, щом някой те приближи прекалено. Дори пациентите си държиш на разстояние. Не е ли това причината да избереш хирургията пред някоя друга област на медицината? Защото пациентите ти са в безсъзнание? Лекуваш ги, помагаш им, но без емоционална ангажираност от твоя страна.

Питърсън се обади в слушалката:

— Ей, Тредгил, всичко наред ли е при вас?

— Той е известен неудачник — каза Тигпен.

— Ще ми се да чуя какво й казва — добави полицайката. — Не ми харесва позата му.

Уик не им обърна внимание.

— Заливаш с обич конете си. Готова си да се разтопиш по някое кученце. Скърбиш, че е трябвало да убиеш едно диво животно. Но при всеки физически контакт с друго човешко същество ти напълно го пренебрегваш или хукваш да бягаш.

— Това не е вярно.

— О, така ли?

— Не е.

— Докажи го!

Той се наведе над масата и духна свещта, което потопи кухнята в пълен мрак. Издърпа слушалката, обви ръка около кръста й и я придърпа към себе си.

— Уик, недей!

— Докажи ми, че греша!

Устните му се доближиха до нейните, давайки й възможност отново да възрази. Но тя не го направи и той я целуна. Овладя гнева си и нежно раздели устните й, после потърси езика й. Когато се докоснаха, задълбочи целувката. Намести се между бедрата й.

Тя дръпна главата си и я завъртя настрани.

— Уик…

Той описа пътека от целувки по шията й, като леко хапеше кожата със зъби.

Тя постави ръце на раменете му и заби пръсти в тях.

— Моля те.

— Мога да кажа същото, Рени.

Наведе глава и целуна падината между гърдите й.

— Не! — тя го избута решително.

Уик отпусна ръце от двете си страни. Отдръпна се от нея. Неравното им дишане отекна в мрака. Чу как Питърсън го ругае в слушалката, която висеше на гърдите му.

Опита да не се поддаде на гнева си, но възбудата го подхранваше и нямаше как да я превъзмогне. С отчетливо недоволство каза:

— Не мога да разбера.

— Какво не можеш да разбереш?

— Защо продължаваш да казваш „не“.

— Имам право да кажа „не“.

Той изръмжа недоволно.

— Толкова е хубаво, Рени. Какво не ти харесва?

— Харесва ми.

Помисли, че не е чул правилно, пресегна се към ключа на стената и светна лампата.

— Какво?

Тя примигна от неочакваната светлина, после срещна озадачения му поглед. Каза дрезгаво:

— Никога не съм казала, че не ми харесва.

Той я погледна с толкова пълно недоумение, че дори не го впечатли звънът на мобилния телефон, докато Рени не попита:

— Не е ли твоят?

Той опипа телефона, закачен на колана му, и поклати глава.

— Трябва да е твоят.

Тя отиде за телефона си. Уик намести слушалката в ухото си и улови края на една цветиста ругатня. Включи микрофона.

— Спокойно, Питърсън. Добре сме.

— Какво става, Тредгил?

— Нищо. Малък проблем с електричеството, когато опитахме да светнем лампите. Изгорял бушон, нищо особено.

— Всичко наред ли е?

— Да, сега ще мия чиниите, а Рени говори по…

Той млъкна, защото се обърна и разгада изражението на лицето й.

— Чакайте. Някой й се обади на мобилния телефон.

Тя държеше малкия телефон с двете си ръце. Слуша още около петнайсет секунди, после бавно го дръпна от ухото си и прекъсна.

— Лозада ли беше? — попита Уик. Тя кимна. — Кучи син, какво каза?

— Той е тук.

— Каза ти го?

Тя вдигна ръка към гърлото си, сякаш подсъзнателно искаше да се защити.

— Не се наложи. Стана ясно, че ни е видял.

— Чувате ли това? — попита Уик в микрофона. След като получи потвърждението им, направи знак на Рени да продължи.

— Каза, че трябва да обличам черно по-често. Че този цвят ми отивал. Попита ме дали можеш поне една пържола да изпечеш както трябва.

— Толкова е близо?

— Очевидно.

— Какво друго?

Тя го погледна многозначително, умоляващо. Той бавно вдигна ръка и изключи микрофона. Щеше да отнесе як скандал заради това по-късно, но сега се тревожеше повече за нея, отколкото за гнева на местната полиция, който щеше да се изсипе на главата му.

— Вдигат адски шум в ухото ми, но не те чуват. Продължавай. Кажи ми какво ти каза.

— Каза… вулгарни неща. За теб и мен. За нас. Заедно.

— Като тези, които каза, когато се обади предния път ли?

— По-лоши. Каза, че преди аз… преди аз… — тя скръсти ръце пред корема си. — Ще перифразирам… Каза, преди да се влюбя до уши в теб, да те попитам как си прецакал разследването за убийството на брат ти.

 

 

— Беше прекалено смутена, за да ми го повтори дума по дума. Предполагам, че е било нещо ужасно грубо.

Орън беше толкова изморен, че очите го боляха. Разтри ги, докато слушаше разказа на Уик за най-скорошния контакт на Лозада с тях.

— Повдигна въпроса за разследването на убийството на Джо и как аз съм го прецакал, както по-рано днес, когато излъга, че двамата с Рени са били любовници, и се опитваше да предизвика кавга помежду ни.

— Подейства ли?

— Не в този смисъл, но и двамата сме малко изнервени. Тя е под душа в момента. За втори път, откакто пристигнахме. Определено е чиста, в това няма съмнение.

— Повече ме интересува местоположението на Лозада, отколкото хигиената на доктор Нютън. И никой от нашите хора не го е забелязал?

— Нито един.

— Как може да се доближи толкова, че да види, че си печете пържоли, а те да не го видят? Сигурно е с бинокъл.

— Или пък се е заровил в пясъка на три метра от входната врата. С Лозада човек може да очаква всичко. Няма да го пипнем, като следваме процедурите. Питърсън изглежда достатъчно компетентен, но…

— Ти не им съдействаш.

— Казал е, че не им съдействам?

— Ще се обиждаш ли сега?

— Не ми харесва да ми опяват, сякаш съм дете.

— Тогава престани да се държиш като дете. Каза, че почти не включваш микрофона и държиш слушалката в ухото си горе-долу през половината време.

— Държа я поне половината време.

— До шеги ли ти е? Тези хора там са заложили живота си за теб — сряза го Орън сърдито. — Не забравяй, че щом Лозада е толкова близо до теб, вероятно ги е забелязал.

Орън го чу как въздиша тежко.

— Знам, сетих се за това. Не се шегувам. Наистина. Оценявам какво правят, говоря сериозно.

— Няма да е зле да им го кажеш.

— Ще го направя при първа възможност.

— Може Лозада да не е предприел още нищо точно защото ги е забелязал.

— И за това се сетих — каза Уик.

— Но едно нещо ме озадачава.

— Само едно?

— Защо се обажда по телефона? Това не е обичайният му начин на действие. Изглежда нетипично за него, почти небрежно. Никога преди не е предупреждавал жертвата си.

Уик се замисли над това.

— Този път не го прави за пари. Не е работа, този път е лично.

Грейс подаде глава през вратата и въпросително изгледа мъжа си. Той й направи знак да влезе. Тя седна до него на канапето и отпусна глава на рамото му. Орън вдигна ръката й до устните си и я целуна. Умираше по малко всеки път, когато си представяше какво би могъл да й причини Лозада, ако бе поискал. Каза в слушалката:

— Е, поне знаем, че е в Галвестън. Вече го обявиха за издирване.

— Надявам се, че са предупредени да действат внимателно. За какво ще го арестуват?

— След като се е обадил и е говорил цинизми, и ти, и доктор Нютън можете да свидетелствате, че той я преследва. Ако го открием, ще го арестуваме заради това.

— Доста измислено обвинение, Орън.

— Но нямаме друго.

— Добре, сега ще пригладя перата на Питърсън — каза Уик. — Хайде.

След като затвори, Орън съобщи на Грейс най-новото развитие по случая.

— Как се справя доктор Нютън?

— Уик казва, че е добре. Къпе се.

— Той я харесва.

— Харесва външността й.

— Не е само това. Мисля, че този път е хлътнал здравата.

— Мислиш, че е влюбен? — той изсумтя. — Кажи нещо ново. Уик се влюбва във всяка жена, с която спи. Влюбванията му започват с ерекцията и свършват с оргазма.

— Това не е необичайно. Отнася се за повечето мъже — засмя се Грейс.

— Не и за мен.

— Ти не си като повечето мъже.

Той отново целуна ръката й.

— Липсват ми момичетата.

— И на мен. Говорих с тях следобед. Прекарват си чудесно. Мама се грижи да не скучаят, но им липсват приятелите и вече питат кога ще могат да се приберат вкъщи.

— Няма да е скоро, Грейс. Ако има някакъв шанс Лозада да…

— Знам — каза тя и го потупа по гърдите. — Напълно съм съгласна по този въпрос. Вече им обясних.

— Те разбраха ли?

— Може би не съвсем, но когато станат родители, ще ни разберат. Хайде сега да си лягаме.

— Не мога да спя. Трябва да се върна на работа.

Тя се изправи и дръпна ръката му.

— Откога, като си легнем, само спим?

— Извинявай, скъпа. Твърде съм уморен.

Тя се наведе и го целуна, после добави закачливо:

— Остави всичко на мен.

— Полицайката е в кухнята.

— Двете си поговорихме по женски. Няма да ни безпокои. Освен ако не е спешен случай.

Той се почувства изкушен, но погледна часовника на ръката си и се намръщи.

— Обещах да се върна след половин час.

Грейс се усмихна и протегна ръце.

— Хмм, обичам предизвикателствата.

Минаха четирийсет и пет минути, преди Орън да се върне в участъка, и въпреки че не бе мигнал, се чувстваше значително освежен след трийсетте минути в леглото с Грейс. Боже, как обичаше тази жена!

Разбра, без да пита, че няма новини от Галвестън. Ако беше се случило нещо, щяха да му се обадят по телефона или да позвънят на пейджъра му. Все пак се заинтересува.

— Нищо — съобщи му другият детектив. — Но един човек те чака, иска да говори с теб.

— Какъв човек?

— Онзи там.

Неугледният индивид с очила седеше на един стол в ъгъла, беше превил рамене и гризеше кожичката на левия си показалец, сякаш бе последното ядене в живота му.

— Какво иска? — попита Орън.

— Не казва.

— А защо съм му аз?

— И това не казва. Настоява да говори с теб и само с теб.

Орън отново погледна мъжа, но беше сигурен, че не го е виждал преди. Определено щеше да го помни, ако го беше виждал.

— Как се казва?

— Уини Сойър.