Сандра Браун
Увлечението (3)

Втора глава

Доктор Рени Нютън слезе от асансьора и мина край стаята на сестрите. Дежурната сестра, която обикновено бе доста приказлива, днес бе видимо помръкнала.

— Добър вечер, доктор Нютън.

— Здрасти.

Сестрата забеляза черната рокля под престилката й.

— От погребението ли идвате?

Рени кимна.

— Нямах време да се преоблека.

— Как мина службата?

— Като на всички погребения. Бяха се събрали много хора.

— Всички харесваха доктор Хауъл. А и тъкмо беше получил новия пост. Ужасно.

— Така е. Ужасно е.

Очите на сестрата се напълниха със сълзи.

— Ние всички на етажа го виждахме почти всеки ден. Не можем да повярваме, че вече го няма.

И Рени не можеше. Преди пет дни колегата й Лий Хауъл бе умрял. Дори внезапна смърт от сърдечен удар или катастрофа би била трудна за възприемане на неговата възраст. Но Лий бе хладнокръвно убит. Всички, които го познаваха, още не можеха да се отърсят от шока от смъртта му, както и от насилствения характер на тази смърт. Рени почти очакваше Лий да изскочи иззад някоя врата и да извика: „Майтап!“.

Но убийството му не беше една от глупавите дебелашки шеги, с които Лий Хауъл беше известен. Рени го беше видяла в отрупания с цветя ковчег пред олтара на църквата тази сутрин. Беше изслушала емоционалните траурни речи, произнесени от негови близки и приятели. Беше видяла Мирна и сина им да плачат неутешимо на първия ред. Всичко това правеше смъртта и нейната необратимост още по-стряскащо истински и трудни за приемане.

— На всички ни ще трябва време да преживеем шока — каза Рени тихо и категорично.

Но сестрата не беше готова да изостави темата.

— Чух, че от полицията разпитвали всички, които са били на партито у доктор Хауъл онази вечер — Рени вече изучаваше картоните на пациентите си, които бе взела по време на разговора, и не обърна внимание на загатнатия въпрос в думите й. — Доктор Хауъл все измисляше разни шеги — подсмихна се дежурната, сякаш си спомни нещо смешно. — А пък вие двамата се карахте като куче и котка.

— Не сме се карали — поправи я лекарката. — От време на време спорехме. Има разлика.

— Помня, че някои от тези спорове бяха доста разгорещени.

— Добри спаринг-партньори бяхме — каза Рени и се усмихна тъжно.

Сутринта преди погребението бе направила две операции. Предвид обстоятелствата можеше спокойно да се оправдае и да ги отложи, а следобед да си вземе почивка. Но вече бе изостанала от графика и заради неотдавнашното си десетдневно отсъствие от болницата, което се бе оказало ужасно неудобно и за нея, и за пациентите й.

Да си вземе нов почивен ден толкова скоро след завръщането си, би било несправедливо спрямо болните, чиито операции вече бяха отложени веднъж. Това би увеличило изоставането и би създало още едно струпване в прецизно организирания й график. Така че тя бе предпочела да извърши операциите и да отхвърли задълженията си за деня. Лий би я разбрал.

Последната й официална задача през този дълъг и емоционално изтощителен ден бе да навести оперираните си пациенти и тя бе готова да се заеме с нея. След като прекрати разговора за смъртта и погребението на колегата си, попита за господин Толър, чиято езофагеална херния бе оперирала сутринта.

— Още е отпаднал, но състоянието му е добро.

Лекарката взе картоните и влезе в интензивното отделение към хирургията. Госпожа Толър се възползваше от петминутното свиждане, което позволяваха на роднините на пациентите на всеки час. Рени се доближи до нея край леглото на болния.

— Здравейте, госпожо Толър. Разбрах, че е още сънен.

— При предното ми идване се събуди колкото да попита колко е часът.

— Типичен въпрос. Светлината тук не се променя. Това действа доста дезориентиращо.

Жената погали бузата на съпруга си.

— Този път въобще не се събуди.

— Така е най-добре за него. В картона му няма отразено нищо изненадващо — каза й лекарката, докато преглеждаше нанесените данни. — Кръвното му налягане е добро — тя затвори металния капак на картона. — След две-три седмици ще се чувства като нов човек. Вече няма да спи на една страна.

Рени забеляза колко тревожно се взира жената в съпруга си и добави:

— Той е добре, госпожо Толър. Видът на всички е малко стряскащ веднага след операцията. Утре ще изглежда хиляда процента по-добре, макар че ще се оплаква от болките толкова много, че ще ви се иска пак да бъде упоен.

— Мога да понеса оплакването му, стига вече да не страда — тя се обърна към лекарката и снижи гласа си. — Предполагам, че сега мога да ви го кажа.

Рени наведе глава на една страна и я погледна въпросително.

— Той бе доста скептично настроен, когато джипито му го насочи към вас. Не знаеше какво да очаква от жена хирург.

Лекарката се засмя.

— Надявам се да съм спечелила доверието му.

— О, определено. Още след първото му идване в кабинета ви беше убеден, че си знаете работата.

— Радвам се да го чуя.

— Макар че според него сте твърде красива, за да се криете зад хирургическата маска.

— Когато се събуди, трябва да му благодаря за комплимента.

Двете жени си размениха усмивки, после изражението на госпожа Толър стана сериозно.

— Чух за доктор Хауъл. Добре ли го познавахте?

— Много добре. Бяхме колеги от няколко години. Считах го за приятел.

— Много съжалявам.

— Благодаря. Ще ни липсва — тъй като не желаеше да проведе още един разговор за погребението, тя се върна на темата за пациента. — Съпругът ви е толкова не на себе си, че няма да забележи дали сте тук тази вечер или не, госпожо Толър. Опитайте да си починете, докато имате възможност. Пазете си силите за времето, когато той ще се прибере вкъщи.

— Ще го навестя още веднъж, после ще си ходя.

— До утре.

Рени отиде при следващата си пациентка. Никой не стоеше край леглото й. Възрастната жена бе в болницата благодарение на финансирането от благотворителни организации. Тя живееше в държавен старчески дом. Според отбелязаното в картона й нямаше никакви роднини, освен един брат, който живееше в Аляска. Въпреки напредналата си възраст, жената се възстановяваше добре, но Рени постоя при нея и след като провери жизнените й показатели. Смяташе, че благотворителността не е само да се откажеш от хонорара си. Подържа ръката на жената, погали я по челото с надеждата, че на някакво подсъзнателно ниво присъствието и докосването й действат успокояващо на възрастната пациентка. Накрая, убедена, че минутите, които отдели на болната, ще й бъдат от полза, Рени я остави на грижите на сестрите.

— Тази вечер не съм на повикване — каза тя на дежурната сестра, когато връщаше картоните — но ми позвънете на пейджъра, ако състоянието на някой от тези пациенти се влоши.

— Разбира се, доктор Нютън. Вечеряли ли сте?

— Защо?

— Извинете, че го казвам, но имате изтощен вид.

Тя се усмихна леко.

— Денят беше дълъг. И много тъжен.

— Препоръчвам ви един чийзбургер, големи картофки, чаша вино и гореща вана.

— Ако успея да задържа очите си отворени толкова дълго.

Пожела на сестрата лека нощ и се отправи към асансьора. Докато го чакаше разтри с юмруци основата на гръбнака си и се протегна. Отсъствието й, и то по независеща от нея причина, й бе струвало допълнително време и неудобство. Графикът й още бе нарушен. Не бе навлязла отново в болничния ритъм. Той не бе неизменен, но поне й бе достатъчно познат.

И точно когато започваше да наваксва пропуснатото, Лий Хауъл бе убит на паркинга, през който тя минаваше при всяко идване в болницата.

Все още бе потресена от този удар, а имаше и допълнителни неприятности. Също като всички останали гости на партито у Хауъл онази вечер, и нея я бяха разпитвали от полицията. Беше рутинен разпит, съвсем като по учебник. Но независимо от това, преживяването я разтърси.

А то не бе малко. Доктор Нютън спазваше ритъма и графика си с фанатична самодисциплина.

 

 

Къщата й бе на десет минути път с кола от болницата. Повечето млади лекари живееха в по-нови и модни квартали на Форт Уърт. Рени можеше да си позволи да живее и другаде, но предпочиташе този по-стар и уреден квартал.

Освен че й допадаше заради удобната му близост до болницата, тя харесваше старинните му тесни улици с дървета по тротоарите, които го правеха особено очарователен. Пейзажът не изглеждаше като току-що завършен. Повечето къщи бяха построени преди Втората световна война и това им придаваше усещане за постоянство и солидност, което й се нравеше. Неясно защо, къщата й бе определяна като „едноетажна вила“. Имаше само пет стаи и бе идеална за сам човек, каквато беше стопанката й, и каквато щеше да си остане. Постройката бе претърпяла два основни ремонта, а доктор Нютън бе извършила трето преустройство и модернизиране, преди да се нанесе в нея. Стените бяха боядисани в гълъбовосиво с бял бордюр. Входната врата бе боровинково червена с месингово чукче и плочка. В цветните лехи край храстите с тъмни лъскави листа цъфтяха бели и червени петунии. Широките корони на дърветата хвърляха сянка върху моравата дори и при най-ярко слънце. Рени плащаше доста скъпо на професионален градинар, който поддържаше двора й с изключително внимание и старание.

Зави по алеята и отвори гаража с дистанционното — една от новите й придобивки. Затвори зад себе си и мина през вратата, която водеше към кухнята. Още не се бе смрачило напълно, така че малката стая бе обляна със златистата светлина на залязващото слънце, която се процеждаше през големите явори в задния двор.

Беше пропуснала препоръчаните от медицинската сестра чийзбургер и картофки, но тъй като тази вечер не бе на повикване, си наля чаша шардоне, взе я и влезе в дневната… където едва не я изпусна.

На ниската масичка видя кристална ваза с голям букет червени рози.

Шейсет съвършени, почти разцъфнали пъпки. Изглеждаха като кадифени. Благоуханни. Скъпи. Тежката кристална ваза също бе необикновено красива. Множеството шлифовани повърхности проблясваха по начин, характерен единствено за скъпия кристал, и разпръскваха миниатюрни дъги върху стените.

Когато се съвзе от първоначалния шок, Рени остави чашата с вино на масичката и потърси картичка сред розите. Не откри такава.

— Какво, по дяволите…

Не беше рожденият й ден, а дори и да беше, никой не знаеше кога е той. Не празнуваше никаква годишнина с когото и да било. Дали розите не й бяха донесени в знак на съчувствие? Беше работила с Лий Хауъл всеки ден в продължение на години, но определено не бе нито вероятно, нито благоприлично да получава цветя в деня на погребението му предвид професионалните им отношения.

Благодарен пациент? Възможно, но невероятно. Кой от тях би могъл да знае домашния й адрес? В телефонния указател присъстваше само служебният. Ако някой пациент бе толкова трогнат и благодарен, розите биха пристигнали в кабинета й или в болницата.

Само малцина приятели знаеха къде живее. Тя никога не приемаше гости в дома си. Изпълняваше социалните си ангажименти, като канеше гости на вечеря или на неделен обяд в някой ресторант. Имаше много колеги и познати, но не и толкова близък приятел, който да й подарява такъв скъп и пищен букет рози. Нямаше роднини. Нямаше гадже. Нито бивши или бъдещи гаджета.

Кой би й изпратил цветя? Още по-смущаващ бе въпросът как букетът се е озовал вътре в дома й.

Преди да се обади на съседа си, пийна глътка вино за кураж.

Бъбривият вдовец се бе опитал да се сприятели с нея скоро след като Рени се нанесе в къщата, но възможно най-тактично тя обезкуражи неочакваните му посещения и той в крайна сметка разбра, че не е желан гост. Все пак се държаха доста дружелюбно един с друг и възрастният господин бе много доволен, когато Рени намираше време да прекоси общия им жив плет от азалии и да го навести. Може би защото беше самотен и скучаеше, той следеше всичко, което става в квартала, и се интересуваше от всички. Ако човек искаше да научи нещо за някого, най-сигурният източник на информация бе господин Уилямс.

— Ало, Рени се обажда.

— Хей, Рени, радвам се да те чуя. Как мина погребението?

Преди няколко дни я бе пресрещнал, когато излезе да си вземе вестника. Беше я засипал с въпроси за убийството и бе доста разочарован, че тя не се впусна в зловещи подробности.

— Службата беше много вълнуваща — с надеждата да предотврати повече въпроси, Рени почти не си пое дъх между изреченията. — Господин Уилямс, обаждам се да…

— Полицията има ли напредък в разкриването на убиеца?

— Не бих могла да знам.

— Теб разпитваха ли те?

— Разпитваха всички, присъствали на партито у доктор Хауъл онази вечер. Доколкото знам, никой не е казал нищо съществено — вместо да й подейства отпускащо, виното засили главоболието й. — Господин Уилямс, днес да е пристигнала пратка за мен?

— Не съм видял такова нещо. Очакваше ли пратка?

Той бе единственият съсед, който имаше ключ за къщата й. Рени нямаше желание да му го дава, и то не от недоверие. Идеята, че някой може да влиза в дома й, когато я няма, я отвращаваше. Тя държеше изключително на неприкосновеността на личната си територия, също както държеше на ритъма и графиците в работата си.

Но бе преценила, че някой трябва да има ключ за спешни случаи или аварийни ремонти. Господин Уилямс бе естественият избор, защото живееше най-близо. Доколкото Рени знаеше, той никога не се бе възползвал от тази привилегия.

— Очаквах един пакет — излъга тя. — Помислих си, че може да са го оставили при теб, след като не са ме открили вкъщи.

— Имаше ли съобщение на вратата? Жълта лепенка?

— Не, но реших, че може шофьорът да е забравил да я остави. Да си виждал камион за доставки пред къщи?

— Не, не съм.

— Хмм, ами доставките никога не пристигат, когато ги очакваш, нали така — каза небрежно. — Все пак благодаря, господин Уилямс. Извинявай, че те обезпокоих.

— Чу ли за новородените кученца на семейство Брейди?

По дяволите! Не бе успяла да затвори достатъчно бързо.

— Не може да се каже, че съм чула. Както знаеш, нямаше ме десетина дни и…

— Бийгъли, шест броя. Най-сладките кученца, които си виждала. Подаряват ги. Трябва да поискаш едно.

— Нямам време за куче.

— Трябва да намериш време, Рени — посъветва я той с укорителния тон на родител.

— Конете ми…

— Не е същото. Те не живеят при теб. Имаш нужда от животинче вкъщи. Може да промени напълно живота на човек. Хората с домашни любимци живеят по-дълго, не си ли чувала? Аз не бих могъл да дишам без Оскар — каза той за пудела си. — Най-добре е куче или котка, но дори златна рибка или папагал помагат срещу самотата.

— Аз не съм самотна, господин Уилямс. Просто съм много заета. Радвам се, че си поговорихме. Чао.

Затвори веднага не само за да избегне лекцията му за ползите от домашните любимци. Беше разтревожена. Розите не бяха плод на въображението й и не се бяха материализирали върху масичката й за кафе просто така, от нищото. Някой беше влязъл и ги бе оставил.

Бързо провери входната врата. Беше заключена, точно както я бе оставила сутринта, когато тръгна за болницата. Бързо прекоси коридора до спалнята си и провери под леглото и в дрешника. Всички прозорци бяха затворени и заключени. Прозорчето над ваната бе твърде малко и през него не би могло да пропълзи дори дете. После провери втората спалня, която използваше като кабинет. И там същото — нищо. Знаеше, че в кухнята няма нищо необичайно.

Всъщност би се почувствала по-добре, ако бе открила счупен прозорец или изкъртена ключалка. Така щеше да отпадне поне елементът на тайнственост. Върна се в дневната и седна на канапето. Вече не й се пиеше вино, но все пак отпи още една глътка, за да успокои нервите си. Не успя. Когато телефонът иззвъня, подскочи стреснато.

Тя, Рени Нютън, която на четиринайсет години се бе изкачила до върха на тясната стълба на водната кула в родния си град и се бе излагала на всевъзможни рискове, посещавайки буквално всяко опасно кътче на земята, тя, която обичаше предизвикателствата и винаги ги приемаше, която не се страхуваше и от дявола, както казваше майка й, и която всеки ден извършваше операции, изискващи железни нерви и нетрепващи пръсти, едва не изскочи от кожата си от телефонния звън.

Заради треперенето разля малко вино, после остави чашата и се пресегна към слушалката. Повечето обаждания в дома й бяха свързани с работата, така че се обади с обичайния си делови той.

— Аз съм детектив Уесли, доктор Нютън. Говорих с вас онзи ден.

Напомнянето беше излишно. Помнеше го — физически силен и внушителен чернокож. С оплешивяваща коса. Строг вид. Съвсем делови.

— Да?

— От болницата ми дадоха номера ви. Надявам се не възразявате, че ви се обаждам вкъщи.

Всъщност възразяваше. И то много.

— Какво мога да направя за вас, детектив Уесли?

— Искам да се видя с вас утре. Да кажем, към десет часа?

— Да се видите с мен?

— Да поговорим за убийството на доктор Хауъл.

— Не знам нищо за убийството му. Вече ви казах това… онзи ден беше, нали?

— Не ми казахте, че двамата сте се конкурирали за един и същи пост в болницата. Пропуснахте да го споменете.

Сърцето й заби силно.

— Не беше важно.

— Десет часа, доктор Нютън. Отдел „Убийства“ е на третия етаж. Когото и да попитате, ще ви упъти. Ще ме намерите.

— Съжалявам, но за утре сутрин имам насрочени три операции. Ако променя графика, ще затрудня другите хирурзи и болничния персонал, да не говорим за пациентите и близките им.

— Тогава в колко часа ще ви бъде удобно да дойдете? — попита я с тон, който подсказваше, че всъщност не желае да променя намеренията си, за да я улесни.

— Два или три следобед.

— Два часа. Ще ви чакам — прекъсна линията преди нея.

Рени върна телефона на масичката до канапето. Затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко дъх през носа и издиша пред устата.

Назначаването на Лий Хауъл за шеф на хирургията бе тежък удар за нея. След оттеглянето на предишния началник тя и Лий бяха основните претенденти за поста. След месеци задълбочени интервюта и оценки на работата, бордът на директорите на болницата най-после бе обявил решението си предната седмица — точно в момент, когато тя отсъстваше от работа, акт, който Рени възприе като крайна проява на малодушие.

Все пак, когато научи за назначаването на Лий, се зарадва, че не е там. Клюкарската система на болницата навярно бе разпространила новината със светкавична скорост. Докато се върне на работа, вълненията бяха отшумели и тя не бе подложена на доброжелателни съчувствия, които определено не биха й се понравили.

За съжаление не успя да се спаси от тях напълно. В „Стар Телеграф“ се появи подробна статия за случая, която възхваляваше хирургическите умения на доктор Лий Хауъл, всеотдайността му, забележителната му биография и приноса му за болницата и за целия град. В резултат на високопарния журналистически материал Рени получи доста съчувствени погледи, които я дразнеха и които се правеше, че не забелязва.

По принцип да си шеф, на което и да е отделение, означаваше огромно количество допълнителна канцеларска работа, справяне с постоянните кризи сред персонала, пазарлъци с борда на директорите на болницата за по-голям дял от бюджета. Независимо от всичко, това бе жадувана титла за мнозина и Рени също я желаеше.

После, три дни след излизането на статията във вестника, Лий отново попадна в заглавията на пресата — бе убит на паркинга на болницата.

От гледна точка на детектив Уесли съвпадението във времето навярно бе многозначително и заслужаващо допълнително разследване. Неговата работа бе да провери всяка възможна следа. Естествено бе съперницата на жертвата за шефския пост да е сред първите заподозрени. Срещата на следващия ден не означаваше нищо повече от задълбочена проверка от страна на детектива.

Нямаше да се тревожи за нея. Просто нямаше. Нямаше с какво да помогне на разследването. Щеше да отговори на въпросите му искрено и в рамките на това, което знаеше — и това щеше да бъде всичко. Нямаше причина за тревоги.

Розите, от друга страна, бяха причина за сериозна тревога.

Рени се взря в тях, сякаш можеше да ги изплаши и да ги принуди да издадат самоличността на приносителя. Гледа ги толкова дълго, че накрая образът им се удвои, после се учетвори, преди внезапно да се фокусира рязко — върху един бял плик.

Скрит дълбоко сред листата, той й беше убягнал преди.

Като внимаваше да не се убоде, тя пъхна пръсти и извади плика, който бе закачен за едно от стеблата с тънка сатенена панделка.

Ръката, с която си бе създала репутация на изключително талантлив хирург, се разтрепери леко, когато извади картичката. На нея бе напечатан един-единствен ред:

„Падам си по теб“