Сандра Браун
Увлечението (29)

Двадесет и осма глава

Уесли посрещна с облекчение новината, че тя и Уик са прекарали нощта в безопасност, и че Лозада не се е мяркал никакъв. Но след като потеглиха от ранчото, той се обаждаше на всеки половин час въпреки уверенията на Уик, че ще му позвъни веднага, ако забележат Лозада, в който и да е момент от дългото пътуване до Галвестън.

Уик бе настоял да тръгнат с неговия пикап и освен това държеше той да кара. Пътуването щеше да бъде трудно и изтощително за него дори и като пътник, а шофирането щеше да увеличи стреса и напрежението, но Рени реши да не спори с него по този въпрос. Въобще избягваха да говорят.

Напрежението помежду им след последния им разговор бе нараснало дотолкова, че една по-рязка дума щеше да подейства като удар от опънат до скъсване ластик. Уик бе започнал отново да носи гумената лента на китката си.

Рени се взираше през страничното стъкло и наблюдаваше без интерес променящия се пейзаж, когато телефонът иззвъня за стотен път.

— Господи, Орън, няма ли да спреш — каза Уик.

— Предай най-топлите ми поздрави на детектива — отбеляза Рени иронично.

— Ало?

Рени веднага усети промяната у Уик. Извърна глава от прозореца и забеляза, че ръката му е стиснала с всичка сила волана, а устните му са се напрегнали до тънка права линия.

Гласът му обаче бе невероятно дружелюбен.

— Леле, леле, Рики Рой. Не сме се виждали от известно време. Разбира се, предния път, когато споделяхме една и съща стая, аз не успях да те видя в действителност, нали така?

Самата мисъл, че Лозада е на другия край на линията, накара Рени да потрепери. Споменът за страха, който бе изпитала онази вечер в кухнята си, бе още съвсем пресен. Ако той бе брутален или яростен, нямаше да я изплаши толкова много, но самодоволството му бе ужасяващо.

Уик отби пикапа от магистралата.

— Съжалявам, че аз трябва да ти съобщя новината, Рики Рой, но забиването на отвертка в гърба е доста страхливо деяние — когато пикапът спря напълно, той изключи от скорост. — Но вече съм като нов. Жалко, че не мога да кажа същото за Сали Хортън. Сали Хортън, копеле. Помниш ли я? Момичето, което уби в нощта, когато опита да убиеш и мен.

Рени чу мелодичния смях на Лозада от слушалката. Тя разкопча предпазния колан и се намести по-близо до Уик, като му направи знак да дръпне телефона, леко настрани, за да го чува и тя.

— Сигурно още пиеш болкоуспокояващи, които ти размътват мозъка, Тредгил — каза той. — Не знам за какво говориш.

— Тогава нека ти го изясня. Ти си страхлив убиец на жени.

Лозада бе твърде хитър, за да се хване в очевидния капан.

— Четох, че едва си оживял от някакво нападение и че си щял да умреш, ако не си получил отлична медицинска помощ.

— Рени Нютън е отличен хирург.

— И за чукане е отлична.

Рени реагира, сякаш я бяха ударили. Погледна Уик, но видя само собственото си отражение в стъклата на слънчевите му очила.

— Тя с теб ли е в момента? — попита Лозада.

— Ако не беше, ти нямаше да ми се обаждаш, нали?

— Странно, не мислиш ли. Двамата с теб да делим една жена. Макар че — продължи той гладко — не е изненадващо, че Рени е привлечена и от двама ни. Опасността я възбужда. Както когато умря приятелят й, доктор Хауъл. Тя ми описа мъчителния начин, по който е умрял, и докато ми го разказваше, здравата се намокри.

Рени понечи да грабне телефона, но Уик хвана китката й и бутна ръката й настрани. Поклати силно глава.

— Това беше едва втория път, когато бяхме заедно — каза Лозада. — Тя беше много дива онази нощ. Дори аз едва й насмогнах.

— Това не ме изненадва — престори се на отегчен Уик. — Винаги съм мислил, че твоите смъртоносни оръжия са само компенсация за физическите ти недостатъци.

Лозада изцъка.

— Това беше евтин номер. Дори и за теб.

— Прав си. Трябваше да говоря направо и да ти кажа, че си импотентен нещастник.

Лозада се засмя.

— Много те тормози, че аз съм я имал преди теб, нали? Обзалагам се, че се чудиш как си в сравнение с мен. Веднъж я докарах до оргазъм само като близах зърната й. Ти можеш ли да го направиш?

Рени запуши ушите си, но въпреки това чу Уик да казва:

— Знаеш ли, Рики Рой, започвам да си мисля, че се опитваш да ме сваляш с всички тези мръсни приказки. Каква е целта на обаждането ти всъщност?

Рени не чу какво каза Лозада, но отговорът на Уик беше:

— Грешка. Ако беше свършил с нея, нямаше да се обаждаш сега. Ревнуваш и не можеш да понесеш мисълта, че тя е с мен. Изяж си ушите, копеле.

Той затвори и буквално запрати телефона в таблото, като изпсува силно.

— Той лъже — избухна Рени.

Уик запали пикапа, погледна дали се задават коли и отново се върна на магистралата.

— Той лъже, Уик.

Още не й обръщаше внимание.

— Манипулира те и ти му се връзваш!

Той се обърна към нея и Рени усети как очите му я пронизват през стъклата на очилата, но единственото, което й каза, бе:

— Закопчей си колана.

Въпреки че се ядоса, задето Уик Тредгил му затвори, Лозада се смееше, когато изключи телефона си. Обаждането бе постигнало целта си. Единственото по-приятно нещо би било да чуе разговора помежду им в момента. Ужасно му се искаше да разбере дали семената на съмнението, които бе посял, бяха покълнали в главата на Тредгил.

Рени навярно също бе слушала разговора. Сигурно сега отричаше всичко, а на Тредгил му бе трудно да й повярва. Особено след като знаеше всичко, ако не и повече от това, което разследването на Лозада бе разкрило за младостта на Рени Нютън.

В един друг живот той би могъл да е ченге, замисли се Лозада философски. Определено имаше инстинктите на детектив под прикритие. Беше завъртял тези интуитивни умения на сто и осемдесет градуса, за да служат на собствените му нужди, но всъщност би могъл да стане не по-лош детектив от Орън Уесли, от Джо Тредгил или от малкия му брат Уик. И за разлика от тях, не беше ограничен от съвест или законност.

Например, ако сервитьорката в кафенето в Далтън не бе толкова словоохотлива, той можеше да я проследи до дома й и да я измъчва, докато не му разкаже всичко, а после да я убие.

Както се оказа обаче, Кристъл бе като фонтан от информация. В първия момент й се стори странно, че той е вторият човек от толкова седмици, който пита за Рени Нютън.

— Странно, че питаш за нея.

Лозада пое чинията си с мазни енчиладас и каза небрежно:

— Защо така?

— Тук идва един друг мъж, неотдавна. Май беше в неделя. Познавал я в колежа, така каза. Беше истински красавец — намигна му. — Рени го е пропуснала, както и теб, господин Висок, Тъмен и Красив.

— Благодаря. Онзи другият как изглеждаше?

Тя описа Уик Тредгил от русата му коса до изтърканите каубойски ботуши. Когато й каза, че онзи красавец е ченге, жената здравата се възмути.

— Ето, това вече на нищо не прилича! Аз му повярвах на всяка дума! — възкликна тя.

Разказа й, че Уик прави разни разследвания по поръчка на един адвокат, който се занимава със случаи на лекарски грешки.

— Единствената му работа е да изравя мръсни факти за обвиняемите доктори.

Кристъл повярва на историята точно както бе повярвала и на версията на Тредгил.

— Не се вини, Кристъл. Той може да бъде много убедителен.

— Адски си прав. Сигур’ зарад’ сините му очи — изведнъж го погледна стреснато. — Ти… да не правиш и ти няк’во разследване?

Той й показа най-хубавата си усмивка.

— Аз съм писател на свободна практика. Пиша статия за доктор Нютън. За работата й като доброволка в бедните страни.

— Е, мен ако питаш, цялото й доброволстване няма да изтрие срама от предишните й лудории — изсумтя тя многозначително и през следващия половин час го затрупа с истории за невъздържаната Рени Нютън. — Май не трябваше да сме изненадани, когато застреля бедния Реймънд.

О, да, пътуването да Далтън вчера се бе оказало много полезно и информативно. Дори беше получил безплатно парче пай с шоколадови целувки, опаковано за из път.

Уини Сойър му бе свършил добра работа. Заплахата със скорпиона го накара да изрови всякаква информация, както и нови и полезни факти за Уик Тредгил, включително мястото, където за последен път е плащал с кредитна карта, което се оказа в града, където според компютърните данни Рени Нютън бе родена и израснала.

Освен това бе научил колко данък плаща тя за ранчото си в съседния окръг, че е била много добра ездачка и че се е състезавала в родео в родния си град. Това, когато не се е чукала за развлечение.

Сега, чувствайки се доволен от успеха на телефонното си обаждане до бившето ченге, той усили звука на уредбата в колата си, вдиша дълбоко и се зачуди кога ще долови първия полъх на морския въздух.

 

 

Уик отключи вратата и тя се отвори на ръждясалите панти. Покани Рени да влезе.

— Не очаквай много.

— Няма значение.

— Аз не печеля лекарска заплата.

— Казах, че няма значение.

— Тук е кухнята. Ей там са спалнята и банята. Чувствай се като у дома си.

— Искам да си взема душ.

— Не мога да ти гарантирам, че ще има топла вода. Чистите кърпи — ако има — са в шкафчето над мивката.

Без да каже и дума, тя влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

— Няма нищо, Ваше височество, аз ще внеса чантите сам — измърмори си той.

Върна се при пикапа, като си повтаряше мислено да се държи естествено и да не се оглежда за полицаите, които трябваше да са наоколо. Взе двете чанти от каросерията и примигна от пронизващата болка в гърба.

Рени на два пъти бе предложила тя да шофира. Първия път Уик отказа и учтиво й благодари за загрижеността. Втория път й се сопна. Това бе след обаждането на Лозада, когато напрегнатото мълчание се бе превърнало във враждебно съжителство. Последните три часа от пътуването му се бяха сторили като трийсет. Напрежението бе открило слабото му място и се бе настанило там. Всеки път, когато усещаше болка, ругаеше Лозада.

Без да се тревожи, че ще обезпокои гостенката си, отвори вратата на спалнята и влезе. Чу шума от тръбите в банята. Една гола и насапунисана Рени бе най-красивото нещо, което тази злощастна баня някога е виждала, но Уик щеше да си направи услугата да не мисли за нея нито гола и насапунисана, нито каквато и да било.

Хвърли чантите на леглото, отиде при скрина и отвори най-долното чекмедже. Под една разбъркана купчина от най-старите и удобни боксерки, които имаше, откри микрофона и предавателя, които бяха оставени там за него. Уесли му беше казал къде ще бъдат скрити. Щяха да поддържат постоянна връзка с екипа, който ги наблюдаваше.

Вкара слушалката в ухото си и заговори в миниатюрния микрофон.

— Тук сме.

— Десет-четири. Виждаме ви.

— Кой е това?

— Питърсън. Аз ръководя операцията.

— Тредгил.

— Приятно ми е.

— Къде сте?

— Най-добре да не знаеш — каза Питърсън. — Не искам да те изкуша да погледнеш към нас и да се издадеш.

— Хей, Уик, как беше пътуването?

— Дълго. Кой е това?

— Плъм.

— Здрасти, Плъм. Не знаех, че Орън е изпратил от нашите хора.

— Това е обща операция на Форт Уърт и Галвестън. Лозада е бил заподозрян за убийство и тук, жертвата е шеф на организираната престъпност, който се опитвал да легализира хазарта в града. Някои разправят, че една групичка от църквата са наели Лозада.

— По-скоро е бил някой бос на противникова престъпна групировка.

— И аз така мисля. Никоя църковна група не може да си позволи да наеме Лозада. Както и да е, това си е неразкрито убийство в архива им и са готови да ни помагат.

— Радвам се, че си тук, Плъм. Слава богу, че си ти, а не Тигпен.

— Целуни ме отзад, Тредгил.

— О, боже! — изстена Уик. — Не ми казвай.

— А като го споменаваме, целуни и готиния задник на докторката вместо мен.

— Това и аз бих го направил на драго сърце — обади се непознат глас.

— Животни — изръмжа женски глас. Очевидно в операцията участваше и полицайка.

Тигпен продължи:

— Ей, Тредгил. Не изключвай микрофона. Искаме да чуваме всичко.

— Добре, това е — прекъсна го Питърсън рязко. — Млъквайте всички, освен ако нямате нещо да докладвате.

— Чао, момчета и момичета. Забавлявайте се — подразни ги Уик.

— И ти — прошепна Тигпен.

Уик остави слушалката в ухото си, за да чува предупрежденията им, но изключи микрофона.

Рени се появи от банята, увита в хавлия. Когато го видя, спря на място.

— Забравих, че чантата ми е още… — той й посочи леглото. — О! Благодаря ти.

Можеше да й я подаде. Не го направи. Можеше да се извини и да излезе от стаята. Не го направи. Вместо това я изчака да прекоси стаята, да вземе чантата си и да я отнесе със себе си в банята, което тя направи с удивително достойнство за жена, която е мокра от главата до петите и покрита само с една от доста малките му хавлии.

Гледката отзад бе също толкова хубава, колкото и отпред, и той й се наслади, въпреки че се запита смутено дали не се превръща в макар и бледо подобие на Тигпен.

Уик беше в кухнята, когато Рени се появи.

— Тук да няма нещо умряло?

Той я погледна през рамо.

— Отворен пакет пушена наденица. Намерих го в най-долното чекмедже на хладилника. Много гадно. Вътре ли искаш да ядем или навън, скъпа?

— Няма значение.

— Не, ти реши, мила.

— Добре, след като питаш, предпочитам да ядем вътре, за да не се налага да се обличам за излизане.

— Обичаш ли пържоли?

— Филе миньон.

— Естествено — каза той и добави филето към списъка с покупките, които трябваше да направи. — Само най-доброто за теб.

— Така ли ще я караш, Уик?

Той я погледна и попита неразбиращо:

— Как я карам?

— Сарказъм. Презрение. Защото в такъв случай ще си тръгна веднага. Ти, Уесли и Лозада вървете по дяволите! Не знам защо се съгласих на това. Лозада сигурно изобщо няма да се появи.

Уик извърна глава настрани и се загледа през мътния прозорец.

— Грешиш, Рени. Той ще се появи. Не знам как или кога, но ще се появи. Можеш да бъдеш сигурна.

Заради твърдото убеждение, с което говореше, й се прииска да отвърне подобаващо на сарказма му.

Поне сериозното напомняне защо бяха дошли тук усмири желанието му да се кара, което се бе породило след обаждането на Лозада. Сега той настоя Рени да отиде с него до супермаркета. Докато я водеше към пикапа, каза:

— Обикновено любовниците, избягали, за да бъдат насаме, вършат всичко заедно, дори и домашната работа и покупките.

Тя се радваше, че той настоя да отиде с него. Къщата бе доста мрачно място и на нея не й допадаше мисълта да остане там сама в очакване на появата на Лозада, на всичкото отгоре под постоянното наблюдение на полицаи под прикритие.

Дори като седеше до Уик в пикапа, й се струваше, че изглежда подозрително. Когато спряха на един светофар, тя каза:

— Не забелязах никой да ни наблюдава.

— Тук са.

— Чуват ли ни?

— Не, освен когато включа микрофона.

Беше й обяснил за миниатюрната слушалка в ухото си.

— Сега казват ли нещо?

— Синият микробус през две коли отзад току-що ни предаде на сивия форд ей там, дето е дал ляв мигач.

Рени се насили да не поглежда. Вместо това се наведе напред да смени станцията на радиото.

— Браво, Рени!

— Старая се — когато се облегна назад, тя му се усмихна.

Той я изненада, като протегна ръка и погали бузата й с пръсти.

— Защо беше това?

— Демонстрация. В случай че ченгетата не са единствените, които ни наблюдават.

Това бе смущаваща възможност, така че тя не възрази, когато Уик преметна ръка през рамото й. Двамата прекосиха паркинга прегърнати и влязоха в магазина, където той се престори на нежен и внимателен любовник. Усмихваше й се постоянно, закачливо стискаше раменете й и я питаше за мнението й за всичко, което поставяше в кошницата, дори й направи малко представление, като жонглира с три портокала.

Изядоха заедно кофичка замразено плодово мляко и когато се наредиха на опашката пред касата, той взе едно спортно списание и се зачете в някаква статия, но с другата си ръка нежно масажираше врата й с невъзмутимостта на човек, който често прави това. Ако тя самата гледаше отстрани, щеше да бъде убедена, че това са двама влюбени, които се радват на връзката си.

 

 

Когато се завърнаха в къщата, слънцето вече залязваше.

— Ще запаля въглищата. Хайде, докато станат на жар, да слезем до водата.

— Не се сетих да си взема бански.

— Тогава ще трябва да се къпеш гола.

Тя го погледна строго и се отправи към спалнята.

— Взех си едни шорти, ще свършат работа.

Когато се върна след няколко минути, Уик беше сменил дънките с чифт широки плувни гащета с ярък кант. Така гърдите му изглеждаха още по-широки, а кръстът — още по-слаб. Рени се овладя да не се заглежда по загорелите му мускулести прасци.

Той, от друга страна, я огледа веднъж и каза меко, но натъртено:

— Мамка му!

Лицето й пламна. Беше облякла черен плетен потник с тънки презрамки и избелели дънкови шорти. Това облекло — или може би реакцията на Уик — я накара да се почувства по-смутена, отколкото когато бе само с онази къса хавлия.

— Да вървим — той се обърна и тръгна към вратата.

— Ами тези? — тя посочи предавателя и слушалката, които той бе оставил на масичката за кафе, редом с пистолета си.

— По дяволите. За малко да ги забравя.

Наложи се да си облече наново ризата, за да закачи микрофона на яката й и да скрие тънкия кабел на слушалката. Напъха пистолета в колана на гащетата и го скри с ризата.

Хванати за ръце, двамата отидоха на брега и нагазиха в силното течение. Беше здрач. Само няколко души бяха още на брега.

— Страх ли те е от акули? — попита той.

— В толкова плитки води?

— Най-често атакуват точно така.

— Не е ли по-голям шансът да ни порази светкавица?

— Или Лозада да ни пречука?

Тя хвана ръката му и го дръпна да спре. Когато той се обърна с лице към нея, му каза:

— Той лъжеше, Уик. Онова, което каза, не е вярно.

— Шшт — очевидно някой му казваше нещо в слушалката. Придърпа я в прегръдката си и зарови лице във врата й. — Един човек върви насам, но не се обръщай. Продължавай да се преструваш. Но ако нещо се случи, ако започне стрелба, се хвърляш във водата, Рени. Разбра ли?

Тя кимна.

Той се изви назад, но остави ръцете си на кръста й. Вълните се блъскаха в краката им. Телата им се полюшваха заедно. За да не политне, той се разкрачи повече, така че нейните крака се озоваха между неговите. Целуна бузата й точно под ухото. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й. Още една вълна ги удари точно под колената. Рени инстинктивно го прегърна по-силно, за да не изгуби равновесие. Усети напрежението в бицепсите му. Играеше ролята си добре, но бе готов за действие.

После каза:

— Не е нашият човек.

Беше фалшива тревога, но двамата останаха така, нейните ръце бяха на раменете му, неговите — на кръста й.

Течението изравяше пясъка под краката й. Рени имаше чувството, че потъва, че единственото стабилно нещо в цялата вселена в момента бе синият поглед на Уик.

— Той лъжеше, Уик.

— Знам. Аз…

— Наистина ли?

— В първия момент…

— … му повярва.

— Не съвсем. Добре де, може би за половин секунда му се вързах. Сигурно е отгатнал, че и ти слушаш, и каза всичко това, за да те притесни. Но дори и да не слушаше, той знаеше, че това ще ме ядоса. И успя. Вързах му се и се държах като глупак. Дадох си сметка за всичко още след първата минута, но бях…

— … прекалено твърдоглав да си го признаеш.

— Ще мога ли да завърша сам поне едно изречение?

— Извинявай. Какво искаше да кажеш?

— Исках да кажа, че начинът, по който говореше за теб, е достатъчна причина да искам да го убия. И че…

— Какво?

— Че сега ще те целуна и ще го направя така, сякаш е наистина.

Той наведе глава и допря устни до нейните. Езикът му лесно се плъзна между устните й и се раздвижи, сякаш изпълняваше някакъв древен и изначален ритуал. Една вълна я удари силно в гърба и я прилепи още по-плътно към него. Останаха притиснати един към друг.

— О, боже! — изстена той. Пръстите му притискаха още по-силно ханша й и не й даваха да помръдне.

Огнен талаз изригна в тялото й. Беше твърде хубаво. Така че тя се отблъсна назад.

— Уик, не мога… — думите заседнаха в гърлото й. — Не мога да пазя равновесие.

Той се отдръпна леко.

— И без това засега стига толкова.

Но докато вървяха към къщата, лицето му бе напрегнато и непроницаемо, крачките му бяха дълги и сърдити и Рени не повярва нито за миг, че стигаше толкова.