Сандра Браун
Увлечението (28)

Двадесет и седма глава

Робинс изтръска малко тютюн от кесийката върху листчето хартия и го подаде внимателно на Уик, който събра тютюна на права линия в средата на хартията, навлажни единия край с език и сви стегнато цигарата.

Възрастният мъж го гледаше с интерес. Уик предположи, че с умението си да свива цигари се е издигнал в очите на фермера. За стареца това бе нещо като бойно кръщение.

Уик мислено благодари на приятеля си в училище, който го бе научил как се прави това — само че с марихуана, докато Джо не откри. След боя, който изяде от него, бе стигнал до извода, че е вредно за здравето да се пуши каквото и да е.

Робинс също си сви цигара. Щракна със запалката и запали първо цигарата на Уик, а после и своята. Очите им се срещнаха над пламъчето.

— И това ли е препоръка на кардиолога?

Робинс си дръпна силно.

— Не казвай на жена ми.

Беше адски силен тютюн. Опари устните на Уик, езика, гърлото, но той продължи да дърпа, преструвайки се на опитен пушач.

— Не се изненада, че съм тук.

— Лесничеят ми каза, че Рени си има компания. Предположих, че си ти.

— Защо?

Робинс сви рамене и се съсредоточи върху пушенето.

— Дошъл си тази сутрин, за да провериш как е тя, нали? Да видиш дали е добре?

— Нещо такова.

— Защо мислеше, че мога да й навредя?

Старецът се взря в далечината, после невъзмутимият му поглед се спря на събеседника му.

— Може да го направиш, без да го искаш.

Уик се подразни от намека.

— Рени е възрастна жена. Няма нужда от настойник. Може да се грижи за себе си.

— Тя е крехка.

По-младият мъж се засмя, от което се задави от силния тютюн. По дяволите! Изгаси цигарата в гредата на оградата.

— Крехка не е дума, която бих свързал с Рени Нютън.

— Значи това показва колко малко я познаваш, не мислиш ли?

— Виж, Робинс, ти изобщо не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Така че не бързай да ми правиш оценки, ясно? Не че ми пука…

— Аз познавах баща й.

Рязкото прекъсване накара Уик да млъкне. Робинс му казваше с поглед: „Млъкни и слушай!“. Той притихна.

— Преди да наследя това място от родителите си, живеех в Далтън и вършех някои работи за Ти Дан. Той беше подъл човек.

— По този въпрос май няма спор.

— Можеше да се държи очарователно. Постоянно се усмихваше. Обръщаше се към теб, сякаш си му най-добрия приятел. Ръкуваше се с теб, потупваше те по гърба. Но не се заблуждавай, винаги мислеше само за собствения си интерес.

— Всички познаваме такива хора.

Робинс поклати глава.

— Не и като Ти Дан. Той бе уникален — дръпна за последно от цигарата си, после я пусна на земята и я изгаси с върха на маратонката си. Спорните обувки изглеждаха смешно в комбинация с каубойските му дрехи, със самия него.

Обърна се с лице към оградата и подпря ръце на най-горната греда. Уик, който се надяваше, че старецът ще хвърли малко светлина върху тайните на Рени, застана до него и зае почти същата поза. Робинс не му обърна внимание, но продължи да говори.

— Рени беше щастливо хлапе, което си бе цяло чудо. След като Ти Дан й беше татко.

— Ами майка й?

— Госпожа Нютън беше добра жена. Занимаваше се много с благотворителност, беше активна в църковните дела. Правеше голямо парти в дома си всяка година на Рождество Христово и украсяваше къщата много красиво. Дядо Коледа раздаваше бонбони на децата. Разни такива. Въртеше всичко в къщата на Ти Дан, но си знаеше мястото. Не му се месеше.

Уик си представи положението.

— Но ти каза, че Рени била щастлива.

Като никога, Робинс се усмихна.

— Ние с Корин я съжалявахме. Все се стараеше да угоди на всички. Кльощава като клечка. Очите й — по-големи от лицето.

„Още са си такива“ — помисли си Уик.

— Много умна. Любезна и възпитана. Госпожа Нютън се бе погрижила за това. И яздеше като професионалист още преди да завърши училище — Робинс замълча няколко секунди, после продължи. — Най-тъпото беше, че за нея баща й бе най-великия човек на света. Толкова силно желаеше да привлече вниманието му. Всичко, което правеше, го правеше, за да спечели одобрението на Ти Дан.

Той сплете пръсти и на слабата утринна светлина огледа загрубялата мазолеста кожа на кокалчетата си. Уик забеляза, че нокътят на единия му палец е съвсем черен от скорошно нараняване. Навярно щеше да падне.

— Всички в Далтън знаеха, че Ти Дан ходи с други жени. Не беше тайна дори за госпожа Нютън. Предполагам, че тя се бе примирила с женкарството му още в началото на брака им. Понасяше го с достойнство, така да се каже. Не обръщаше внимание на клюките, доколкото можеше. Държеше главата си високо вдигната. Но Рени беше още дете. Не разбираше какви трябва да са отношенията между съпруг и съпруга, които се обичат. Не беше видяла друго, защото бракът на родителите й открай време беше такъв. Държаха се мило един с друг. Момичето не беше достатъчно голямо, за да разбере, че интимността липсва — Робинс погледна Уик, за да провери дали още го слуша внимателно. Стигаше до най-същественото в историята си. — Рени беше някъде на дванайсет, според мен. Труден период за едно момиче, ако жена ми е някакъв авторитет по този въпрос, а тя май е. Както и да е, Рени изненадала Ти Дан в офиса му един следобед. Само че изненаданата се оказала тя.

— Имало е жена с него.

— Под него. На канапето в офиса. Учителката й по пиано — замълча и се загледа право към изгряващото слънце. — Това беше краят на щастливото й детство. Малката престана да бъде дете.

Кристъл, сервитьорката в Далтън, му беше казала, че Рени направо подивяла по времето, когато започнали да се развиват женските й форми. Но не нейната събуждаща се сексуалност е била причината за тази промяна на характера през пубертета. Било е откритието, че баща й изневерява на майка й.

Сега бунтът й изглеждаше обясним. Вероятно госпожа Нютън е провеждала разговори с дъщеря си за секса и морала. Рени бе открила, че баща й нарушава принципите, които майка й се е опитвала да й внуши. Това преживяване я е лишило от илюзиите, особено след като е обожавала баща си.

Събитието е подействало и като катализатор. Ходела е с толкова много момчета като наказание за неверния си баща и за майка си, която се е правела на сляпа за изневерите му. Невинното момиче е сварило баща си да прави любов с учителката по пиано и в резултат на това е станало градската курва.

Сякаш проследил мислите му, Робинс каза:

— Сега на това му викат ответна реакция. Корин разправя така. Сигурно го е чула по телевизията. Както и да е, Рени се промени за една нощ. Стана истински ужас. Започна да получава двойки. Следващите няколко години бе напълно извън контрол. Никакво наказание не можеше да я вразуми. Предизвикваше учителите, въобще всеки с авторитет. Ти Дан и госпожа Нютън се опитваха да я спечелят с подаръци, но нямаше полза.

— Баща й й е подарил червен кабриолет мустанг — сети се Уик. — Не бих казал, че това е правилно решение в подобно положение.

— Сигурно го е изнудила да й купи автомобила. Знаеше, че тя командва, и се възползваше. Ти Дан бе загубил авторитета си на родител, откакто дъщеря му го видя да чука учителката. Рени се носеше направо към ада.

— Докато не стана на шестнайсет.

Робинс обърна глава и го изгледа:

— Знаеш за Колиър?

— Малко. Знам, че го е застреляла. Не е била подведена под отговорност. Изобщо не са го разследвали като престъпление. Всичко е било набързо покрито.

— Ти Дан — каза Робинс, сякаш името бе достатъчно обяснение.

— Не мога да кажа, че сърцето ми кърви за Реймънд Колиър. Що за изрод ще има връзка с шестнайсетгодишно момиче, което очевидно има нужда от добри родители, здрава ръка и помощ?

— Не го съди прибързано. Ако Рени си набележеше някой мъж, той не можеше да й устои.

Уик рязко се втренчи в Робинс, но той поклати глава тъжно.

— Не, не и аз. Аз й бях нещо като роднина. Исках да й се скарам, да й налея малко акъл в главата, не да спя с нея. Но с Реймънд Колиър беше друга история.

— Той какъв беше?

— Не го познавах добре, но повечето хора го харесваха. Имаше глава за бизнес. Затова и Ти Дан го избра за партньор в една голяма сделка с имоти. Но имаше една слабост.

— Жените.

— Не жените. Само една. Рени — обясни възрастният мъж мрачно. — Беше луд по нея. Като в онзи филм с малкото момиче.

— Лолита.

— Да. Мисля, че тя знаеше какво изпитва Колиър към нея. Усещаше го, нали се сещаш, така както жените си знаят. Тя…

— Защо не съм получила покана за това събиране?

Уик и Робинс се обърнаха едновременно. Рени крачеше през двора към тях. Косата й бе още мокра от душа, което значеше, че се е облякла набързо, за да отиде при тях.

— Видях ви от прозореца на спалнята. Дълго време стоите, сякаш си шушукате нещо — очите й се спряха на пистолета на кръста на Уик.

— Замалко да го застрелям — Уик се опита да се усмихне убедително, но мислите му още бяха при това, което Робинс му беше казал.

Старецът й даде едно от типичните си лаконични обяснения защо е тук.

— Чух, че си убила котката с един изстрел в сърцето. Хората наоколо, които загубиха добитък, ще са ти благодарни.

— Мислиш ли, че трябва да извикам ветеринаря да види Спатс?

— Не — отвърна Робинс. — Беше права. Раната не е дълбока и е чиста. Сигурно ще се затвори за нула време.

Очите й се стрелнаха към Уик, после отново към фермера.

— Ще отсъствам няколко дни. Ще наглеждаш ли тук, докато се върна?

Робинс се поколеба достатъчно дълго, за да може Рени да забележи. Накрая каза:

— С удоволствие. Ще мога ли да те открия на номера във Форт Уърт, ако нещо изскочи?

— В Галвестън — каза Уик. — Имам къща там. Ще ти оставя номера.

Рени не се зарадва, че Уик сподели това.

— Ще отида да проверя как е Спатс — каза тя. — Мисля, че може да се наложи да остане в бокса още един ден, но ще пусна другите на моравата.

— Ще намина довечера да ги прибера.

Жената се отправи към отворената врата на обора, после погледна назад, сякаш очакваше Робинс да я последва.

— Ей сега идвам — каза й той. — Само да запиша номера на телефона.

— Винаги можеш да ме откриеш на мобилния ми телефон.

— Няма лошо да имам и двата номера. За всеки случай.

Тя очевидно не искаше да ги остави пак насаме, но се обърна и влезе в обора. Уик погледна Робинс, но не беше сигурен дали иска да слуша още за това как Рени е прелъстила Реймънд Колиър.

— Ще добавиш ли нещо?

— Да — кимна Робинс. — Има нещо, което трябва да знаеш. Може да не ти се стори важно, но се надявам да не е така.

Когато се поколеба, Уик въпросително повдигна вежди. Възрастният мъж погледна през рамо към обора, после каза тихо:

— След историята с Колиър Рени не я подкара по същия начин. Започна да се държи съвсем различно — Уик не направи никакъв коментар, мълчаливо го изчака да продължи. — Прав си, Тредгил, не те познавам изобщо, но знам, че носиш неприятности. Чета вестници, гледам телевизия. Не ми харесва особено, че се навърташ край нея.

— Много лошо. Защото нямаш думата.

— Особено като е замесен и този Лозада.

— Точно заради него се навъртам край нея.

— Само това ли е причината? — очите му пронизаха Уик. — Ние с Корин се грижим за Рени от доста време. Нямаме намерение сега да престанем — той наведе глава още по-близо до Уик. — Имаш голям пистолет и голяма уста, но трябва да си по-тъп от този кол, ако не разбираш какво ти казвам.

— Щях да го разбера, ако го беше казал направо.

— Добре. Рени работи много, за да постигне това, което е постигнала в кариерата си. Виждал съм я да рискува на седлото така, както нито опитни каубои, нито ездачи каскадьори не биха се осмелили. Летя до другия край на света, ходи на места, където се воюваше и където е имало бог знае какви опасни болести, и никога не е показвала и следа от страх. Но — добави Робинс, като пристъпи още по-близо, — никога не съм я виждал с мъж. Със сигурност не е пускала никого да пренощува тук — той погледна голите гърди на Уик и демонстративно обърна очи към панталона, който той бе закопчал забързано. — Надявам се да си достатъчно почтен, да си истински мъж и да поемеш отговорността си.

 

 

Когато Рени се върна в кухнята, Уик гледаше как кафето капе от филтъра в каната. Още беше бос и гол до кръста, само по дънки. Пистолетът му лежеше на плота до кафе машината. Нито Уик, нито оръжието бяха на място в безопасната й, позната кухня и това бе доста смущаващо.

— Има ли й нещо на кафе машината?

Поклати глава раздразнено.

— Просто нямам търпение кафето да стане и броя капките.

— Интересно занимание — Рени извади две чаши от шкафа.

— Спатс добре ли е? — попита я.

— Точно както каза Тоби.

— Той ме мрази и в червата.

Тя му подаде едната чаша.

— Не говори глупости.

— Не говоря. Не се чувствам засегнат от това. Просто отбелязвам факта. Отиде ли си вече?

— Току-що тръгна.

Водата започна да гъргори в кафе машината, кафето най-после бе готово. Уик напълни чашата на Рени и я предупреди:

— Това е полицейско кафе. Силно.

— И докторите пият такова — тя отпи и вдигна палец в знак, че го одобрява.

— Робинс доста се престарава в грижите си. Предупреди ме да държа мръсните си лапи далеч от теб.

— Не е казал нищо подобно. Сигурна съм.

— Е, не с толкова много думи.

Рени отпи още няколко глътки от кафето, после остави чашата си на плота.

— Обърни се да видя как е раната ти.

Той изпълни нареждането, подпря се с длани на плота и се наведе напред.

— Не можеш да ме заблудиш. Иска ти се да видиш задника ми.

— Виждала съм го вече.

— И?

— Виждала съм и по-хубави.

— Ето, това вече ме засегна.

Човешкото тяло нямаше тайни за Рени. Тя го бе изучавала, бе го опознала, беше го виждала във всякакви състояния, размери, цветове и форми. Но вчера, когато видя тялото на Уик изтегнато на леглото й, то я впечатли. И не от медицинска гледна точка. Торсът му бе дълъг и слаб, крайниците — с правилни пропорции. Никое тяло, което бе виждала, не й бе въздействало така и тя с усилие възвърна професионалната си дистанцираност, когато го докосваше.

Свали старата превръзка и внимателно опипа шева.

— Боли ли?

— Само като го натискаш. Започва да ме сърби.

— Това е знак, че заздравява. Чудо на медицината, като се има предвид колко кратко остана на легло.

— Кога ще махнеш конците?

— След няколко дни. Стой спокойно и си пий кафето. Може да почистя раната, за да използвам един от редките ти моменти на неподвижност.

— Повече никакви инжекции обаче — извика й той, докато тя излизаше от стаята.

Рени си донесе необходимите неща от горния етаж и всъщност се изненада, че намери Уик да я чака в същата поза.

— Нали така нареди лекарят.

— Да, но не мога да повярвам, че си го изпълнил. Ти не си идеалния пациент, господин Тредгил.

— Защо Тоби и Корин Робинс са толкова загрижени за теб?

— Познават ме от малка.

— Както и много хора в Далтън. Не виждам някой друг да кръжи наоколо и да гони сатирите като мен.

— Съмнявам се Тоби Робинс да знае какво е сатир.

— Но ти знаеш, нали, Рени?

— Ти не си сатир.

— А Реймънд Колиър беше ли?

Предизвикваше я, опитваше се да я накара да говори за това. Но тя не беше готова да го обсъжда. Съмняваше се, че изобщо някога ще бъде готова да говори с него за тази история. Откъде трябваше да започне? От деня, когато откри изневярата на баща си? Можеше ли да обясни на Уик колко потресена бе от лицемерието, в което бе живяла и глупаво бе приемала?

Или трябваше да започне с Реймънд? Как ходеше по петите й. Как пълният му с копнеж поглед никога не се отделяше от нея, ако се намираха в една и съща компания, даже и жена му да присъстваше. Как бе презирала телешкия му поглед и потните ръце, преди да осъзнае, че може да използва любовта му, за да накаже собствения си баща. Не, не можеше да говори за това с Уик.

— Така — каза тя, когато постави новата превръзка върху раната. — Готово, този път беше доста послушен.

Преди да се дръпне, той хвана и двете й ръце в своите и ги придърпа около кръста си така, че тя да го прегърне.

— Какво правиш, Уик?

— Кой е бил идеалният ти пациент?

Тя отхвърли въпроса с лек смях, нещо, което не й бе лесно, след като гърдите й се притискаха към гърба му. Кожата му — не епидермисът, а кожата му — бе топла и жива под дланите й. Усещаше под лявата си длан колко силно бие сърцето му. За човек, свикнал да прислушва сърца всеки ден, бе странно, че този ритъм й влияе така. Караше собственото й сърце да бие по-силно, застанала така близо до силния му, мускулест гръб.

— Не трябва ли да се приготвяме за тръгване, Уик? Мислех, че бързаш да потеглим.

— Идеалният ти пациент. Искам да чуя за него или нея и ще стоим тук, докато не ми разкажеш, а знаеш, че съм достатъчно упорит, за да го направя — за да подчертае думите си, той притисна ръцете й от двете си страни така, че прегръдката стана още по-силна.

Тя се предаде и опря чело между плешките на гърба му. Но това бе прекалено удобно, прекалено приятно, така че трая само няколко кратки секунди, преди да вдигне глава.

— Беше жена. Тридесет и четири годишна жена. Беше пострадала при атентата срещу Световния търговски център. Аз бях във Филаделфия на единайсети септември, на една конференция. Веднага поех с колата към Ню Йорк и пристигнах късно вечерта. Тази жена бе една от малцината извадени живи от руините, но нараняванията й бяха тежки и многобройни. Аз работех по вътрешните наранявания. Друг специалист ампутира крака й. В продължение на двайсет и четири часа не знаехме името й. Нямаше документи за самоличност и не бе в състояние да ни каже коя е. Но подсъзнателно е усещала, че й помагаме. Всеки път, когато хващах ръката й, за да я успокоя, че е в безопасност, че се грижим за нея, тя ми отвръщаше с леко стискане. Накрая дойде в съзнание, каза ни името си и ние открихме семейството й — едно от хилядите, които отчаяно търсеха информация. Беше от Охайо, дошла в Ню Йорк по работа. Когато съпругът и трите й деца дойдоха в болницата при нея, срещата им бе много емоционална. Очите й говореха толкова красноречиво, че не се налагаше да казва нищо.

В някакъв момент от разказа тя бе опряла бузата си на гърба му. Той галеше ръцете й, които лежаха върху гърдите му.

— Ти си спасила живота й, Рени.

— Не — каза тя дрезгаво. — Не можах. Умря два дни по-късно. Знаеше, че ще умре. Бяхме й казали, че няма голяма надежда да оцелее с такива масивни поражения. Но тя ми благодареше, че съм удължила живота й достатъчно, за да види семейството си. Искаше да се сбогува с тях. Бе проява на невероятна воля и издръжливост, че успя да живее толкова дълго. Любовта й към семейството бе по-силна от болката. Така че когато ме попита коя е била идеалната ми пациентка, веднага се сетих за нея.

Изминаха няколко минути, преди Уик да каже:

— Мисля, че си невероятна, доктор Нютън. Нищо чудно, че семейство Робинс толкова те ценят.

Тя усети, че се опитва да смени темата. Той искаше да научи повече за отношенията й с Тоби и Корин и това бе заобиколен начин да попита. Какво можеше да стане, ако му разкажеше поне това? Пък и сигурно вече го знаеше. Вероятно Тоби го бе осведомил за всичко по време на дългия им разговор край оградата и може би сега Уик искаше да чуе нейната версия.

Този път челото й се намести между плешките му и остана там.

— След Реймънд Колиър родителите ми ме пратиха в колеж с пансион в Далас. Първата Коледа прекарах там, те бяха в Европа. Мама не искаше да заминава или поне така ми казваше. Но не можеше да спори с Ти Дан. Като част от наказанието ми за неприятностите, които бях създала, трябваше да прекарам празниците и ваканцията сама в училището. Тоби и Корин някак научили за това. Появиха се сутринта на Коледа. Доведоха и децата си, донесоха сладкиши, подаръци, опитаха се да ме развеселят. Оттогава се грижат за моето щастие. Ако изглежда, че Тоби прекалява с грижите, мисля, че е, защото още ме вижда като самотното изоставено на Коледа момиче.

— Какво се случи в кабинета на баща ти в онзи ден, Рени?

Тя вдигна глава и издърпа ръцете си.

— Ако ще ходим в Галвестън, трябва да тръгваме.

Той се обърна и я хвана за раменете:

— Какво се случи, Рени?

— Уесли ще изкара мен виновна, че сме се забавили.

— Той изнасили ли те? Опита ли?

Ядосана на настойчивостта му, тя избута ръцете му.

— Боже, ти никога не се отказваш!

— Направи ли го?

— Нали така каза баща ми на полицията!

— Да. А колкото и малко да знам за Ти Дан Нютън, да излъже — би бил най-малкият му грях. Можел е да излъже полицията и да го направи с усмивка. Какво те накара да простреляш Реймънд Колиър?

— Има ли значение?

— Има, защото искам да знам, по дяволите! Защото си толкова проклета и си решила да опазиш тайната, която парите на баща ти са погребали. Важно е и защото от два дни съм адски възбуден, а не мога да направя нищо по въпроса. Поне не и без ти да ме обвиниш, че те насилвам, а съседът ти Тоби да ме заплаши със смърт.

Бе я избутал в ъгъла между кухненските шкафчета, беше я притиснал там. Тя се измъкна с бой.

— Реймънд не ме е принудил да правя нищо. Нито онзи следобед, нито никога. Ако искаш измислена версия за опит за изнасилване, защото така ще ти бъде по-леко и ще ме харесваш повече — добре. Но не стана така. Реймънд и Ти Дан станаха партньори в една сделка със земя, когато бях на четиринайсет. Той започна да идва често и да прекарва много време у нас. Знаех какво въздействие имам върху него. Дразнех го безмилостно. Под прикритието на мил възрастен той се възползваше от всяка възможност да ме докосне. Аз го насърчавах и после му се смеех. У него имаше някакъв… някакъв див копнеж, който ми се струваше много смешен — спря, за да си поеме дъх. — Още ли мислиш, че съм невероятна, Уик? Само чакай. Има още.

— Стига, Рени.

— О, не! Ти искаше да знаеш. Искаше да облекчиш възбудата си. Е, това със сигурност ще я прогони. Две години измъчвах бедния човек. После, около седмица преди онзи злощастен ден, се скарах с баща си. Дори не помня какво бях направила, но той ми взе ключовете от колата и ме наказа един месец да не излизам. Така че му го върнах, като спах с бизнес партньора му. Точно така, Уик. Аз се обадих на Реймънд от един мотел и му казах, че ако ме иска, може да ме има, но че трябва да дойде веднага. Чаках го — тя изтри сълзите от срам, които се стичаха по страните й, но вече бе твърде късно, за да спре. Думите продължаваха да се изливат от устата й. — Реймънд дойде в мотела и аз спах с него. Просто както спях с всички останали. Каквото и да си чул за Рени Нютън, е вярно. Сигурно не си чул и частица от всичко, което може да се разкаже. Някой път, когато не ми диша убиец във врата, ще се съберем на бутилка вино и ще ти разкажа подробно за сексуалните си приключения. Ще бъде като разкази за призраци, само че още по-хубаво. Но това е единствената история, която те интересува в момента. И с право, защото това бе най-лошото, което някога съм правила. Татко ме наказа и аз му го върнах. Върнах му го тъпкано.