Сандра Браун
Увлечението (27)

Двадесет и шеста глава

Орън вдигна на първото позвъняване. Уик му каза, че са решили да действат според плана му.

— Доктор Нютън го одобри, така ли?

— Не — отвърна Уик. — Не повече от мен самия. Банален е и Лозада би трябвало да е идиот, за да се хване.

— Но никой няма по-добра идея.

— Аз имам. Въоръжи ме до зъби и ме пусни да търся копелето и да го пречукам.

— Този план може сериозно да промени качеството ти на живот в близко бъдеще.

— Което е единствената причина, поради която се съгласявам с твоя план. Рени е на същото мнение. Не е идеална стратегия, но е единствената, която можем да задействаме. Хубавото й е, че уязвява Лозада там, където ще го заболи най-много — в егото му.

— Точно затова може да проработи.

— Какво решихте с Грейс?

— Момичетата заминаха. Грейс остана.

Уик се усмихна.

— Браво на Грейс!

— Аха, да… Слушай, докато стигнете до Галвестън, там вече ще има хора, които да наблюдават къщата ти денонощно. Не се оглеждай, за да ги откриеш. Няма да ги видиш. Поне се надявам, че няма да ги забележиш.

— Ти ще дойдеш ли?

— Би ли поканил най-добрия си приятел в любовното гнезденце, където ще бъдеш с новата си изгора?

— Не знам. Докъде можем да стигнем в перверзиите?

— Уик!

— Извинявай. Разбрах.

Ако Лозада забележеше Орън, щеше да отгатне, че всичко е нагласено.

— Ще поддържаме връзка по телефона. Денонощно — продължи Орън. — Дръж очите си отворени и се обаждай често. Ако чуеш някоя чайка да пърди, искам и аз да го науча.

— Сигурен ли си? Щото ако пърдят толкова често, колкото серат…

— Ще спреш ли да се правиш на ударен? Не е смешно.

— Знам. Оставяме шегите настрана — каза го съвсем сериозно.

— Лозада се е покрил, Уик. Знаеш какво става обикновено, когато той изчезне за няколко дни.

— Появява се някой труп.

— Това не ми харесва.

— Нито на мен. Обаче не мисля, че ще ни намери толкова скоро.

— Все пак е възможно. Пуснал съм хора из целия град, които клюкарстват за твоята афера с докторката, която ти спасила живота. Сигурно и до него вече е достигнала новината, че вие с доктор Нютън сте гъсти.

— О, той ще се появи, в това съм сигурен — не беше казал на Орън или на Рени за закачката, която си бе направил с Лозада с онова глупаво стихче. Лозада нямаше да понесе да не отговори на предизвикателството.

Уик се сбогува с Орън и излезе да се огледа. Обиколи къщата, обора и гаража, провери и вътре. Не забеляза нищо необичайно. Когато се върна, двамата с Рени провериха всички врати и прозорци, за да са сигурни, че са заключени.

Рени не беше прекалено нервна, но знаеше, че трябва да бъде предпазлива.

— Кой би помислил, че от едно участие в съдебно жури ще стигна дотук?

— Не си очаквала обвиняемият да си падне по теб.

— Това е твърде невинно определение за него. Той отиде много по-далече. Той е…

Когато не успя да намери подходящата дума, Уик обобщи:

— Лозада.

— Дори името му звучи заплашително — съвсем несъзнателно тя разтри дланите си, сякаш са премръзнали. — Той наистина ли е очаквал да бъда поласкана от откаченото му внимание?

— Несъмнено.

— Как може да е толкова арогантен? Беше съден за убийство, предумишлено убийство, за което можеше да получи смъртна присъда. Кой би могъл да си мисли за влюбване в такава ситуация?

— Никой, който разсъждава рационално. Само някой с манията за величие на Лозада. Той се мисли за шампион.

— Носител на суперкупата на професионалните убийци.

— Нещо такова. Той е един от най-добрите в това, което прави. Доколкото знаем, не е изпълнявал поръчки в чужбина, но защо ли да го прави? Може да изкарва повече пари с по-малко риск, като си живее във Форт Уърт, САЩ. Освен това повечето хора, които се занимават с такива убийства, работят дълбоко под прикритие, което не е в неговия стил. Защо да си усложнява живота, като убива публични личности, след което цели правителства и Интерпол да хукнат по петите му? Той е голяма риба в едно сравнително малко езеро.

— И коя жена не би се зарадвала на вниманието му? Така ли смята той?

— Точно така — кимна Уик. — Като прибавиш към това стремежа му към най-доброто. Той е израснал в семейство от средната класа. Единственият му брат е бил умствено изостанал и с физически увреждания. Родителите му са дали всичките си пари за лечението му.

— Значи за Лозада собствеността е важно нещо. Той се възприема като добре платен бизнесмен, който знае кое е най-доброто и може да си го позволи.

— А, за да е завършена картинката, иска и жена от класа до себе си.

— Ами скорпионите?

— Колекционира ги. Да, побиват те тръпки, като си помислиш, нали? Те са нещо като негов талисман. Нощни животни са, убиват жертвата си в мрака. Той не би колекционирал нещо като монети или марки или дори произведения на изкуството, защото това би било твърде обикновено. Подхранва гордостта си с това, че е изключителен.

Тя наклони глава на една страна и го изгледа замислено.

— Анализирал си го много задълбочено, нали?

— Не съм си губил времето, откакто напуснах полицията. Противно на това, което Орън си мисли, съвсем не съм се излежавал. Събрах всичко за Лозада, до което успях да се добера.

— Например?

— Документацията за него от средното училище. Правили са му психологически профил, когато е бил в осми клас, горе-долу по времето, когато е започнала престъпната му кариера. От там научих основното. Поведението му на социопат и комплексът за превъзходство са се проявявали през целия му досегашен живот. Навярно познавам по-добре неговата психика, отколкото своята — замълча, после допълни мрачно: — Едно от нещата, които не знаех, беше, че спи със Сали Хортън. Ако го знаех, щях да я предупредя да стои настрани от него и от мен, и щях да си пазя гърба онази нощ. Ако си мисли, че ние с теб сме любовници… — нямаше нужда да казва нищо повече. — Сали Хортън дори не е била важна за него. А ти си много важна, Рени.

— И го предадох с друг мъж.

— Той ще го възприеме така. Не подценявай опасността, която те заплашва. Орън е пуснал ченгета и информатори да разпространяват сочната клюка за нас двамата. Лозада няма да понесе, че сме заедно. Ти си му изневерила, а аз съм откраднал един от трофеите му.

— Но аз не съм негова, това е само мания.

— Ако той си мисли, че си негова, значи си негова.

— Само през трупа ми.

— Предпочитам да избегнем това — той повдигна брадичката й така, че да го погледне в очите. — Кажи една дума и ще се обадя на Орън да търси друг начин да пипне Лозада, някакъв начин, който не те застрашава. Дойдох тук снощи, за да те предупредя, да те накарам да заминеш някъде надалече, докато Лозада не изчезне от пейзажа по един или друг начин.

— Това може да отнеме доста време.

— Не мисля — Уик отново се сети за бележката, която бе изпратил на Лозада предната вечер.

— Аз вече съм в опасност, Уик. Със или без теб, аз му показах презрението си. Освен това не мога да се отдръпна и да изоставя отговорността си. Не, ще го кажа по друг начин. Няма да го направя.

— Добре тогава, кога ще си готова?

— Да не мислиш да тръгнем тази вечер?

— Веднага щом си приготвиш багажа.

— Приготвянето на багажа не е проблем. Ти излезе от болницата едва преди двайсет и четири часа, и то дни преди да бъдеш изписан.

— Добре съм.

— Не си добре. Гърбът ти е схванат и те боли. Не можеш дори стаята да прекосиш, без да направиш болезнена гримаса. Представи си как ще прекосиш щата. Нямаш нужната издръжливост и още се страхувам да не развиеш инфекция или пневмония, които биха били фатални за теб. Може да си разкъсал няколко от шевовете.

— Каза, че раната изглеждала добре.

— Има много повече вътрешни шевове, отколкото външни. Обещай ми, че ще ми кажеш при първия признак на болки в корема.

— Ще ти кажа. Ако се почувствам зле, докато пътуваме от тук до Галвестън, ще спрем в най-близката болница.

— Няма да тръгнем тази вечер — заяви тя непреклонно. — Подчиних се на теб и Уесли относно нещата, които са по вашата специалност. Но здравето ти е в моята област. Няма да отидем никъде, докато не починеш добре. Край на разговора.

 

 

Спаха заедно в леглото, тъй като той отказа да я остави да спи сама на канапето долу.

— Тук решава полицията и ти ще се подчиниш. Край на разговора.

Като истински джентълмен, Уик си легна с панталона и върху завивките. Задряма, но нямаше как да заспи дълбоко тази нощ — отчасти защото бе спал толкова много през деня, отчасти защото се вслушваше във всеки шум и стоеше нащрек, отчасти защото се опитваше да мисли лукаво като Лозада и отчасти защото усещаше силно присъствието на Рени, която спеше до него.

Чертите на лицето й и контурите на тялото й се бяха отпуснали в съня. Едната й ръка лежеше върху завивката близо до него. Беше с дланта нагоре, а тънките пръсти бяха свити. Изглеждаше уязвима и беззащитна, не като силната и уверена ръка на хирург. Тя бе най-самостоятелната и уверена жена, която познаваше. Оценяваше постиженията й. Но чувстваше и желание да я защити.

И искаше да я люби.

Боже, как го искаше! Искаше, защото… ами защото беше мъж и това искаха да правят мъжете с жените. Но не бе само това. Хуморът, чарът, дори гневът му не бяха успели да пробият твърдата черупка на самозащитата й. Бяха я поочукали малко може би, но не бяха я счупили. Щеше ли да успее да достигне до същността й, ако проникнеше в тялото й? Това бе предизвикателна мисъл, която го развълнува на няколко нива.

Тя се отдръпваше от докосването му, но според Уик това не бе защото не го харесва. Реакцията бе самоналожен условен рефлекс, част от контрола, на който тя толкова държеше, последствие от инцидента с Реймънд Колиър. Страстта я бе довела до ужасно изпитание. Това не означаваше задължително, че е станала по-малко страстна. Просто вече не се поддаваше на страстта си.

Въпреки резервираността й Уик си я представяше поруменяла от възбуда. Днес, когато я целуна, за няколко невероятни секунди тя бе откликнала. Не си позволи да отговори на целувката, но се усети, че го искаше. И това не бе престорено извинение на човек, който се хвали, че е целувал много жени.

Не беше си въобразил как тя затаи дъх и как езикът й почти се предаде. Кожата й бе пламнала, усети го дори през дрехите й. Веднага бе доловил възбудата й. Погали я съвсем леко и зърното й се втвърди, готово да усети устните му.

Той потисна едно стенание, като се престори, че кашля. До него Рени продължаваше да спи, спокойна и неподозираща мъчението му. Уик се обърна с лице към нея.

Ако се събудеше и го обвинеше, че е толкова близо, щеше да се оправдае съвсем достоверно, че гърбът е започнал да го боли. Пък и не можеше да я види наистина. В стаята бе прекалено тъмно.

Но усещаше мекия й дъх, а нямаше нужда да я вижда, за да подхранва фантазиите си. През онези дълги нощи на наблюдение бе разполагал с предостатъчно време да запомни чертите на лицето й.

Извика спомена за това как тя съблича роклята, с която бе на сватбения прием. Нима онази лавандулова дантела на бельото й подхождаше на жена, която не е страстна? Не, по дяволите!

Съвсем бавно Уик разкопча едно по едно копчетата на панталона си. Ако Рени се събудеше сега, щеше да се развика, защото в този момент гърбът му въобще не изглеждаше схванат. Той се радваше, че сексуалният му апарат не бе засегнат от трайни увреждания и беше възстановил напълно способността си за действие, само дето се опитваше да се докаже в още по-добро състояние от времето преди инцидента.

След като намали напрежението, Уик затвори очи и се насили, ако не да спи, то поне да прогони всички мисли, за да си почине. Нямаше да си спомня колко хубава беше онази целувка, нито как идеално прилягаше ръката му към гърдата й. Нямаше да си мисли за нея, топла и мека, под леката завивка, нито за онова сладко местенце, където бе още по-топла и мека. Как го приема. Как го обгръща…

 

 

Конско цвилене го събуди, все едно бе издрънчал оглушителен будилник. Остана да лежи съвсем неподвижно с отворени очи, задържайки въздуха, който не смееше да издиша, за да не пропусне следващия звук. Не се наложи да чака дълго, преди да чуе още едно цвилене.

Шумовете не събудиха Рени. Тя продължаваше да спи дълбоко. Въпреки схванатия си гръб, той стана от леглото с гъвкавостта на котка и взе пистолета си от нощното шкафче, където го бе оставил. Отиде на пръсти до прозореца и се притисна към стената до него. Наведе се съвсем малко, колкото да огледа навън.

Взира се няколко минути, но не забеляза никакво движение в двора или на поляната зад къщата до обора, но инстинктът му подсказваше, че нещо става в онази постройка. Може мишка да бе подплашила някой от конете. Може рисът да си е имал другар, който е дошъл да го търси. Или пък Лозада им бе дошъл на посещение.

Прекоси тихо стаята и след като се увери, че Рени още спи дълбоко, излезе и се придвижи безшумно по коридора. На най-горното стъпало спря и се ослуша. Изчака цяла минута, но не чу нищо, освен собствения си пулс, който биеше оглушително в тъпанчетата му.

Слезе по стълбите възможно най-бързо, но като внимаваше да не скърцат, за да не издадат присъствието му. Дневната изглеждаше както я бяха оставили, преди да си легнат преди няколко часа. Нищо не беше разместено. Предната врата бе заключена и със спуснато резе.

Все още държеше пистолета готов за стрелба, когато приближи вратата, която водеше в кухнята. Поколеба се, после нахлу вътре и се завъртя с протегнати напред ръце. Беше празна, както и килерът до нея.

Отключи задната врата и излезе силно приведен, но все пак се чувстваше изложен за нечии куршуми. Скри се зад градинския стол, на който бе седял преди. Той не бе особено надеждно прикритие, но тъмнината също го скриваше. Сега благослови тънкия сърп на луната.

Чакаше и се ослушваше. Скоро долови откъм обора непогрешимите звуци от придвижване. Измъкна се иззад стола и пробяга разстоянието до постройката. Когато я стигна, се прилепи за външната стена, за да се скрие в сянката й. Нуждаеше се от нея и за опора. Беше замаян, задъхан, потеше се силно и гърбът го болеше, сякаш бе прободен с желязна спица.

„Това правят с човек няколкото дни в болница — помисли си. — Правят те слабак.“ Щеше да му е трудно срещу всеки враг, който може да разчита на силата си. Но имаше пистолет в ръцете си и в най-лошия случай щеше да се бие с копелето.

Плъзна се бавно по стената, докато стигна широката врата. Там пак спря и се ослуша. Това, което чу, го притесни, защото не чу абсолютно нищо. Но тишината бе тежка, не празна; Уик усещаше чуждо присъствие. Знаеше, че там вътре има някой. Усещаше го.

Който и да бе, беше спрял това, което правеше. Нещо, може би собственият му изострен инстинкт, го бе предупредило за присъствието на Уик. Сега той се ослушваше за него, така както Уик се ослушваше за натрапника.

Чакането продължи и втора минута. Нищо не помръдваше. Не се чуваше никакъв звук. Дори конете бяха утихнали съвсем неподвижни в боксовете си. Атмосферата бе заредена с очакване. Уик усещаше тежестта му върху кожата си.

Потта вече капеше в очите му. Стичаше се на ручейчета по ребрата и гърба му. От нея раната започна да пари. Ръцете му още стискаха пистолета, но бяха мокри и хлъзгави. Уик реши, че може или да продължи да стои така и бавно да се топи, или да свърши с това сега, веднага.

— Лозада! Стиска ли ти да се изправиш срещу мен като мъж? Или ще продължим тази глупава игра на криеница?

След кратко мълчание от другата страна на стената се чу глас:

— Тредгил?

Не беше Лозада. Лозада бе обработил гласа си до плътно ниско мъркане. Този глас имаше носовия изговор на местен тексасец.

— Кой си ти?

Мъжът пристъпи иззад стената през вратата. Ръцете на Уик стиснаха пистолета и го задържаха на нивото на главата. Тоби Робинс вдигна ръце.

— Виж ти, каубой.

Небрежният му маниер не заблуди Уик. Ченгета бяха умирали заради такива заблуди.

— Защо, по дяволите, се промъкваш тайно тук през нощта?

— Мога да те питам същото, не мислиш ли? Но тъй като само ти държиш пистолет, ще ти отговоря пръв. Ако насочиш това нещо някъде другаде.

— Не и преди да чуя защо си в обора на Рени.

— Проверявах дали всичко е наред.

— Измисли нещо по-добро.

— Чух, че един от конете бил лошо издран от риса.

— Кой ти каза?

— Лесничеят. Дойдох да го видя, да знам дали се налага да викам ветеринаря.

— По това време на нощта?

Тоби Робинс погледна хоризонта на изток, който вече изсветляваше в розово.

— Че то си е вече обедно време.

Уик погледна към портата. Беше затворена, а отвън нямаше кола.

— Как дойде до тук?

— Пеша.

Погледна краката на мъжа. Беше с маратонки, а не с каубойски ботуши.

Робинс потупа гърдите си отляво.

— Кардиологът препоръча да ходя поне пет километра на ден. Горе-долу толкова е от нас до Рени и обратно. Предпочитам да ги извървя, преди да е напекло.

Уик с неохота свали пистолета и го напъха в колана на дънките си. Или по-точно щеше да го направи, ако бяха закопчани. Бързо закопча дюкяна си с една ръка.

— Знаеш ли, Робинс, заслужаваше да те застрелям на място само защото си тъп. Не можа ли първо да се обадиш? Или да запалиш лампата?

— Лампата се светва откъм стаичката с инструментите. Беше заключена. Рени държи резервен ключ над вратата. Тъкмо го търсех, когато те чух. Не знаех, че си ти. Помислих, че може да е друг рис.

Уик огледа възрастния мъж подозрително. Предполагаше, че не го лъже, но и не му казва цялата истина.

— Рени каза, че е почистила одрасканото, и смяташе, че ще зарасне за ден-два. Ако е мислила, че конят има нужда от лекар, щеше да го извика.

Робинс се обърна и влезе в обора. Въпреки босите си крака, Уик го последва. Стига да не се отделяше от централната пътека, щеше да издържи. Конюшнята на Рени бе чиста като операционна.

Робинс отиде право до стаичката с инструментите и прокара пръсти над рамката на вратата. Бързо намери ключа. Отключи вратата, протегна ръка вътре и след секунда лампите в обора светнаха.

Без да обръща внимание на Уик, той влезе при една кобила и й заговори тихо, докато я заобикаляше. Намери одраното на задния й крак, после се наведе да го огледа по-добре.

Когато свърши, излезе и заобиколи Уик, сякаш бе неодушевен предмет. Върна се в бараката, изгаси лампите, заключи вратата и остави ключа на мястото.

Уик тръгна след него. Когато излязоха, каза:

— Онази кобила не беше единствената причина да дойдеш тук тая сутрин, нали?

Възрастният мъж спря и се обърна. Изгледа го с пронизващ поглед, после отиде до оградата и се подпря на нея. Дълго стоя с гръб и гледа изгрева. Накрая извади малка кесийка с тютюн и хартийки за цигари от джоба на карираната си риза. Предложи през рамо.

— Цигара?

— Дай.