Сандра Браун
Увлечението (25)

Двадесет и четвърта глава

Той си взе душ. Избръсна се с една от розовите самобръсначки на Рени. В огледалото над мивката в банята не изглеждаше толкова стряскащо, колкото преди дългия сън. Тъмните кръгове бяха избледнели и очите му не бяха толкова хлътнали.

Но все още не изглеждаше добре. Беше блед, с нездрав тен. И кога се бе подстригвал за последно?

— Да върви по дяволите! — каза той на отражението си и излезе от банята.

Рени беше в кухнята. Погледна го през рамо, когато влезе.

— Намери ли чантата си?

— Да, благодаря — беше оставила чантата му до леглото, за да може да се преоблече в чисти дрехи.

— Как се чувстваш?

— По-добре. Благодаря за всичко. Освен за инжекцията. Задникът ми още е изтръпнал.

— Сигурна съм, че си жаден. Избери си нещо от хладилника — тя овалваше парчета обезкостено пилешко месо в галета с подправки и после ги поставяше в една тавичка.

Взе кутия портокалов сок от хладилника, разклати я и разви капачката.

— Може ли да пия направо от кутията?

— Не и в тази къща.

— Вече използвах четката ти за зъби.

— Имам резервни.

— Защо ли не съм изненадан?

— Чашите са в шкафа точно зад теб.

Сокът имаше хубав вкус. Уик изпи цялата чаша и си наля още.

— Какво направи с риса?

— Обадих се на лесничея. Той дойде и го прибра. Изказа ми поздравления.

— Направи нещо полезно за общността.

Рени се взря някъде пред себе си за момент.

— Не го почувствах точно така. Исках да го убия — изми ръцете си, отиде до фурната и я включи. После се върна при зеленчуците на мивката и започна да ги реже. С ножа посочи мобилния му телефон, който лежеше на плота. — Звъня няколко пъти.

— Боже, даже не помнех, че го имам.

— Беше в пикапа ти.

— А той къде е?

— В гаража отзад.

Уик погледна през прозореца и забеляза постройката. Беше умален вариант на обора. Двойната врата бе затворена.

— Как успя да го докараш тук?

— Отидох до там с Бийд, като носех тубата с бензин, после вързах коня за каросерията и карах съвсем бавно на връщане.

— Щеше да е по-лесно, ако ме бе изчакала да дойда с теб.

— Мислех, че не искаш никой да знае, че си тук.

Той я огледа внимателно.

— Това не е съвсем точно, нали, Рени?

Тя спря да реже доматите и го погледна.

— Ти не си искала никой да знае, че съм тук.

Тя отново се зае с работата си.

— Обичаш ли салата с домати?

— Рени.

— Някои хора не обичат — остави ножа и се обърна към него. — Какво?

— Беше само една целувка — каза й тихо.

— Хайде да не я правим на въпрос, става ли?

— Ти го правиш, не аз. Ти си тази, която изхвърча от стаята, сякаш имаше пожар.

— Тогава престани да ме насилваш.

— Да те насилвам? — повиши глас той. — Да те насилвам?

— Онази вечер, когато се запознахме — не, онази вечер, когато ти направи така, че да се запознаем — тогава ти казах съвсем ясно, така че и дете би ме разбрало, че не се интересувам от… всичко това.

Мъжката му гордост се събуди. Уик заобиколи работния плот.

— И това е критерият за теб, така ли? Една целувка и вече те насилвам, а в Далтън си си падала по забавленията. Тогава как си го наричала?

Тя се дръпна, сякаш я бе ударил, но тази първа реакция трая само секунда, преди изражението й да стане сурово.

— Явно сте си побъбрили по мъжки с твоя приятел, детектив Уесли.

— Чак след като чух всичко за теб от някои хора в Далтън. Там те помнят, красавице. Защото си правела доста повече от това да се целуваш с местните момчета, не е ли така?

— Щом си толкова добре информиран, защо ме питаш?

— Правела си значително повече от това да се целуваш.

Тя се отдръпна и сведе глава.

— Сега не съм такава.

— Защо не? На мен ми се стори, че доста си се забавлявала. В Далтън още провесват езици, като се сетят как си минала само по бикини през целия град в червения си кабриолет. А аз само те погалих по гърдите и ти избесня — Рени се опита да го заобиколи, но той бързо пристъпи встрани и застана на пътя й. — Всички онези разгонени каубои са те изпивали с поглед, докато си яздела на родеото. Също и техните татковци и чичовци, сигурно и дядовците им.

— Стига!

— И си го знаела, нали? Харесвало ти е да ги караш да се разгорещяват.

— Не знаеш…

— О, знам и още как! Хората знаят. Имаме грозни думи за момичета като теб, Рени. Но това не ни спира да желаем това, което представляваш. Колко сърца беше разбила, преди да се захванеш с Реймънд Колиър?

— Недей…

— После, когато връзката ви се е провалила, ти си го застреляла и си го убила. Това ли те отврати от насилието?

— Да!

Викът й бе последван от внезапна пълна тишина. Рени се обърна с гръб и се подпря на плота. Притисна длан към устата си и стоя така няколко минути. После, съвсем нетипично за един хирург, изведнъж не можеше да реши какво да прави с ръцете си. Скръсти ги пред корема и стисна лактите си, изтри длани в бедрата си, накрая взе тавичката с пилето и я пъхна във фурната. След като нагласи таймера, отново се зае да реже доматите.

Уик продължи да я гледа втренчено като ястребите, които кръжаха над трупа на риса. Не желаеше да сменя темата. Чувстваше се длъжен да свали поне един от множеството й защитни слоеве. Искаше да зърне поне за миг каква бе всъщност и какво я бе направило така маниакално сдържана, какво я бе накарало да бяга от допир с друго човешко същество, освен в стерилната обстановка на операционната. Искаше да види, макар и за миг, истинската Рени Нютън.

— Какво се случи в кабинета на баща ти онзи ден?

Ножът се стовари рязко и тежко върху дъската за рязане.

— Уесли не ти ли разясни подробностите?

— Да. Четох и полицейския доклад.

— Тогава какво?

— В него не пишеше нищо. Искам да чуя от теб какво се е случило.

Тя довърши доматите и изми ножа. Докато го бършеше с кърпата, го погледна саркастично.

— Похотливо любопитство, а, Уик?

— Не прави това — каза й, като потискаше гнева си да не избухне. — Знаеш, че не за това те питам.

Тя опря длани на плота и се наведе към него.

— Тогава защо ме питаш? Обясни ми защо е толкова важно за теб да знаеш това.

Той също се наведе напред и скъси разстоянието помежду им.

— Знаеш защо, Рени — прошепна й.

Нямаше как да не го разбере. Но в случай че това все пак станеше, той покри ръката й с длан и обви пръсти около китката й.

Тя наведе глава. Стори му се, че се взира в ръцете им, но не виждаше очите й, а само пътя в косата й. Мина половин минута, преди тя да издърпа ръката си изпод неговата.

— От това няма да излезе нищо добро, Уик.

— Кое това, от странния триъгълник ти, аз и Лозада ли?

— Няма такъв триъгълник.

— Знаеш, че има, Рени.

— Вие двамата сте имали сметки за разчистване много преди да чуете за мен.

— Вярно е, но ти добави още едно измерение.

— Аз не участвам във вашата вражда — заяви тя решително.

— Тогава защо напусна града?

— Нуждаех се от малко почивка.

— Чула си, че Лозада е пуснат от ареста.

— Да, но…

— И си пристигнала тук само няколко часа след освобождаването му. На мен ми се струва, че се криеш от него.

Мобилният му телефон иззвъня. Той го взе, прочете номера, от който го търсеха, и изруга тихо.

— Най-добре да свърша с тая работа — излезе на верандата и отговори, докато се настаняваше на люлката. — Ало?

— Къде, по дяволите, си се дянал?

— Няма ли да кажеш първо здрасти?

— Уик…

— Добре, добре — въздъхна тежко. — Просто не можех да изтърпя повече в онази болница, Орън. Знаеш, че бездействието не ми понася. Още един ден там и щях да превъртя. Така че си тръгнах. Взех си пикапа и карах почти цялата нощ. Стигнах до Галвестън тая сутрин някъде към… ъъъ… пет-пет и нещо. Спах почти целия ден и си починах много по-добре, като слушах вълните, отколкото в болницата, където човек не може да си почине истински.

След дълга пауза Орън каза:

— Къщата ти в Галвестън е заключена и в нея няма жива душа.

„По дяволите!“

— Откъде знаеш?

— Пратих местната полиция да провери.

— Защо?

— Чакам обяснение, Уик.

— Добре, на път за вкъщи малко се отклоних. Какво толкова?

— С нея си, нали?

— Вече съм голямо момче, Орън. Нямам нужда да се оправдавам пред теб…

— Защото случайно тя също е изчезнала — от болницата, от дома си. Отзивчивият й съсед каза, че някакъв мъж, който изглеждал сериозно болен и недохранен, чукал на вратата й посред нощ.

— Тоя човек постоянно ли стои на пост на прозореца си?

— Той ни даде ценна информация.

— О, боже, Орън! Говорил си с полицията в Галвестън. Говорил си с любопитния съсед. Днес си бил доста зает.

— Лозада също.

— Така ли? Той какво прави?

— Тероризира семейството ми.

 

 

Казваше се Уини Сойър. Само някой толкова дребен като него можеше да понесе постоянните подигравки, на които бе подложен. Уини го правеше, защото нямаше избор. Беше беззащитен.

Започнаха да му се подиграват във втори клас, когато се подмокри в час. Докато учеха по география за Хаваите, струйка урина си прокара път надолу по крака му. Съучениците му ужасно се забавляваха като видяха, че това, което не бе попило в чорапа му, се стече в локва под чина му. Искаше да умре на място, но имаше лошия късмет да оживее. От онзи ден стана постоянна жертва на банда грубияни, предвождани от страшилището на училищния двор Рики Рой Лозада.

Споменът за унижението го преследваше и до ден-днешен. Също и тормозът, на който го подлагаше Лозада.

Уини изстена на глас, когато отвори вратата и видя мъчителя си на прага.

— Може ли да вляза?

Въпросът бе още една подигравка. Питаше го само за да му напомни, че всъщност не се нуждае от покана. Бутна го настрани и влезе в тесния задушен апартамент, където Уини понякога прекарваше дни наред, без да излиза. Като реакция на самозащита той съществуваше в една измислена от самия него вселена.

— Сега не е подходящ момент, господин Лозада. В момента вечерям — на масичката пред телевизора стоеше купа с претоплени макарони.

— Няма да те прекъсвам, Уини. Само че въпросът е много важен.

— Винаги така казваш.

— Защото бизнесът ми винаги е важен.

Тормозът на Рики Рой над нещастния му съученик започна в онзи следобед във втори клас и продължи, докато завършиха училище. Ръстът на Уини, постоянно присвитите очи и плахостта му бяха открита покана за мъчения и присмех над него. Бе твърде лесна мишена. Впоследствие Лозада започна да се отнася с него като с нелюбимо домашно животно, такова, което може да гълчи и да пренебрегва, или да хвали и да глези според прищявката си.

Всеки клас си имаше по един компютърен гений. В техния това бе Уини. Макар компютрите и микрочиповете да отегчаваха Лозада, той все пак следеше напредъка в тази област. Колкото повече се използваха компютрите, толкова по-ценен ставаше за него Уини.

Понастоящем той се занимаваше с дизайн на уебстраници. Обичаше работата си. Тя удовлетворяваше творческите му стремежи. Можеше да я върши сам, вкъщи, по собствен график. Клиентите му плащаха за четири пъти повече часове, отколкото му трябваха, за да изпълни дадена поръчка, но те бяха доволни от резултата и никога не оспорваха сумите във фактурите. Беше доходен бизнес.

Но този доход бе нищожен в сравнение с това, което Лозада му плащаше.

Компютрите на Уини заемаха цяла една стая от апартамента му и можеха да съперничат на най-мощните модели на НАСА. Той влагаше почти всичките си доходи в бизнеса, купуваше най-новото оборудване, ъпгрейди и приспособления. Можеше да направи дисекция на един компютър с прецизността на патолог, после да го сглоби според нови и по-добри спецификации. Никога не бе виждал компютър, който да не му харесва. Знаеше как работят. Нещо повече, разбираше как работят.

С минимален брой щраквания на мишката той можеше да влезе в някой секретен чат, да генерира крайно опасен вирус или да пробие нечий охранителен код. Ако Уини притежаваше някакво въображение или престъпни наклонности, би могъл да контролира света от този стар, грозен, вмирисан и претъпкан апартамент в западнал квартал в близост до центъра на Далас.

Лозада намираше това за печално пилеене на талант. Познанията на Уини трябваше да принадлежат на някой, който да ги експлоатира, някой със замах, стил и кураж.

Ако работеше в друга област, сам би могъл да използва гения на бившия си съученик, за да открадне огромни суми пари без опасност да бъде заловен. Но къде би било предизвикателството? Лозада предпочиташе личното участие, което изискваше работата му. Разчиташе на Уини единствено да му осигурява информация за клиентите и мишените му.

Точно за това бе дошъл и този път.

— Трябва ми информация.

Уини намести вечно падащите си очила.

— Все така казваш. А после човекът, за когото ти намирам информация, се оказва убит.

Лозада го прониза със студения си поглед.

— Какво ти има тази вечер?

— Нищо — зачопли някаква коричка от рана на лакътя си. — Защо мислиш, че ми има нещо?

— Не изглеждаш много радостен да ме видиш. Не ти ли платих достатъчно предния път?

— Да, но… — той подсмръкна със запушената си ноздра. — Няма спор за парите.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не искам да си навлека неприятности със закона. Напоследък много те показват по новините, ако не си забелязал.

— А ти забелязал ли си, че винаги са хубави новини?

— Да, но този път, не знам, полицията сякаш ти стяга примката. Оня Тредгил яко те натопи.

— Той е най-малката ми грижа.

Видът на Уини бе разтревожен.

— Той изглежда като човек с мисия. Ей, какво ще стане, ако, нали се сещаш, ако ни свържат? Теб и мен?

— Как биха могли да го направят?

— Не знам.

Лозада помнеше този хленчещ тон още от основното училище, дразнеше го тогава, още повече го дразнеше сега. Бързаше, а този разговор му пилееше ценно време.

— Искам да кажа — продължи Уини, — че не искам да бъда съучастник. Оная вечер гледах „Закон и ред“. И осъдиха един, че е бил съучастник преди престъплението. Дадоха му почти толкова, колкото и на другия, дето извърши убийството. Не искам да съм част от това.

— Страх ли те е?

— Страх ме е и още как. Колко време мислиш, че ще изкара някой като мен в затвора?

Лозада го погледна от главата до петите. Усмихна се.

— Разбирам какво ми казваш. Значи трябва да си двойно по-внимателен, за да не те заловят, нали така?

Дребосъкът отново премина през нервните си тикове с наместването на очилата, човъркането на коричката, подсмърчането. Избягваше погледа на Лозада. На Лозада това не му хареса.

— Сядай, Уини. Бързам. Да действаме!

Уини сякаш понечи да откаже, но после с неохота седна на въртящия се стол пред компютрите, чиито екрани примигваха различно.

— Рени Нютън — каза му Лозада. — Доктор Рени Нютън.

Уини отново изстена.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Видях, като я интервюираха по новините за онова ченге. Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Уини се зае за работа. Залепи нос на сантиметри от екрана и присви очи, за да вижда по-добре. Пръстите му натискаха клавишите с впечатляваща бързина. Но не можеше да заблуди Лозада. Той разбра, че се мотае. Това продължи поне пет минути. От време на време Уини мърмореше нещо недоволно.

Накрая се облегна и каза:

— Не стигнах доникъде. Истината е, че няма почти нищо за нея.

Лозада бръкна в джоба си и извади едно шишенце с перфорирана метална капачка. Разви я бавно и изсипа съдържанието върху дребосъка.

Скорпионът се стовари на гърдите на Уини. Той изпищя и инстинктивно се опита да се плъзне назад със стола на колелца, но Лозада стоеше зад него и го държеше в капан между себе си и масата с компютрите. Притисна длан върху челото му, дръпна главата му назад и го държа неподвижно, докато скорпионът изпълзя към шията му.

— Имам го от съвсем скоро. Чаках подходящия момент да се похваля с него. Не е ли красавец?

Уини изпищя пронизително.

— Чак от Индия, това е Мезобутус тамулус, един от най-редките видове скорпиони, чиято отрова е достатъчна да причини смъртта на човек, макар че може да минат няколко дни, преди ужиленият да умре.

Очилата на Уини бяха паднали настрани. Очите му се въртяха трескаво и опитваха да се фокусират върху зловещия скорпион, който се катереше по него.

— Лозада, за бога! — задави се той.

Онзи спокойно го пусна и се засмя:

— Няма пак да се опикаеш, нали? — спокойно загреба скорпиона с лист хартия, който направи на фунийка, и го върна в шишенцето. — Хайде, стига забавления, Уини — каза, докато завиваше капачката. — Чака те работа.