Сандра Браун
Увлечението (24)

Двадесет и трета глава

Рисът падна мъртъв от дървото.

Падна на по-малко от метър от Уик. Стовари се тежко на земята и вдигна облак прах. В средата на гърдите му зееше кървава дупка. Сърцето на Уик щеше да изскочи от гърдите.

Той преглътна тежко.

— Добър изстрел.

Рени се доближи и коленичи до трупа на животното.

— Толкова красив беше — ако се изключеха смъртоносните остри зъби, рисът наистина изглеждаше като голяма домашна котка с красива окраска. Рени погали меката бяла козина в основата на ухото. — Не исках да го убивам, но се канеше да скочи. От месеци убива агнета и домашни животни. Тази сутрин се вмъкна в конюшнята ми.

— Не знаех, че би нападнал толкова големи животни като коне.

— Не би го направил. Сигурно е търсел нещо малко като мишки или зайци. Но подплаши конете, самият той се изплаши не по-малко и издра един кон. Чух шумотевицата и стигнах до конюшнята точно когато той се измъкваше. От един час го следя.

— А той откри мен.

Тя го погледна за пръв път.

— Ти беше лесна плячка.

— Ходещият инвалид.

— Живият мъртвец. Какво, по дяволите, правиш тук, Уик?

— Спя. По-точно спях — той кимна към пушката, подпряна на коляното й. — Някога пропускаш ли?

— Никога. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Какво правя тук ли? Дълга история. Най-важната част от нея е, че ми свърши бензинът. Надявам се, че не си стигнала до тук пеша.

Тя се изправи и изсвири пронизително. Той се впечатли. Никога не бе виждал жена да може да свири както трябва с уста. Но талантите й не свършваха с това. След няколко секунди една кобила се появи в горичката.

— Уха, съвсем като на кино — възкликна той. Конят спря предпазливо на достатъчно разстояние от мъртвия рис и потропа нервно. — Не съм сигурен, че мога да яздя без седло.

— Изобщо няма да яздиш. Аз яздя — Рени се обърна и тръгна към коня.

— И ще ме изоставиш тук? С трупа на това животно?

— Не съм те канила.

Поезия в действие. Това представляваше тя, когато заби пръсти в гъстата грива на кобилата и се издърпа нагоре, за да преметне десния си крак през гърба й. Направи всичко това с едно плавно движение, без да изтърве пушката. Смушка кобилата с пети и тя описа един изящен кръг, вдигнала високо глава и опашка.

— Ще се върнеш за мен, нали? — стори му се, че вижда усмивката й, но слънцето още не бе напълно изгряло, така че бе възможно да си е въобразил. С почти недоловимо движение на коленете тя накара кобилата да премине в галоп.

Уик бе толкова уверен, че тя ще се върне за него, че заспа още преди конят и ездачката да изчезнат отвъд хоризонта.

Не знаеше колко е спал. Може би петнайсет минути, може би петнайсет часа. Когато отвори очи, Рени отново бе до него. Увиваше риса в дебел подплатен калъф. Когато забеляза, че той я гледа, обясни:

— Няма да го оставя тук да го оглозгат.

Уик погледна през клоните на дървото. Горе кръжаха ястреби.

— Може да чакат мен да пукна.

Рени вдигна вързопа и го отнесе до един пикап, който Уик не бе виждал преди. Предположи, че тя го използва само в ранчото, защото изглеждаше доста стар и очукан. Докато тя намести риса в каросерията и я затвори, той успя да се изправи, като се подпираше на дънера на дървото. Наведе се да вземе чантата си.

— Аз ще я взема — каза тя и тръгна към чантата. — Ти се качвай.

Докато се разминаваха, той понечи да й козирува, но в последния момент размисли.

Разбира се, облеклото й разваляше военното излъчване. Беше с червен потник, от тези, които използваше вместо пижама, чифт тесни дънки и каубойски ботуши. Косата й бе разпусната и разрошена. Уик предположи, че шумът в конюшнята я е накарал да изскочи от леглото и да нахлузи дънките и ботушите, за да изтърчи бързо навън. Във всеки случай тоалетът й печелеше одобрението му.

Да се пъхне под бодливата тел на светло бе съвсем малко по-лесно, отколкото през нощта. Докато стигне до пикапа и докато се качи в кабината, бе плувнал в студена пот и трепереше.

Рени се върна с чантата му и безцеремонно я метна в каросерията при мъртвия рис. Качи се и запали двигателя. Забеляза, че той поглежда през задното стъкло.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Радвам се, че не метна и мен там отзад.

— Мислех да го направя.

— Ами моят пикап?

— Имам туба с бензин.

Тя не обясни плана си как и кога ще сипят бензина в пикапа му, но той не попита. Рени потегли по пътя и измина повече от километър, преди да каже:

— Знам, че доктор Шугърман не те е изписал от болницата.

— Откъде си е купил всички тези зъби?

— Избяга ли?

— Хм.

— Ами пазачите?

— Не искам да съм на тяхно място, когато Орън открие, че съм изчезнал.

— Той не знае ли?

— Може вече и да знае.

— Ще се разтревожи ли?

— Адски.

— Защото знае, че имаш нужда от още няколко дни в болницата.

— Защото знае, че ще се заема с Лозада сам.

Рени рязко се обърна към него.

— Тогава защо си дошъл тук?

— Като намеря теб, ще намеря него. Той ще дойде да те търси, Рени! Също както аз реших, това ще е първото място, където ще потърси.

— Той не знае за това място.

— Ще научи. В крайна сметка ще те открие. Няма да се спре, докато не го направи. Вложил е прекалено много от себе си, от егото си в теб. Ще дойде.

Не казаха нищо повече. Когато стигнаха къщата, тя паркира пикапа съвсем близо до стъпалата към входа. Обиколи колата и помогна на Уик да слезе и да се качи на верандата, после отвори вратата и го въведе вътре.

Озоваха се направо в просторна дневна, която бе обзаведена и украсена с тексаски шик. Много кожа и велур, всичко изискано и скъпо. Дебели килими на дървения под. Възглавнички с ресни. Меките мебели бяха големи и удобни, сякаш подканваха човек да седне и да се отпусне пред камината, да почете списанията, разпилени — разпилени? — на ниските масички.

В ъгъла имаше мексиканско седло от черна кожа с много сребърни детайли, изложено и осветено като статуя. Като пано на стената бе окачено раирано одеяло с ярки цветове. Уик веднага го хареса.

— Много е хубаво.

— Благодаря.

— Не прилича на теб.

Тя срещна погледа му.

— Прилича точно на мен. Гладен ли си?

— Канех се да заръфам риса.

— Насам.

Заведе го в кухнята, в която го чакаха още по-големи изненади. В средата като остров стоеше работен плот с открити рафтове отдолу. На него в малка медна мивка бяха оставени да се изцедят измити червени и зелени ябълки. Тенджери и тигани висяха от метална решетка над плота. Върху него се мъдреше отворена кутия с бисквити.

— Супа или омлет?

Уик се наведе, пронизван от болките, и седна на един стол до кръглата дървена маса.

— Нямам ли друг избор?

— Освен ако не си говорел сериозно за риса. В такъв случай ще трябва да се оправяш сам.

— Каква супа?

Беше картофена крем супа и можеше да мине за най-вкусното нещо, което е ял през живота си. Рени бе отворила консерва, в която бе добавила масло и подправки, а накрая настърга чедър. Пъхна я в микровълновата печка, за да се разтопи кашкавалът. Движенията й бяха пестеливи и умели. Като на хирург.

— Това бе висша кулинария в сравнение с болничната храна — каза той, докато довършваше втората препечена филия. — Какво ще има за обяд?

— Ти ще проспиш обяда.

— Не мога още да легна, Рени. Не избягах от болницата и не довлякох задника си тук само за да заспя веднага щом пристигна.

— Съжалявам, но от това имаш нужда и точно това ще направиш. Никога не съм имала пациент, който да е изглеждал толкова зле и да е оживял. Би трябвало да извикам „Бърза помощ“, която незабавно да те откара до най-близката болница.

— В такъв случай бих си тръгнал веднага.

— Затова още не съм се обадила — тя свърши с миенето на чиниите и избърса ръцете си. — Хайде да те качим горе и да се съблечеш.

— Аз спах, Рени. Под дървото.

— Колко време?

— Достатъчно.

— Съвсем не достатъчно.

— Нямам намерение да спя.

— Ще спиш.

— Ще се наложи да ме упоиш.

— Вече го направих.

— Какво?

— Когато отиде до тоалетната, настъргах едно хапче силно болкоуспокояващо и едно приспивателно в супата ти. Всеки момент ще се унесеш.

— По дяволите, ще се преборя с хапчетата.

Тя се усмихна.

— Не можеш. Ще те съборят каквото и да правиш. Ще ти бъде по-удобно, ако ме оставиш да те заведа до леглото преди това.

— Трябва да поговорим, Рени.

— Ще говорим. След като поспиш.

Тя пъхна ръка под лакътя му и го дръпна да стане от стола. По-скоро се опита. Краката му вече бяха натежали и Уик усещаше характерното изтръпване в пръстите, за което знаеше, че е предизвикано от упойващите средства, а не от хипервентилация.

— Преметни ръка на рамената ми — той изпълни нареждането. Тя го прихвана през кръста и като го подкрепяше, го поведе през дневната към стълбата покрай далечната стена.

— Започвам да се унасям — каза той по средата на стъпалата. — Ушите ми звънят. Кога ще отмине ефектът от хапчетата?

— Зависи от пациента.

— Това не е отговор.

На втория етаж широк балкон гледаше към дневната. От другата му страна имаше няколко врати. Рени го преведе през една от тях и влязоха в спалнята. Леглото не бе оправено.

— Това твоята спалня ли е? — попита той.

— Само тази спалня е обзаведена.

— И ще спя в твоето легло?

Тя го подпря на един скрин.

— Вдигни ръце — той изпълни нареждането и тя издърпа тениската през главата му. После коленичи и му помогна да свали обувките си. — Сега си свали панталона и лягай.

— Леле, доктор Нютън. Очаквах да не сте толкова директна. Да сте… Какво е това? — бе извадила нещо от най-долното чекмедже на скрина.

— Спринцовка — Рени се изправи, вдигна пластмасовата спринцовка нагоре и я почука с пръст. — Сега ще ти бия една доза антибиотик в задника.

— Няма нужда.

— Няма да спорим по този въпрос, Уик.

Тя определено не изглеждаше в настроение за спорове. А той и без това не би могъл да спори с нея. Не можеше да раздвижи езика си. Краката му омекнаха като кашкавалени. С огромно усилие задържаше очите си отворени.

Разкопча ципа си, смъкна дънките надолу и измъкна крака от тях. Тя сигурно бе очаквала, че носи бельо. Е, толкова по-зле, доктор Нютън. Той се замъкна, доколкото можеше да се движи в упоеното си състояние, до леглото и легна.

— По корем, ако обичаш.

— Изобщо не си забавна — каза завалено.

Рени почисти с памуче със спирт мястото и заби иглата в мускула.

— Мам…

— Може да те заболи.

— … ка му! Благодаря за проклетото предупреждение — изскърца със зъби и я изчака да извади иглата, което трая сякаш цяла вечност.

Тя остави спринцовката на нощното шкафче и каза:

— Лежи така. Ще почистя мястото, където е шевът.

Той се канеше да каже нещо остроумно, но забрави репликата си. Възглавницата бе невероятно удобна.

Смътно я усети как почисти шева с някаква студена течност, после постави нова превръзка. Почти не забеляза, когато го зави с чаршаф и тънко одеяло. В стаята сякаш постепенно стана по-тъмно. Уик отвори очи колкото да види, че Рени е до прозореца и спуска щорите. За частица от секундата, преди да се смрачи, мерна силуета й на фона на ярката светлина навън, която подчертаваше формите й. Рени не носеше сутиен.

Той изстена:

— Боже господи!

Или може би не изстена.

 

 

Когато се събуди, лежеше по гръб, но без да притиска дясната си страна. Стаята бе празна, но изпод затворената врата на банята се процеждаше светлина. Уик погледна прозорците. Щорите още бяха спуснати.

Боже, какво му бе дала? Колко време беше спал? Цял ден? Два дни? Три?

Точно тогава светлината под вратата на банята изчезна и вратата се отвори безшумно. Рени се появи, разнасяйки ухание на сапун и шампоан. Погледна към леглото и видя, че е буден и я гледа.

— Съжалявам. Не трябваше да пускам сешоара. Страхувах се, че ще те събуди, но ти спеше толкова дълбоко, че реших да рискувам.

— Колко е часът?

— Наближава шест.

Босите й крака шляпаха по дървения под. Тя се доближи до ръба на леглото.

— Как се чувстваш? — когато се наведе да го огледа по-добре, косата й падна от двете страни на лицето. Тя я преметна през едното си рамо, за да не й пречи. — Да ти донеса ли нещо?

Коса, очи, кожа, устни. Красива жена. Уик си бе помислил това още първия път, когато я зърна на снимките, които Орън му показа. Още тогава се зароди желанието и започнаха лъжите. Лъжеше Орън и самия себе си — първо за мнението си за нея, после за обективността си. Обективността му умря още когато Рени се обърна към него на сватбения прием. Още в същия миг осъзна, че професионализмът му е дотам — потъна заедно с него в дълбините на зелените й очи.

Покрай професията си бе имал работа с най-различни жени, от проститутки до домакини, измамници, лъжкини, крадли и светици. Жени, които обличаха деловите си костюми и превръщаха в своя мисия в живота символично да кастрират всеки мъж, който се изправи насреща им, и жени, които се разсъбличаха за удоволствие и развлечение на мъжете.

Орън бе прав, когато каза, че Уик никога не е имал незабележителна среща с жена. Всички бяха запомнящи се по една или друга причина, от очарователната му учителка в детската градина, през полицайката, която го бе обявила за най-големия гадняр, когото е познавала, до сервитьорката Кристъл. Винаги успяваше да им направи впечатление.

За добро или зло, имаше вроден усет за жените и те му отвръщаха със същото. Това бе нещо, част от характера му, с която бе роден и която възприемаше повече или по-малко за даденост, също като отпечатъците на пръстите и кривия му преден зъб.

Беше спал с някои от тези жени — беше спал с много от тях, но никога не бе желал някоя така, както желаеше Рени Нютън. Нито бе чувствал някоя жена толкова недостъпна. За него тя означаваше проблеми от самото начало и щеше да означава още проблеми оттук нататък.

Но това изобщо нямаше значение за него, когато косата й докосна леко гърдите му. Здравият разум и съвестта нямаха никакъв шанс.

— Да върви по дяволите! — изръмжа той. Обви ръка около врата й и придърпа главата й към себе си.

Беше истинска страстна целувка от самото начало. Веднага щом устните му докоснаха нейните, той притисна езика си към тях.

Жадно потърси устата й. Усещаше топлия й учестен дъх по лицето си и това го окуражи. Наклони главата й и откри още горещина, още сладост, още наслада.

Дланта му се премести от врата й и се разпери на тила й. Другата му ръка се настани под гърдите й. Усещаше с палеца си меката тежест. После зърното, което се втвърди от докосването и откликваше все повече на ласките му.

— Не!

Тя се дръпна назад и яростно поклати глава. Взира се в него няколко дълги секунди, после се обърна и избяга — само така можеше да се опише скоростта, с която излезе от стаята.