Сандра Браун
Увлечението (23)

Двадесет и втора глава

Когато Рени пристигна в ранчото си, първото, което направи, бе да оседлае Бийд и да го изведе на дълга разходка в галоп. След това прекара два часа в конюшнята, където реса конете. Те нямаха нужда от ресане, но това занимание й действаше успокояващо.

По-рано през деня Орън Уесли бе проявил любезността да й се обади и да я информира, че предстои Лозада да бъде освободен от ареста.

— Ще го пуснете на свобода?

— Нямам избор — обясни й решението на областния прокурор. — Предупредих ви, че обвинението може да не издържи. Уик твърди, че е бил Лозада, но без солидни доказателства…

— Ами това, че влезе с взлом в дома ми?

— Нямаше следи от насилствено влизане, доктор Нютън.

— Но той беше влязъл с взлом — настоя тя.

— Ако желаете, можете да дойдете и да подадете оплакване.

— Каква полза ще има?

Беше й ясно, че не може да разчита правосъдието да се погрижи за Лозада вместо нея. Проблемът си беше неин и тя трябваше да го разреши. Но как?

Оставаше и Уик. Тя още се сърдеше на Уик — ченгето, който заслужаваше презрението й. Но Уик — човекът бе неин пациент, който заслужаваше най-добрите медицински грижи, които бе в състояние да му осигури. Как можеше да помири двамата?

От уважение към паметта на доктор Хауъл бордът на директорите бе определил дата след две седмици, когато тя да поеме официално поста шеф на хирургията. Искаше, когато това стане, да е на чисто, животът й да е в идеален ред, без никакви проблеми. Имаше нужда да се махне за известно време, за да обмисли всичко и да си начертае план за действие.

Взетото в последния момент решение да ползва няколко почивни дни изискваше известно маневриране от опитните сътрудници в кабинета й, но те успяха да променят графика й така, че пациентите да претърпят само умерени неудобства. Доктор Шугърман й върна услугата, която тя му бе направила преди няколко месеца, като се съгласи да поеме грижите за оперираните й пациенти, които още не бяха изписани, включително Уик.

Тя приготви багажа си и стигна доста бързо до ранчото. Ездата временно я отвлече от тревожните мисли. Тоби Робинс пристигна малко след като тя се прибра в къщата.

— Нямаше нужда да идваш веднага, Тоби — каза, като му отвори вратата. Беше му се обадила по-рано, за да му съобщи за една разхлабена дъска на вратата на обора.

— Чувствам се виновен, че не съм я забелязал.

— Не е толкова важно.

— Ще я оправя веднага. Освен ако нямаш нещо против.

— Сега е добре.

Той погледна през рамото й към багажа, който още стоеше струпан в дневната.

— Този път ще поостанеш?

— Няколко дни. Ела да ти покажа дъската — слязоха по стъпалата заедно. Преди да се отправят към обора, той извади метална кутия с инструменти от багажника на пикапа си. — Как е Корин?

— Чудесно. Ще чете молитвата на обяда на църковното настоятелство в четвъртък. Отсега е притеснена.

— Сигурна съм, че ще се справи добре.

Той кимна, погледна Рени и каза:

— Четохме за теб във вестника тази седмица.

— Не вярвай на всичко, което пишат, Тоби.

— Този път пишеше само хубави неща.

Този път. Рени не бе сигурна дали това определение бе съзнателно. Старият фермер помнеше вестникарски статии за нея, които не бяха толкова ласкателни, статиите за фатално простреляния Реймънд Колиър.

Преди да наследи това ранчо от родителите си, Тоби живееше в Далтън и от време на време вършеше разни неща за Ти Дан. Когато пое ранчото, в него имаше само едно скромно стадо говеда, но с внимателно управление на собствеността той увеличи броя на животните и ранчото се разрасна в момент, когато другите фермери страдаха от сушата или причинената от различни фактори икономическа рецесия.

През годините Тоби поддържаше контакт с Рени. Знаеше, че тя си търси място, където да прекарва уикендите, място, където да отглежда коне, така че й съобщи, когато обявиха за продан ранчото в съседство с неговото. Рени видя имота само веднъж, преди да подпише договора и да плати цената, която собствениците искаха.

Тоби вече не се нуждаеше от допълнителния доход, който му носеха грижите за нейната собственост. Според Рени той продължаваше да се занимава с ранчото й, защото е добър съсед, добър човек или просто защото я харесва.

Или пък бе мил с нея, защото бе познавал Ти Дан така добре.

— Ето. Виждаш ли? — тя му показа вратата, дръпна хлабавата дъска и отстъпи встрани, за да погледне той.

Тоби огледа дъската, после я откачи съвсем и извади чук от кутията с инструменти. С него измъкна ръждясалите гвоздеи от разширените им дупки.

— Онзи мъж, на когото си спасила живота…

— Уик Тредгил.

— Не беше ли същият, дето го видях тук?

— Той е.

— Какво мислиш за него?

— Не знам.

Отговорът й дойде твърде бързо, сякаш се оправдаваше. Тоби присви очи към нея изпод шапката си.

— Ъъъ, виж, Тоби, ще ме извиниш ли? Мисля да си разопаковам багажа. Мини да се обадиш, преди да тръгнеш.

— Добре.

 

 

Тя правеше нещо в кухнята, когато той почука на задната врата.

— Заповядай, влез.

Той пристъпи вътре и свали шапката си.

— Още няколко дъски се бяха разхлабили. Подмених ги всичките. Сега е здраво като камък.

— Благодаря ти. Искаш ли нещо студено за пиене?

— Не, благодаря. Най-добре да тръгвам, за да не бави Корин вечерята заради мен. Може да дойда другата седмица по някое време и да мина една ръка боя на тази врата.

— Няма да е зле. Искаш ли аз да купя боята?

— Аз ще си донеса. Пак бяла, става ли?

— Супер.

— Ще се оправиш ли тук, Рени?

— Защо да не се оправя?

— Няма причина.

Според него явно имаше причина. Рени забеляза, че той нервно опипва ръба на шапката си с пръсти и се взира в олющените върхове на ботушите си.

— Какво те тормози, Тоби?

Той вдигна глава и я погледна право в очите.

— Напоследък край теб се навъртат разни доста неприятни типове. Ако не възразяваш, че го казвам.

— Не възразявам. Съгласна съм с теб. Мисля, че „неприятен“ е доста слабо определение за Лозада.

— Не говорех само за него. Този Тредгил пък е бил изхвърлен от полицията.

— Взел си е продължителен отпуск.

Тоби сви рамене, с което сякаш каза: Все едно.

— Е, както и да е, с Корин се тревожим за теб.

— Няма повод да се тревожите, Тоби, уверявам те. Връзките ми с тези хора не са по моя воля. Пътищата ни с Лозада се пресякоха по стечение на обстоятелствата. Връзката ми с господин Тредгил е строго професионална. Неговата професия, а също и моята. Това е всичко.

Изражението му бе доста скептично.

— Сама се пазя от доста време, Тоби — добави тихо тя. — Откакто станах на шестнайсет.

Той кимна и видимо се смути заради съживените лоши спомени.

— На нас с Корин просто ни е станало навик да се грижим за теб.

— Не мога да изкажа колко много значи за мен вашата загриженост. Винаги съм я оценявала високо.

— Е — той си сложи шапката, — ще тръгвам. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Обезателно. Още веднъж благодаря, че оправи вратата.

— Пази се, Рени.

Тя си наля чаша вино и се зае да си приготви за вечеря спагети. Докато се хранеше, гледаше как слънцето потъва в хоризонта на запад. После занесе чантите си на горния етаж и разопакова багажа си. Тук, в провинцията, не бе толкова придирчива за реда. Хвърли бельото си в чекмеджетата, без да го сгъва. Закачи дрехите на телени закачалки в дрешника, без да ги подрежда в някакъв определен ред. Тук се поддаваше на импулса на бунтарство срещу собствената си организираност.

След като свърши с багажа, Рени обиколи всички стаи с надеждата да си намери някаква работа. Сега, като разполагаше с желаното свободно време, не знаеше с какво да го запълни. По телевизията не даваха нищо интересно. Не й се гледаше никой филм от тези, които имаше на диск. Зачете се в една биографична книга, но темата й се стори скучна, а стилът на автора — претенциозен. Отиде в кухнята по-скоро за да намери нещо, което да свърши, отколкото за нещо за ядене. Нищо не й се стори апетитно, но след като вече бе там, отвори кутия с бисквити и бавно изяде една.

Сред предимствата на провинцията, далече от светлините на града, бе красивата гледка на звездите. Рени излезе навън, за да се полюбува на нощното небе. Откри познатите съзвездия, после забеляза един сателит и проследи орбитата му, докато той изчезна от погледа й.

Прекоси двора и влезе в обора през вратата, която Тоби бе поправил. Макар да знаеше, че намеренията му са добри и загрижеността — искрена, думите му я бяха накарали да се чувства неспокойна и дори малко се страхуваше, като влезе в тъмния обор.

Обикновено познатите миризми на сено и коне й действаха успокояващо. Ти Дан я бе поставил на гърба на едно пони горе-долу по времето, когато бе проходила. Оттогава конете играеха важна роля в живота й. Никога не се бе страхувала от тях и обожаваше да е в тяхната компания.

Тази вечер обаче мрачният като пещера обор й се стори зловещ. Сенките бяха необичайно тъмни и непроницаеми. Докато се движеше между боксовете на конете, животните цвилеха и потропваха изплашено. Бяха вчесани и нахранени. Бяха изсушени. Не се задаваше буря. Рени им говореше тихо и успокоително, но гласът й звучеше престорено и в собствените й уши и явно конете усещаха безпокойството й. И те като нея бяха напрегнати без конкретна причина.

Вместо да й подействат успокояващо, животните увеличиха тревогата й, защото сякаш я споделяха. Когато се върна в къщата, тя направи нещо, което не бе правила никога преди — заключи всички врати и прозорци, после ги провери повторно, за да се увери, че не е пропуснала някои. Качи се на втория етаж, взе си душ, но осъзна, че го прави набързо.

Тя, която газеше в пълни със змии и крокодили африкански реки, сега се страхуваше да вземе душ в собствената си баня. Раздразнена на самата себе си, че се поддава на паниката, тя решително изгаси лампите и си легна.

Спа неспокойно, сякаш очакваше шумовете, които в крайна сметка я събудиха.

 

 

— Какво по…

Уик стискаше кормилото на пикапа си. Усещаше, че мозъкът му действа мудно от изтощение. Вероятно в кръвта му още имаше някакви остатъци от болкоуспокояващите, които забавяха мисловните му процеси. Възприемаше нещата по-бавно от обичайното, но определено му се струваше, че кормилото е замръзнало в ръцете му.

Няколко секунди бе като вцепенен. После погледна индикатора за горивото.

— Мамка му!

Беше му свършил бензинът. Насред пустошта. В малките часове на нощта. Беше му свършил бензинът.

Изобщо не се бе сетил да провери дали има бензин, преди да тръгне от Форт Уърт. След като потегли от „Тринити Тауър“, почти сигурен, че Рени не е в апартамента на Лозада, след като остави на портиера плика и десетдоларовата банкнота, гарантираща бързата доставка, той искаше само да се махне от града, преди Орън да е забелязал, че пикапът липсва от алеята, или някоя сестра да е открила, че в болничното му легло липсва пациентът.

Докато шофираше му бе адски трудно да държи очите си отворени. Обикновено бе агресивен шофьор, който ругаеше тези, които караха бавно. За него полицейските радари бяха нарушение на конституцията. Но тази вечер твърдо караше в най-дясното платно, оставяйки по-бързите платна на шофьорите, които не бяха преживели животозастрашаващо нападение преди седмица.

Бе доста смело предположение, че Рени е отишла в ранчото си. Можеше да се е отправила към която и да е точка на света, но след като бе взела само няколко почивни дни, Уик смяташе, че най-вероятно е отишла при конете си, така че и той се отправи натам.

Не знаеше точно какво ще й каже, когато пристигне, но щеше да измисли нещо в движение. Не можеше да предвиди и реакцията й на неочакваното му пристигане. Тя бе спасила живота му на операционната маса, но може би все още държеше да го избягва заради това, че я бе лъгал и шпионирал.

Каквото и да бе, щеше да се справи. Важното бе, че почти бе стигнал.

Или поне си мислеше така, преди да му свърши бензинът.

Завъртя рязко кормилото, доколкото имаше сили за това, и изкара пикапа на тесния банкет. Кара по инерция, докато колата не спря напълно. Без климатика в купето вече ставаше неприятно горещо. Отвори прозореца да се разхлади, но така само пусна вътре още по-топъл въздух.

Беше напуснал междущатската магистрала преди петнайсетина километра. По негова преценка оставаха още поне толкова до отбивката за ранчото на Рени. Ако можеше да бяга, щеше да измине разстоянието за час, час и десет минути най-много. Но не можеше да бяга. Едва ходеше. Куцукайки, щеше да се влачи поне няколко часа, ако не припаднеше по пътя, което най-вероятно щеше да се случи.

Би могъл да се обади на „Пътна помощ“ от мобилния си телефон. Но от магистралната „Пътна помощ“ обикновено не обслужваха страничните шосета, камо ли да му докарат бензин. Щеше да се наложи да чака с часове, докато мине някой. Освен това нямаше пари, нито кредитни карти, тъй като Орън бе прибрал портфейла му на сигурно място в къщата си. По пътя надали щяха да минат някакви коли, преди да съмне, а дотогава имаше още няколко часа. По същество бе в безизходица.

Можеше да използва часовете до зазоряване, за да си почине. С тази блажена мисъл той облегна глава на седалката и затвори очи. Но много скоро осъзна, че докато не легне в хоризонтално положение, гърбът му ще продължи да пулсира толкова болезнено, че изобщо няма да може да мигне. Наруга се сам, че бе избрал пикап с две отделни седалки, вместо една цяла.

Уморено отключи вратата. За да я отвори широко, му бе нужна цялата му сила. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, преди да слезе, тъй като не бе сигурен дали краката ще го държат. Удържаха го, но ги чувстваше доста омекнали. Облегна се тежко отстрани на пикапа, после заобиколи отзад и свали задната врата, която сякаш тежеше цял тон. Освен това бе твърда като бетон. Не можеше да се намести удобно в каросерията.

— По дяволите! — ако не легнеше, щеше да падне.

Огледа се наоколо. Не се виждаше никаква светлинка. От другата страна на пътя и зад някаква ограда от бодлива тел имаше дървета. Земята бе по-мека от метала, нали. Определено. А пръстта под дърветата бе по-мека, отколкото на открито, защото задържаше повече влага, нали така. Изобщо не бе сигурен, но звучеше добре.

Преди да тръгне, взе пътната си чанта, и тя тежка като камък, и я повлече след себе си. Легна на земята и се пъхна под най-ниския ред от бодливата тел. За нищо на света не би могъл да се наведе и да се пъхне между по-горните редове.

Тъмнината го бе заблудила. Горичката се оказа по-далече, отколкото изглеждаше. Цареше пълна тишина, освен собственото му тежко дишане, но ако потенето издавеше звуци, вече щеше да е вдигнал ужасен шум. Беше плувнал в пот. Освен това се страхуваше, че мракът, който напредваше откъм периферното му зрение, няма нищо общо с нощната тъмнина.

Когато най-после достигна дърветата, подпря чантата до един дънер и се свлече на колене до него. После застана на четири крака и отпусна глава. Потта капеше от носа му, от ушите. Не го интересуваше, не го интересуваше, даже и да се топеше, не мислеше за нищо друго, освен че иска да легне. Легна на сухата трева. Тя го бодеше през ризата, но той можеше да изтърпи това, стига да затвореше очи.

Опря бузата си на грубата платнена чанта и си представи, че е женска гръд. Хладна и мека и с приятното ухание на ароматизиран талк. Или на магнолия и хортензия.

Спеше, без да сънува. Само нещо наистина стряскащо можеше да го изтръгне от толкова дълбок сън. Нещо наистина стряскащо, като:

— Ако мръднеш, си мъртъв!

Все пак мръдна, разбира се. Първо отвори очи, после се търколи на гръб, за да се ориентира за източника на заплахата.

Рени стоеше на около двайсет метра от него, държеше пушка и се целеше през мерника й. Уик веднага седна.

— Казах ти да не мърдаш.

После стреля.