Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 97гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs(2010)
Разпознаване и корекция
in82qh(2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. —Добавяне

Двадесет и първа глава

Уик изгледа враждебно мъжа с бяла престилка и бяла усмивка, който нахлу в стаята му, сякаш бе неин собственик.

— Кой сте вие?

— Доктор Шугърман. Как се чувствате тази вечер, господин Тредгил?

— Къде е доктор Нютън?

— Тази вечер я замествам.

— Защо?

— Чух, че днес са ви махнали катетъра. Как беше?

— Страхотно. Надявам се утре пак да се справя.

Докторът отново се усмихна и показа ослепително белите си зъби.

— Вече всичко наред ли е?

— Мога да пикая по-далеч от вас. Къде е лекуващият ми лекар?

— Аз съм лекуващ лекар.

„И смешник“ — помисли си Уик намусено.

Доктор Шугърман кимна одобрително на това, което прочете в картона на Уик, и го затвори.

— Радвам се, че най-после се запознах с най-прочутия пациент на болницата. Видях ви по телевизията. Имали сте доста сериозно премеждие, но се възстановявате отлично.

— Радвам се да го чуя. Кога ще мога да се измъкна от тук?

— Нямате търпение да ни напуснете ли?

Що за остроумен въпрос бе това? На Уик му идеше да го удуши. Не харесваше този човек, нито широката му бяла усмивка. И къде беше Рени? Защо не правеше тя визитацията? Наистина заслужаваше една почивна вечер като всички останали, но защо не му бе споменала, че няма да я има вечерта? Не е искала той да знае ли?

Лозада го пускат от ареста и Рени си взема почивка точно тази вечер. Това бе неприятна мисъл и Уик се ядоса, че изобщо му бе хрумнала.

Мрачното му изражение явно подсказа на доктор Шугърман, че е по-добре да упражнява общителността си с някой по-ведър и благоразположен пациент. Ослепителната му усмивка помръкна.

— Доктор Нютън ще вземе окончателното решение за изписването ви, но предполагам, че ще е след не повече от два-три дни. Стига да не настъпят непредвидени усложнения — докторът се ръкува с Уик и излезе.

— Какъв пуяк — промърмори Уик.

Пристигнаха семейство Уесли. Както бе обещал, Орън ограничи посещението до петнайсет минути, но не можеше да ограничи енергията и изблиците на момичетата.

Донесоха му бисквити с шоколадови парченца, които бяха изпекли сами, и не го оставиха на мира, докато не изяде поне две. Грейс пристигна с торба с покупки.

— Пижама. Не знам дали ще ти позволят вече да я носиш, но за всеки случай. Донесох ти и чехли.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Дъщерите й изпищяха от смях и се наложи да ги смъмрят, за да се укротят. Двете бъбреха без прекъсване и бяха чудесни, но го измориха. Засрами се, че изпита облекчение, когато го прегърнаха и се сбогуваха.

Орън не говори нищо по работа, докато семейството му не излезе в коридора, откъдето не можеха да чуят разговора им. Съобщи му, че Лозада вече е на свобода.

— Шефът не разреши да го поставим под наблюдение. От утре сутрин изтегля и охраната от болницата.

— Това ми звучи като предупреждение.

Орън кимна сериозно.

— Пази си гърба. Тази вечер за последно те охраняваме.

Уик нямаше нищо против това. Не желаеше полицейска охрана, защото в замяна на сигурността бе загубил свободата си. След като научи за решението на областния прокурор, той заключи, че властите не могат да се състезават с Лозада. Юриспруденцията действаше в рамките на моралните ограничения, а Лозада не се спираше пред нищо.

Ако искаше да пипне Лозада, трябваше да го направи сам. За да изравни съотношението на силите, трябваше да се впусне по петите му безмилостно, като мисли по същия начин като него. Не можеше да направи това, ако бе постоянно под наблюдение и охрана.

Уик попита за пикапа си.

Орън свъси подозрително вежди.

— Какво за пикапа?

— Искам да знам къде е.

— Защо?

— Защото си е моята кола — отвърна Уик сприхаво.

Орън с неохота му обясни, че е закарал пикапа пред дома си.

— Позволих си да изнеса багажа ти от мотела. След като криминолозите свършиха работата си в стаята ти, събрах всичко и го занесох вкъщи.

Уик се интересуваше по-специално и от пистолета си, но не попита. Не искаше да създава на Орън допълнителни тревоги.

— Благодаря. И без това нямах желание да се връщам в онази стая.

— И аз така предположих. Всичкият ти багаж е в пикапа. Паркиран е на алеята.

— А ключовете?

— Ключовете и портфейлът ти са прибрани на сигурно място вкъщи.

„Сигурно от кого? — зачуди се Уик. — От мене самия?“

Пак не попита.

— Благодаря.

Орън не отвърна на невинната му усмивка, вероятно отгатна, че е престорена.

Едва изтърпя последвалите дълги отегчителни вечерни часове. Най-после движението в коридора пред стаята му затихна. Подносите от вечерята бяха събрани върху количките и върнати в кухнята. Лекарите завършиха вечерната си визитация и се отправиха към домовете си. Посетителите си тръгнаха. Дойде часът за смяна на персонала. Болницата се успокои за нощта. В единайсет една сестра дойде да му даде болкоуспокояващото хапче.

— Да пусна ли щорите?

— Ако обичате. Иначе слънцето грее точно от там сутрин.

Докато тя отиваше към прозореца, той подхвърли нехайно:

— Горката доктор Нютън.

Сестрата се засмя:

— Горката ли? Ще ми се и аз да можех да си взема отпуска, когато ми скимне.

— Отпуска? Стори ми се, че доктор Шугърман каза, че е болна.

— Не, взе си няколко почивни дни, това е.

Уик завъртя пръст до слепоочието си.

— Оглупявам от тези лекарства.

— Ще се оправите.

— Кога ще се върне доктор Нютън?

— Не е обсъждала графика си с мен — ухили се сестрата. — Но не се тревожете, доктор Шугърман е голям сладур.

Докато тя оправяше щорите, Уик се престори, че гълта хапчето. Остави празната чашка на количката й и сестрата я избута навън.

Уик се намести на възглавницата и се прозя.

— Лека нощ.

— Лека нощ, господин Тредгил. Спокоен сън.

 

 

Беше се стъмнило, докато Лозада се прибере в апартамента си. Зарадва се да види, че нарежданията му са спазени точно. Домът му бе тих и спокоен като църква.

Щом чу от адвоката си, че жилището му е било претърсено, той разбра какво да очаква. И преди му се бе случвало — още в гимназията, когато една нощ у тях цъфнаха ченгета от Отдела за борба с наркотиците. Бяха успели само да се представят като пълни глупаци и да изтормозят родителите му и брат му — идиота. Оттогава бяха преравяли и други негови къщи, все със същия боен ентусиазъм.

Така че се бе обадил от затвора на адвоката си да уреди да почистят и подредят апартамента му, после да го дезинфекцират след полицейското замърсяване. Беше наредил и да го проверят за електронни подслушвателни устройства.

— Чист е — докладва му адвокатът, докато празнуваха освобождаването му на чашка в „Сити Клъб“. — Във всеки възможен смисъл.

Адвокатът никога не питаше дали клиентът му е виновен или невинен. Лозада му плащаше огромна годишна заплата, която му позволяваше да не се занимава с никакви други случаи и да има предостатъчно време за голф. Освен това можеше да си живее като богат плейбой. Виновността на Лозада бе последната му грижа.

— Но е чист само временно — предупреди го той. — Отсега нататък внимавай кой влиза и излиза от апартамента ти.

Лозада нямаше нужда от подобни предупреждения. Вече бе уведомил портиера на сградата, че повече няма да се ползва от предлаганите камериерски услуги. Беше си наел собствен иконом, който му бе изрично препоръчан от много доволни бивши клиенти. Бяха го уверили, че младият мъж има отлични умения за този пост и че може да му се има пълно доверие.

Лозада нямаше да води и жени вкъщи — освен Рени, разбира се. Беше използвал онази глупачка Сали Хортън, защото му бе подръка, но това се оказа лекомислена прищявка. Щеше да ходи другаде за секс, докато Рени не се преместеше при него.

Беше постигнал такъв напредък с нея, преди Уесли да нахълта с изваден пистолет, като герой от някой глупав детективски сериал. Какъв майтап. Не осъзнаваше ли колко смешен изглежда?

Рени не бе възприела сцената като смешна. Тя изглеждаше ужасена от нахълтването на тромавите ченгета в дома й, защото развалиха изненадата, която той й беше подготвил. Не, тя изобщо не изглеждаше щастлива от неочакваната поява на Уесли и компания.

След като прекара приятен половин час със скорпионите, той си взе дълъг душ, за да отмие следите от затвора. Избръсна се внимателно, тъй като не бе рискувал да докосва тялото си с тъпия бръснач, който му бяха дали надзирателите, изпълни ритуала с почистването на сифона и канала и изхвърлянето на хавлиите.

Наслади се на две чаши текила и изяде вечерята, която си беше поръчал от любимия си ресторант. Те не предлагаха доставки по домовете, но той се радваше на специално отношение.

Сипа си едно последно питие за приспиване и набра номера на Рени. След няколко позвънявания се включи гласовата й поща.

— Тук е доктор Нютън. Моля, оставете името и номера си. Ако е спешен случай…

Затвори. Трябваше да я види незабавно, но това едва ли се броеше за спешен случай. Докато отпиваше от питието си, се опита още два пъти да се свърже с нея, в болницата и в дома й, но без успех.

Така, помисли си той, утре е достатъчно скоро. Ще я покани на вечеря. Това ще бъде първата им официална среща. Усмихна се, като си представи как влиза в някой хубав ресторант с нея. Ще я заведе в Далас, в някой много скъп, елитен ресторант. Утре ще й купи сексапилна черна рокля и ще я изненада с нея. Ще й помогне да се облече, като се започне от бельото, така че всичко да е идеално и по вкуса му. Тя ще изглежда великолепно, смайващо. Всички ще видят какво е направил Лозада за себе си.

След трите нощи, прекарани на тясно легло с вмирисан дюшек, сега нямаше търпение да легне в собственото си широко легло. Пъхна се гол между копринените чаршафи и се наслади на хладната им милувка по гладката си кожа. Заспа, докато се търкаше и си мислеше за стона, който Рени бе издала, когато усети силата на неговата ерекция.

Спа като новородено, докато не го събуди настойчивостта на входния звънец.

 

 

Уик успя да се измъкне от болницата много по-лесно, отколкото очакваше.

Най-трудната част бе да облече новата пижама, която Грейс му бе донесла. Докато навлече проклетото нещо, бе плувнал целият в пот и бе толкова отпаднал, че трепереше. Устоя на изкушението да легне и да почине няколко минути, защото се страхуваше, че няма да успее да стане повторно.

Сестрите бяха твърде заети с попълването на картоните на регистратурата и не забелязаха как той се измъкна от стаята си. По време на разходката си по коридора през деня бе забелязал местоположението на пожарния изход. За щастие не беше много далече от стаята му. Стигна без проблеми до пожарната стълба. Стискаше металния парапет при всяка крачка и успя да измине четирите отсечки. Когато стигна до първия етаж, коленете му бяха омекнали.

Никой не му обърна внимание. Полицаите, които охраняваха на различни места из болницата, лесно биха го разпознали, но той се промъкна незабелязан край тях. Единият флиртуваше със сестрите на регистратурата на спешното, а другият дремеше на стола си.

Страхотна охрана!

Най-близкият район с магазини бе на две пресечки от болницата. Тръгна натам, но скоро осъзна, че в момента за него двете пресечки бяха равносилни на маратонска дистанция. Беше му също толкова трудно да измине това разстояние, колкото и да пробяга четирийсет и два километра. Беше слаб и замаян и гърбът му пулсираше от болка при всяка стъпка, но все пак продължи напред.

Когато влезе в супермаркета, мъжът на касата, който носеше чалма, го погледна с неприкрита уплаха.

— Знам, че изглеждам странно — каза бързо Уик. — Можете ли да си представите. Жената е бременна. След като заспах, й се дояли маслени бисквити. Така че дойдох до тук по пижама за проклетите бисквити. Вкъщи имаме „Сникерс“, ама не, искала масленки. На всичко отгоре ми свърши бензинът по магистралата, на петдесетина метра от отбивката за насам. Трябваше да вървя пеша, а навън е горещо като пещ, даже и през нощта — от потта горнището на пижамата му бе залепнало за гърба. Дръпна плата и се опита да си повее малко. — Може ли да ползвам „Жълтите страници“. Трябва да си извикам такси.

Навярно единствените думи от целия монолог, които чужденецът разбра, бяха „Жълтите страници“. Той бутна измачкания екземпляр през тезгяха заедно с един мръсен, лепкав телефон.

След като се обади, Уик седна да чака на едно сгъваемо рибарско столче и си убиваше времето, като зяпаше голямото разнообразие от списания за бодибилдинг. Само един друг клиент влезе в магазина, купи си пакет цигари и излезе, без да го погледне.

Когато таксито спря на паркинга, Уик каза:

— Много съм ви задължен — и махна за довиждане.

Не знаеше кой е по-облекчен от пристигането на таксито — той или смутеният касиер. Тръгна си, без да е купил маслени бисквити.

За щастие къщата на Уесли бе тъмна. Това, което Орън не знаеше, бе, че Уик си държи резервен ключ за пикапа в една кутийка с магнит под бронята. Извади го от там, макар че навеждането и изправянето го караха да се задъхва от болка. Няколко пъти се спира от страх да не припадне.

Отключи пикапа и претършува за пари джобовете на прибраните вътре дрехи. Накрая събра достатъчно, за да плати на таксито. Дългото чакане не се отрази добре на шофьора, който потегли със свирене на гуми, като ръсеше ругатни.

Уик се скри в сянката на къщата, за да види дали шумът не е събудил Орън. Изчака поне пет минути, но никой не се появи да провери какво става. Качи се в пикапа и завъртя ключа за запалването. Двигателят изръмжа и той потегли бързо.

Придвижи се до празния паркинг на едно начално училище, където смени пижамата с нормални дрехи и чехлите — с маратонки. Постоянно се оглеждаше за колата на Орън или някоя патрулка, но очевидно бе успял да се измъкне.

От училището подкара право към дома на Рени и спря отпред. Лампата на верандата светеше, но къщата тънеше в мрак.

Лошо. Щеше да я събуди.

Измъкна се от купето на пикапа с предпазливите движения на осемдесетгодишен инвалид.

Стигна до вратата и натисна продължително звънеца, а когато не получи отговор, удари месинговото чукче. Изчака трийсет секунди, преди да притисне ухо към вратата и да се ослуша. Нищо, освен тишина.

— По дяволите!

Но ако беше на мястото на Рени, щеше ли да отвори входната врата посред нощ?

Отиде до гаража и провери вратата. Когато я изпрати до дома й онази неделя, видя, че тя отвори с дистанционно. Все пак натисна дръжката. Без дистанционно вратата не се отваряше.

Тръгна към ъгъла къщата — с надеждата някой страдащ от безсъние съсед да не го помисли за крадец — и заобиколи отзад. Търсенето му бе възнаградено. Откъм задния двор имаше врата към гаража. Чудо на чудесата, тази врата бе с прозорче.

Засенчи очите си длан и надникна вътре. Беше тъмно, но Уик знаеше, че ако колата е там, ще може да я види. Гаражът беше празен. Рени не си бе вкъщи.

Разтреперан от умора, той се върна до пикапа си. Задачата да се качи в него му се стори неизпълнима, но все пак успя — по чудо. Кожата му бе станала лепкава, имаше чувството, че ще повърне курабийките — произведение на Стефани и Лора. Облегалката за главата бе много примамлива. Болеше го твърде силно, за да заспи, но ако можеше да затвори очи и малко да си почине…

Не, трябваше да тръгва и да не спира, докато не намери Рени.

Второто място, където щеше да я потърси, бе „Тринити Тауър“ — апартаментът на Лозада.

 

 

На лицето на Лозада бе изписана студена ярост, когато отвори входната врата на апартамента си.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Лозада, но имам спешно съобщение за вас — портиерът му подаде един запечатан плик с дискретното лого на сградата, отпечатано в златисто в горния ляв ъгъл.

Лозада сънуваше някакъв невероятно приятен сън, свързан с Рени. Събуди се още от първото иззвъняване. Пистолетът тежеше в джоба на халата му. Доста се изкушаваше да застреля пратеника.

Грабна плика от ръката на мъжа.

— Какво съобщение? От кого?

— Не ми съобщи името си, сър. Попитах, но той каза, че го познавате.

Лозада разкъса плика и извади едно твърдо листче и прочете така нареченото съобщение. Нямаше съмнение кой бе написал краткото стихотворение.

— Той е идвал тук?

— Преди няколко минути, господин Лозада. Написа това и си тръгна, като помоли да ви го донеса незабавно. Човекът не изглеждаше никак добре. В първия момент като влезе помислих, че е пиян. Определено изглеждаше неориентиран.

— В какъв смисъл?

— Първо каза, че има съобщение за вашата гостенка.

— Гостенка?

— И аз така реагирах, господин Лозада. Казах му, че доколкото знам, сте се прибрали сам тази вечер и не сте имали никакви посетители, освен доставчика от ресторанта. За по-сигурно проверих дневника за посетителите.

Тредгил го беше изиграл като на шега.

— Предложих да ви позвъня, но той каза „Не!“, после помоли за лист и химикал.

— Добре, вече предадохте съобщението — Лозада се канеше да затвори вратата, когато портиерът вдигна ръка:

— Ще получите официално уведомление в писмен вид, но предполагам, че не пречи да ви го кажа и сега.

— Да ми кажете какво?

— Възложиха ми да ви съобщя, че асоциацията на собствениците на апартаменти в сградата се събра по-рано днес и гласува единодушно вие да… те да…

— Какво?

— Искат да напуснете сградата, сър. В светлината на скорошните обвинения, отправени към вас, те настояват да освободите апартамента до трийсет дни.

Лозада нямаше да се унижава, като спори с този Никой.

— Можеш да кажеш на собствениците да си го начукат. Този апартамент е моя собственост и ще живея тук колкото дълго си поискам.

Затръшна вратата в лицето на портиера. Отиде ядосано до бара и си наля една чиста текила. Не знаеше кое го бе разгневило повече — това, че го караха да се изнесе от престижната сграда, или детинското предизвикателство на Уик Тредгил.

„Розите са червени.

Моята кръв също.

Ела и ме пипни, копеле.

Чакам те.“