Сандра Браун
Увлечението (21)

Двадесета глава

— Той просто искал да я направи щастлива.

— Шегуваш ли се?

— Престани да ме гледаш така, Уик — оплака се Орън. — Не съм го измислил аз. Тя ми предаде неговите думи.

Уик бе останал в интензивното отделение два дни. Следващите пет бе в самостоятелна стая с изглед към центъра на града. Вече можеше да лежи по гръб. Още го болеше ужасно, особено когато го караха да става и да ходи, което се случваше поне два пъти дневно.

Всеки от тези излети, както той ги наричаше, бе не по-малко изпитание от изкачване на Еверест. Трябваха му пет минути само да стане от леглото. Отначало едва се придвижваше малко из стаята, но днес сутринта бе успял да стигне до края на коридора и да се върне, което сестрите определиха като съществен прогрес. Голяма работа. Те коментираха напредъка му. Той псуваше и ги питаше къде крият нацистките си униформи. Когато се върна в леглото си, бе плувнал в пот и се чувстваше безпомощен като новородено.

Очакваше с нетърпение часа, в който редовно му даваха обезболяващо. То не потискаше напълно болката, но я правеше поносима. Можеше да я изтърпи, ако не мислеше прекалено за нея и се съсредоточеше върху нещо друго, например върху Лозада.

Тази сутрин му бяха махнали системата. Зарадва се, че се отървава от нея, но сега сестрите започнаха да го преследват да приема много течности. Носеха му плодов сок в малки пластмасови чашки, запечатани с фолио. Още не бе успял да отвори нито една, без да разлее половината.

— Храниш ли се? — попита Орън.

— Да. Малко. Не съм гладен. Пък и не можеш да си представиш какви боклуци пробутват за храна.

Бузата му още бе с цвят на развален патладжан, но отокът бе достатъчно спаднал, за да може да отваря и двете си очи. Сега например видя как веждите на Орън се свъсиха строго.

— Какво? — попита той намусено.

— Как са интимните ти части?

— Добре, благодаря, а твоите? — няколко неприятни дни бе държал пакет с лед върху слабините си, но както му бе обещала Рени, тестисите му си бяха възстановили нормалната големина.

— Знаеш какво те питам.

— Добре са. Искаш да провериш ли?

— Ще се доверя на думата ти — Орън премести тежестта си от единия на другия крак. — Нямах възможност да ти го кажа преди. Извинявай, че ти разбих брадата.

— Това ми е най-малкият проблем.

— Да, но не трябваше да те удрям.

— Аз пръв те ударих.

— И двамата се държахме глупаво. Извинявам се.

— Приемам извинението ти. Сега да се върнем на онова, което разправяше за Лозада и чувствата му към Рени.

— Вече ти разказах всичко — възрази Орън.

— Разкажи го пак.

— Боже, ти си непоносим. Още не са ти извадили катетъра, нали?

— Днес следобед. Ако мога да се изпишкам, няма да го слагат повече.

— А ако не можеш?

— Мога. Ще мога. Ако трябва, ще го изстискам, но ще се справя. Няма начин пак да ми пъхнат това нещо, ако съм в съзнание. Предпочитам да скоча през прозореца.

— Хленчиш като бебе.

— Ще ми разкажеш ли или не?

— Вече ти разказах. Повторих го дума по дума няколко пъти. Съседът каза, че двамата изглеждали близки. Доктор Нютън заяви, че Лозада я тероризирал и се страхувала да го отблъсне, за да не постъпи с нея както със Сали Хортън.

Уик се отпусна на възглавницата си и затвори очи. Споменът за това, което се бе случило с момичето, бе болезнен. Никога нямаше да забрави как лежеше мъртва в леглото му. Докато той се е къпел под душа, тя е била убита хладнокръвно.

Без да отваря очи, каза:

— Думите й звучат смислено, Орън. Лозада е заплаха за нея. Особено ако смята, че нещата се свеждат до избор между него и мен и тя предпочита мен.

— Предполагам, не е говорила за това с теб.

— Не. Ако ти не ми беше казал какво е станало онази нощ, изобщо нямаше да знам.

Не можеше да си обясни отношението на Рени и това бе основната причина да е в толкова лошо настроение. Да, болеше го. Да, храната не струваше. Да, беше готов да се отърве от катетъра. Да, не му харесваше да се разхожда наоколо немощен и с гол задник. Но това, което наистина го тормозеше, бе дистанцираността на Рени. Тя идваше всяка сутрин и всяка вечер, обикновено държеше главата си сведена, вперила очи в картона му, а не в него.

— Как сте, господин Тредгил? — винаги с един и същи делови тон.

Редовно проверяваше как заздравява раната, питаше го как се чувства и кимаше разсеяно каквито и отговори да й даваше, сякаш изобщо не го слушаше и не се интересуваше от него. Казваше, че се радва на подобрението му, после се усмихваше механично и си тръгваше. Той знаеше, че не е единственият й пациент. Не очакваше някакво специално отношение.

Всъщност може би очакваше. Малко.

Бе силно упоен, докато бе в интензивното, но си спомняше как тя седеше до леглото му и му даде да пийне спрайт. Помнеше, че намаза устните му с балсам. Помнеше как се бяха гледали един друг и колко дълго бе продължило това, и колко важно му се бе сторило.

Дали това изобщо се бе случило?

Може би беше толкова дрогиран, че е халюцинирал. Дали не е било хубав сън, който бе помислил за реалност? Възможно бе. Защото това бе станало в нощта, когато Орън я бе заловил прегърната с Лозада в кухнята й.

По дяволите, изобщо не разбираше какво става с нея.

— Когато минава на визитация, се държи съвсем делово — каза Уик на Орън. — Не сме говорили дори за времето.

— Горещо и сухо е.

— Така изглежда.

— Прие поста шеф на хирургията.

— Чух — каза Уик. — Браво на нея. Заслужава го — Орън продължи да го гледа многозначително. — Това не означава нищо, Орън.

— Не съм казал, че означава.

— Не се налагаше.

Една сестра се появи с поредната чаша сок.

— Ще го изпия след малко — каза Уик. — Обещавам.

Тя не изглеждаше убедена, но остави чашата на таблата до леглото и излезе. Уик предложи сока на приятеля си.

— Не, благодаря.

— Боровинки и ябълка.

— Не ми се пие.

— Сигурен ли си? Извини ме, че го казвам, но не изглеждаш особено здрав — бившият му партньор бе пристигнал с измъчен вид не само заради лятната жега, но и с доста паднал дух. — Какво става?

Детективът сви рамене, въздъхна, погледна през прозореца към маранята навън, после се обърна към него.

— Областният прокурор се обади преди около час. Лично. Не някой помощник.

Уик бе предположил, че мрачният вид на Орън има нещо общо с Лозада. Ако носеше добри новини, щеше отдавна да ги е съобщил.

Физическият му дискомфорт правеше лошата новина още по-неприятна. Намести се в по-удобна поза, така че да облекчи малко болезнената си дясна страна.

— Казвай.

— Заяви, че доказателствата срещу Лозада са слаби. Недостатъчни, за да се отнесат в съда. Във всеки случай той отказва да го направи.

Уик бе предположил всичко това.

— Той идва да ме види вчера. Беше самата доброжелателност и бодрост до върха на италианските си мокасини. Донесе това — посочи един натрапчив букет от червени, бели и боядисани в синьо карамфили.

— Много се е охарчил.

— Разказах му подробно какво се случи в нощта, когато бях нападнат. Казах му, че съм абсолютно сигурен, че беше Лозада.

— Той как реагира?

— Ами подръпна ухото си, потърка слепоочието си, поглади се по корема, намръщи се, издиша през нацупените си устни и примигна няколко пъти. Приличаше на човек, който има газове и се чуди как да се изпърди благоприлично. Обясни ми, че съм отправял сериозни обвинения. „Има си хас!“, казах му. Убийство и опит за убийство са доста сериозни работи. Като си тръгваше, нещо му беше трудно да ме погледне в очите. Но не добави нищо…

— Неслучайно е станал политик.

— Но от цялото му привидно нещастие разбрах, че моята история не му върши работа.

— Така е.

— Какво каза?

— Няма да те отегчавам с подробностите. Стига дето наду моята глава. Около трийсет минути мънка и заеква и прави онзи номер с хапането на бузите, но по същество…

— Мръсна работа.

Орън подръпна трицветната сатенена панделка, с която бяха стегнати грозните карамфили. Погледна Уик крадешком.

— Трябва да погледнеш на нещата от негова гледна точка, Уик.

— Как ли пък не! Докато не му прелеят шест банки кръв, докато топките му не се подуят като топки за боулинг и не му пъхнат тръбичка в патката, да не ми приказва за неговата гледна точка.

— Знам, че ще се ядосаш, като ти кажа това…

— Тогава недей.

— … По същество той е прав.

— Ако можех да те цапардосам точно сега, щях да го направя.

— Знаех, че ще се ядосаш — въздъхна Орън. — Виж, Уик, областният прокурор играе на сигурно, така е, но…

— Той е страхливец!

— Може, но този път с право. Когато размислиш на спокойствие, ще видиш, че нямаме нищо сериозно срещу Лозада.

— Лозада — процеди през зъби Уик. — Той успява да подплаши всички, нали? Да не мислиш, че в момента не се смее за наша сметка?

Орън го остави да се успокои няколко минути, после продължи:

— Всичките ни доказателства са косвени. Лозада те познава. Познавал е и Сали Хортън. Това е връзка, но няма мотив. Ако по някакво странно стечение на обстоятелствата съдебните заседатели приемат обвинителния акт, никога не бихме могли да спечелим процеса. Дадоха ми три дни да открия нещо. Както винаги, той не е оставил никакви следи. Не разполагам с нищо.

— Освен моята дума.

Орън изглеждаше примирен.

— Прокуратурата взе предвид миналите ви взаимоотношения с Лозада. Не са забравили какво се случи тогава. Това намалява достоверността на показанията ти.

Беше безполезно да оспорва нещо толкова досадно вярно.

Орън седна на зеленото кресло и се втренчи в пода.

— Нямам избор. Трябва да го освободя. Не беше лесно, но издействахме заповед за обиск. Претърсихме апартамента му. Нищо. Стерилно чисто. Дори скорпионите му са като излъскани. Също и колата. Нито капка кръв, влакънце, каквото и да е. Никакви свидетели, освен теб, а ти си дискредитиран. Освен това по собствените ти думи не си го видял с очите си.

— Бях зает да ми изтича кръвта.

— Адвокатът му вече вдигна шум до небесата, че това е полицейски тормоз. Казва…

— Не искам да чувам какво казва. Не искам да чувам и дума как гражданските права на кучия син са нарушени, ясно?

Последва дълго мълчание. След известно време Орън погледна към ъгъла на тавана.

— Телевизорът ти работи ли?

Уик бе изключил звука, когато Орън влезе. Картината бе малко по-ясна от цветен сняг, но ако човек се вгледаше, можеше да различи някакви образи.

— Кофти. Няма кабел.

Взираха се в телевизора няколко минути, без да пуснат звука, после Орън попита дали филмът е интересен.

— Тези двете са майка и дъщеря — обясни Уик. — Дъщерята спа със съпруга на майката.

— С баща си?

— Не, това е някъде към четвъртия й доведен баща. Истинският й е енорийският свещеник. Но никой освен родителите й не знае. После отчето чу изповедта на момичето, че се е чукала с оня и изкрейзи. Обвини майката, че й влияе лошо, каза й, че е курва. Но и той се чувстваше виновен, защото дъщеря му не го познава, не знае, че й е баща. Той самият е отслужил ритуала за кръщенето й. Абе доста е оплетено. Той е отишъл в къщата й, за бога.

Последното възклицание на Уик не бе свързано със сапунения сериал и Орън го знаеше.

— Не мога да изключа възможността тя да го е поканила там, Уик — Уик дори не удостои това с коментар. Остави навъсения му поглед да говори вместо него. — Просто казах, че е възможно — извърна глава и измърмори още нещо, което приятелят му не чу.

— Какво каза?

— Нищо.

— Какво?

— Нищо.

— Какво?

— Опипваше я по циците. Ясно?

Уик съжали, че е попитал, но вече нямаше връщане назад. Беше накарал Орън да му каже и сега той се опитваше да прецени реакцията му. Изражението му бе възможно най-безизразно.

— Страхувала се е да го отблъсне.

— И Грейс каза същото, но нито ти, нито тя сте били там.

— Грейс?

— Да — махна с ръка Орън. — Жена ми е станала най-голямата почитателка на доктор Нютън.

— Знаех само, че са се запознали. Грейс каза, че се радва, че съм бил в толкова способни ръце.

— На мен вкъщи ми приказва повече. Проглуши ми ушите, как съдя лекарката прекалено сурово и несправедливо. Мисли, че съм й ядосан, защото е гласувала за онази присъда.

За пръв път, откакто приятелят му влезе в стаята, Уик почти се усмихна. Хареса му мисълта, че Грейс му проглушава ушите. Ако имаше човек, когото Орън слушаше, това бе жена му. Той не само я обичаше, но и я уважаваше за проницателността й.

— Грейс е умна жена.

— Да, да. Тя не видя романтичната обстановка, която аз сварих. И това не е видяла — извади от вътрешния джоб на сакото си няколко сгънати листа. Сложи ги на таблата до недокоснатия сок. Уик не помръдна да ги вземе. — Покрай всички вълнения напоследък може да си забравил, че когато е била на шестнайсет, доктор Нютън е простреляла смъртоносно един човек.

— Ти със сигурност не си забравил, нали?

— Не мислиш ли, че е редно да проверим това, преди да я впишем в графата на светиците? Свързах се с полицията в Далтън, както и с офиса на окръжния шериф. Всичко е тук.

Уик вече мразеше листовете до леглото си и нямаше желание да ги чете.

— Защо не ми разкажеш накратко?

— Грозна история. Много грозна — каза Орън. — Бащата влязъл секунди след като чул двата изстрела. Реймънд Колиър бил мъртъв. Умрял веднага. Ти Дан предположил, че бизнес партньорът му е опитал да прелъсти малкото му момиченце и тя го е застреляла, за да защити целомъдрието си. Тоест при очевидна самоотбрана.

— Може и така да е било.

— Би могло, но е малко вероятно. Особено като се вземе предвид, че е духала на Колиър.

— Добър преход, Орън.

Орън не обърна внимание на забележката.

— Добър въпрос например е следният: „Защо е решила да пази целомъдрието си точно в този ден?“.

— Някой попитал ли я е?

— Не знам. Съмнявам се. Защото точно тук става интересно. Не са разпитвали никого. Нямало е предварително изслушване, нямало е следствие, нищо. Ти Дан е имал дълбоки джобове. Очевидно е раздал достатъчно пари, за да бъде всичко потулено бързо, още преди тялото на Колиър да е изстинало. Смъртта е била документирана като нещастен случай още при първия оглед. Случаят е бил приключен. Всички се прибрали щастливо, включително вдовицата на Колиър. Напуснала Далтън и се преместила в новия си обзаведен апартамент в Брекънридж, Колорадо. Изминала разстоянието в лъскавия си нов ягуар.

Уик обмисли чутото и каза:

— И ти ми говориш за съмнителна достоверност. Не вярвам на нито дума от това.

— Защо?

— Полицията и шерифът са се съгласили да потулят случай на убийство?

— Не. Докладите им са кратки, но официални. Липсвали доказателства за нещо друго, освен за нещастен случай. Но издирих бившия полицай, който първи е пристигнал на местопрестъплението.

— Бивш?

— Напуснал е полицията и сега инсталира сателитни чинии. Но си спомни как пристигнал в дома на Нютън в отговор на повикването. Каза, че било най-странното нещо, което помни.

— Кое?

— Държането им. Независимо дали е било нещастен случай или преднамерено убийство, ако току-що си застрелял някого, няма ли да си разстроен? Малко разтърсен? Няма ли да пролееш някоя сълза? Да покажеш някакво угризение? Поне да чупиш ръце нервно? Каза, че Рени Нютън седяла спокойна като сфинкс. Големите й зелени очи били сухи. А е била на шестнайсет, ако си забравил. Децата на тази възраст са много емоционални. Дори гласът й не потреперил, докато му разказвала какво е станало. Родителите седели от двете й страни. Ти Дан заклеймявал Колиър, че се е опитал да изнасили дъщеря му. „Това е още едно потвърждение — твърдял той, — че човек никога не може да бъде сигурен в някого, колкото и добре да го познава.“. Майката плачела тихо в кърпичката си. Не чула нищо, не видяла нищо, не знаела нищо, искали ли полицаите да пийнат нещо. Бившето ченге каза, че всичко било абсолютно шантаво, като епизод от „Зоната на здрача“.

Уик се опита да си представи шестнайсетгодишната Рени, която спокойно разказва как е убила човек, дори и неволно. Не можа. Не можеше да си представи и непоправимата тийнейджърка, която Кристъл бе описала, нито нимфоманката, която бе съблазнила женен мъж. Нищо от това, което бе чул за миналото й, не се връзваше с настоящия й живот.

— По-добре да тръгвам. Ще те оставя да поспиш. Да ти донеса ли нещо, преди да тръгна? — попита Орън.

Уик поклати глава.

— Нямам нищо против да сляза да ти купя някое списание и…

— Не, благодаря.

— Добре тогава. Ще дойда пак с Грейс довечера. По някое време след вечеря. Мислиш ли, че ще понесеш едно посещение от момичетата?

— Разбира се, ще се радвам.

— Постоянно ни врънкат да ги доведем да те видят. Обещавам, че няма да стоим дълго.

Уик се насили да се усмихне.

— Ще ги очаквам с нетърпение.

Орън кимна и се отправи към вратата, но спря точно когато натисна дръжката й.

— Ще те питам нещо, Уик. Ще ми отговориш ли честно?

— Добре.

— Като мъж на мъж, не като партньор на партньор.

Уик се намръщи нетърпеливо.

— Казвай.

— Много си хлътнал по нея, нали?

Уик обърна глава към прозореца и познатата гледка.

— Не знам.

Орън изпсува тихо.

— Просто тръгвай, хайде — подкани го Уик. Изведнъж се почувства много изморен. — Каза каквото искаше да кажеш.

— Почти. Имам да кажа още две неща.

— Горкият аз!

— Рени Нютън спаси живота ти. В това няма съмнение. И аз винаги ще съм й благодарен за това.

Уик се обърна към него.

— Но?

— Бившият полицай от Далтън. И досега не е успял да повярва, че някой може да отнеме чужд живот, дори живота на смъртен враг, и да остане толкова емоционално дистанциран. Държала се толкова студено, каза ми, че го побивали тръпки само като се сети за това.