Сандра Браун
Увлечението (2)

Първа глава

— Хубаво местенце си имаш тук.

— На мен ми харесва — без да обръща внимание на хапливата забележка, Уик изсипа сварените скариди от тенджерата в една цедка, която бе на поне сто години. Беше от бяла пластмаса, отдавна потъмняла до кафяво. Не си спомняше откъде се е сдобил с нея, но предполагаше, че му е наследство от предишния наемател на къщата, която приятелят му очевидно намираше за неугледна.

След като изцеди горещата вода, той намести цедката в центъра на масата, грабна едно руло хартиени салфетки и предложи на госта си още една бира. Отвори две бутилки „Ред Страйп“, възседна стола точно срещу Орън Уесли и го подкани:

— Загребвай.

Орън предпазливо откъсна една салфетка от рулото и застла скута си. Домакинът ядеше вече третата си скарида, докато гостът си избере една. Белеха и ядяха мълчаливо, като топяха от соса в единствената купичка. Орън внимаваше да не изцапа снежнобелите си маншети с червеникавите пръски от скаридите. Уик нагъваше невъзмутимо и облизваше пръстите си, макар добре да знаеше, че нехайните му маниери на масата дразнят придирчивия му приятел.

Пускаха остатъците от скаридите направо на вестника, който Уик бе постлал на масата — не за да предпази безнадеждно очуканата й повърхност, а за да почисти по-лесно след това. Вентилаторът на тавана повдигаше краищата на тази импровизирана покривка и смесваше аромата на сварените скариди с мириса на соления морски въздух.

След известно време Орън отбеляза:

— Вкусно.

Уик сви рамене.

— Нищо работа.

— Скаридите от тук ли са?

— Купувам ги пресни от лодката веднага щом спре на кея. Рибарят ми прави отстъпка.

— Браво на него.

— Ами! Така се спазарихме.

— Тогава на него каква му е ползата?

— Обещах да не се навъртам край сестра му.

Домакинът лапна още една дебела скарида и хвърли люспата върху купчината. Ухили се на Орън, защото знаеше, че той се опитва да отгатне дали казаното е истина или не. Уик беше известен с умението си да заблуждава и дори най-добрият му приятел не можеше винаги да различи истината от измислицата.

Откъсна една салфетка от рулото и изтри ръцете и устата си.

— Само това ли можа да измислиш, Орън? Да попиташ колко струват скаридите? И си изминал цялото разстояние до тук заради това?

Орън избягваше погледа му, докато се оригна беззвучно зад юмрука си.

— Ще ти помогна да разчистиш.

— Остави. Вземи си бирата.

Мръсната маса нямаше да промени състоянието на къщата на Уик, която трудно можеше да се определи като такава. Беше бунгало с три стаи и имаше вид, сякаш няма да устои на морски вятър със скорост над пет възела. Беше заслон от стихиите. Що-годе. Покривът течеше, когато валеше. Климатикът бе прозоречен и не вършеше никаква работа, така че Уик рядко го включваше. Плащаше наема предварително, на седмица. Досега бе написал на собственика на тази дупка шейсет и един чека.

Външната врата изскърца на ръждясалите панти, когато двамата излязоха на верандата зад къщата. Нищо особено — беше с груб дъсчен под и широка само колкото да се поберат два метални градински стола от петдесетте. Соленият въздух бе изял множеството слоеве боя, последният, от които бе в отвратително граховозелено. Уик седна на люлеещия се стол. Орън се поколеба, преди да се настани на ръждясалата седалка на другия стол.

— Няма да те ухапе — каза Уик. — Може да изцапа костюма ти, но гледката си струва сметката за химическо чистене, гарантирам ти.

Орън седна предпазливо и след няколко минути се увери, че обещанието на приятеля му не бе празнословие. Хоризонтът на запад се обагри в ярки цветове от кървавочервено до искрящо оранжево. Пурпурните облаци приличаха на планини със златисти била.

— Страшна гледка, а? — каза Уик. — Сега ми разправяй кой е луд.

— Никога не съм казвал, че си луд, Уик.

— Само малко побъркан, че захвърлих всичко и се преместих тук.

— Дори и това. Безотговорен, може би — непринудената усмивка на Уик се стопи. Орън забеляза това и каза: — Хайде, ядосай се. Не ми пука. Трябва някой да ти го каже.

— Ами хубаво. Благодаря. Вече ми го каза. Как са Грейс и момичетата?

— Стеф стана мажоретка. На Лора и започнаха циклите.

— Поздравления или съболезнования?

— За кое?

— И за двете.

Орън се усмихна.

— Ще приема и двете. Грейс каза да те целуна от нея — погледна наболата брада на Уик и добави: — Ще пропусна, ако не възразяваш.

— Възразявам. Поне й предай целувка от мен.

— С радост.

Няколко минути двамата пиеха мълчаливо бирата си и гледаха как се променят цветовете на залеза. Никой не наруши мълчанието, но и двамата бяха изпълнени с неизказани мисли.

Накрая Орън заговори.

— Уик…

— Не ме интересува.

— Откъде знаеш, без да си чул какво ще ти кажа?

— Защо искаш да развалиш този красив залез? Да не споменаваме ямайската бира.

Уик скочи от стола си, при което той за кратко се разлюля силно и шумно. Застана на ръба на очуканата веранда така, че загорелите пръсти на краката му се извиха около ръба й, надигна бирата и я допи наведнъж, после хвърли празната бутилка в двесталитровия варел, който му служеше вместо кофа за боклук. Трясъкът подплаши няколко чайки, които се разхождаха по пясъка наблизо. Завидя на възможността им да отлетят.

Отношенията между двамата датираха от много години, още преди Уик да постъпи в полицията. Приятелят му бе с няколко години по-възрастен и той признаваше, че бе определено по-мъдър. Имаше спокоен нрав, което често предизвикваше по-избухливия и темпераментен Уик. Подходът на Орън бе методичен. Уик бе импулсивен. Орън бе предан на жена си и децата. Уик бе ерген, за когото Орън твърдеше, че има сексуалните апетити на уличен котарак.

Въпреки тези различия или може би заради тях Уик Тредгил и Орън Уесли бяха отлични партньори. Те бяха едни от малкото екипи в полицията, в който партньорите са от различна раса. Заедно бяха преживели и опасности, и смешни ситуации, няколко триумфа, няколко разочарования… И една душевна рана, от която и двамата никога нямаше да се възстановят напълно.

Когато Орън му се обади предната вечер, след като не се бяха виждали от месеци, Уик се зарадва да чуе гласа му. Надяваше се, че приятелят му ще дойде да си поговорят за миналите, по-добри времена. Тази надежда умря в мига, в който Орън пристигна и слезе от колата си. Беше с лъснати черни обувки, не със сандали или маратонки, и те оставяха дълбоки следи върху пясъка. Не беше облечен за риболов или разходки по плажа, дори не и за това да седят на верандата с бутилка бира и да слушат мача по радиото. Пристигна облечен като за работа. Закопчан и пристегнат, същинско олицетворение на бюрокрацията. Още докато се ръкуваха, Уик разпозна изражението на приятеля си и се разочарова, че това не е случайно посещение.

Също така бе сигурен, че не иска да чуе това, което Орън е дошъл да му каже.

— Ти не беше уволнен, Уик.

— Не, просто съм в продължителен отпуск.

— Ти реши това.

— Под натиск.

— Нуждаеше се от време да се успокоиш и да обмислиш нещата.

— Защо костюмарите просто не ме уволниха? И така да улеснят всички.

— Защото са по-умни от теб.

Уик рязко се обърна.

— Така ли?

— Те го знаят, всички, които те познават, го знаят — това, че си роден за тази работа.

— Тази работа? — Уик изсумтя. — Да копая лайна… Тази работа ли? Ако си изкарвах прехраната с чистене на обори, нямаше да рина толкова лайна, колкото в полицията.

— Ти сам си докара повечето от тях.

Уик дръпна гумената лента, която постоянно носеше на китката си. Не обичаше да му напомнят за онова време и за случая, който го бе накарал да критикува толкова яростно неефективността на правораздавателната система по принцип и на полицията във Форт Уърт в частност.

— Те се договориха с онази отрепка.

— Защото не можеха да го осъдят за убийство, Уик. И те го знаеха, и областният прокурор го знаеше. Осъдиха го на шест години.

— И ще излезе на свобода след по-малко от две. И ще го направи отново. Ще умре някой друг. Можеш да бъдеш сигурен. И всичко това само защото на нас и на областния прокурор не ни стискаше да действаме твърдо заради някакво малко нарушение на правата на онзи изрод.

— Защото ти използва груба сила, когато го арестува — Орън понижи глас и добави: — Но твоят проблем не беше този случай и ти го знаеш много добре.

— Орън! — каза Уик заплашително.

— Грешката, която…

— Стига — процеди през зъби домакинът.

Прекоси верандата с две дълги крачки. Вратата се затръшна след него. Орън го последва в кухнята.

— Не съм дошъл да обсъждаме пак това.

— Можеше и да ме заблудиш.

— Ще спреш ли да сновеш напред-назад за момент, за да ме изслушаш. Ще искаш да го чуеш.

— Грешка. Искам още една бира, нищо друго — той си взе бутилка от хладилника и я отвори. Не обърна внимание на капачката, която падна на пода.

Орън извади една папка, която носеше със себе си, и му я подаде, но той не й обърна внимание. Планът му обаче бързо да се измъкне на верандата се осуети, когато стъпи с босия си крак върху назъбената капачка. Изпсува, изрита капачката в ъгъла и седна на един от столовете.

Отпадъците от скаридите започваха да миришат неприятно.

Подпря крака си на другото коляно и огледа ходилото си. Капачката се бе отпечатала дълбоко, но не беше пробила кожата.

Без да покаже никакво съчувствие, Орън седна срещу него.

— Официално аз изобщо не съм тук. Ясно? Ситуацията е много сложна. Трябва да се действа деликатно.

— Да не би да имаш проблеми със слуха, Орън?

— Знам, че случаят ще те заинтригува.

— Да не си забравиш сакото, като си тръгваш.

Орън извади няколко черно-бели фотоса в размер двайсет на двайсет и пет от папката. Вдигна един така, че Уик да не може да не го погледне. След малко му показа още един.

Уик се взря в снимката, после очите му срещнаха погледа на Орън.

— Не са ли й направили някакви снимки, на които да е с дрехи?

— В защита на Тигпен ще кажа, че от къщата, от която я наблюдаваме, се вижда спалнята й.

— Това не е никакво оправдание. Освен ако тя не е ексхибиционистка и знае, че я наблюдавате.

— Не е и не знае.

— Каква е историята?

Орън се ухили.

— Умираш си да научиш, нали?

Когато Уик предаде значката си преди малко повече от година, той обърна гръб не само на кариерата си в полицията, но и на цялата правосъдна система. За него тя бе като тежка кола, заседнала в калта. Въртеше колелата си и вдигаше страшен шум — свобода, справедливост, американски начин на живот, но не помръдваше.

Полицаите бяха лишени от мотивацията си заради бюрокрацията и политиците, които умираха от ужас при мисълта за публично неодобрение. Като последица от това цялата концепция за правосъдие бе станала безплодна.

А ако ти си бедното агънце, което вярва в системата, което се бори за нея, което й дава рамо и я бута с всички сили да излезе от калта, да залавя лошите и да ги наказва за престъпленията им, единственото, което получаваш, е шамар в лицето.

Напук на самия себе си Уик не можеше да надвие естественото си любопитство. Бившият му партньор нарочно му бе показал снимките. Орън не бе неандерталец като Тигпен и запълваше времето си с по-важни работи от това да зяпа снимки на полуголи жени. Освен това Грейс щеше да го удуши, ако научеше, че го прави.

Не, Орън си имаше причина да измине цялото разстояние от Форт Уърт до Галвестън и въпреки нежеланието си Уик искаше да научи каква е тя. Беше заинтригуван. Точно както Орън, дяволите да го вземат, бе предвидил.

Взе останалите снимки и набързо ги прегледа, после ги изучи една по една по-бавно. Жената бе снимана зад кормилото на нов модел джип; как върви през нещо, което изглежда като голям паркинг; в кухнята си и в спалнята, блажено неподозираща, че уединението й е нарушено от бинокли и фотографски обективи в ръцете на такова нищожество като Тигпен.

Повечето снимки в спалнята бяха зърнести и леко не на фокус. Но достатъчно ясни.

— Какво е предполагаемото й престъпление? Контрабанда с крадено бельо на „Виктория сикретс“?

— Ъхъ — поклати глава Орън. — Няма да ти кажа нищо повече, докато не се върнеш във Форт Уърт с мен.

Уик хвърли снимките към него.

— Значи си бил толкова път напразно — пак подръпна гумената лента на китката си.

— Ще искаш да участваш в това, Уик.

— В никакъв случай.

— Не те моля за дългосрочен ангажимент или да се върнеш на работа. Само за този случай.

— Не.

— Нуждая се от помощта ти.

— Съжалявам.

— Това ли е последната ти дума?

Уик взе бирата си, отпи продължително и после се оригна силно.

Въпреки вмирисаните люспи от скаридите, Орън се наведе през масата.

— Убийство. Говориха за него по новините.

— Не гледам телевизия и не чета вестници.

— Жалко! Иначе щеше веднага да се втурнеш към Форт Уърт и да ми спестиш пътуването.

Уик не се сдържа да попита:

— Защо така?

— Известен лекар е убит на паркинга на болницата.

— Завладяващо, Орън. Някое заглавие ли ми цитираш?

— Не, обобщавам всичко, което знаем за убийството. Престъплението е отпреди пет дни и това е всичко, с което разполагаме.

— Не е мой проблем.

— Убиецът е действал на метри от потенциален очевидец, но не е бил видян, не е бил чут. Тих като изпарение. Невидим. И не е оставил никакви следи, Уик — Орън снижи гласа си до шепот. — Дори една-едничка следа.

Уик се вгледа в тъмните очи на бившия си партньор. Космите на тила му настръхнаха.

— Лозада?

Орън се облегна на стола си и се усмихна доволно.