Сандра Браун
Увлечението (19)

Осемнадесета глава

Веднага щом излезе от асансьора, видя розите.

Нямаше как да не ги забележи. Букетът бе поставен на видно място. Сестрите и санитарите очевидно очакваха появата й, за да видят реакцията й. Всички се усмихваха в очакване.

— За вас са, доктор Нютън.

— Доставиха ги преди около половин час.

— Момчето, което ги донесе, едва се виждаше зад тях. Великолепни са, нали?

— Кой е тайният ви обожател?

— Не е ченге — това бе коментарът на полицая, когото Уесли бе поставил на пост пред стаята на Уик в интензивното. — Никой полицай не може да си ги позволи. Със сигурност.

Рени изобщо не погледна повече букета.

— Сигурно е грешка. Не са за мен.

— Н-н-но там има картичка — заекна една от сестрите. — На нея пише вашето име.

— Махнете и розите, и картичката. И вазата. Всичко.

— Искате да ги изхвърлим?

— Или ги раздайте на пациентите. Занесете ги във фоайето, в параклиса, включете ги в менюто за вечеря. Не ме интересува. Просто ги махнете от очите ми. Подайте ми картона на господин Тредгил, моля.

Групичката, която вече не се усмихваше, бързо се разпръсна. Полицаят се върна на поста си. Една от сестрите отнесе тежкия букет. Друга подаде на Рени поискания картон и смело я последва до леглото на Уик.

— Вече се буди за по-продължителни периоди — каза й тя. — Мрази спирометъра.

Периодично караха пациентите да духат в този апарат, за да прочистват дробовете си.

Жизнените показатели бяха добри. Рени провери превръзката, която покриваше шева. Уик изстена в съня си, когато я отлепи, за да огледа раната. След като върна превръзката на мястото, попита сестрата дали болният е пил нещо.

— Само ледени кубчета.

— Ако пак поиска да пие нещо, му дайте няколко глътки спрайт.

— Шмълкъбърън.

Рени отиде от лявата страна на леглото, накъдето Уик бе обърнат.

— Я повтори?

— Бърън. В шпрайта — почти не можеше да помръдне главата си, но се опита да я погледне с единственото си отворено око.

За да го улесни, тя приседна на един стол до леглото.

— Бърбън и спрайт комбинират ли се?

— Ня’ значение.

Тя се усмихна.

— Мисля, че доста сме те упоили.

— Не достатъчно.

Сестрата се втурна навън да донесе спрайт. Уик намести главата си така, че лицето му да не е наполовина заровено във възглавницата.

— Ти ли направи това с мен, Рени?

— Признавам.

— Тогава няма… — той премигна и си пое дъх — да ти пратя картичка за Коледа.

— Щом можеш да се шегуваш, явно се чувстваш по-добре.

— Като сплескано лайно.

— Ами на това приличаш.

— Ха-ха — окото му се затвори и остана затворено.

Рени се изправи и притисна стетоскопа си на няколко места на гърдите му.

— Чуваш ли нещо? — попита той, което я изненада, защото мислеше, че пак се е унесъл.

— Ясно и силно, господин Тредгил — отново седна на стола. — Дробовете ти звучат чисти, така че продължавай да духаш в спирометъра, когато сестрите те карат.

— Лигава работа.

— Пневмонията е по-неприятна.

— Рени?

— Да?

— Прострелян ли бях?

— Намушкан — той отново отвори окото си. — С отвертка — каза му тя.

— Поражения?

— Значителни, но поправими.

— Благодаря.

— Моля.

— Болят ме топките.

— Ще поръчам да им сложат пакет с лед.

Изненада се как с едно-единствено око може да се отправи толкова мръсен поглед.

— Подути са — обясни тя. — В тестисите се събира кръв след нараняване като твоето.

— Но им няма нищо, така ли?

— Няма им нищо. Това е временно състояние.

— Обещаваш ли?

— Изчакай няколко дни. Ще станат нормални.

— Добре, добре — затвори окото си. — Смешен разговор.

— Но болката не е толкова смешна. Така са ми казвали.

— Рени?

Пак отвори окото си.

— Пипнаха ли го?

Тя поклати глава.

— Мамка му.

Рени остана на мястото си, седнала до леглото му. Отново си помисли, че е заспал, но той измърмори:

— Лицето ми. Ужасно ме боли. Какво му е направил?

— Очевидно те е нападнал отзад.

— Да.

— Паднал си напред и си ударил лицето си. Брадата ти беше сцепена, но нямаше нужда от шевове. Насинен и подут си, но нямаш счупени кости.

— Значи пак ще си бъда красив?

— И суетен, не се съмнявам.

Той се усмихна, но Рени знаеше, че всяка мимика му причинява болка.

Сестрата се върна със спрайта в пластмасова чаша и я погледна изненадано, когато я пое от ръцете й. Малко хирурзи се грижеха за пациентите по този начин. Рени притисна извитата сламка към устните на Уик. Той отпи няколко малки глътки, после изви леко глава, за да покаже, че не иска повече.

— Това ли е засега? — попита го.

— Не искам да повръщам.

Той замълча и Рени бе сигурна, че този път е заспал. Но остана и след като сестрата излезе. После един нежен глас попита:

— Как е той?

Вдигна глава и видя Грейс Уесли да стои точно до вратата. Рени не я бе чула да се приближава, не бе забелязала нищо, не знаеше колко време е минало.

Бързо се изправи.

— Той е… ъъъ… по-добре всъщност. Говори смислено, когато се събуди. Пийна няколко глътки спрайт — остави чашата на подвижната табла на леглото. Сякаш бе уличаващо да я видят, че я държи. — Сега спи.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

— Не искам да преча.

— Съмнявам се, че може да попречите. Той не чува нищо.

Грейс Уесли бе привлекателна и слаба. Носеше косата си на малък кок на тила, минималистичен стил, който бе подходящ само за жена с нейните високи скули и деликатни черти. Бадемовите й очи издаваха интелигентност и всеотдайност. У нея имаше някаква смиреност и нежност. По-рано Рени бе забелязала как едно съвсем леко докосване на Грейс бе имало успокояващ ефект върху несдържания й съпруг.

Сега тя пристъпи към леглото на Уик и няколко минути го гледа как спи.

— Трудно ми е да повярвам, че това е Уик — усмихна се. — Никога не съм го виждала неподвижен. Той не може дори да седи на едно място повече от няколко секунди. Постоянно е в движение.

— И аз забелязах това — Грейс се обърна и я погледна озадачено. — О, разбира се, аз не го познавам добре — бързо допълни Рени. — Изобщо не го познавам добре. В никакъв случай. Но предполагам, че вие го познавате.

— Уик беше в гимназията, когато Орън, съпругът ми…

Рени кимна.

— Когато Орън и братът на Уик — Джо, постъпиха в полицейската академия. Станахме добри приятели с Джо. Той ни покани на един баскетболен мач в гимназията да гледаме „по-малкото му братче“, както се изрази — засмя се тихо. — Уик направи максималния брой фалове.

— Играл е агресивно?

— И много буйно. Той е избухлив, малко му трябва. Но когато изпусне нервите си, обикновено също толкова бързо се извинява.

Двете помълчаха известно време, после Рени каза:

— Не знаех за брат му до днес, когато един репортер ме попита за него.

— Джо загина преди три години. Никой от нас още не го е превъзмогнал. Особено Уик. Той вярваше, че Джо е непогрешим и го обожаваше.

Сестрата влезе да смени банката на системата. Двете прекратиха разговора си, докато не останаха отново сами.

— Разбрах, че Джо е бил…

— Убит — промълви Грейс.

За миг всичко проблесна и се свърза. Рени каза:

— Лозада.

— Точно така. Лозада.

— Как се е измъкнал?

— Изобщо не се стигна до обвинителен акт.

— Защо не?

Грейс се поколеба, после пристъпи една крачка към Рени и заговори по-тихо.

— Доктор Нютън, попитах съпруга си какво беше това между вас двамата тази сутрин. Усетих някакви силни подводни течения.

— Преди две седмици аз бях съдебен заседател на процес, който завърши с оправдателна присъда за Лозада.

— Орън ми обясни това.

— Вашият съпруг ме мрази заради изхода от процеса. Особено сега. Лозада вече му е отнел един приятел, сега замалко не му отне още един — тя погледна Уик. — Ако съдебното жури бе достигнало до друга присъда, Уик нямаше да бъде нападнат и онази млада жена, която е била убита снощи, щеше да бъде жива.

— Може ли да ви попитам нещо? — Грейс зададе въпроса внимателно. Когато Рени се обърна към нея, каза: — Ако можехте да върнете нещата назад, пак ли щяхте да гласувате за оправдаването на Лозада?

— На основата на онова, което знаех тогава, или на това, което зная сега?

— На онова, което сте знаели тогава.

Рени обмисли въпроса също така задълбочено, както бе подходила и към решението си за присъдата.

— Въз основа само на онова, което знаех тогава, и онова, което съдията ни възложи, щях да бъда принудена отново да гласувам за оправдателна присъда.

— Значи съвестта ви трябва да е чиста, доктор Нютън. Не можете да се чувствате отговорна за това, че Лозада е нападнал Уик.

Рени тъжно промълви:

— Кажете го на съпруга си.

— Вече го направих — Рени се изненада. Грейс й се усмихна нежно, после се протегна и докосна ръката й. — Ще тръгвам. Но когато Уик се събуди, моля ви, кажете му, че съм идвала.

— Аз също ще тръгвам скоро, но ще поръчам на сестрите да му предадат.

— Знаете ли кога ще го преместят в обикновена стая?

— След ден-два, ако продължи да се възстановява добре. Следим внимателно за признаци на инфекция.

— Какво да кажа на момичетата ми?

— Имате дъщери?

— Две. Неудържими.

— Сигурно сте щастлива с тях.

— Те ме умоляваха да дойдат тази вечер, но Орън не искаше да напускат къщата.

Рени не попита защо. Уесли се страхуваше за безопасността им, страхуваше се, че Лозада може да не се е задоволил с опита за убийството на Уик. Беше разположил полицаи на всевъзможни места из болницата, а сега се бяха появили още двама зад стъклената стена на стаята на Уик в интензивното. Несъмнено охраняваха Грейс Уесли.

— Момичетата ми обожават своя чичо Уик — обясняваше тя. — Ако има плакат с него, веднага ще го залепят на стената в стаята си заедно с любимите си певци.

— Кажете им, че чичо Уик ще се оправи.

— Благодарни сме ви за това. Момичетата нямат търпение да се запознаят с вас.

— С мен?

— Разказах им за вас. По-късно ги чух да си шушукат. Сега са решили да стават хирурзи. Искат да спасяват хората, както вие спасихте Уик.

Рени бе толкова трогната, че не знаеше какво да каже. Грейс навярно усети това, набързо се сбогува и тръгна. Полицаите застанаха от двете й страни и тримата се отправиха към асансьора.

Когато лекарката се върна в приемната на отделението, розите не се виждаха никакви. В кръглото заграждение имаше няколко бюра, компютърни терминали, монитори, шкафове за папки и разни струпани неща. Не знаеше къде да търси това, което й трябваше, и очевидно изглеждаше объркана.

— Мога ли да ви помогна, доктор Нютън?

— Ъъъ… да.

Сестрата претърси няколко чекмеджета, докато откри кутийка с балсам за устни. Рени я взе и се върна при Уик. Той още спеше и дишаше равномерно. Тя седна на стола до леглото му, но мина поне минута, преди да отвори малката кутийка, от която се разнесе аромат на ванилия.

При предишното си идване бе забелязала, че устните му са много сухи и напукани. Това не бе необичаен страничен ефект след операция и загуба на течности. Всъщност бе доста често срещан. Но устните на Уик изглеждаха изключително сухи. Бе решила, че малко балсам ще им се отрази добре. Какво лошо имаше в това?

С кого всъщност спореше?

Потърка повърхността на мехлема с показалеца си, като описа няколко кръга в него, докато топлината от ръката й го размекна. Мацна малко от мехлема върху долната устна на Уик, после върху горната, без почти да ги докосва. Досегът бе толкова мимолетен, че едва ли се броеше за докосване.

Дръпна ръка. Поколеба се. После отново докосна долната му устна, само че този път не само за миг. Бавно размаза мехлема от едното ъгълче на устата му до другото, после отново до първото. Направи същото и с горната му устна, следвайки мъжествения контур старателно като дете, което оцветява рисунка и внимава да не излиза от очертанията, за да не му се карат.

Точно когато се канеше да дръпне ръката си, той се събуди. Погледите им се срещнаха и сякаш прехвръкнаха електрически искри.

Никой от двамата не каза нищо. Стояха напълно неподвижни, показалецът й още бе върху устните му. Рени затаи дъх, осъзнала, че и неговото дълбоко и равномерно дишане е секнало. Завладя я усещането, че ако някой от двамата помръдне, ще стане нещо. Нещо огромно. Не знаеше точно какво. Във всеки случай, тя не посмя да помръдне. Не бе сигурна дали ще може. Синият му поглед сякаш я бе вкаменил.

Останаха замръзнали в тази поза… колко дълго? По-късно не можа да си спомни. Докато лявото око на Уик се затвори. Рени буквално чу как миглите му докоснаха леко възглавницата. Чак след това нормалното й дишане се възстанови.

После отдръпна ръката си, тромаво затвори кутийката с балсам и я остави на таблата до леглото. Тръгна си, без да го погледне повече.

— Обадете ми се, ако има някакви промени — нареди тя рязко, докато връщаше картона на сестрата.

При асансьора дежурният полицай задържа вратата отворена и каза смутено:

— Доктор Нютън, исках само да ви кажа… ами Уик е страхотен човек. Преди няколко години едно от децата ми бе ранено. Уик първи дари кръв. Както и да е, исках да ви благодаря, че го спасихте тази сутрин.

Рени си обясни сълзата с изтощение. Не бе осъзнала колко е изморена, докато асансьорът не започна да се спуска. Облегна се на задната му стена и затвори очи. Точно тогава усети как сълзата се спуска по бузата й. Изтри я, преди асансьорът да стигне до първия етаж.

Докато вървеше към изхода на болницата, друг полицай я изненада, като тръгна след нея.

— Нещо не е наред ли?

— Нареждане на Уесли, госпожо. Докторе — поправи се той.

— Защо?

— Не съм питал и той не каза. Предполагам, е нещо, свързано с Тредгил.

Полицаят я изпрати до колата, надникна под нея, провери задната седалка.

— Карайте внимателно, доктор Нютън.

— Благодаря, ще внимавам.

Той продължи да я гледа, докато тя не излезе от паркинга.

Беше изминала няколко пресечки, когато забеляза касетата. Подаваше се от касетофона в колата. Взря се в нея недоумяващо. Тя никога не слушаше касети, а дискове.

На следващия светофар издърпа касетата, за да прочете етикета й. Нямаше такъв. Като прогони лошото предчувствие, което я връхлетя, вкара касетата и натисна бутона за пускане.

Звуци на пиано изпълниха колата заедно с дрезгавия тембър на жена, пееща балада.

„Влюбен съм в теб, сладка моя.“

Рени удари касетофона с юмрук, блъска по копчетата, докато музиката не спря. Трепереше, най-вече от гняв, но и от страх. Това, че болницата бе пълна с полицаи, не бе попречило на Лозада да се промъкне в колата й и да остави касетата. Как, по дяволите, бе успял? Колата й бе заключена.

Затършува в кожената си чантичка за клетъчния телефон, но само успя да разпилее съдържанието й на пода. Предположи, че ще загуби повече време, ако спре и потърси телефона, отколкото й оставаше, докато стигне вкъщи. Щеше да се обади на Уесли оттам.

Профуча през два светофара на червено, след като се огледа набързо за задаващи се отляво и отдясно коли. Зави по алеята към гаража с неблагоразумна скорост. Вратата на гаража сякаш се отваря цяла вечност. Покривът на колата едва не се допря до вдигащата се врата, когато мина под нея. Натисна дистанционното да затвори вратата и тя започна да се спуска още преди Рени да е изгасила двигателя.

Остави разпилените си вещи на пода в колата, изхвърча навън и се втурна към кухнята. Нахълта там и се закова на място.

През свързващата врата към дневната се процеждаше някаква трепкаща светлина. Никоя от лампите там не светеше по този начин. Какво ставаше? Докато не разбереше, най-разумно бе да се върне към входа, да отвори отново гаража и да изтича насред улицата, размахвайки ръце и викайки за помощ.

Но нямаше да избяга с писъци от собствената си къща. В никакъв случай!

Остави за всеки случай вратата към гаража отворена. Взе един нож за месо от чекмеджето. После прекоси кухнята и влезе в дневната. Свещи, сякаш стотици на брой, но по-вероятно няколко десетки, примигваха в прозрачни стъклени съдове с най-различна форма и размер. Бяха поставени на всяка свободна повърхност, изпълваха въздуха с тежък аромат на цветя и създаваха впечатлението, че цялата стая е в пламъци.

На масичката за кафе имаше букет червени рози. А от стереоуредбата звучеше музика. Друг вариант. Друг изпълнител. Но същата песен. Тематичната песен на Лозада.

Дишаше тежко през устата, чуваше биенето на сърцето си въпреки музиката. Пристъпи предпазливо назад, променила мнението си за това, че може да се справи сама. Може би все пак трябваше да избяга през кухненската врата.

Пресметна колко време ще й трябва, за да повика помощ. Назад през кухнята. Навън през вратата. Натиска бутона на гаражната врата. Пъхва се под нея. Побягва по алеята и после по улицата. Или прескача плета и отива у господин Уилямс. Вика за помощ. Замесва други хора. Замесва полицията.

Не.

Отиде до уредбата и изключи музиката.

— Излез и ме погледни в очите! Хайде!

Викът й отекна в стаята. Ослуша се внимателно, но не долови никакъв шум, освен собственото си учестено дишане и биенето на сърцето си.

Тръгна към коридора, но спря в началото му. Коридорът се простираше пред нея тъмен и зловещ и й се стори много по-дълъг, отколкото беше. И защото този човек я бе накарал да се страхува в собствения й дом, в нейното убежище, усети, че се разгневява още по-силно. Гневът я изстреля напред.

Бързо прекоси коридора и светна лампата в кабинета си. Стаята беше празна, тук нямаше къде да се скрие човек. Отвори вратата на килера. И там нямаше нищо, освен кашони с багаж, куфари и пътни чанти. И също нямаше място, където да се скрие възрастен човек.

От там отиде в спалнята, където грееха още свещи. Хвърляха трептящи сенки върху стените и тавана, върху щорите, които заради него тя държеше затворени постоянно — и денем, и нощем. Погледна под леглото. Отиде до дрешника и отвори вратата със замах. Претърси между закачалките.

Банята също бе празна, но завесата на душа, която Рени винаги оставяше прибрана, сега бе спусната. Твърде ядосана, за да продължава да се страхува, тя рязко я дръпна. Букет рози стоеше във ваза на перваза, който опасваше ваната.

Замахна към вазата и тя падна с трясък и се разби в порцелановата вана. Звукът отекна като експлозия.

— Копеле! Защо не ме оставиш на мира!

Върна се решително в спалнята и обиколи да издуха всички свещи, но в един момент се спря изплашена, че димът ще задейства противопожарната аларма. Върна се в дневната, но остави свещите запалени. В кухнята затвори вратата към гаража и я заключи, после върна ножа в чекмеджето.

Намери една наполовина пълна бутилка шардоне в хладилника, наля си доста в една чаша и отпи продължително. Затвори очи и притисна студеното стъкло към челото си.

Започна да се колебае дали да се обади на Уесли. Какъв смисъл имаше? Не можеше да докаже, че Лозада е влизал в къщата й, както и Уесли не можеше да докаже, че той е убил Сали Хортън и е опитал да убие Уик.

От друга страна, ако не му съобщеше за това и Уесли по някакъв начин научеше… Добре. Колкото и да не искаше, трябваше да го уведоми.

Вдигна глава, отвори очи и видя отражението си в прозореца над мивката. Зад нея стоеше Лозада.

Единственото, което си помисли, бе, че е твърде ядосана, за да се изплаши.