Сандра Браун
Увлечението (17)

Шестнадесета глава

— Една млада жена е била в стаята с Уик, когато е бил нападнат — каза Уесли. — Намерихме я мъртва.

Рени напрегна чертите си така, че да не покаже никаква реакция. Не й беше лесно. Не можеше да се довери на гласа си, затова само кимна.

— Криминолозите в момента обработват стаята. Камериерката, която му досаждаше всяка сутрин, всъщност му е спасила живота. Влязла в стаята му със своя ключ. Ако не се бе появила, той също щеше да бъде мъртъв.

— Видяла ли е кой го е направил?

Той поклати глава.

— Прозорецът в банята беше отворен. Предположихме, че убиецът е избягал през него точно преди тя да влезе. Преди да отключи, е почукала и го е подплашила.

— Значи не може да ви даде описание на убиеца.

— За съжаление не. А мотелските стаи са ужасно място за събиране на улики, тъй като стотици хора минават през тях.

— Отпечатъци от стъпки от външната страна на прозореца?

— Не, там има асфалтирана алея. Засега нямаме никакви улики. Но се надяваме специалистите да открият нещо.

— Ами това? — Рени посочи отвертката.

— Ще извлечем цялата възможна информация.

Искаше да го попита дали има заподозрян, но се страхуваше от отговора.

— Веднага щом Уик се събуди, ще трябва да го разпитам, за да разбера какво знае — каза Орън.

— Разбирам, но не забравяйте, че тази нощ той се бори за живота си. Нуждае се от почивка. Не искам пациентът ми да се вълнува излишно.

— Не бих направил нищо, което да застраши възстановяването му — каза той раздразнено.

— Вярвам, че е така. Сега ме извинете. След половин час имам насрочена друга операция.

— Но вие изглеждате изтощена! — възкликна Грейс.

— Просто трябва да закуся — усмихна се на тази жена, която бе харесала незабавно, после се обърна към детектива. — Очевидно вие с господин Тредгил сте повече от колеги.

— Приятели сме. Почти като семейство сме.

— Тогава ще инструктирам сестрите от интензивното да ви дават информация, когато се обаждате по телефона.

— Оценявам загрижеността ви. Благодаря.

— Моля.

Грейс Уесли й благодари отново, че е спасила живота на Уик.

Детективът каза само:

— Ще поддържаме връзка — после натисна бутона на асансьора.

Рени се върна при леглото на Уик и попита сестрата дали е показал някакви признаци на събуждане.

— Изстена няколко пъти, доктор Нютън. Нищо повече.

— Позвънете ми незабавно на пейджъра, щом дойде в съзнание. Ще бъда в операционната, но искам да знам веднага щом се събуди.

— Разбира се, доктор Нютън.

Преди да си тръгне, тя огледа пациента, но потисна желанието си да отмести един кичур коса от челото му.

 

 

Взе си душ и облече чиста хирургическа униформа, после отиде в кафенето на първия етаж. Закуси с бъркани яйца, препечена филия и портокалов сок, но яде само защото се нуждаеше от гориво, а не защото й се ядеше или й беше вкусно.

Като се върна на етажа на хирургията, тя прегледа картона на следващата пациентка и поговори малко с нея.

— С вашия онколог сме на едно мнение. Туморът ви няма разсейки. След като премахнем засегнатата част от червото, прогнозата е много добра.

Жената й благодари сънено, докато анестезиологът й подаваше силната упойка през системата.

Рени се изми педантично. Беше й приятно да изпълнява действие, което бе толкова познато и рутинно. Внимателно организираният й живот бе излязъл извън контрол. Още откакто чу за убийството на Лий и след появата на розите в апартамента й, нищо не бе наред.

Но — мислеше си тя, докато безмилостно търкаше пръстите си — можеше да си възвърне този контрол. Работата бе нейната опора. Потапяше се в работата си и сякаш овладяваше всичко в живота си.

В операционната тъкмо правеше разрез в мастната тъкан в корема на пациентката, когато специализантът по хирургия, който й асистираше, каза:

— Чух, че сте имали големи вълнения тази сутрин.

— Нашата доктор Нютън е истинска героиня — обади се един от техниците.

Рени, която бе концентрирана върху операцията, попита разсеяно:

— За какво говорите?

— По новините приказваха само за това.

Тя погледна анестезиолога, който се бе обадил от столчето си зад пациентката.

— За какво са говорили по новините?

— Как сте спасили живота на полицая.

Специализантът каза:

— Братът на Тредгил умрял по време на служба преди няколко години. Вие сте попречили същото да се случи и с него.

— Само дето този Тредгил не е бил на служба в този момент — каза една от сестрите.

— Не знам нищо за него — каза Рени спокойно. — Почистете, моля. Просто поех спешен случай, това бе всичко.

— Според новините, момичето било в безнадеждно състояние — отбеляза анестезиологът.

Приказливият хирург, който й асистираше, поде историята.

— Чух направо от парамедиците, които са отишли на повикването, че са я открили в леглото на ченгето. Очевидно този, който е атакувал Тредгил, е убил първо нея.

— Ревнив приятел?

— Или съпруг.

— Възможно е. Така, както описаха ситуацията, Тредгил е бил под душа.

— Аз специално — обади се асистентът, — винаги първо пуша. После си вземам душ. Ами ти, Бетс? Пушиш ли след секс?

— Не знам — отвърна сестрата. — Не съм поглеждала.

Всички се засмяха.

Техникът извъртя очи към тавана над маската си.

— Ако ченгето наистина е изглеждало така, както го показаха на снимката по телевизията, бих казал, че момичето е умряло усмихнато.

— Може ли да се концентрираме върху работата си, моля — сряза ги Рени. — Какво е налягането й?

Анестезиологът отговори с приглушен професионален тон. Забележката й прекрати шегите. Тя държеше главата си наведена, съсредоточена върху операцията. Но когато пейджърът й иззвъня, помоли сестрата да провери съобщението.

— От интензивното, доктор Нютън.

— Би ли им се обадила?

Тя чу как сестрата проведе разговора.

— Добре, ще й предам — остави слушалката. — Тредгил се събужда.

— Благодаря.

Въпреки че усети повдигнатите вежди на околните, никой не посмя да направи някакъв коментар. По-нататък разговорът се отнасяше единствено до изпълняваната процедура. Накрая Рени дръпна ръце и даде знак на другия хирург да направи последния вътрешен шев. Тя натисна мястото с облечения си в ръкавица пръст, за да се увери, че всички шевове държат.

— Изглежда добре.

— Идеално — каза той. — Отлична работа, доктор Нютън.

— Благодаря. Ще затворите ли разреза вместо мен?

— Вашите желания са заповед за мен.

— Благодаря. Всички свършиха добра работа.

Тя свали окървавените си ръкавици и излезе от операционната. Знаеше, че веднага щом вратата се затвори зад нея, тя ще бъде обект на догадките им.

„Нека се чудят“ — помисли си.

Съобщи добрия резултат от операцията на разтревоженото семейство на пациентката, после бързо се отправи към съблекалнята, взе си втори душ и пристигна в интензивното отделение на хирургията точно когато сестрата подканваше Уик да изкашля тръбичката, през която дишаше.

Той изпита чувството на задавяне, през което минават всички интубирани пациенти, но най-после тръбичката излезе.

— Е, не беше толкова страшно, нали, господин Тредгил? Добре се справихте.

Той раздвижи устни, но сестрата не го чу и се наведе към него. Когато се изправи, се смееше.

— Какво каза той? — попита Рени.

— Каза: „Майната ти!“.

— Няма нужда да търпите подобни изказвания.

— Не се тревожете, доктор Нютън. Имам съпруг и четирима сина.

Рени зае мястото й до леглото.

— Уик, знаеш ли къде се намираш?

Той измърмори нещо неразбираемо. Рени постави стетоскоп на гърдите му и го преслуша внимателно.

— Справяш се добре.

— Жаден.

— Какво ще кажеш за бучка лед? — тя погледна към сестрата, която кимна и отиде да донесе лед. — Ще започнем само с бучки лед, Уик. Още не можеш да пиеш нищо, за да не ти се гади.

Той измърмори отново и се опита да отвори дясното си око, без да осъзнава, че то е толкова надуто, че не може да се отвори. Щеше да бъде замаян и дезориентиран още часове наред.

— Как са болките, Уик? Мога да повиша дозата на болкоуспокояващото — той прошепна нещо друго, което тя не можа да разбере. — Ще го приема за „да“.

Сестрата се върна с чаша натрошен лед и пластмасова лъжичка.

— Давай му по няколко лъжички всеки път, когато се събуди — тя отбеляза необходимото на картона. Преди да тръгне, каза: — Ще бъда или тук, или в офиса си. Звъни ми на пейджъра, ако има някаква промяна.

— Разбира се. О, доктор Нютън. Мисля, че той иска да говори с вас.

Рени се обърна към леглото на Уик. Той хвана ръката й. Въпреки системата, я стисна изненадващо силно. Наведе се към него.

— Какво има, Уик?

Прошепна й само една дума:

— Лозада.

 

 

Детектив Уесли й се намръщи от другата страна на отрупаното си бюро.

— Нещо друго?

— Само това. Лозада — повтори Рени.

— Кога ви го съобщи?

— Днес по обяд.

— И вие ми казвате чак сега?

— Трябваше да го обмисля.

— Какво да обмислите?

Останалите полицаи в Отдела за криминални разследвания даваха вид, че се занимават със собствената си работа, но Рени осъзнаваше, че е възбудила любопитството им.

— Няма ли къде да поговорим насаме?

Уесли сви рамене и й направи знак да го последва. Заведе я в същата стая, където бе записвал с видеокамера разпита й. Седнаха край масата по същия начин. Не й хареса особено идеята, че пак е поставена в позиция да се защитава, но не направи никакъв коментар. Вместо това веднага поднови разговора.

— Може ли това да означава, че Лозада е нападнал Уик снощи?

— Така ли мислите?

Тя усети как страните й поруменяват.

— Очевидно това не е новина за вас.

— Определено не е, доктор Нютън.

— Може ли да ви задам един въпрос? — Орън сви невъзмутимо рамене. — Какво ми има, че всеки път се наежвате срещу мен?

Мъжът се намести на стола си.

— Нищо.

— Това не е вярно. Не ме харесвате още от самото начало. Защо?

— Защо просто не ми кажете какво си мислите, доктор Нютън? Какво обмисляхте днес следобед?

— В деня на погребението на Лий Хауъл получих букет рози. В него бе пъхната картичка — отвори чантата си и извади найлоново пликче, в което бе поставила малката бяла картичка.

Това бе втората улика, която му предоставяше за деня, макар че се опитваше да не мисли как бе извадила отвертката от гърба на Уик.

Уесли пое пликчето, погледна картичката и прочете единствения напечатан ред, но реакцията му не бе такава, каквато тя очакваше. Всъщност той изобщо не реагира. Изражението му не се промени.

— Очевидно това също не ви изненадва.

— Не знаех, че е съпътствала букет рози, който ви е бил изпратен в деня на погребението на Хауъл.

— Но знаете за картичката, така ли? Но как е възможно? Тя беше… — спря и го погледна поразена. — Не ви е стигнало само да ме наблюдавате, вие сте претърсили дома ми. Направили сте го, нали така?

— Не точно аз.

Тя се облегна, сякаш я блъсна невидима ръка.

— Уик.

Уесли не каза нищо.

Главата й клюмна напред. Тя се взря в ръцете си, които никакво количество крем или лосион не можеше да поддържа меки заради антисептичния сапун, с който постоянно се миеше преди операция.

Уик беше влизал в къщата й, беше тършувал из чекмеджетата, беше ровил из нещата й. Преди или след като се бяха запознали? — запита се тя. Макар че нямаше значение. Личният й живот бе осквернен, и още по-лошо, точно Уик бе виновникът за това.

След кратко напрегнато мълчание тя вдигна глава и погледна Уесли.

— Картичката беше от Лозада. Той лично е занесъл розите в дома ми. Влязъл е с взлом и ги е оставил на масата.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

— Каза ви?!

— Няколко пъти ми се обажда по телефона. Помолих го да не го прави. Настоявах да ме остави на мира. Но той продължава да се обажда.

— И какво казва?

— Прочетете картичката, детектив Уесли. Той е развил някакви чувства към мен по време на процеса. Тогава постоянно се взираше в мен, всеки миг, в който бе в съдебната зала. До такава степен, че стана забележимо и смущаващо. Очевидно сега си е внушил, че аз отвръщам на романтичния му интерес.

— Заради присъдата?

— Предполагам. Кой знае защо? Той е луд.

Орън се изкашля демонстративно.

— Лозада е много неща, но определено не е луд — вгледа се в изражението й. — Защо ми казвате всичко това чак сега?

— Страхувам се, че може да е убил доктор Хауъл. Мисля, че е научил, че Лий е назначен за шеф на хирургията вместо мен, така че го е убил, за да ми направи услуга. Каза ми, че искал да ми върне услугата, която съм му направила.

— Като го оправдахте.

— Оправдаха го дванайсет съдебни заседатели.

Свиването на раменете му сякаш каза: Щом така твърдите…

— Продължете.

— Лозада ме информира, че съм под наблюдение. Очевидно той също ме наблюдава. Видял е Уик да ме изпраща до вкъщи вчера следобед. Предполагам, че после го е проследил до къщата, от която ме наблюдавахте. След това ми се обади. С огромно удоволствие ми съобщи, че новият ми приятел е ченге.

— Уик би оспорил.

— Какво значи това?

— Няма значение. Защо не ни казахте за Лозада снощи, когато дойдохте да се карате с нас?

— Защото не исках да си мислите това, което си мислите.

— Което е?

— Че съм в комбина с Лозада! — възкликна тя. — Това си мислите, нали? Мислите, че съм го наела, за да убие Лий. И сега… сега и Уик. Затова не искахте аз да го оперирам.

— Вие ни бяхте ядосана. Особено на Уик.

— И мислите, че съм се обадила на този наемен убиец, който, оказва се, е влюбен в мен, и съм поискала да наръга Уик в гърба с отвертка?

Уесли я гледаше безучастно. Беше полицай с дългогодишен опит. Бе свикнал да чува признания във всякаква форма. Несъмнено, в момента мислеше, че тя се разтоварва от вината си.

— Ако това е вашето обвинение, то е твърде абсурдно дори да го отричам — заяви тя.

— Тогава какво правите тук?

— След като Уик ми каза името на Лозада, всичко ми се изясни. Видях нещата така, както ги виждате вие. Лий получава поста, който и аз съм желала. После го убиват. Казах на Уик, че не искам да го видя никога повече. Следва опит за убийството му. Когато тази теория изплува в съзнанието ми, дойдох веднага тук, само се отбих вкъщи, за да взема картичката.

— Защо сте я запазили?

— Не съм сигурна. Веднага изхвърлих розите. Може би съм запазила картичката, защото съм мислила, че може да ми потрябва… доказателство.

— Което означава, че от началото сте подозирали, че Лозада е убил Хауъл?

— Не. Чак няколко дни след погребението на Лий и букета с рози Лозада ми се обади за пръв път. Попита дали съм ги харесала. Дотогава не знаех кой ги е изпратил.

Погледна я невярващо.

— Хайде, доктор Нютън, да си говорим истината.

— Кълна се, че не знаех.

— И нямахте предчувствие?

— Добре де, може и да съм имала. Подсъзнателно. Не се сещах за никой друг, който би могъл да влезе с взлом в дома ми.

— Но когато научихте, че е бил Лозада, пак не ми съобщихте. Защо?

— Заради тона на разпита, който проведохте в тази същата стая. Страхувах се, че това ще потвърди подозренията ви, че съм замесена в убийството.

— Имали сте информация, която би могла да доведе до арестуването на Лозада, и сте я укрили.

— Което беше грешка.

— Защо не дотичахте веднага с картичката и да кажете: „Мисля, че знам кой е убил приятеля ми и защо.“?

— Възможно бе да греша напълно в предположенията си и да ви изпратя по погрешна следа.

— Не, не мисля, че е така, доктор Нютън. Мисля, че сте се надявали сами да открием убиеца на доктор Хауъл. Без ваша помощ. Не съм ли прав? — очите му се впериха в нейните. — Не сте искали името ви да бъде свързано с насилствената смърт на друг човек… — след многозначителна пауза той добави: — За втори път.

— Аха — тя отново сведе глава, но само за момент, после смело отговори на пронизващия му поглед. — Знаете за Реймънд Колиър.

— Отчасти. Искате ли вие да ми разкажете тази история?

— Вие си имате свои източници, детектив Уесли. Сигурна съм, че можете да се възползвате от тях.

— Можете да разчитате на това — той кръстоса ръце на гърдите си и наклони глава. — Има едно нещо, което ме озадачава. Чудя се как са ви избрали за съдебен заседател. Адвокатите не питат ли евентуалните съдебни заседатели дали не са били арестувани в миналото? Не бяхте ли под клетва, когато отговаряхте на въпросите?

— Смъртта на Реймънд Колиър беше трагичен инцидент. Нямам полицейско досие. По време на подбора на съдебните заседатели никой не ми е задавал въпрос дали съм била замесена в инцидент със стрелба, когато бях непълнолетна.

— Това е било доста удобно за вас, нали?

Тя се изправи.

— Виждам, че нито цените, нито желаете помощта ми.

— Точно обратното, доктор Нютън. Това бе много полезен разговор.

— Ще арестувате ли Лозада?

— Когато събера достатъчно доказателства, за да предприемем арест и да изготвим обвинителен акт.

— Какво означава това „когато“? Тази сутрин ръцете ми бяха подгизнали от доказателствата, от които се нуждаете. Кръвта на Уик. Освен това ви предадох оръжието.

— То ще бъде подробно изследвано в лабораторията и докато ние с вас говорим, неколцина детективи се опитват да проследят произхода му, но отсега мога да ви кажа какво ще открият. Ще открият, че отвертката е произведена преди няколко десетилетия и че когато е била нова, се е продавала във всяка железария на континента и може би извън него. Между онова време и сега бог знае в колко ръце е попадала. Няма да можем да я проследим до определен човек.

— Момичето е било застреляно. С какъв пистолет?

— Оставен е на местопрестъплението и сега е в нашите ръце. Но и от него ще научим колкото от отвертката. Евтин модел, стар и надежден само за стрелба от близко разстояние. В този случай е стреляно от десет-петнайсет сантиметра. Този, който е стрелял, знае, че не можем да свържем пистолета с него. Ще опитаме, но няма да има полза.

— Знаете, че е бил Лозада — възкликна тя. — Уик може да го идентифицира.

— Може ли? Не се съмнявам, че Уик го подозира. Лозада по принцип е заподозрян номер едно. Двамата с Уик са непримирими врагове.

Рени вече бе разбрала това по тона на Лозада винаги когато говореше за Уик.

— Какво се е случило между тях?

— Това е полицейски въпрос.

Очевидно той нямаше намерение да й обясни.

— Не може ли поне да задържите Лозада за разпит?

Той се присмя на това предложение.

— Без вероятна причина за арест? Това много ще му хареса. Буквално ще гарантира, че той никога повече няма да бъде съден. Ще го арестувам само ако Уик може категорично да го идентифицира като своя нападател. Но съм готов да се обзаложа, че не го е видял. А мотелската стая, точно както очаквах, гъмжи от следи, които може да са от Лозада толкова, колкото и от всеки друг, който някога е престъпвал прага й, включително аз. Нищо, което сме открили в нея, не би издържало в съда. Дори следи върху другата жертва, момичето, няма да ни свършат работа. Десетки хора са я видели да общува с няколко души в онзи бар, включително с Уик. Под ноктите й открихме само мръсотия. По нея нямаше нищо, което да е резултат от случаен допир.

— Била е на неподходящо място в неподходящ момент?

— Определено, но това не е всичко. Тя е имала връзка с Лозада — каза Уесли. — Работила е като камериерка в сградата, където е апартаментът му, и се е хвалила на другите момичета, че между нея и Лозада е имало интимни контакти.

— Тогава от какви доказателства още се нуждаете?

— О, разполагаме с множество доказателства, че е била в ежедневен контакт с дрехите на Лозада, със спалното му бельо, с килима му, с всичко. Това е по-скоро недостатък, отколкото полза. Адвокатът му веднага би пледирал, че всяка следа, свързана с него, е от друг момент и ще бъде прав. Толкова за нашите доказателства — погледна я навъсено. — Защо не ми кажете какви доказателства трябва да се представят пред съдебните заседатели, за да бъде осъден Лозада, госпожо председател на съдебните заседатели?

— Ами следи от кръв по дрехите му?

— Знаете по-добре от мен, че големите кръвоизливи бяха вътрешни, тъй като нападателят не е издърпал оръжието. Ако по Лозада са попаднали някакви пръски кръв, в което дълбоко се съмнявам, докато ние получим разрешение за обиск, той вече ще е унищожил тези дрехи. В предишния случай имаше кръв от жертвата. Успя ли прокуратурата да докаже, че същата кръв е по някоя дреха на Лозада?

— Не — отговори Рени. — И адвокатът на защитата изрично го изтъкна пред съдебните заседатели — тя се замисли за няколко секунди, после попита: — Ами ДНК тестове? Това би било неоспоримо доказателство. Семенна течност? Слюнка?

Той поклати глава.

— Никога не би проявил такава небрежност. Но дори и да беше, двамата с момичето биха могли да са правили секс по-рано през деня, не задължително в мотелската стая.

Уесли не каза дали са намерили следи от Уик върху момичето и Рени не попита.

— Изглежда, само ви загубих времето.

Тя стана и отвори вратата, при което разговорите в съседната стая мигом секнаха. Всички глави се обърнаха към нея. Тя се поколеба, но Уесли я побутна да не спира.

— Преди да тръгнете, бих искал да ви покажа нещо.

Заведе я до бюрото си, откъдето взе една снимка.

— Момичето се е казвало Сали Хортън. Била е на двайсет и три.

Рени попита:

— Уик отдавна ли я познаваше? Приятели ли бяха?

— Познанството им е траяло около двайсет минути. Барманът я видял да се приближава към него и сама да му се представя. Уик си тръгна от бара с мен. Ще трябва да го попитам какво се е случило после. Но каквото и да е станало и независимо колко време е прекарала тя с него, Лозада не е одобрил това — той й подаде снимката.

Рени се сблъскваше със смъртта ежедневно. Беше виждала пораженията, които болест, машина или оръжие можеха да нанесат върху човешкото тяло. Често раните бяха невероятни и приличаха на взети от някой филм на ужасите, създаден от продуцент с болно въображение. Очакваше да види снимка, подобна на показаните на съдебните заседатели по време на процеса — подуто лице, провесен език, изхвръкнали очи. Но Сали Хортън изглеждаше недокосната. Освен двете тъмни точки на челото й.

Рени върна снимката на бюрото на Уесли.

— Ако ви бях казала за Лозада по-рано, можеше вече да е в затвора. Затова ли ми показахте снимката?

— Да, и затова. Но исках и да ви предупредя.

— Вече знам, че Лозада е опасен.

— Опасно е и да се сближите с Уик.