Сандра Браун
Увлечението (15)

Четиринадесета глава

Имаше желание да се напие.

За да осъществи тази неамбициозна задача, бе избрал един бар на площад „Сънданс“. Уик седеше в това популярно заведение на второто си, може би, уиски.

Не би избрал точно този бар, ако имаше възможност. Би предпочел някоя по-непретенциозна таверна, където питиетата са по-силни, музиката — по-тъжна, и клиентите — по-нещастни. Но това жизнерадостно заведение бе точно срещу „Тринити Тауър“, където живееше Лозада — шибаният милионер, станал такъв с наемни убийства.

Охолният живот на Рики Рой допринасяше допълнително за нещастието на Уик, а тази вечер му се струваше съвсем подходящо и уместно да трупа едно нещастие върху друго. Поради близостта с луксозния апартамент на Лозада и общото му отвратително настроение смяташе, че ще му трябват още два-три бърбъна, преди да започне да се чувства малко по-добре.

— Ей, каубой, защо пиеш сам?

Младата жена, която се отпусна на високия стол до него на бара, имаше боядисана черна коса и червена тениска, на която с блестящи сребристи букви пишеше: „Заложи си задника, че са истински!“.

— Отсега ви предупреждавам, госпожице — тази вечер не съм добра компания. Затова и пия сам.

— Нека опитаме. Обзалагам се, че мога да понеса компанията ти.

Уик сви рамене и направи знак на бармана. Тя си поръча бърбън с лед, също като него. Благодари му за питието.

— Аз съм Сали.

— Приятно ми е, Сали. Аз съм Уик.

— Е, защо си тъжен, Рик. Да не си се бил с половинката си?

Той не я поправи, че не се казва Рик.

— Беше словесен бой.

— Пфу! Гадост!

— На мен ли го разправяш?

— Свърши ли?

— Кавгата ли? Направих нещо глупаво. Излъгах, като премълчах нещо. Загубих доверието й. Нали разбираш.

— Мъжете често го правят — съгласи се тя с гласа на опита. — Но не разбирам защо.

— Природата на звяра.

— Сигурно, защото всички сте един дол дренки — тя отпи от чашата си и се опита да освежи атмосферата с една щедра усмивка. — Да сменим темата. С какво се занимаваш?

— Кога?

— Какво работиш, глупчо?

— А, това ли. Ти позна. Каубой съм.

— Наистина ли? Аз се шегувах. Ти си истински каубой?

— Ъхъ. Точно днес следобед работих в конюшнята при конете. Носих им слама, ресах ги. Такива работи.

В мислите си сравняваше Рени, която с любов бе ресала конете, с жената, която се бе нахвърлила на триото в къщата. Доктор Нютън не само умело си служеше със скалпела, тя можеше да реже и с думи също толкова успешно.

Той прогони тези образи от главата си и на свой ред попита Сали с какво се занимава.

— Танцьорка съм на ориенталски танци — усмихна се закачливо и направи някакво движение, от което лъскавите букви потрепнаха.

Уик не се впечатли, но се престори на впечатлен. Нямаше нужда да разваля настроението на още някого.

— Леле! — тя се изкикоти поласкана. — Къде танцуваш?

Усмивката й помръкна.

— Ами всъщност още никъде. Ходя на прослушвания. В момента си намерих една временна работа. Там отсреща. Чистя апартаменти — тя кимна към високата сграда.

Инстинктите на Уик бяха по-силни от бърбъна. Вниманието му веднага се изостри. Като се опита да скрие внезапното си любопитство, той й се усмихна.

— Обади ми се, когато те наемат за танцьорка. Ще дойда те гледам.

Тя плъзна ръка по бедрото му.

— Може да ти изнеса частно представление. Безплатно.

— Къде? Там ли? — той посочи с палец сградата отсреща. — Там ли живееш?

— Как ли не! — изсумтя тя. — Сякаш мога да си го позволя.

— Знаеш ли, че винаги съм искал да вляза там — той огледа фасадата на сградата замечтано. — Да видя дали е толкова готино, колкото изглежда.

— А, готино е. Там живеят само богаташи.

— Например кой?

Тя се огледа предпазливо наоколо.

— Не мога да разказвам за собствениците. Ако ни хванат, че говорим за хората, които живеят в тази сграда, ще ни изхвърлят без никакви обяснения.

— А, ясно. Разбирам.

— Поверително е.

— Добре — той се обърна към телевизора над бара и се престори на внезапно заинтересуван от „Великолепната седморка“, въпреки че звукът бе намален докрай.

— Но ти ми изглеждаш надежден.

Сали побутна с коляно неговото под бара. Като привлече отново вниманието му, тя се наведе достатъчно близо, за да я чува, като шепне, и да усети тежестта на гърдите й върху ръката си.

— Нали знаеш онзи автомобилен състезател?

Уик назова един състезател от НАСКАР, за когото знаеше, че живее във Форт Уърт. Сали закима усилено.

— Десет В.

— Честно? И какъв човек е?

— Приятен. Обаче жена му… — тя направи грозна физиономия. — Истинска кучка.

— Има ли други знаменитости?

— Един от бейзболния отбор живя там миналия сезон, обаче се премести, когато го продадоха. Има и една възрастна дама на петия етаж, която е играла в „Далас“, но не знам името й, нито каква роля е изпълнявала.

— Хммм — той отново се престори, че интересът му намалява, и се зазяпа в телевизора.

Гърдите притиснаха ръката му още по-силно, а пръстите на Сали са качиха малко по-близо до чатала му.

— Гледа ли по новините за един, дето го съдеха за убийство?

Уик продължаваше да гледа безучастно.

— За убийство? Не мисля. Кога е било?

— Преди две-три седмици. Казва се Лозада.

— А, да, май се сещам нещо такова. Познаваш ли го?

Тя се наведе толкова много към него, че бе невероятно как столът й не се преобърна.

— Двамата с него сме… близки. Апартаментът му е на етажа, където работя — последния. Постоянно съм там. И не само да чистя — тя повдигна вежди многозначително.

— Шегуваш се, нали? Убиец?

— Шшт — тя отново се огледа нервно. — Той се отърва, не помниш ли? — тя се изкикоти и добави: — Сега аз го отървавам.

— Хайде де! — направи невярваща физиономия Уик.

— Кълна се.

Той снижи глас до заговорнически шепот.

— Той различно ли го прави от… нали се сещаш, от обикновените мъже?

Тя сериозно обмисли въпроса, преди да отговори.

— Не бих казала. Почти същото е. Чукали сме се само няколко пъти. Повече обича да му духам. И това е доста странно — тя се наведе още по-близо. — Няма никакви косми там долу.

— Защо? Какво му се е случило?

— Бръсне се.

Уик зяпна от изненада.

— Не може да бъде!

— Кълна се.

Погледна я с престорено уважение и страхопочитание.

— И ти си приятелка на този човек?

— Е, не официално — тя сведе поглед и плъзна пръст по ръката му. — Тоест той е луд по мен и така нататък. Но не е от тези, които показват чувствата си, нали се сещаш.

— Виждала ли си го с други жени?

— Не.

— Някоя идвала ли е в тежкарския му апартамент?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Бих разбрала. Обръщам внимание на подробностите. Никога не е имало следа от друга жена там, а повярвай ми, проверявам внимателно, докато чистя. Винаги се оглеждам някой от проклетите скорпиони да не е излязъл. Ако някой изпълзи, ще се побъркам от страх.

— Скорпиони?

Уик знаеше, че Лозада си пада по тях, но наново се смрази, като чу разказа на Сали за специалния аквариум с контролирана температура и влажност.

— Очите ми са на четири, когато съм там.

— Ами телефона му?

— Какво за телефона?

— Вдигаш ли го вместо него понякога?

— Сериозно ли говориш? За това ще ме уволнят на секундата. Пък и той използва само мобилен.

— Чувала ли си да говори по него?

— Веднъж, но не чух какво говори.

— Значи не знаеш дали е говорел с жена?

Тя се дръпна леко и го изгледа странно.

— Ей, какво значи това?

Той се усмихна и я потупа по ръката, която още лежеше върху бедрото му.

— Просто се опитвам да ти помогна, Сали. Търся знаци, които биха подсказали, че твоят човек си има някоя друга. Но ми се струва, че нямаш никаква конкуренция.

Тя се сгуши до него. И двете й гърди се подпряха на ръката му.

— Ти си готин, Рик. Искаш ли да идем у нас? Имам пиячка.

— Ей, не искам този Лозада да хукне по петите ми.

— Аз се виждам и с други мъже.

— Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го. Той е готин и носи хубави дрехи.

— И е богат.

— Със сигурност.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ами… малко ме плаши.

— Не те удря, нали?

— Не. Е, не точно. Тоест не ме удря в действителност, но онази вечер например ме предупреди да не говоря.

— Уик, какво по дяволите правиш?

Уик се завъртя бързо. Орън стоеше зад тях намусен. Сали също се намуси и попита сърдито:

— Кой е тоя?

— Партньорът ми. Орън, това е Сали.

— Партньор ли каза?

— Точно така.

— Ти си педал?

Писъкът й привлече вниманието на почти всички в бара. Дори Стивън Маккуин сякаш му хвърли поглед от екрана. Сали слезе от стола със скок, от който гърдите й, с които тя толкова се гордееше, подскочиха като чифт балони, пълни с вода. Тя отпраши сърдито на високите си, дебели токове.

— Все още настоявам да те видя как танцуваш някой път — извика Уик след нея.

— Да го духаш — сопна му се тя.

Орън го сграбчи отзад за яката и буквално го повлече към изхода. Щом излязоха навън, той го блъсна така, че Уик залитна и едва не се пльосна на тротоара.

— Търсих те из целия град.

Уик се завъртя.

— Блъсни ме още веднъж така и ще съжаляваш.

Орън изглеждаше готов не само да го блъсне, но и да го набие.

— Пратих всички дежурни полицаи да те търсят.

— Защо?

— Защото не вярвах, че няма да направиш нещо глупаво — пое си дълбоко дъх няколко пъти, сякаш се опитваше да овладее гнева си. — Какво ти става, Уик?

— Нищо.

— Как ли не! Станал си кисел, нервен, раздразнителен. Караш се. Защитаваш се. Тигпен беше прав, като каза, че си тъпанар.

— Тогава защо вие двамата с Тигпен не се съберете и не си духате един на друг. Аз си отивам вкъщи.

Бившият му партньор го стисна за рамото, и въпреки предупреждението, отново го блъсна назад към стената. Задържа го притиснат до нея като опря ръка на гърдите му. Първото назначение на Орън бе в един труден квартал, средище на банди и наркомани, но той бе силен и издръжлив колкото и престъпниците и бе спечелил уважението и страха и на най-злите от тях. Той и Джо.

— Този път няма да те оставя да се измъкнеш, като се правиш на обиден. Много е лесно така. Наумил си си нещо и искам да зная какво е. Ако Джо беше тук…

— Но не е — извика Уик.

— Ако беше — отговори приятелят му по същия начин, — щеше с бой да те накара да проговориш.

— Остави ме на мира, по дяволите! — Уик го избута настрани, макар да знаеше, че успява да го направи само защото Орън му позволява.

— Заради нея ли?

Уик се обърна.

— Коя?

Орън поклати глава, погледна го със смесица от раздразнение и съжаление.

— Тя не струва, Уик. Курва, облечена в лекарски дрехи.

— Не е.

— Сам си го чул. От онези хора в Далтън. Чукала се е…

Уик заби първото си кроше, но изпитият алкохол най-после го бе замаял и попречи на бързината и точността му. Орън пое удара в рамото, което бе подплатено с доста мускули. Юмрукът му уцели Уик в брадичката, която не бе защитена от нищо. Уик буквално чу как кожата му се сцепи. Усети как кръвта шурва.

Орън милостиво го сграбчи за предницата на ризата, преди коленете му да поддадат. Придърпа го към себе си и го задържа така, че лицата им бяха точно едно срещу друго.

— Няколко дни преди да бъде застрелян Реймънд Колиър, съпругата му е подала молба за развод. Като причина посочила, че съпругът й й изневерява. Познай с кого.

Преди да повърне бърбъна на тротоара, Уик се отблъсна от Орън, обърна се и се отправи към паркинга, където бе оставил пикапа си, очевидно разпознат от някой патрулиращ полицай. Не е било трудно да го открият.

— Уик!

Той спря, обърна се и размаха заплашително пръст към Орън.

— Ако отново заговориш за нея по този начин… — дишаше тежко. Всъщност с мъка си поемаше въздух. Не можа да изрече предупреждението така решително, както би искал. Трябваше да се махне от тук, и то бързо. Така че се задоволи с думите: — Просто не го прави, Орън. Не го прави!

— Не трябва да шофираш, Уик. Нека те закарам до мотела. Или вкъщи.

Уик се обърна и продължи да крачи.

 

 

От шофьорското място на един микробус, паркиран в разрешена зона на улицата, Лозада гледаше сцената между Уик и бившия партньор на Джо Тредгил — Орън Уесли. Бяха прекалено далече, за да чуе какво си казват, но очевидно бяха ядосани.

Лозада очарован видя как двамата си размениха удари. Това бе по-добро, отколкото бе очаквал. Разцепление в редиците. Кавга между добри приятели. Всички около Уик Тредгил му бяха ядосани. Идеално.

По-рано вечерта бе имал удоволствието да разкрие на Рени професията на Уик. Докато тя се опитваше да осмисли чутото, той бе добавил: освен това. Освен това полицията я държеше под наблюдение.

Още по-рано през деня, след като Уик я остави пред дома й с две изсвирвания на клаксона, Лозада го проследи в квартала до една къща, която уж се ремонтираше. Тъй като самият той бе попадал под наблюдение, разпозна белезите: три коли, паркирани отпред, включително пикапът на Уик. Разхвърляни строителни материали, но никакви признаци, че действително се работи. Празен контейнер за строителни отпадъци в предния двор. Това бе постановка, непохватен опит на полицаите да поставят капан на Лозада. Колко абсурдно бе изобщо да мислят, че биха могли.

— Наблюдават те от къщата на улицата зад твоята — каза той на Рени.

— Лъжеш.

— Ще ми се да лъжех, скъпа.

— Защо биха наблюдавали точно мен?

— Предполагам заради убития ти колега.

Тя каза сдържано:

— Не ти вярвам.

Но му бе повярвала.

Секунди след като му тресна телефона, изскочи от къщата си и пробяга разстоянието до къщата за наблюдение. Постоя вътре няколко минути, после се появи видимо разстроена, а Тредгил я следваше по петите.

Никой от тях не обърна внимание на микробуса, паркиран наблизо. Нямаха информация, че той притежава тази кола. Полицаите не знаеха, че трябва да я държат под око. Те преследваха мерцедеса му и той се примиряваше с това. Но когато не искаше да го следят, караше микробуса.

Беше паркирал достатъчно близо и чу разговора, в който Рени каза на Уик, че не иска да го види никога повече. Боже, каква великолепна сцена — неговата Рени казва на Уик Тредгил да не се мярка повече пред очите й, и то по начин, който дори тъпо ченге като него би разбрало!

От наблюдателния си пост Лозада усети вълните от гняв, които се излъчваха от нея. Дори получи ерекция от това. Ако тя правеше любов дори с частица от тази енергия, щеше да си струва всички трудности.

Тя се прибра. Лозада не желаеше нищо повече от това да се присъедини към нея и да започне втора фаза от прелъстяването, но в момента вниманието му по необходимост бе фокусирано върху Тредгил. Проследи го до бара, където онзи несъмнено бе отишъл да дави мъката си.

Горкият Уик, помисли си Лозада сега, докато го гледаше как се отдалечава ядосано от Уесли. Първо бе отритнат от Рени, сега — и от дългогодишния си приятел. Напереното копеле вече нямаше да изглежда толкова наперено.

Внезапно почукване на прозореца от страната на пътника го накара да реагира инстинктивно. За по-малко от секунда дулото на пистолета му вече сочеше към удивеното лице на Сали Хортън.

— Боже, това съм аз — извика тя през стъклото. — Помислих, че си ти, но не бях сигурна. Какво правиш тук?

Искаше му се да я пречука на място, задето бе привлякла вниманието към него. Уесли още бе на отсрещния тротоар и говореше с един полицай, който патрулираше по площада с велосипед.

— Разкарай се.

— Не може ли да се кача при теб? — проплака тя.

Той се протегна през купето и отключи вратата. По-добре да я пусне вътре, вместо тя да продължи да вика през прозореца. Момичето се качи.

— Къде ти е мерцедесът? Не че и тази кола не е хубава — тя прокара длан по меката кожена тапицерия.

Лозада наблюдаваше Уесли. Сали проследи погледа му.

— Този е гей.

Той я погледна.

— Какво?

— Педал е.

Уесли беше женен. Лозада знаеше тези работи, защото бе важно за него. Ченгето имаше жена и две деца.

— Защо мислиш, че е гей?

— Ами този мъж, с когото говорих в бара. Черпи ме едно питие и си прекарвахме доста добре, обаче после се появи този. Ужасно ядосан. Оказа се, че са партньори.

Тя е говорила с Тредгил? Той я е черпил пиене?

— Другият също ли беше чернокож?

Сали поклати глава.

— Рус и синеок. Каубой. Мъжкар, но готин. Тредгил. Не си падам по обратни и не ме интересува колко готин беше онзи — Сали се пресегна през скоростния лост и погали слабините му. — Знаеш ли, този твой пистолет много ме възбужда. Също и пушката ти — тя се засмя на собствената си тъпа шега.

— За какво си говорихте?

— Аз и каубоят ли? Разказах му, че мечтая да стана танцьорка. А после му разказах за един мъж, когото харесвам и който ме харесва — тя му намигна. — Чудиш ли се кой?

Лозада се насили да се усмихне.

— Не съм аз, нали?

Тя го стисна закачливо.

— И той каза…

— Каубоят?

— Да, той каза, че щом при теб не идват никакви други жени, вероятно нямам съперница. Ти какво ще кажеш?

Лозада се протегна и стисна с пръсти зърното й през абсурдно грозната тениска.

— Откъде е разбрал, че при мен не идват други жени? Попита ли те?

— Да, но аз му казах… — внезапно тя спря, погледна го разтревожено и смени курса. — Не съм му казала нищо. Ти ме помоли да не говоря за теб, така че не съм. Тоест не съм споменавала името ти.

— Добро момиче — той я ощипа толкова силно, че тя изохка. — Знаеш ли, много ме възбуждаш.

— Хмм, виждам.

— Хайде да се усамотим някъде.

— Можем да го направим тук.

— Не и това, което съм си наумил.

 

 

Рени погледна часовника до леглото си. Беше 3:00 през нощта и тя още бе будна. Трябваше да бъде в болницата в 5:45. Разбухна възглавницата си, опъна чаршафа, който се бе намачкал между краката й, и затвори очи, твърдо решена да освободи съзнанието си достатъчно продължително, за да заспи.

Половин час по-късно се отказа. Отиде в кухнята, напълни електрическия чайник с вода и го включи. Събра останалите неща, които й трябваха, за да си направи чай, но координацията й бе нарушена, а движенията — тромави. Изпусна капака на чайника два пъти, преди да го намести както трябва.

— Дяволите да го вземат!

Но точно кого имаше предвид с това „го“, дори и тя не бе сигурна. Уик Тредгил или Лозада? По избор. И двамата се състезаваха за първото място в списъка с гадости. Детектив Уесли ги следваше по петите.

Бе твърдо решена да осъществи заплахата, която им бе отправила. Адвокатът й щеше да се свърже с шефа на Уесли. Или трябваше да я арестуват, или да я оставят на мира. Но тя не можеше да живее под облака на подозрението, че е извършила престъпление, което нито бе извършила, нито знаеше нещо за него.

Върнатата „услуга“, която Лозада бе споменал, бе огромният букет рози. Всичко друго бе немислимо.

Той я плашеше. Беше престъпник. Беше ненормален. Беше настоятелен и тя се страхуваше, че е и търпелив. Щеше да продължи с обажданията, докато тя не ги прекратеше. Проблемът бе, че не знаеше как.

Да съобщи за него на полицията би било най-нормалното действие, но сега не желаеше да го прави. Беше изчакала прекалено дълго. Ако кажеше на Уесли толкова късно, щеше да оправдае и може би дори да засили съмненията и недоверието му към нея. В крайна сметка подозренията, че е замесена в престъплението, отнело живота на Лий, щяха да отпаднат, но междувременно, докато това станеше…

Точно това „междувременно“ трябваше да избягва. Инцидентът в Далтън щеше да бъде изровен и…

Чайникът засвири. Тя бързо го изключи и сипа кипящата вода върху пакетчето чай. Занесе димящата чаша в дневната, включи телевизора и седна в ъгъла на канапето, като присви крака под себе си. Превключваше от канал на канал, търсейки нещо, което да я отвлече от проблемите с Лозада и което да й пречи да мисли за Уик.

Бе излъгала, че не е ядосана. Беше ужасно ядосана. Всъщност направо беше бясна. Но освен това бе наранена от него и това бе най-смущаващото в цялата история — осъзнаването, че все още може да бъде наранена. Смяташе се за имунизирана срещу подобни чувства. Очевидно бе грешила.

Отблъскваше го във всеки един момент, но това не го обезкуражаваше. Започваше да се възхищава на настойчивостта му, бе поласкана от това колко упорито я преследва. Честно казано, дори се зарадва, когато откри, че той е шофьорът на пикапа, с който се бе състезавала. Когато избута шапката си назад и каза провлечено: „Влияете зле на егото ми, доктор Нютън“, тя изпита непогрешимата тръпка на вълнение.

Но се оказа, че той изобщо не е настойчив ухажор. Беше детектив по следите на заподозрян. Предателството му трябваше да й подейства като предупреждение.

Времето бе размило болезнените спомени. Годините бяха отслабили болката от дълбоките емоционални рани. Решенията бяха започнали да губят значимостта си. Двойната игра на Уик бе жестоко напомняне защо бе взела тези решения. Отново се бе върнала в правия път, сега по-решена от всякога. Навярно трябваше да му благодари за това.

Но не можеше да му благодари, че я бе накарал да изпита чувства, които отдавна си бе забранила. Мразеше го, защото я бе накарал да усети, че те й липсват, че копнее да им се отдаде. С него.

Остави изпитата до половина чаша на масичката и се облегна на възглавниците. Когато затвори очи, си представи великолепното усещане, което изпитваше, докато яздеше Бийд предния ден. Слънцето и вятърът, които изгаряха кожата й. Опиянението от скоростта. Чувството, че може да надбяга всекиго. Свободата.

Ако в онзи момент знаеше, че Уик е в пикапа, сигурно щеше да се чувства още по-щастлива. Той я караше да се усмихва, дори да се смее. Онзи крив преден зъб… Телефонът я събуди.