Сандра Браун
Увлечението (14)

Тринадесета глава

За Лозада бе изключително вълнуващо да долови звука от лекото й, ускорено дишане. Само секс или страх можеха да накарат една жена да диша така. Би харесал и двете у Рени.

— Защо ми се обаждаш отново, след като изрично ти казах да не го правиш?

— Тревожа се за теб, Рени — каза той. — Обаждам се да се уверя, че си добре.

— Защо да не съм добре?

— Заради компанията, в която те виждам напоследък.

Той не повярва на очите си, когато я видя да се прибира, следвана от Тредгил в неговия пикап. Можеше да оправдае срещата им на сватбата като странно съвпадение. Но в два последователни дни? От километър миришеше на някаква полицейска тактика.

Тредгил натисна два пъти кратко клаксона, после изчезна с колата си. Единствената причина този кучи син да бъде още жив бе, че не влезе в къщата с нея. Но къде бяха ходили? Колко време бяха прекарали заедно? Час. Цял ден? Какво бяха правили?

Лозада обмисли няколко начина да убие Уик Тредгил. Кое щеше да му причини по-голяма болка? Искаше смъртта на Тредгил да бъде болезнена, да, но да излиза извън границите на обикновената болка. Искаше смъртта му да бъде и позорна. Не искаше да превърне Уик Тредгил в мъченик или мъртъв герой.

Не можеше да повтори това, което бе направил с брат му Джо. Нямаше да бъде оригинално, а Лозада бе известен с творческия си подход. Щеше да измисли нещо уникално, нещо специално. Може би щеше да включи един от скорпионите си. Страхът на жертвата сам по себе си щеше да бъде достатъчно оригинален.

Както и да го направеше, убийството на Уик Тредгил щеше да бъде неговият шедьовър, връх в кариерата му. Не трябваше да бърза, за да го обмисли внимателно.

Разбира се, ако Уик бе влязъл в къщата й, щеше да бъде принуден да действа незабавно и да убие и двамата. Тредгил — защото бе навлязъл в неговата територия, а Рени — за това, че не му бе вярна.

После му хрумна, че е възможно тя да е съвсем невинна. Ами ако дори не подозираше, че онзи е ченге? Възможно бе Тредгил да я използва с надеждата да се добере до него. Това му се искаше да вярва. За да се увери, реши да й се обади по телефона.

— Не знам за какво говорите, господин Лозада — каза тя. — Пък и не ме интересува.

— Не одобрявам приятелите ти.

— Изобщо не ме е грижа какво одобрявате и какво не одобрявате. За последен път ви казвам: „Оставете ме на мира!“.

— Не ми харесва да те виждам в компанията на ченгета.

Мълчанието й бе толкова внезапно и пълно, че навярно бе признак за изненада.

— Особено не ми харесва да прекарваш времето си с Уик Тредгил. Той е неудачник, Рени. Не те заслужава. Не ни заслужава.

Няколко секунди изминаха в мълчание. Когато заговори, гласът й бе изтънял.

— Уик?… Той е…

Лозада се усмихна широко. Беше прав. Тя не знаеше.

— Горкичката. Мислех, че знаеш.

 

 

— Какво стана после?

— Казах ви. Поне десет пъти — Уик потърка очите си. Пареха от това, че не бе спал.

— Кажи ни пак.

— След като излязохме от обора, тя влезе в къщата. Не ме покани вътре.

— Мислиш ли, че вътре е имало някои друг?

— Не видях никого. Нямаше други коли. Няма причина да смятам, че вътре е имало някого, но не мога да се закълна. Ясно?

— Защо не те покани да влезеш?

— Водена от здравия си разум, предполагам. Беше ме виждала само веднъж преди. За кратко. После се появявам в ранчото й в провинцията с някакво неубедително обяснение как съм я открил. Ако бях жена, бих постъпил по същия начин.

— Добър довод. Продължавай.

— Аз имам въпрос — обади се Тигпен. — Забеляза ли някакво оръжие в ранчото?

Уик щракна с пръсти.

— Сега, като го споменаваш, се сещам, че тя прибра едно узи в джоба на дънките си — Тигпен измърмори нещо обидно. Орън изгледа Уик осъдително и му направи знак да продължи. — Забравих до къде бях стигнал.

— Тя е влязла. Ти си останал отвън.

— Да. После се появи един възрастен човек, Тоби Робинс. Едър, грубоват — Уик разказа разговора между Рени и съседа й. — Изглеждаше загрижен за нея и очевидно ме смяташе за подозрителен. Постоянно ме пронизваше със странен поглед.

— Ами ти си странен.

Не му бе лесно да пренебрегва забележките на Тигпен, но бе твърдо решен да не му обръща внимание. Беше се надявал, че когато пристигне, Тигпен вече ще си е тръгнал и ще разкаже историята само на Орън. Нямаше този късмет.

Освен това забеляза, че снимките на Рени, които бе свалил от стената и бе смачкал, сега бяха пригладени и закачени отново. Не направи никакъв коментар по този повод. Не искаше да доставя удоволствие на мърляча.

— От полицията ще платят ли щетите по пикапа ми? — попита, за да смени темата. — Разходите по ремонта няма да се покрият от застраховката ми. Ела да видиш.

Само с едно махване с ръка Орън отхвърли идеята да се занимава с това.

— Когато те пратих там, ти казах да поогледаш мястото. Не знаех, че ще се окаже, че си отишъл на среща.

Уик погледна към тавана.

— Явно имаме различни представи за това какво е среща. Не знаех, че ще я видя. Състезанието просто се случи и от там нещата се развиха. Аз действах по инерция. Не го правех за забавление.

„Лъжец, лъжец! Ще ти порасне носът.“ — помисли си Уик. Всъщност му бе много приятно да гледа как Рени се грижи за конете. Каквато и да бе, каквото и да бе извършила, с когото и да бе замесена, що се отнасяше до тези животни, то бе взаимна любов. Времето, прекарано в грижи за конете, бе единственото, когато изглеждаше напълно щастлива и спокойна.

Нямаше нищо против земния мирис на конюшнята. Самият мирис на конска плът би събудил някакъв спящ каубойски дух у всеки тексасец. Сламата бе свежа и ухаеше приятно. А да гледа Рени, която яздеше без седло, определено не бе мъчение. Но не смееше да сподели тези мисли.

Вместо това каза:

— Ресането на коне не влиза в представите ми за среща.

— Ходили сте да ядете сладолед.

— Да, в една сладкарница, където пускат кънтри и всички са с червено-бели раирани ризи. Трудно може да се определи като романтична обстановка. И също не съвпада с идеята ми за среща.

— Не е среща, освен ако не ти пуснат.

— Тигпен! — Орън рязко се обърна към него. — Млъкни, чу ли?

Уик скочи на крака, стиснал юмруци.

— Поне на мен може да ми пуснат, Тигпен. Обаче как жена ти успява да открие оная ти работа изпод тая планина от тлъстини си остава загадка за мен. Ако изобщо има желание да търси, което много ме съмнява.

— За бога, и двамата престанете! — изръмжа Орън. — Имаме работа.

— Не и аз. Тръгвам си.

— Уик, чакай!

— На крак съм от часове, Орън. Изморен съм.

— Знам, че си изморен. Всички сме. Няма нужда да се заяждаш.

— Отдавна минах покрай заяждането. Не съм спал от… Даже не помня откога не съм спал. Отивам в мотела да спя и ще стана утре по това време. Чао.

— Бил е бизнес партньор на баща й.

Простото изречение накара Уик да се закове на място. Освен това го остави без сили. Той се отпусна на металния сгъваем стол, отметна глава назад и затвори очи. Макар че интуицията му подсказваше какъв е отговорът, все пак попита:

— Кой е бил бизнес партньор на баща й?

— Човекът, когото нашата докторка е пречукала.

Уик отново не обърна внимание на Тигпен, отвори очи и погледна Орън, който кимна сериозно.

— Прекарах няколко часа днес следобед в градската библиотека. Наложи се да ровя няколко години назад, докато открия историята, но се оказа, че е достигнала и до нашия вестник.

— По-пикантните истории винаги се разчуват — отбеляза Тигпен. — А тази определено е пикантна.

Орън му хвърли предупредителен поглед, после се обърна към Уик.

— Казвал се е Реймънд Колиър. Бил е прострелян и убит в кабинета на Ти Дан Нютън в дома му. На сцената присъствала шестнайсетгодишната Рени.

Шестнайсетгодишна? За бога!

— И?

— Какво „И“?

— Какви са подробностите?

— Оскъдни и разпокъсани. Поне в „Стар Телеграм“. Не мога да направя никакво проучване до утре. Не желаех се обаждам в участъка в Далтън, докато не говоря с някой от шефовете. Не искам да преминавам през всички стъпала и разрешения. Ако се разчуе, че тя е обект на разследване, може да изникнат проблеми — той се вгледа в Уик. — Предполагам, че не се е разговорила дотам, че ти разкаже нещо по въпроса.

Уик изчака няколко секунди, за да се увери, че Орън пита сериозно, и когато реши, че е така, се засмя.

— Да. Май го спомена, докато се чудеше дали да си поръча ягодов сладолед или мелба — Орън се намръщи недоволно. Уик продължи изморено: — Не, не се разприказва и не е говорила за нищо, което се е случило, когато е била на шестнайсет.

— Спомена ли Лозада?

— Не, Тигпен, не спомена Лозада.

— А процеса? Това, че е била съдебен заседател?

— Не и не.

— Прекарал си няколко часа с нея. За какво си говорихте през това време?

— За приматите и за това, че някои все още еволюират. Всъщност дори споменахме твоето име.

— Уик! — сряза го Орън.

Уик избухна:

— Той е тъпак. Защо, за бога, би споменала Лозада?

— Защо просто не ни разкажеш за какво си говорихте?

— За конете й. За ранчото. За това колко й харесва там. За моята скучна работа в компания за компютърен софтуер. Нищо. Просто си бъбрехме. Незначителни работи. Такива, каквито хората си говорят, когато още се опознават.

— Но не е било среща — изсумтя Тигпен като куче. Май наистина бе.

Уик отново скоча от стола си.

— Няма да търпя тези глупости.

Орън го надвика:

— Просто се опитвам да науча впечатленията ти от заподозряната.

— Аха, искаш да разбереш какви са впечатленията ми? Ето първото — тя не е заподозряна. Мисля, че връзката й с Лозада е престанала в мига, когато съдията е обявил с чукчето края на процеса. А като говорим за Лозада, някой следи ли него?

— Мерцедесът му цял ден беше в гаража на сградата, където живее — съобщи Тигпен.

— Както и да е — каза Уик. — Да продължаваме това наблюдение на Рени Нютън е загуба на време. Глупаво и безполезно е. Тя не изглежда като убийца. Не се държи като човек, който току-що е пречукал колегата си. Направила ли е нещо поне малко подозрително? Не. Нищо. Абсолютно нищо. Ежедневието й изглежда съвсем обикновено, откакто започнахме наблюдението. Междувременно, докато ние седим тук и се чудим как да стоим будни, за да следим всичко, което прави, този, който наистина е убил доктор Хауъл, ни се смее, защото се е измъкнал безнаказано. Искаше да чуеш впечатленията ми. Това са.

— Ти искаш да пипнеш Лозада, колкото и аз. Не, повече от мен.

— Прав си, че искам — извика Уик. — Но тя няма нищо общо с Лозада.

— Не съм готов да се съглася с това.

— Това си е твой проблем — Уик грабна шапката си.

— Тръгваш ли си?

— Позна.

— Вкъщи?

— Пак позна.

— В Галвестън?

— Предай поздрави на Грейс и момичетата.

— Уик…

— Довиждане, Орън.

Той се обърна към стълбите и се закова на място. Рени стоеше на по-горното стъпало.

Орън и Тигпен я забелязаха в същия момент. Тигпен измърмори нещо, което Уик не чу заради бученето в ушите си. Орън, който обикновено стоеше гордо изпъчен, сведе глава като дете, спипано от майка си да чете мръсно списание. Задушната стая стана още по-клаустрофобична, застоялият въздух бе труден за дишане.

Очите й се местеха от единия към другия и накрая спряха на Уик.

Той направи една крачка към нея.

— Рени…

— Лъжлив кучи син.

Той реши, че засега мълчанието е по-добрата защита. Освен това чувстваше, че заслужава гнева й.

Тя прекоси стаята, вдигна бинокъла за нощно виждане и погледна по посока на къщата си. Уик забеляза как раменете й леко се отпуснаха, но това трая само докато остави уреда на масата и се обърна към тях. Тогава забеляза снимките, които Тигпен бе закачил на стената, тези, на които тя бе в различни степени на разсъбличане.

Устните й леко се разтвориха и лицето й пребледня силно, но първоначалната й реакция скоро бе заменена от справедливо възмущение.

— Кой от вас е с по-висок чин? Кой отговаря за това?

— Аз — отговори Орън. — Как разбрахте, че сме тук?

Той изгледа Уик подозрително.

Уик отвърна на погледа му с изражение, което казваше: „Знаеш, че не бих го направил.“.

Рени забеляза размяната на погледи и каза:

— Уверявам ви, че господин Тредгил е измамник от класа. Можете много да се гордеете с него, детектив Уесли.

— Тогава как разбрах…

— Мой ред е да задавам въпросите — прекъсна го тя. — Какво обяснение имате за това, че наблюдавате къщата ми?

— Оставихте доста въпроси без отговор във връзка с убийството на доктор Хауъл.

— И очаквате да намерите отговорите на тези въпроси като ме шпионирате?

— Мислехме, че това е възможно, да.

— Намерихте ли ги?

— Не.

— Да не би да сте подслушвали и телефона ми?

— Не.

— Да сте ме шпионирали в болницата?

— До известна степен.

— Нахлули сте в личния ми живот по най-възмутителен начин. Вашите шефове ще бъдат посетени от адвоката ми още утре сутрин.

— Моите шефове са одобрили това наблюдение, доктор Нютън.

— Това не е наблюдение. Това е воайорство. Това е… — тя хвърли отвратен поглед към снимките, после, твърде вбесена, за да продължи, тръгна към стълбите. — Адвокатът ми ще се свърже с вас.

Тя хукна надолу по стълбите.

— Е, работата замириса.

Уик не държеше да чуе коментара на Тигпен. Втурна се след нея по стълбите и я настигна на тротоара пред къщата. Стисна ръката й над лакътя, за да я накара да спре.

— Рени.

— Пусни ме.

— Искам да ти обясня — тя се опита да издърпа ръката си, но той не я пусна. — Чуй ме, трябва да ти го кажа.

— Не ме интересува нищо, което имаш да кажеш.

— Моля те, Рени.

— Върви по дяволите!

— Не се гордея със станалото.

Тя престана да се бори и го погледна. Засмя се горчиво.

— Нима? А трябва, полицай Тредгил. Толкова убедително изиграхте ролята на красивия непознат. Но пък аз не съм била непозната, нали така. Познавали сте ме от снимките на стената.

— Не те виня, че си ми ужасно ядосана.

— Не се ласкай — тя изтръгна ръката си от пръстите му. Очите й блестяха яростно. — Не ме интересуваш достатъчно, за да съм ти ужасно ядосана. Не си достатъчно важен, за да ме ядосаш толкова. Просто предпочитам да не те бях срещала. И не искам да те виждам никога повече. Нито случайно, нито нарочно. Никога!

Уик не се опита да я задържи. Проследи я с поглед как хукна да бяга. Продължи да я гледа, докато не изчезна зад ъгъла.