Сандра Браун
Увлечението (13)

Дванадесета глава

Отне й час и половина да довърши работата си в конюшнята. Първо разходи коня в двора, за да се успокои, после го прибра в обора. Селската външност на постройката се оказа измамна. Уик не знаеше много за конюшните, но тази изглеждаше изключително модерна.

— Имам първокласни коне — каза тя в отговор на комплимента. — Заслужават първокласен дом.

Той не разбираше особено от коне, но не бе необходимо да е познавач, за да прецени, че това бяха впечатляващи животни. Бавно и методично Рени среса коня, който бе яздила, като през цялото време му говореше гальовно. Уик стоеше до нея, докато тя се занимаваше с гривата на животното.

— Сякаш разбира какво му казваш.

Тя се обиди.

— Как да не разбира!

— Не знаех, че конете имат езикови умения.

— Моите имат — в очите й грееше обич и гордост, когато погали гладката козина на коня. — Поне с мен.

— Това навярно се дължи на твоите таланти, не на коня.

Тя се обърна да му отговори, но очевидно почувства, че двамата стоят твърде близо един до друг. Пъхна се под главата на коня и мина от другата му страна. Уик невъзмутимо я последва.

— Това говорещо английски чудо има ли си име?

— Бийд.

— Необичайно. Означава ли нещо?

— Харесва ми как звучи.

— Май не си падаш по дългите обяснения.

— Не — тя го погледна и се засмя. — Задаваш много въпроси.

— Любопитен съм по природа. Често ли препускаш така с Бийд?

— Само когато го предизвиква някой пикап.

Тя се отдалечи, но погледна към Уик през рамо и това бе най-близкото до флирт действие, на което бе способна. Или пък бе съвсем сериозна и само приличаше на флирт заради тесните й дънки и дългата руса плитка, която се спускаше на гърба й изпод каубойската шапка, за която той бе пробягал повече от километър. А може би на него му изглеждаше като флирт, защото искаше да е така.

След като напълни всички кофи с храна и се сбогува лично с всеки от конете, тя го поведе от обора към къщата. Извини се и влезе вътре.

— Ти може да се полюлееш на люлката на верандата.

— Точно това възнамерявах да направя — вместо да се засегне, че не е поканен вътре, той седна на люлката и се отблъсна с крака. — Не бързай.

— Ако се появи Тоби, кажи му, че ей сега ще изляза.

— Тоби?

Но тя бе изчезнала вътре и Тоби остана мистериозна личност, докато няколко минути по-късно не се появи един мъж в доста раздрънкан малък камион. Той слезе от кабината, спря на място и огледа Уик, после се изкачи по стъпалата на верандата. Уик нямаше да се изненада, ако бе чул звън на шпори.

Мъжът бе висок и с мускулести гърди. Сива къдрава коса се подаваше изпод потната каубойска шапка. Когато свали слънчевите си очила, дълбоко разположените му очи напомниха на Уик за шерифите в класическите уестърни. Овладя хрумването си да му каже „Здрасти, шерифе!“. Някак усети, че Тоби не би оценил хумора му.

— Къде е Рени?

Никакъв поздрав.

— Вътре. Ако си Тоби, тя каза да изчакаш, ей сега ще излезе.

Мъжът седна на парапета на верандата, вдигна огромния си ботуш — без шпори — на коляното на другия крак, скръсти ръце на гърдите и съвсем безцеремонно продължи да зяпа Уик.

— Хубав ден — опита да завърже разговор Уик.

— Щом казваш.

Добре, Тоби го мразеше от пръв поглед. Защо? След продължително мълчание, което бе нарушавано само от скърцащата верига на люлката, възрастният мъж попита:

— Наоколо ли живееш?

— Във Форт Уърт.

Мъжът изсумтя, сякаш Уик бе отвърнал, че живее в Содом, от другата страна на Гомор.

— Здравей, Тоби — Рени излезе от къщата и се доближи до тях.

Тоби се изправи и свали със замах шапката си.

— Рени.

— Как си?

— Добре. Имаш ли забележки?

— Питаш ме това всеки път, когато дойда, и отговорът винаги е един и същ. Всичко е идеално — заради начина, по който му се усмихна, някой по-ревнив мъж би станал убиец. Уик не посмя да определи искрата, която пламна в него. — Запозна ли се с господин Тредгил?

— Не сме стигнали чак дотам — Уик се изправи, протегна ръка и каза пълното си име.

— Тоби Робинс — ръкува се с Уик с видима неохота.

Ръката му бе по-груба даже от ръката на Гюс. Дланта му бе осеяна с мазоли.

— Тоби притежава съседното ранчо — обясни Рени. — Грижи се за конете ми вместо мен. Понякога минава седмица и повече между идванията ми.

— Значи е хубаво, че имаш такъв съсед.

Тоби не обърна внимание на Уик и каза на Рени:

— Ветеринарят идва тази седмица и прегледа внимателно всички. Не откри някакви проблеми.

— И аз не бях забелязала, но исках да бъда сигурна. Благодаря ти, че уреди посещението му. По пощата ли ще изпрати сметката?

— Не, остави я при мен — той извади един плик от джоба на ризата си и й го подаде.

— Благодаря. Ще я платя още утре — тя пъхна плика в чантата си. — Има ли нови следи от риса?

— Не, откакто уби онова теле преди няколко седмици. Да се надяваме, че сме го подплашили. Мисля, че един от изстрелите ми може да го е ранил. Може би е изпълзял в дупката си и е умрял или се е преместил на по-безопасна територия.

Уик не би повярвал, че този мъж е способен да се усмихва, но той го направи и Рени отвърна на усмивката му.

— Надявам се, че си прав.

— Доста голям беше — продължи Тоби. — По-голям не съм виждал, но май няма да се мярка повече.

— Добре — каза Рени. — Тъкмо тръгвахме.

— Няма да ви задържам. Заключи ли къщата?

— Да, заключих на излизане.

Тоби й направи знак да мине пред него и тримата слязоха по стъпалата.

— Някакви специални поръчки за тази седмица? — попита я.

— Не се сещам за нищо, освен обичайното. Ще ти се обадя, ако трябва. Просто се грижи добре за конете.

— Не се съмнявай.

— Предай поздрави на Корин.

— Непременно — той докосна шапката си, хвърли на Уик един поглед, от който топките му се свиха, после си сложи слънчевите очила, качи се в камиона си и потегли.

Рени хвърли тъжен поглед към къщата и обора, после съобщи:

— Готова съм.

 

 

Сладоледеният салон бе препълнен в горещия неделен следобед. Когато една от малките масички от ковано желязо се освободи, Рени я запази за тях, докато Уик изчака на опашката, за да поръча мелби за двамата. Докато ги носеше към масата, си мислеше, че след банановия пудинг на Кристъл и тази глезотия вероятно ще напълнее с два-три килограма само за ден.

След като напреднаха доста със сладоледите, Рени попита:

— Имаш пристъпи на паника ли?

Зададен най-неочаквано, този въпрос го озадачи напълно.

— Моля?

Тя бързо сви рамене:

— Забелязах гумената лента на китката ти. Снощи също я носеше.

— О, това ли. Тя е просто, хм, ами стар навик. Не помня кога започнах да я нося и защо.

Тя кимна, но го изучаваше с поглед.

— Понякога съветват хората, които страдат от пристъпи на остра тревожност, да носят гумена лента около китката. Смята се, че тя спира фалшивия сигнал за смъртна опасност, който се изпраща към мозъка. Прогонва паниката.

— Хм. Не го знаех.

Доядоха сладоледа си мълчаливо. Когато тя свърши, издърпа салфетка от кутията на масата и попи устните си. Ако човек можеше да си пожелава сънища, Уик би пожелал мръсни сънища, свързани с устата й, и с нетърпение би ги очаквал.

— Как ти хрумна, че може да притежавам имот из града? — попита тя.

— Снощи, докато те изпращах до колата, видях седло на задната седалка.

— Може да членувам в някой клуб за езда.

— Може и да си канадски лесничей, но не ми се вярва.

— Много си умен.

— Благодаря. Но вероятно не съм толкова умен, за колкото се мисля.

— Това щеше да бъде следващата ми реплика.

Усмивката напълно преобразяваше лицето й. За нещастие тя не се усмихваше често. Цял следобед Уик търсеше следи от наперената ездачка в родео, която е спяла с всеки срещнат и е разтуптявала сърцата на всички мъже в Далтън. Не откри нито една. Освен дрехите. В дънките задникът й изглеждаше доста апетитен, но това бе единственото у нея, което можеше да бъде определено по този начин.

„Какво се бе случило с дивото безразсъдно момиче? — чудеше се той. — И коя бе тази силно резервирана жена, която бе заела мястото му?“ Интересно му бе какво е предизвикало тази драматична трансформация. Рени бе загадка, която искаше да разреши, независимо дали тя бе клиентка на Лозада или не.

Озадаченият му поглед навярно я бе смутил, защото неочаквано обяви:

— Трябва да тръгвам.

— Защо?

— Имам работа.

Това каза. Изражението й обаче казваше: Не ти влиза в работата.

Той се опита да я заговори, за да я спре поне за момент.

— Колко акра притежаваш?

— Двеста и двайсет.

— Браво. Хубаво място, където човек да избяга от грижите.

— Ти с какво се занимаваш, Уик?

Е, сам си го натресе. Тя още седеше на стола, бе му задала въпрос за него и най-после го бе нарекла с малкото му име.

— Компютърен софтуер.

— Продажби?

— И създаване.

— Хмм.

— Какво?

— Просто реакция.

— Каква? — настоя той.

— Не мога да си те представя вързан на бюро по цял ден да се занимаваш със софтуер.

— Много проницателно. Работата ми е ужасно скучна.

— Тогава защо не се заемеш с нещо друго?

— В момента търся. Може да се каже, че още не съм открил своята ниша.

— Не знаеш какъв искаш да станеш като пораснеш ли?

Той се засмя.

— Нещо такова — избута празната си чиния настрани и опря лакти на масата. — Изглеждаше тъжна, когато си тръгваше днес. Сигурно много ти харесва да бъдеш в ранчото.

— Много. Обожавам тази къща.

От това, което бе видял, можеше да разбере защо. Къщата й във Форт Уърт бе приятна, но тази му бе харесала повече. Бе типична двуетажна къща в ранчо от камък и кедър, с дълбока веранда по цялата й дължина. Непретенциозна, но класическа. И доста голяма за сам човек.

Всъщност дали е обитавана само от един човек? Може би Тоби се грижеше не само за конете. Уик бе предположил, че споменатата Корин е госпожа Робинс, но бе възможно тя да е възрастна леля или някой териер.

— Отдавна ли познаваш Тоби и Корин?

— Да.

— Имат ли деца?

— Три. Току-що им се роди пето внуче.

Браво. Те бяха двойка и бе доста съмнително дядо Тоби да преспива при Рени.

— Не те ли е страх, когато си там съвсем сама?

— Защо да ме е страх?

Той вдигна рамене:

— Сама жена. Отдалечено място.

Тя бързо преметна чантата си на рамо и стана от стола.

— Хората чакат за маса. Пък и е време да се прибирам във Форт Уърт. Благодаря за сладоледа.

Рени тръгна към изхода. Уик едва не премаза едно четиричленно семейство, докато търчеше след нея. Когато стигна до джипа й, тя вече се наместваше на седалката.

— Хей, чакай малко. Какво толкова казах?

— Нищо.

— Тогава защо се разделихме така внезапно?

— Трябва да се връщам, това е всичко.

— Рени, и олимпийските спринтьори не се движат толкова бързо. Какво не е наред?

Тя пъхна ключа, за да запали двигателя, после се обърна към него с блеснали от гняв очи:

— Твоят намек, че се нуждая от защита.

— Не съм намеквал подобно нещо.

— Да не би да се надяваше да те поканя да дойдеш ме пазиш?

— Просто водех разговор. Ти откри несъществуващ подтекст в един невинен въпрос — двамата започнаха да дърпат вратата в противоположни посоки. — Виж какво, ако ще си говорим за страх, да поговорим за моя.

— Твоя?!

— Да. Ти ужасно ме плашиш — тя спря да дърпа вратата и го погледна в очакване на обяснението. — По-богата си от мен, по-умна си от мен — той сведе поглед към дръжката на вратата. — Силна си почти колкото мен и се страхувам, че вероятно можеш да ме надбягаш — тя сведе глава, но той зърна сподавената й усмивка. Реши да се възползва от преднината си. — Вечеряй с мен, Рени.

— Защо?

— Ами, първо, веднага щом стомахът ми се справи с този сладолед, ще бъда ужасно изгладнял.

— Сладоледът всъщност беше моята вечеря.

— Добре, не е нужно да ядем. Може да идем на кино. Да се разходим. Каквото и да е. Просто искам да прекарам известно време с теб.

Тя завъртя ключа и запали двигателя.

— Довиждане, Уик.

— Чакай минута — той добави нежно: — Моля те — което отново я спря да затвори вратата. — Защо винаги бягаш от мен?

— Казах ти. Не…

— Знам, знам, не си свободна. Виждаш ли се с някого?

— Да.

„Само да не е Лозада“ — помисли си Уик.

— С пациентите си — каза тя. — Виждам се с пациентите си.

— И вечеряш с тях всяка вечер? — отправи й най-добрата си „усмивка на тъжното кученце“, но не заслужи дори една от нейните полуусмивки.

Тя извърна глава и се взира в предното стъкло няколко дълги минути.

— Ти си много приятна компания, Уик.

— Благодаря. Но…

— Но нещата трябваше да си останат такива, каквито ги оставихме снощи.

— Тоест до никъде.

— Правилно.

— Но на мен това не ми стига.

— Ще се наложи. Опитах се да ти го изясня още вчера. Казвам ти го отново. Не мога, няма да те видя повече. Няма смисъл — като се обърна отново към него, добави: — И няма да променя решението си.

Дълго се взира в очите й. Накрая протегна ръка към лицето й.

Тя прошепна:

— Недей.

Но той не я докосна. Вдигна един кичур коса от бузата й и го пъхна под шапката. Пръстите му се задържаха там, точно над ухото й, няколко секунди, после дръпна ръката си. Каза тихо:

— Ще карам след теб до вас, за да съм сигурен, че си се прибрала без произшествия.

— Не искам да го правиш.

— Вече знам къде живееш.

— Няма да те поканя да влезеш, Уик.

— Ще карам след теб до дома ти.

Дръпна се назад и затвори вратата на колата. Тя подкара, без дори да му махне. Независимо от това, той спази обещанието си. Следва я по целия път до дома й и когато тя вкара колата в гаража, наду клаксона два пъти за довиждане.

 

 

Рени се обади в болницата, за да разбере как са оперираните й болни, и й казаха, че според дежурните лекари всичко е наред. Състоянието на пациента със спленектомията се бе променило от задоволително към добро. Възстановяваше се.

След обаждането тя официално не бе дежурна до следващата сутрин. Десет минути по-късно вече лежеше в горещата вана. Дишаше дълбоко и се стараеше да се отпусне, но когато затвореше очи, виждаше образа на Уик Тредгил и се усмихваше, въпреки че не искаше. Беше невъзможно да не го хареса. Харесваше го повече, отколкото бе харесвала някого от много дълго време.

Точно затова вече нямаше да се вижда с него.

Способността й да обича бе изчезнала завинаги. Бе умряла заедно с Реймънд Колиър в онзи ужасен следобед в кабинета на баща й. Тя бе убила тази част от себе си също така неоспоримо, както бе убит Реймънд.

Всъщност беше ли умряла? Може би просто беше успешно потисната.

Отказваше си човешките копнежи толкова категорично и от толкова време, че бе убедена, че тези копнежи вече не съществуват у нея. Това, което бе естествено за повечето жени, за нея не важеше. Тя не се нуждаеше от любов и романтика. Не се нуждаеше от никого и от нищо в живота си, освен от работата. Желаеше само да работи и работата я удовлетворяваше. Това бе нейната мантра, нейният химн.

Но той започваше да звучи фалшиво.

Решението й никога да не се омъжи и да няма семейство й изглеждаше смело, когато бе на двайсет. Сега се чудеше. Беше ли наказала само себе си, когато взе това решение? С течение на годините линията между независимостта и самотата бе станала толкова недоловима, че сега нямаше почти никаква разлика между двете.

Този човек, този дългуч Уик Тредгил с дългите крака и непокорната руса коса бе събудил копнежи, които тя отдавна смяташе за мъртви. Не пожела да му каже довиждане тази вечер. Харесваше компанията му, но имаше чувството, че той я възприема по определен начин.

Сигурно целувките му бяха също толкова въздействащи, колкото усмивките му. Не че би му позволила да я целуне. Но би било хубаво, когато отмести онзи кичур коса от бузата й, да бе завъртял главата й съвсем леко, така че лицето й да се докосне до дланта му. Само за момент. Само за…

Телефонът иззвъня.

Тя седна и мехурчетата пяна по повърхността на водата се раздвижиха. Може би беше Уик. Бе достатъчно арогантен, достатъчно настоятелен, за да опита отново.

Но можеше да е и Лозада.

Телефонът не бе изписал отсрещния номер. Поколеба се, после прочисти гърлото си и вдигна.

— Рени, добре ли си?