Сандра Браун
Увлечението (12)

Единадесета глава

— Моля?

— Правилно ме чу, Орън. Убила е човек.

— Кого?

— Още не знам.

— Кога?

— И това не знам.

— Къде си?

— Връщам се.

— Откъде?

— От Далтън.

— Отишъл си в Далтън? Мислех, че си легнал и си спал цял ден.

— Искаш ли да чуеш това или не?

— Как разбра, че е убила човек?

— Кристъл ми каза.

— Очакваш ли да зная коя е Кристъл?

Уик преразказа накратко разговора си със сервитьорката. Когато свърши, Орън попита:

— Може ли да й се вярва, как мислиш?

— Колкото и на ФБР. Живяла е там през целия си живот, познава всички в града. Кафенето е център на общността. Пък и защо да ме лъже?

— За да те впечатли.

— Ами аз наистина бях впечатлен, но не мисля, че това е причината Кристъл да ми го каже.

— Тогава, за да става майтап.

— Не мисля. Не е от тези, които биха излъгали за развлечение.

— Е, тя е твоя приятелка, не моя. Ще трябва да се доверя на думата ти. Знаеше ли, че си ченге?

— Не съм ченге.

— Боже — измърмори Орън. — Тя знаеше ли или не?

— Не.

— Тогава защо е изсипала цялата тази информация на един непознат?

— Мислеше, че съм хубавец.

— Хубавец?

— Така каза. Но не мисля, че Гюс ме хареса чак толкова — Уик се усмихна и си представи как приятелят му брои наум до десет.

Накрая Орън каза:

— Ще ме принудиш да те попитам, нали?

Уик се засмя, после повтори всяка дума от разговора си с пенсионирания шампион по родео.

— Рени Нютън е разпалвала кръвта му, но той е мразел баща й. Според твоите проучвания Ти Дан е бил богат бизнесмен, така ли?

— Дори и така, не е бил любимец на града. Гюс го определи като кучи син от най-лошия вид, което на полицейски език навярно би звучало като шибан духач.

Орън обмисли всичко това и накрая каза:

— Рени Нютън е била дива? И е спяла с когото й падне?

— И двамата казаха, че нашата Рени доста е палувала.

— Възможно е клюките да преувеличават поведението й. Щом едно момиче си спечели лоша репутация, връщане назад няма, може само да стане още по-лоша.

— Гюс потвърди това — каза Уик.

— Във всеки случай със сигурност не отговаря на сегашния образ на доктор Нютън.

— Определено.

— И коя е тази жена? — попита Орън отчаяно. — Кое е истина и кое — поза? Може ли истинската Рени Нютън да стане и да излезе напред…

Уик не направи никакъв коментар. Той бе по-объркан и от Орън. Беше отблъснат от нея и това още го ядосваше. За да стане толкова добра в отхвърлянето на мъжкото внимание, тя явно имаше голям опит, което противоречеше на това, което беше чул днес.

Орън попита:

— Приказливата Кристъл не ти ли съобщи фактите около убийството?

— Кое убийство?

— Нали убила човек, Уик.

— Още не знаем със сигурност дали е било убийство. Може да е било инцидент по време на лов, злополучен сервис на тенис, нещастен случай с лодка или…

— Или е чукала някой беден нещастник, докато е получил сърдечен удар. Не провери ли в местната полиция?

— Нямам полицейска значка, така че не мога да нахълтам там и да започна да задавам въпроси за убит човек, когато дори не знам как е станало — ако изобщо е било престъпление, а не нещастен случай. Не знам името на жертвата, нито кога е станало.

— Защо не се обади в местния вестник?

— Неделя е. Някаква ученичка вдигаше телефона, но редакцията не работи. Както и държавните служби и съдът.

— Обществената библиотека?

— Затворена за ремонт. Книги могат да се вземат от автобуса, паркиран на „Крокет Стрийт“, но няма достъп до периодичните издания.

Орън въздъхна отчаяно.

— Не можех да разпитвам Кристъл повече — продължи Уик. — Още се оправях от шока, когато градският бейзболен отбор нахълта в кафенето. Идваха направо от тренировка, загрети, потни, гладни за сандвичи и бира. Кристъл веднага се зае с тях. Пък и ако продължавах да говоря за момиче, което уж съм познавал съвсем бегло преди години, Кристъл можеше да заподозре нещо и да млъкне. Инстинктът ми подсказва, че нямаше да си падне по мен, ако знаеше, че съм ченге.

— Не си ченге.

— Точно така, нали това казвам.

— Ами старецът? Онзи Гюс. Той знаеше ли още нещо?

— Той се заприказва за доброто старо време на родеото с един, който изглеждаше досущ като него. Не можех да го прекъсна и да го засипя с още въпроси.

— Може би не си искал да чуеш отговорите.

— Какво означава това?

— Нищо.

Сега бе ред на Уик да брои наум до десет. През последните два-три дни Орън все подхвърляше такива коментари и очакваше той да се хване на въдицата. Разбираше какво точно цели приятелят му с тях и отказваше да налапа кукичката. Орън искаше да разбере дали е привлечен от Рени Нютън, независимо от евентуалната й роля в убийството. Това не бе тема, която Уик искаше да обсъжда, нито да анализира сам за себе си.

— Опитах да науча нещо повече, Орън. Пообиколих Далтън с колата да видя нещо, но от това нямаше полза. Веднага щом се прибера, ще вляза в интернет и ще видя какво ще открия, но не си нося лаптопа тук, така че…

— Ясно, ясно — прекъсна го бившият му партньор. — Направил си всичко възможно.

— Благодаря.

След дълго мълчание Орън попита:

— Е, какво мислиш?

— За кое?

— За нея, Уик. По дяволите! За кого говорим през цялото време?

— По дяволите! Не знам какво да мисля. Трябва да разберем какво точно е представлявало убийството.

— Освен че е имало мъртвец.

Търпението на Уик беше на предела си, но той успя да задържи гласа си равен.

— Докато не научим фактите, не трябва да прибързваме със заключенията.

— Тя е отнела нечий живот — Орън го произнесе така, сякаш това му беше достатъчно, и може би наистина беше. Той имаше непоклатими критерии за добро и лошо и не обръщаше особено внимание на смекчаващите вината обстоятелства.

— Тя спаси два живота тази сутрин — каза Уик тихо.

— Опитваш се да ме накараш да се почувствам зле ли?

— Не, просто мисля, че нещата може да са много по-сложни. Би трябвало поне да проявим съмнение, нали?

Мълчанието стана не по-малко напрегнато от изморените мускули на тила на Уик. Беше прекарал двайсет и четири часа без сън, като пет от тях бе шофирал, и умората започваше да го побеждава.

— Виж, Орън, трябва да дремна малко, преди да поема дежурството довечера. Можеш ли да ме заместиш първите два часа?

— Ако ми направиш една услуга преди това.

— Каква?

— Намираш се на междущатската магистрала, нали? Номер двайсет? На запад от Форт Уърт?

— Да, малко преди Уедърфорд.

— Добре. Тъкмо няма да се връщаш.

— И къде отивам?

 

 

Рени сръга хълбоците на коня и той покорно ускори ход. Беше го купила като младо жребче преди три години и бе прекарала безброй часове да го обучава как да откликва и на най-слабото подръпване на юздата, присвиване на мускула на крака или сръгване с пети. От петте коня в конюшнята й този навярно й беше любимец, защото бе най-интелигентен и с най-добри реакции. Когато яздеше без седло, като днес, двамата се движеха буквално като едно цяло дори и без да използва юздите. Получаваше се без никакви усилия, а този следобед тя имаше нужда точно от това.

Спешната спленектомия в ранните часове на деня бе доста трудна. Нараняването беше тежко и бе довело далака до състояние на сурово кюфте. Буквално се разпадаше в ръцете й, докато се опитваше да го отстрани. Но тя успя да се справи и се погрижи за другите вътрешни наранявания на пациента. Тъй като раната в главата му не би причинила трайни увреждания, той щеше да оживее и да се възстанови. Силно разстроената му съпруга и родителите му се разплакаха от благодарност, че е спасила живота му. Операцията на руптурирал апандисит, която последва, бе лесна в сравнение с предходната, но й бе също толкова приятно да съобщи добрата новина на разтревожения съпруг на пациентката.

В пощенската си кутия в болницата откри писмо от борда на директорите с предложението, което й бяха отправили в началото на седмицата. Подчертаваха надеждата си тя да приеме поста шеф на хирургията. Беше получила и бележка от Мирна Хауъл с благодарности за цветята, изпратени от Рени за погребението на Лий, която завършваше с настояване да приеме поста, освободен след смъртта на съпруга й. „Лий би се радвал“, добавяше вдовицата.

Но тя още се колебаеше какво решение да вземе. Писмото от борда и бележката на Мирна стопиха резервите й, че така извлича изгода от преждевременната смърт на Лий, но все още не можеше да пренебрегне подозренията на детектив Уесли.

Тази сутрин се бе справила добре с работата си и удължила живота на хора, които без операция навярно биха умрели. Би трябвало да се чувства доволна и да се наслади на неделния следобед, като за няколко часа се освободи от тежките отговорности и сериозни решения.

Но откри, че не е в състояние да се отпусне заради обаждането на Лозада предната нощ. Натрапването му в живота й разстройваше чувството й за ред и влияеше на решенията относно кариерата й. Как би могла да приеме предложението на борда, като знаеше, че ако го направи детектив Уесли ще продължи да я разследва още по-настървено? Ами ако детективът откриеше, че Лозада й са обажда…

Дяволите да го вземат! От него я побиваха тръпки, кожата й настръхваше. Никога не я бе докосвал, но гласът му имаше някакво особено качество — сякаш успяваше да я докосне — и я караше да се чувства като че ли я гали с всяка дума, която изговаря.

Защо, за бога, бе избрал точно нея за обект на чувствата си? Тя определено не го бе насърчила нито с поглед, нито с дума или постъпка. Точно обратното. Обикновено надменността й прогонваше дори най-настоятелните ухажори. В болницата и в кръговете, в които се движеше, репутацията й бе на студена и дистанцирана. Отблъснати мъже — и женени, и свободни, говореха за нея с неодобрителни, често груби определения. Тя приемаше злобните клюки като цена, която трябва да плати, за да бъде оставена на мира.

Но Лозада беше различен. Не беше толкова лесно да го отблъсне.

Тази мисъл я ядоса и тя отново сръга хълбоците на коня и той премина в галоп. Препусна, сякаш само бе чакал да получи нейната команда. Сега, след като му бе дала разрешение, той приведе силните си мускули в действие, за което всъщност бяха създадени.

Тропотът от копитата му отекваше по сухата земя сред облак прах. Винаги бягаше сърцато, но този следобед сякаш галопираше още по-решително от обикновено. Пръстите й се заровиха в гривата му. Горещият вятър опари бузите й и отнесе шапката й. Нямаше значение.

Язденето на препускащ с всичка сила кон бе единственото време, когато се чувстваше напълно свободна. За малко можеше да се откъсне от лошите спомени, които никога не я оставяха.

С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение, обърна глава и видя непознат пикап по пътя край телената ограда. Шофьорът се движеше успоредно с нея. Сега Рени разбра желанието на коня да галопира по-бързо от обикновено. Сравняваше собствената си скорост и издръжливост с тази на колата.

Никога преди не бе препускала толкова бързо с този кон. Може би е трябвало. Може би той се чувстваше измамен. Може би искаше да се докаже. Може би и тя трябваше да се докаже пред него.

— Добре, момчето ми. Заслужи си го.

Наведе се ниско към врата му и го притисна с колене. Веднага усети изблика на подновена енергия. Конят изпревари пикапа. Колата ускори. Конят се амбицира и настигна пикапа.

Рени се засмя на глас. Това бе неговото състезание. Тя просто седеше здраво на гърба му. Боже, колко хубаво й беше!

Препускаха в галоп поне три минути на едно ниво с пикапа. Рени видя къщата и обора в далечината. След шейсет секунди щеше да е при оградата. Трябваше още сега да започне постепенно да забавя коня, за да успее да го спре напълно, да слезе от него и да отвори портата.

Но не искаше да се предаде. Телефонното обаждане на Лозада я бе накарало да се чувства изплашена и уязвима. Трябваше да докаже, че не се страхува от никого, че нищо не може да я уязви. Никога, никога вече.

Пък и как да лиши коня от победата му, след като той така се стараеше да я извоюва.

— Готов ли си? — той сякаш разбра. Засили се още, не много, но тя го усети в мускулите на краката си. — Добре тогава. Да го направим.

Сърцето й биеше в ритъма на препускащите копита. Усещането за опасност я опияняваше. Стисна още по-силно грубата козина на гривата му. Усети, че пикапът започва да изостава, но това не разсея нито нея, нито коня. Вече бяха спечелили, но трябваше да продължат.

— Хайде сега!

Тя се наведе към него и той излетя във въздуха. Скочи поне метър над оградата и се приземи твърдо, но грациозно от другата й страна. Рени отново се засмя на глас.

В този момент чу някакъв трясък и дръпна силно гривата на коня, за да го накара бързо да се извърне. Пикапът бе спрял точно пред портата. Беше обвит от гъст облак прах.

Когато прахът започна да се разнася, Рени разбра, че шофьорът не е предвидил чакъла на пътя. Навярно бе натиснал спирачката прекалено силно. Задницата на пикапа се беше завъртяла и се бе блъснала в металния кол на оградата. Колът стоеше невредим. Пораженията върху пикапа още не бяха ясни. Но Рени се тревожеше най-вече за шофьора.

Тя скочи от коня и хукна към портата.

— Добре ли сте? — портата беше на релса. Бутна я да се отвори и се втурна към вратата на шофьора. — Господине?

Главата му лежеше на кормилото и в първия момент Рени помисли, че се е ударил и е изпаднал в безсъзнание. Но когато докосна рамото му през отворения прозорец, той изстена и бавно надигна глава. Избута каубойската си шапка и свали слънчевите си очила.

— Зле се отразявате на моето его, доктор Нютън.

Тя буквално подскочи от изненада. Това бе мъжът от сватбата.

— Какво правите тук?

— Губя състезания — той кимна към коня. — Страхотен кон — после я погледна. — И страхотна ездачка. Загубихте си шапката по пътя.

— Не мога да повярвам! — възкликна сърдито тя. — Как се озовахте тук?

— По междущатската номер двайсет, после на север по „Фарм“ до „Маркет Роуд“ — хвърли му убийствен поглед. — Добре де, разпитах и така ви открих.

— Разпитвали сте?

— В болницата. Не мога да повярвам, че яздехте това чудо без седло. Винаги ли го правите? Не е ли опасно?

— Не толкова опасно, колкото да бъда преследвана от напълно непознат. Никой в болницата не би дал лична информация за мен.

Той разкопча предпазния колан, отвори вратата и слезе.

— Не съм напълно непознат, но иначе сте права. Излъгах. Открих информацията в интернет. Вие сте собственичка на това място. Има документи. Платен данък върху собствеността и така нататък. Обадих се в болницата и когато ми казаха, че днес не сте дежурна, реших, че може да ви открия тук — сви рамене. — Пък и имах нужда от една неделна разходка.

Докато говореше, той заобиколи пикапа, за да огледа щетите по задницата. Коленичи и огледа вертикалната вдлъбнатина на бронята. Беше дълга около двайсет сантиметра и дълбока около сантиметър и боята беше одраскана. Нямаше други видими щети по пикапа. Прокара пръст по огънатото място, после изтупа ръцете си от праха и се изправи.

— Би трябвало да успеят да я изчукат.

— Господин…

— Уик.

— Показах ви…

— Пътя.

— Тогава защо сте тук?

— Нямам какво да губя.

— Време. Губите си времето. Така че нека ви спестя част от него, господин Тредгил — веждите му се надигнаха. Очевидно бе впечатлен, че си спомни името му, но и тя самата се учуди на това. — Не съм свободна за… — когато се поколеба, той се наведе напред в очакване. — Нищо — каза му. — Среща. Или… Каквото и да сте намислили, не ме интересува.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Сгодена?

— Не съм нищо и не искам да бъда.

— Хм. Обичайно ли реагирате с такова отвращение, или не харесвате точно мен?

— Харесва ми да не допускам никого до себе си.

— Ей! — той разпери ръце. — Аз мога да пазя тайна. Опитайте. Кажете ми една тайна и ще видите, че ще я отнеса в гроба си.

— Нямам тайни.

— Тогава аз ще ви кажа някоя от моите. Имам някои доста интересни — единият от предните му зъби беше леко изкривен и това подсилваше закачливостта на усмивката му, която той вероятно смяташе за обезоръжаваща.

— Довиждане, господин Тредгил — тя му обърна гръб и тръгна към портата. След като мина през нея я затвори решително и металът издрънча.

— Чакайте. Само секунда.

Бе симпатичен и чаровен и го знаеше. Беше й се налагало да си има работа с този тип мъже и преди. Самоуверени и арогантни, те вярваха, че никоя жена не може да им устои.

— Моля ви, доктор Нютън.

Не бе чак толкова ядосана, колкото се престори, или колкото би трябвало да бъде. Въпреки решимостта си да не се обръща, тя го направи.

— Какво?

— Исках да се извиня за това, което ви казах на раздяла онази вечер.

— Дори не го помня — излъга.

— За моята уста и за мръсните сънища? Това бе много грубо.

Това не бе нагло и арогантно, а обезоръжаващата усмивка бе изчезнала. Поне привидно изглеждаше искрен. Освен това, ако повдигнеше въпрос за казаното от него, той можеше да реши, че я е засегнало. Малко. Но тя не можеше да му позволи да узнае това.

— Приемам извинението ви.

— Беше… ами както и да го наречете… неуместно.

— Може би и аз реагирах прекалено бурно на това, че дадохте бакшиша вместо мен.

Той бавно се доближи до портата.

— Може би трябва да си дадем още един шанс.

— Не мисля.

— Какво толкова може да стане?

Тя извърна глава и погледна с присвити очи в далечината. За всеки друг подобно решение не би изглеждало монументално. За нея бе равносилно на това да скочи от билото на планината с ненадежден делтапланер.

Когато отново го погледна, той се взираше право в нея. И въпреки че закачливите искрици ги нямаше в очите му, те все още я изнервяха.

Какво толкова може да стане? Може би нищо или просто всичко. Във всеки случай не си струваше риска. Което засили още повече изненадата й, когато се чу да казва:

— На площада има сладоледен салон.

— В Уедърфорд?

— Мислех да спра там на връщане, след като свърша с работата си тук. Може да ме изчакате там.

— Ще ви помогна с работата.

— Свикнала съм да я върша сама.

— Сигурен съм — каза той сериозно. После се обърна и хукна да бяга надолу по пътя.

— Къде отивате?

Той извика през рамо:

— Да ви донеса шапката.