Сандра Браун
Увлечението (10)

Девета глава

Уик се качи по стъпалата, без да светва лампата. Носеше сакото от новия си костюм и плика от магазина в една ръка, а с другата развързваше вратовръзката си. Когато стигна до задушния втори етаж, ризата му вече бе разкопчана и разпасана, а коланът висеше свободно.

От кънтри клуба бе проследил Рени до квартала. Не зави по нейната улица, а мина по друг маршрут до къщата за наблюдение, при което пристигна по същото време, когато тя прибра колата в гаража си.

Отиде право при прозореца и погледна през бинокъла. Изрита ботушите си и свали чорапите, без да се навежда.

Рени прекоси кухнята и изчезна през вратата, която водеше в дневната.

Уик свали ризата си.

Лампите в спалнята й светнаха. И тя като него явно нямаше търпение да се освободи от дрехите си. Свали обувките си — сандали с висок ток, както бе забелязал, после се пресегна през рамо, за да разкопчее ципа на роклята си.

Уик изрита и панталона си.

Рени смъкна роклята от раменете си, плъзна я край ханша и прекрачи извън нея. Уик стоеше като вкаменен.

Тази вечер бе със секси бельо. Бледолилаво. Доста изрязано. В него изглеждаше по-гола, отколкото ако бе съвсем гола. Прозрачна фина материя. Напълно недостатъчна, но адски ефективна.

Тя прибра сандалите си на един рафт в дрешника и окачи роклята си на закачалка, после влезе в банята и затвори вратата.

Уик затвори очи. Облегна се на стъклото на прозореца, за да разхлади челото си. Дали не изстена на глас току-що? Едва не му потекоха лигите. Боже, превръщаше се в Тигпен.

Остави бинокъла на масата и си взе бутилка вода от малкия хладилник. Пое си дъх чак след като я изпи цялата. Без да изпуска прозореца й от поглед, той затършува в плика от магазина, докато не откри дънките, с които бе облечен, преди да си купи костюма. Бързо ги намъкна, но остави ризата си в торбата. Бе твърде горещо, за да стои напълно облечен.

— Какво му става на пустия климатик? — оплака се той в тъмнината.

Видя, че Рени излиза от банята и грабна бинокъла. Беше заменила специалното бельо с боксерки и потник, които й стояха не по-зле, но подсказаха на Уик, че тя не очаква пристигането на любовник.

За сватбата косата й бе стегната в кок на тила. Сега я носеше дълга и разпусната. Харесваше му това преобразяване. С едната прическа изглеждаше като делова жена. С другата — просто като жена, точка.

Потри ръцете си. Хладно ли й беше? Или нервно? Тя погледна към прозореца и когато осъзна, че щорите не са спуснати, бързо угаси лампата. Определено бе нервна.

Уик взе бинокъла за нощно виждане. Видя я да стои до прозореца и да наднича през пролуките на щорите. Бавно завъртя глава наляво, после надясно, сякаш обхождаше с поглед всички кътчета на задния си двор. Увери се, че прозорецът е заключен, после дръпна въженцето и щорите се завъртяха. След няколко секунди отново ги отвори.

Това сигнал за някого ли беше? — запита се той.

Постоя така още няколко минути. Уик не отделяше поглед от нея, но набързо огледа и двора на къщата й, взря се, за да долови някакво движение там. Никой не бе прескочил оградата. Рени не се измъкна през прозореца. Нищо не се случи.

Накрая тя се дръпна навътре в стаята. Уик фокусира наново бинокъла. Тя приготвяше леглото си. Легна и се зави до кръста. Намести възглавницата под главата си, разпростря внимателно косата си, после се завъртя на една страна с лице към прозореца. С лице към него.

— Лека нощ, Рени — прошепна той.

 

 

Телефонът я събуди. Тя светна нощната лампа и автоматично погледна колко е часът. Бе почти един. Беше спала малко повече от три часа. Когато беше на повикване, се опитваше да си легне възможно най-рано, защото никога не знаеше кога ще прекъснат съня й.

Бе почти сигурна, че ще й се обадят в събота вечер, когато спешното отделение бе заето да сглобява хора, наранени от други хора. Когато пациентите ставаха повече от дежурните хирурзи или когато някой случай изискваше хирург с по-голям опит, се обаждаха на този, който бе повикване.

Тя вдигна слушалката, готова да скочи на крака.

— Доктор Нютън.

— Здравей, Рени.

Инстинктивно придърпа чаршафа към гърдите си.

— Казах ви да не ми звъните повече.

— Спеше ли?

Как бе успял Лозада да научи домашния й номер?! Беше го дала на съвсем малко познати и на телефонния оператор на болницата. Но този човек бе престъпник. Сигурно си имаше начини да научи някой необявен номер.

— Ако продължавате да ми се обаждате…

— На бледожълтите чаршафи ли лежиш?

— Мога да предизвикам ареста ви за това, че сте влизали с взлом в дома ми.

— Добре ли прекара на сватбата?

Въпросът я накара да млъкне. Показваше й колко е близо до нея. Тя си представи самодоволната му усмивка, същата, която не слизаше от лицето му по време на процеса. Изглеждаше така спокоен, сякаш не се тревожеше от изхода, имаше дори леко отегчен вид.

На пръв поглед усмивката му изглеждаше доброжелателна, но тя бе разгадала в нея някакво скрито зло. Представяше си как със същата усмивка Лозада изпраща жертвите си на онзи свят. След като знаеше, че я е смутил, сигурно и сега се усмихваше доволно.

— Хареса ми роклята ти — продължи той. — Много елегантна. А както прилепваше тази копринена тъкан към тялото ти, съмнявам се някой да е гледал булката.

Сигурно не му е било никак трудно да я проследи. Беше обезвредил сложна алармена инсталация и бе удушил един банкер в собствения му дом, докато съпругата и децата му са спели на горния етаж.

— Защо ме следите?

Той се засмя тихо.

— Защото човек не може да се откъсне от теб. Очаквах с нетърпение всеки ден на тъпия процес, за да те видя, и всяка вечер, когато вече не бе пред очите ми, ми липсваше ужасно. Ти бе единственият светъл лъч в съдебната зала, Рени. Не можех да сваля очи от теб. И не се преструвай, че не си забелязвала вниманието ми. Знаех, че усещаш погледа ми.

Да, тя усещаше, че той я гледа, и не само на процеса. Имаше същото чувство и през последните няколко дни. Може би, след като знаеше, че е влизал в дома й, си внушаваше, но на моменти усещането за вперени в нея очи бе толкова силно, че не би могло да е плод на фантазията й. От деня, в който получи розите, тя не се чувстваше сама в дома си. Сякаш там постоянно имаше още някого.

Като сега.

Рени изгаси лампата, бързо стана от леглото и отиде до прозореца. Преди да си легне, бе решила да остави щорите отворени, за да разбере, ако Лозада я наблюдава. Искаше да го види.

Дали е някъде там и я гледа? Почувства се разголена, кожата й настръхна, но не се отдръпна от прозореца, а продължи да се взира в тъмните съседни къщи и в дълбоките сенки в собствения си двор, който напоследък й изглеждаше зловещ.

— Не бях поласкана от втренчения ви поглед по време на процеса.

— О, мисля, че беше, Рени. Просто не искаш да си го признаеш. Все още.

— Чуйте ме, Лозада, чуйте ме добре — прекъсна го тя сърдито. — Не ми харесваше да се взирате в мен. Още по-малко ми харесват тези телефонни разговори. Не искам повече да ви чувам. И ако забележа, че ме следите, ще си платите.

— Рени, Рени, не звучиш никак благодарна.

Тя преглътна с мъка.

— Благодарна? За какво?

След многозначителна пауза той каза:

— За розите, разбира се.

— Не съм ги искала.

— Мислиш ли, че не бих върнал нечия услуга? Особено услуга от теб?

— Не съм ви правила услуга.

— А, не е така, Рени. Знам повече, отколкото предполагаш. Знам доста за теб.

Това я накара да замълчи. Колко всъщност знае? Макар да осъзнаваше риска, тя не се сдържа и попита:

— Например какво?

— Знам, че парфюмът ти мирише на цветя. И че в чантата ти винаги има носни кърпички. Предпочиташ, когато кръстосваш крака, десният да е върху левия. Знам, че зърната на гърдите ти са много чувствителни към хладния полъх на климатика.

Рени прекъсна линията и хвърли слушалката в другия край на стаята. Срина се върху леглото. После стана. Покри лице с длани и закрачи напред-назад в спалнята си като дишаше дълбоко с отворена уста и се стараеше да преодолее гаденето, което се надигаше в гърлото й.

Не можеше да позволи на този маниак да я тероризира. Очевидно бе развил някакви болни чувства към нея и бе достатъчно самовлюбен да вярва, че тя ще им отговори. Не само че бе убиец, но страдаше и от халюцинации.

Докато следваше медицина, бе научила достатъчно от задължителния курс по психология, за да прецени, че Лозада е от най-опасния вид престъпници. Той вярваше, че е непобедим. Следователно би дръзнал да направи всичко, което реши.

Колкото и да не желаеше да се занимава с полицията, това положение не можеше да продължава. Трябваше да им съобщи.

Взе отново телефона, но преди да набере 911, той иззвъня. Рени замръзна на място. Сети се, че трябва да провери от какъв номер я търсят, нещо, което не се бе сетила да направи предния път. Позна номера, пое си дъх, за да се успокои, и вдигна на третото позвъняване.

— Ало, доктор Нютън, обажда се доктор Диърборн от спешното. Имаме пострадал при катастрофа. Мъж. Около трийсетгодишен. След малко ще му правим скенер, за да видим степента на травмите на главата, но в корема му има цяла кофа кръв.

— Веднага тръгвам — точно преди да затвори, се сети нещо. — Доктор Диърборн?

— Да?

— Моят кодов номер, моля.

— Ъ?

Тази мярка за сигурност бе въведена, след като Лий Хауъл бе извикан уж за спешен случай в болницата.

— Моят кодов но…

— А, да. Ъ-ъ-ъ, седемнайсет.

— До десет минути съм при вас.

 

 

В мига, в който босият мокър крак на Уик докосна покрития с плочки под, някой почука на вратата.

— По дяволите! — излезе изпод душа, грабна една хавлия и я уви около кръста си. Надяваше се да стигне до вратата и да сложи веригата, преди камериерката да е влязла, за да почисти.

Тя сякаш знаеше, че той работи постоянно нощна смяна, и пристигаше да чисти само минути след завръщането му сутрин, когато той копнееше да си вземе бърз душ и да легне да спи. Уик даже подозираше, че може би го дебне. Някоя сутрин щеше да й се яви по гол задник. Може би това щеше да я накара да смени времето за почистване.

— Елате по-късно — извика той, докато търчеше през стаята.

— Спешно е.

Уик отвори вратата. Отвън стоеше Орън. Държеше бяла книжна торба в ръка и жълт плик под мишницата. Изглеждаше навъсен като булдог.

— Охо, пак ли те мъчат хемороидите?

Подхвърли му книжната торба и влезе в стаята.

— Поничка?

— С крем ли е?

— Има си хас — някой почука. Орън се извърна. Камериерката вече бе на прага с количката си. — Махай се — изръмжа й той и затръшна вратата.

— Ей, тук живея аз, помниш ли? — възкликна Уик.

— Нали каза, че е досадна.

— Но сега може да не се върне изобщо днес.

— А ти, какъвто си чистник…

— Боже, в страхотно настроение си днес. Хайде, изплюй камъчето — посочи му единствения стол. — Извиних ти се, че те събудих снощи. Каза ми да се обадя, ако нещо се случи, така че, когато нещо се случи, се обадих. Когато видях Рени Нютън да излиза от гаража, не бях сигурен дали е извикана в болницата, или отива другаде. Да не би обаждането ми да е прекъснато нещо? С Грейс да не сте танцували танго легнали? Или тя тъкмо беше сменила батериите на вибратора? Какво? А може би Грейс не е била в настроение. Затова ли си толкова начумерен тази сутрин?

— Млъкни, Уик. Просто млъкни — Орън навъсено грабна торбата с поничките и си извади една.

Като продължаваше да се смее на лошото настроение на приятеля си, Уик пусна хавлията и си обу боксерки. После също бръкна в торбата, взе си една глазирана поничка, отхапа наведнъж около половината от нея и каза с пълна уста:

— Няма ли кафе с поничките?

— Разкажи ми за снощи.

Той преглътна.

— Вече ти разказах. Някой се обади на докторката малко след един часа. Две минути по-късно тя напусна къщата. Едва не си счупих врата, докато бързах надолу по стълбите в тъмнината и пътьом си обувах ботушите. Настигнах я на „Камп Боуи“, на три пресечки от къщата й. Проследих я до болницата. Тя стоя там до пет и десет. Проследих я до дома й. После предадох наблюдението на Тигпен, който между другото закъсня петнайсет минути тази сутрин.

Орън му хвърли жълтия плик. Уик го хвана, притисна го до голите си гърди и дояде поничката си. Облиза захарта от пръстите си и чак тогава отвори плика и извади снимките в размер двайсет на двайсет и пет, които бяха вътре.

Бяха четири. Разгледа внимателно всяка една, после подаде една от тях на Орън.

— Тук съм излязъл много добре, макар че не е снимано от подходящата страна.

Орън грабна черно-белите фотографии и ги хвърли на масата до стола си.

— Само това ли ще кажеш?

— Добре, хвана ме. Заловен съм. Какво искаш да кажа? Поздравления, детектив Уесли. Изключителна работа. Или искаш да падна на колене и да моля за прошка? Да ти целуна пръстена? Да ти целуна задника? Какво?

— Какво, по дяволите, си правил, Уик?

— Разследване на заподозрян под прикритие.

— Глупости — Орън взе най-компрометиращата снимка. На нея Уик и Рени бяха заснети в гръб, намираха се пред кънтри клуба и вървяха към колата й. Уик бе навел глава към нея, а ръката му бе в основата на гърба й. — Не ме обиждай.

Приятелят му омекна под обвинителния му поглед. Накрая каза:

— Доникъде не стигнахме, като наблюдавахме къщата й, не е ли така? Седя тук цяла седмица и не правя нищо. Три пъти си изрязах ноктите от скука. Седя и бездействам толкова дълго, че задникът ми скоро ще стане дебел като на Тигпен. Затова реших, че ако проявя малко инициативност, може да се окаже от полза.

— Като флиртуваш със заподозряната?

— Нямаше нищо такова.

— Ами? Кажи ми тогава, Уик, какво имаше? Как си прекара в компанията на доктор Рени Нютън?

За да избегне пронизващия му поглед, Уик бръкна в плика и си извади втора поничка.

— Тя е като Ледената кралица. Ако я докоснеш, реагира като гърмяща змия. Всъщност почти изсъска срещу мен.

— Ти докосна ли я?

— Не. Докосването се сведе до това — той посочи издайническата снимка. — И едно ръкуване. Тя си показа зъбите веднага щом дадох вместо нея бакшиш на момчето на паркинга.

— Той ще ти върне петачката.

Уик го погледна, поклати невярващо глава и изсумтя:

— Той е бил от нашите? Онова пъпчиво хлапе?

— От новите е. Добре прави снимки. С една от онези снимащи химикалки.

— Това обяснява как са направени снимките. Откъде знаехте, че ще ходи на сватбата?

— Не знаехме, докато тя не съобщи за това в болницата. Отби се там на път за църквата. Ние бързо се организирахме. Когато пристигна на приема в клуба, нашият човек вече беше на паркинга.

— Защо не ми каза всичко това?

— Ами всъщност се опитах, ако искаш да знаеш. Дори дойдох до къщата, за да ти обясня къде е отишла и да кажа, че някой друг я покрива и ти можеш да излезеш, да хапнеш нормална вечеря някъде или да идеш на кино. Чувствах се виновен, че си вързан да висиш там в събота вечер. Представи си изненадата ми, когато открих, че къщата е празна, а теб никакъв те няма.

— Купувах си костюм.

— И много удобно мобилният ти телефон беше изключен.

— На вратата на църквата имаше табела всички мобилни телефони и пейджъри да бъдат изключени преди влизане.

— А твоят няма вибрираща функция?

— Има, но… той… — като никога, не можа да измисли убедително обяснение или лъжа, така че предприе друга тактика. — Не знам защо си толкова ядосан, Орън. Държах се много прилично. Не пих нито капка на приема. Дори подарих на щастливата двойка комплект ножове за месо. Никой не заподозря, че не съм поканен — той дояде поничката си, изтегна се на леглото и скупчи възглавниците под главата си. — Не е станало нищо лошо.

Орън го гледа втренчено няколко минути.

— Както си седя тук, се чудя дали да продължа този разговор, или да стана и да те зарежа, или да те пребия от бой.

— Толкова ли си ядосан? Защото прекарах двайсет минути, максимум половин час с Рени Нютън?

— Не, Уик. Ядосан съм, защото съм те виждал веднъж да проваляш разследване. Тогава беше голяма издънка. И сега ме изплаши адски, че пак ще прецакаш работата. Още по-лошо от преди.

Вече и Уик бе готов да избухне.

— Внимавай вратата да не те блъсне по задника, като излизаш, Орън.

— О, не, няма да си отида. Имаш нужда да ти бъде напомнено какво ни струваше твоята грешка. Мислиш, че не знам защо си играеш с тази гумена лента около китката?

— Просто навик.

— Да, има си хас — на Уик още му се струваше, че бившият му партньор е готов да го удари. — Всички нас, хората, които държим на теб, Бог знае защо, ни болеше да гледаме през какво падение мина след онова, което се случи. Само благодарение на издръжливостта си остана в полицията още две години, преди да напуснеш. Като обърна поглед назад, осъзнавам колко опасно е било да те държим на работа и да бъдеш край нас. Не помниш ли всички гадости, Уик?

— Как да забравя, като ти постоянно ми ги напомняш?

— Напомням ти ги, защото не искам да направиш същата грешка отново.

— Няма!

— Как ли пък не!

Уик рязко се надигна и стана.

— Какво? Защото съм отишъл на една сватба и съм пил чаша вода с лед, и съм разменил няколко любезности със заподозряната? Хайде стига, Орън.

Гневът му не бе заради приятеля му, а защото казаното от него бе съвсем точно. Ако бе спазил процедурата преди три години, можеха да осъдят Лозада за убийството на Джо. Сега той отново нарушаваше процедурата крещящо — като напусна къщата за наблюдение и се запозна с Рени Нютън на сватбата, и не толкова крещящо — като не каза на Орън за телефонното обаждане, което тя бе приела предната нощ. Първото обаждане, онова, което я бе разстроило.

Поне изглеждаше така, когато се втурна към прозореца с телефона в ръка и се взря в мрака, докато говореше. Обаждането, каквото и да бе по характер, я остави смутена и объркана. Страх, отчаяние или мъка я накараха да хвърли телефона през стаята, да покрие лице с дланите си и да изглежда точно като жена, която всеки момент ще рухне. След обаждането тя бе съвсем различна от спокойната, хладна и овладяна Рени Нютън, която умело го бе отблъснала само няколко часа по-рано.

Кой, по дяволите, се беше обадил? Приятел? Враг? Любовник? Този, който й бе написал: „Падам си по теб“ на малката картичка? Който и да бе, очевидно бе разтърсил света й. Орън трябваше да научи за това.

Но Орън бе нахълтал като огнедишащ евангелист и бе хвърлил в лицето му доказателствата за нарушението на правилата, така че в момента Уик не се чувстваше особено благоразположен към него. Както и да е, поне с това оправда решението си да не сподели тази информация. Можеше да изчака, докато и двамата се поуспокоят.

Докато той обмисляше всичко това, приятелят му гледаше, сякаш очаква някакво обяснение за поведението му.

— Ако не си забравил, аз съм свободен агент, който работи по случая, Орън. Ти ме повика да ти помагам. Добре помагам ти. По мой си начин.

— Просто внимавай този твой „начин“ да помага, а не да вреди на разследването ми.

— Виж какво, тенът ми започва да избелява. Липсва ми звукът на вълните. Даже ми липсва да търкам лайната на чайките от верандата си. Предпочитам да се върна на брега, да се мотая, да свалям сестрата на онзи със скаридите и да забравя, че изобщо си идвал да ме търсиш. Така че, ако вече не желаеш помощта ми, просто го кажи.

Орън го гледа изпитателно известно време, после поклати глава.

— И да ти дам отлично извинение, за да хукнеш по петите на Лозада сам? Хайде бе! В никакъв случай — той се изправи, събра снимките и му ги подаде. — Искаш ли ги за албума си?

— Не, благодаря. Срещата не беше запомняща се.

— Ти никога не си имал незапомняща се среща с жена — изсумтя Орън. Напъха снимките в плика, взе торбата от поничките и като излизаше, каза: — До довечера. Наспи се добре.

— Разбира се.

Уик нямаше никакво намерение да спи.