Сандра Браун
Увлечението (1)

Пролог

Телефонът в дома на доктор Лий Хауъл иззвъня в 2:07 през нощта. Жена му Мирна, която спеше до него, измърмори сънено:

— Кой се обажда? Нали тази вечер не си на повикване?

Семейство Хауъл си бяха легнали едва преди час. Партито край басейна, което бяха организирали същата вечер, бе продължило до полунощ. Докато съберат боклуците и празните чаши от маргарита, докато приберат останалата храна в хладилника и навестят спящия си син в стаята му, вече наближаваше един часа. Събличайки се, двамата се поздравиха за успешното събиране. Печените на скара пържоли бяха почти крехки и новият електрически апарат против комари бе жужал цяла вечер, свеждайки присъствието на неприятните насекоми почти до минимум. Като цяло партито бе минало добре. Съпрузите бяха в приповдигнато настроение, но се съгласиха, че са твърде изтощени дори да помислят за секс, така че се целунаха за лека нощ после се обърнаха, всеки на своята страна от леглото, и заспаха.

Въпреки че бе изминало малко време, откакто си бе легнал, заради няколкото изпити маргарити, сънят на доктор Хауъл бе дълбок и безпаметен. Но когато телефонът иззвъня, той се събуди незабавно, застана нащрек и бе готов за действие, което несъмнено бе резултат от годините нощни дежурства. Протегна ръка към телефона.

— Съжалявам, скъпа. Сигурно състоянието на някой пациент се е влошило.

Тя кимна недоволно, без да вдига глава от възглавницата. Репутацията на съпруга й на отличен хирург не се дължеше единствено на уменията му в операционната. Той бе всеотдаен към пациентите си и се грижеше за тях преди, по време и след операцията.

Въпреки че бе необичайно да му се обаждат нощем вкъщи, когато не бе на повикване, то не се случваше само по изключение. Това неудобство бе една от малките жертви, които госпожа Хауъл бе готова да направи в замяна на привилегията да бъде омъжена за човека, когото обича и който освен това бе търсен и уважаван в професията си.

— Ало? — слуша мълчаливо няколко минути, после изрита завивките и стъпи на пода. — Колко? — после добави: — Боже Господи! Да, добре. Веднага тръгвам — затвори телефона и стана от леглото.

— Какво?

— Трябва да вървя — без да светне лампата, отиде до стола, където бе оставил обувките си. — Викат целия персонал.

Госпожа Хауъл се надигна на лакът.

— Какво е станало?

Тъй като се намираше в района на града, болница „Тарънт Дженеръл“ бе в постоянна готовност да поема пострадали от големи природни бедствия и катастрофи. Персоналът бе обучен да осигурява спешно лечение на жертви от самолетни катастрофи, торнада, терористични атаки. В сравнение с всичко това случаят сега бе съвсем обичаен.

— Голяма катастрофа на магистралата. Няколко коли — Хауъл пъхна босия си крак в маратонката, която обожаваше и която жена му ненавиждаше. Притежаваше тези обувки още преди да се познава с нея и отказваше да се раздели с тях, казваше, че кожата тъкмо е започнала да се оформя по извивките на крака му и че са станали удобни. — Голяма каша. Една цистерна се преобърнала и сега гори — каза той, докато нахлузваше златистата си риза през главата. Десетки пострадали; в момента транспортират повечето от тях към нашето спешно отделение — закопча каишката на часовника си и закачи пейджъра на колана на панталона си, после се наведе към жена си. Не уцели устните й, целуна я някъде между носа и бузата. — Ако сутринта съм още там, ще ти се обадя. Заспивай.

Тя отпусна глава на възглавницата си и прошепна:

— Пази се.

— Разбира се.

Още преди той да слезе на долния етаж, тя вече спеше.

 

 

Малкъм Лути довърши трета глава от най-новия научнофантастичен трилър. Разказваше се за разпространяващ се по въздуха вирус, който няколко часа след вдишването превръща вътрешните органи на хората в черна, мазна, лепкава пихтия. Докато четеше за нищо неподозиращата, но обречена русокоса парижка проститутка, Малкъм чоплеше една пъпка на бузата си, за която майка му вече го бе предупредила да не докосва.

„Така само ще стане по-лошо, Малкъм. Преди да започнеш да я чоплиш, тя изобщо не се забелязваше.“

Има си хас. Пъпката биеше на очи и още как. В момента бе най-големия връх от постоянно променящата се, червена, релефна планинска верига, каквато представляваше лицето му. Тежкото обезобразяващо акне се бе появило през юношеството му и през изминалите петнайсет години бе надвило всяко лечение с мазила и хапчета — и стандартни, и предписани от лекар.

Майка му обясняваше хроничното му състояние с лошо хранене, лоша хигиена и лош сън. Неведнъж му намекваше, че е възможно причината да е в мастурбацията. Каквато и да бе текущата й хипотеза, тя неизменно подсказваше, че по някакъв начин Малкъм е отговорен за положението.

Отчаяният дерматолог, който упорито, но безуспешно се опитваше да го излекува, бе изложил многобройни теории защо пациентът му е прокълнат да има лице, наподобяващо маска за Хелоуин. Простата истина бе: никой не можеше да открие причината.

Сякаш акнето не стигаше да поддържа самочувствието му на най-ниското възможно ниво. Телосложението на Малкъм също беше истинско злощастие. Той бе слаб като клечка. Супермоделите, които печелеха луди пари, ако изглеждат достатъчно мършави, биха завидели на метаболизма му, който успяваше да изгори и последната калория, попаднала в тялото му.

И за капак жестоката природа го бе дарила с ужасяваща къдрава коса с цвят на морков. Огнената грива бе гъста и твърда като стоманена вълна и бе проклятието на съществуването му дълго преди акнето да се настани на лицето му.

Странната външност на Малкъм и произтичащата от нея срамежливост го караха да се чувства излишен и не на мястото си.

Освен когато беше на работа. Работеше нощем. И беше сам. Тъмнината и самотата бяха двете му любими неща. Тъмнината приглушаваше ярките цветове до почти нормални оттенъци и отчасти прикриваше акнето му. Самотата бе естествена за работата му на пазач.

Майка му не одобряваше избора му на професия и постоянно го тормозеше да потърси нещо друго.

„Съвсем сам и навън нощ след нощ — неспирно цъкаше и клатеше глава тя. — Ако работиш сам, как ще се запознаеш с някого?“

„Няма, майко. Нали това е целта.“ — това бе обичайният отговор на Малкъм — макар че никога не му стигаше куражът да го изрече на глас.

Като работеше нощем, много по-рядко му се налагаше да разговаря с някого, който прави всичко възможно да не зяпа с отвращение лицето му. Като работеше нощем, можеше да проспива повечето от омразните дневни часове, когато косата му грейваше в огнен оранжев блясък. Мразеше двете нощи седмично, когато почиваше, защото майка му постоянно му мелеше на главата, че сам е най-големия си враг. Повтарящата се тема на лекциите й бе, че ако е по-открит с хората, ще има повече приятели.

„Ти можеш да им дадеш много, Малкъм. Защо не излизаш като другите хора на твоята възраст? Ако си по-дружелюбен, може да си намериш и някоя приятна млада дама.“

Как ли пък не!

Майка му го мъмреше, че чете научна фантастика, но всъщност самата тя живееше в измислен свят.

В болница „Тарънт Дженеръл“ той охраняваше паркинга на лекарите. За другите пазачи това бе най-неприятното място, но Малкъм го предпочиташе. Нощем там бе сравнително спокойно. Оживяваше се чак рано сутрин, когато лекарите започваха да се появяват един по един. Повечето дори не идваха до седем, когато дежурството му свършваше.

Но тъй като бе петък на паркинга имаше повече коли, отколкото в другите вечери от работната седмица. Уикендите неизменно засилваха трафика в спешното отделение и лекарите идваха и си отиваха по всяко време. Само преди няколко минути доктор Хауъл бе спрял до бариерата и я бе отворил с дистанционното, което си носеше закачено на сенника.

Доктор Хауъл не му пречеше. Той никога не поглеждаше към Малкъм, сякаш него изобщо го няма, а понякога само му махваше с ръка, докато минаваше край будката му. Хауъл не променяше физиономията си, ако бариерата не се вдигнеше автоматично и се наложеше Малкъм да я освободи ръчно. Не беше като някои от богатите тъпанари, които се държаха толкова надменно, докато барабаняха с пръсти по кормилото, чакайки нетърпеливо бариерата да се вдигне, за да се изстрелят с пълна газ, сякаш трябва спешно да стигнат някъде и да свършат нещо наистина важно.

Малкъм прочете първата страница от четвърта глава. Както очакваше, русата парижка проститутка умря насред сношението с един клиент. Тя издъхна в агония и след мъчително повръщане, но той съчувстваше не на нея, а на нещастния й клиент. Страхотна тръпка, няма що.

Остави разгърнатата книга на плота, изправи се, опъна гръбнака си и се опита да се намести по-удобно на табуретката. Докато го правеше, зърна отражението си в стъклото на прозореца. Пъпката на лицето му ставаше по-голяма с всяка изминала секунда. Вече имаше огромен гноен връх. Отвратен от образа си, той насочи поглед към паркинга отвъд стъклото.

Лампите бяха стратегически разположени така, че почти цялото пространство бе добре осветено. Дълбоките сенки скриваха само растителността по периметъра на паркинга. Нищо не се бе променило от предния път, когато бе вдигнал поглед, освен появата на сребристия бимър на доктор Хауъл — втората кола на третата редица, виждаше блестящия й покрив. Хирургът я поддържаше чиста и лъскава като в автосалон. И Малкъм би го правил, ако можеше да си позволи такъв автомобил.

Той се върна към книгата си, но прочете само два абзаца, защото му хрумна нещо странно. Отново погледна колата на доктор Хауъл. Светлите му вежди се сбърчиха озадачено. Как така не бе забелязал лекаря, когато е минал край будката? За да стигне до пътеката, която водеше до най-близкия служебен вход, трябваше да мине на метри от нея. Малкъм бе придобил рефлекс да забелязва, когато някой минава край него на път към сградата или към колата си. Връзката бе неизменна. Или някой излизаше от сградата и малко по-късно минаваше край него с колата си, или влизаше с колата си в паркинга и малко след това минаваше пеша край будката на път към входа на болницата. Подсъзнателно Малкъм следеше това.

Озадачен, той отбеляза до коя страница е стигнал и пъхна книгата под плота, където стоеше торбата със сандвичите, приготвени от майка му. Придърпа козирката на униформената си шапка по-ниско. Ако се налагаше да говори с някого, дори и с дружелюбен човек като доктор Хауъл, Малкъм не искаше да го подлага на вида на грозната си физиономия повече от необходимото. Козирката на шапката оставяше лицето му почти в сянка.

Излезе от будката, в която имаше климатик, и установи, че температурата навън не се е понижила след последната му обиколка на паркинга. Август в Тексас. И нощем бе почти същата жега като по пладне. Нагрятият асфалт пареше през гумените подметки на обувките му, които не издаваха никакъв звук, докато той премина покрай първата редица коли, после покрай втората. В края на третата редица Малкъм поспря.

За пръв път, откакто бе започнал тази работа преди пет години, изпита някаква искрица на тревога. Нищо смущаващо не се бе случвало по време на негово дежурство. Преди два месеца се бе наложило пазач в сградата да укроти някакъв мъж, който заплашвал една от сестрите с месарски нож. Предната Нова година друг негов колега бе извикан да разтърве двама бащи, чийто спор чие бебе е родено първо през новата година, и ще получи определените за този повод награди, бе прераснал в юмручен бой.

За късмет, Малкъм не бе присъствал на нито един от тези инциденти. По думите на колегите му те бяха привлекли тълпи от зяпачи. Той би се почувствал ужасен от подобно внимание. Единствената криза, която бе преживял по време на свое дежурство, бе скандалът, вдигнат от лекар от неврохирургията, че една от гумите на ягуара му е спукана. Поради причини, които Малкъм така и не си изясни, докторът смяташе, че пазачът на паркинга е отговорен за това.

За щастие, досега дежурствата му бяха минавали без никакви произшествия. Малкъм нямаше обяснение за внезапното смущение, което го изпълни. Изведнъж добрата му приятелка — тъмнината вече не изглеждаше доброжелателна. Той се огледа предпазливо, дори погледна назад, в посоката, от която бе дошъл.

Паркингът бе тих и спокоен като гробница — което в момента не бе успокояващо сравнение. Нищо не помръдваше, дори листата на околните дървета. Нищо не изглеждаше необичайно.

Въпреки това гласът му леко потрепери, когато извика:

— Доктор Хауъл?

Не искаше да се приближи изневиделица до човека. Лицето му бе стряскащо и почти ужасяващо дори и в добре осветено помещение, пълно с хора. Ако се доближеше до някого неочаквано в тъмнината, бедният човечец би могъл да умре от уплаха.

— Доктор Хауъл? Там ли сте?

Не получи никакъв отговор и реши да заобиколи първата кола от редицата и да огледа бимъра на доктор Хауъл, за да се успокои, че всичко е наред. Явно не го е забелязал, обяснението бе съвсем просто. Когато хирургът е минал край него, той очевидно е бил твърде съсредоточен върху това, което русата проститутка правеше с клиента си, преди да изпадне в болезнени гърчове и да започне да повръща черна слуз върху оня нещастник. Или пък е бил разсеян заради новото вулканично образувание върху бузата си. А може лекарят да не е тръгнал по павираната алея, а да се е мушнал напряко през храстите. Той бе висок и слаб човек, достатъчно тънък, за да се пъхне през живия плет почти безшумно.

Както и да е, доктор Хауъл е минал незабелязано, това е.

Преди да заобиколи първата кола, просто за всеки случай Малкъм включи фенера си.

По-късно го намериха под един автомобил, където се бе озовал, след като се бе претърколил няколко пъти. Стъклото на фенера бе пукнато, а дръжката — вдлъбната от удара. Но батериите работеха — за гордост на дразнещото розово зайче, което ги рекламираше. Лампичката още светеше.

Това, което попадна в лъча светлина, го изплаши повече от всичко, което бе чел в научнофантастичните трилъри. Не беше толкова гротескно, кърваво или странно. Но беше истинско.