Лайза Хел
Пръстен с диаманти (2)

II

Бари уморено се отпусна на задната седалка в таксито и затвори очи. Минаваше десет часа вечерта. През целия ден двамата с Теди имаха изтощителни преговори с японски бизнесмени и търговци, но това не му бе попречило в мислите си да бъде при Триша, в просторния апартамент на Сентръл Парк, и най-вече — в хладната прегръдка на леглото заедно с любимото момиче. Какво не би дал само и само мечтата му да се превърне в реалност! Вместо това обаче му предстоеше една мъчителна среща с майка му, на която той трябваше да й разкаже всичко за Триша, за годежа и за категоричната й съпротива срещу пищната брачна церемония, обичайна за средите, в които се движеха членовете на семейство Силвърстоун. В сравнение с нея опитните и ловки японски търговци изглеждаха като невинни ангелчета.

Ванеса Силвърстоун твърде рано бе останала вдовица — но много богата вдовица. През целия си живот след раждането на Бари се бе опитвала да задоволява нуждата му от крепка бащина десница и до голяма степен бе успяла. Съчетаваше в себе си железния характер на строг родител с детинското упорство на малко момиче. Често се обличаше и като момиче — с леки светли рокли, разноцветни шалчета и шлейфове и ефирни широкополи шапки. Носеше много бижута — естествено, истински, които обаче на фона на останалата част от тоалетите й не изглеждаха такива. Бари съзнаваше, че облеклото й е определено безвкусно, но какво от това? Тя му беше майка и той я обичаше такава, каквато бе.

Но обичаше и Триша! Как трябваше да постъпи в случая, за да не нарани нито една от двете? Ето кое беше най-трудното в момента.

* * *

За майка му щеше да бъде истински шок да научи, че единственият й син ще се бракосъчетае едва ли не тайно, че няма да има тържествен църковен ритуал, последван от грандиозно празненство със стотици гости, облечени в розови рокли шаферки, безчет сватбени подаръци и булчински букети…

— Спри! — извика внезапно Бари и почука на стъклената преграда, отделяща го от шофьора. — Има ли тук някъде наблизо магазин за цветя?

Мъжът помисли малко, после кимна утвърдително.

— Добре, карай натам, а след това — към „Палмето авеню“.

Без малко да отиде при майка си без цветя! Добре, че се сети в последния момент.

В магазина той не само купи огромен букет червени рози, но поръча и да изпратят също такъв букет в Ню Йорк за Триша, който тя щеше да получи в бутика на Черил. Поздрави се вътрешно за този жест, с който показваше, че се опитва да превъзмогне предубеждението си към приятелката на годеницата си. Какво пък — щом двете са чак толкова неразделни, по-добре е да се помъчи да приеме нещата такива, каквито са. В края на краищата Триша имаше право. Не можеше да иска от нея да живее под стъклен похлупак, докато го няма! За предпочитане беше да се довери на разума и чувствата й.

Върна се в таксито с цветята и докато пътуваха към Бевърли Хилс, се замисли дали ще има възможност тази вечер да позвъни на Триша. Копнееше да чуе гласа й, да се увери, че тя още го обича и че го чака.

Майка му живееше от много години в най-луксозния, най-елегантния и най-прочут квартал на Лос Анжелис. Тя се чувстваше много добре в обкръжението на толкова много филмови звезди, които често я канеха на приемите си и с удоволствие приемаха да бъдат почетни гости на нейните. Начинът й на живот — младежки, наивен дори, необременен от сериозни неприятности, както и стилът й на обличане в любимата й розова гама сами по себе си я правеха забележителност в този иначе пренаселен със забележителности малък и сравнително затворен свят на елита.

Бари застана пред високата желязна портална врата и натисна бутона на звънеца. Някъде далеч във вътрешността на къщата се разля мелодичен камбанен звън, последван от тънък кучешки лай. Той чу жуженето на включилата се автоматично телевизионна камера, невидима сред зелените листа на пълзящите растения по арката над главата му, и в следващия миг резето на вратата щракна. Натисна дръжката и влезе в двора.

Насреща му по градинската алея се зададе Ванеса Силвърстоун, придружена от два сребристосиви пудела с розови панделки около вратовете. Бари почти беше забравил за тяхното съществуване — толкова рядко напоследък бе имал възможност да се връща вкъщи.

С радостен лай двете кученца доприпкаха до него и възбудено заподскачаха от двете му страни. Той помилва къдравите им главички и махна на майка си, която се спря на алеята да го дочака. Косите й междувременно бяха добили цвета на козината на малките й любимци; тя наближаваше седемдесетте.

Не след дълго двамата вече седяха в розовия й салон в стил Луи XV-ти с по чаша шери и Бари надълго и нашироко разказваше на майка си за Триша и за намерението си да се ожени в най-скоро време за нея.

— Вместо да ми я описваш — прекъсна го по едно време Ванеса, — по-добре ми покажи нейна снимка. Не може да се разчита на обективност от страна на един влюбен мъж. Ако те слуша човек, тя е по-хубава от Венера и Афродита, взети заедно! Е? Надявам се, че носиш снимки на тази неземна красавица.

Той се плесна изненадано по челото и я изгледа глупаво. Беше оставил малкото албумче с лика на годеницата си на нощното шкафче в спалнята. Канеше се да го сложи във вътрешния джоб на сакото си, но в бързината бе пропуснал.

— Забравил си ги — установи делово майка му. — Типично в твой стил. Е добре, кажи ми с две думи какво представлява.

— Неописуемо красива, мамо! Очите й са зелени. Господи, какво говоря! Те са като тюркоази, или по-скоро не — сияят в мека резеда, изпъстрени тук-там със златиста охра, искрящи като… като…

— Ясно, има зелени очи. А какъв цвят са косите й? Истинският, ако изобщо си го виждал?

— Но, мамо! — Бари кръстоса дългите си крака, при което филигранно резбованите крачка на бароковото кресло застрашително проскърцаха, предизвиквайки страхливите погледи на сгушените от двете му страни пуделчета. — В Триша всичко е истинско! Тя има разкошни дълги коси, истински водопад от разтопено злато и коприна, който пада от главата на раменете й в неподражаеми вълни…

— Значи, руса. Не е лошо. Ще подхожда на тъмната ти коса.

— Не, не! Не може да се каже, че е просто руса. По-скоро — златна, блещукаща като слънчев лъч в сребристо огледало…

— Стига, Бари, това ми е достатъчно.

— Триша не може да бъде описана с думи! Трябва да я видиш и тогава ще се убедиш, че съм прав!

— Добре, добре. И искаш да се ожениш за нея колкото се може по-скоро, така ли? С какво време разполагам, за да организирам сватбата?

Ето го фаталният въпрос!

Той нервно започна да върти чашата между пръстите си и отмести поглед. Едно от пуделчетата доверчиво сложи влажната си муцунка на върха на обувката му и го загледа с черните си, кръгли като копчета очички. Бари се приведе напред и го почеса зад ушите.

— Бари, чуваш ли ме?

Рано или късно Ванеса трябваше да узнае истината. Той изправи гръб, облегна се удобно в креслото и като се взря в сиво-сините й очи, заговори бавно:

— Налага се да те разочаровам, мамо. Няма да организираш никаква сватба. Триша иска една… съвсем скромна брачна церемония… без никакви гости… Само тя и аз. Опитах се да я разубедя, но не ми се удаде.

Майка му седеше безмълвно, скръстила ръце в скута си.

— Мамо! — гласът му прозвуча жално. — Не можеш ли да ме разбереш? Обичам тази жена, готов съм да направя всичко за нея, всичко! Виждаш ли, Триша е модерна млада девойка, тя не държи много-много на традициите и затова… с две думи, няма да има голяма сватба! Съжалявам, мамо.

— Ммм даа — проточи Ванеса Силвърстоун, изправяйки тесните си рамена, — щом като така сте решили, нищо не може да се направи. Ти си зрял мъж Бари, и би трябвало да знаеш какво вършиш. Надявам се, че това момиче, тази Триша е подходящата жена за теб.

— Тя е такава, мамо! Единствено тя!

Бари й беше безкрайно благодарен, че не направи сцена. Знаеше, че от години наред майка му бе чакала с нетърпение неговата сватба, предчувствайки удоволствието да блесне с организаторския си талант пред всички роднини и познати.

— Значи ще мога да се запозная с твоята Триша едва тогава, когато тя стане вече мисис Силвърстоун?

Спокойствието й беше направо поразително. Ако беше малко по-мнителен, той щеше да се усъмни, че зад него се крие нещо друго, нещо, което по-точно съответстваше на действената натура на Ванеса, и то беше моментално оформилото се решение незабавно да замине за Ню Йорк и да се срещне с Триша. Инкогнито и без негово знание.

Явно момчето й беше толкова влюбено, че бе изгубило здравия си разум. Ако годеницата му наистина е толкова прекрасна, както я описва — то тогава моля, нека се оженят както им се харесва. Но ако не — ще има да взема. Тя има само един син, който заслужава да получи достойна съпруга.

— Да, изглежда ще видиш малката, чак когато…

— Но тя малка ли е?

— Дали е малка? Ами… всъщност не знам. Просто я наричам така, защото ми се струва толкова безпомощна… — смути се Бари.

— Подари ли й за годежа пръстена, който взе миналия път?

— Разбира се. Преди това го дадох за преработка, защото Триша не харесва жълтия цвят на златото. И трябва да ти кажа, че бялото злато стои приказно на пръста й. Тя има такива съвършено изваяни пръсти — дълги, тънки и чувствителни…

— Стига, Бари!

Ванеса Силвърстоун стана от мястото си, последвана веднага от двата пудела. Бари усети през тънката кожа на обувката си колко затоплени бяха пръстите на крака му от влажната кучешка муцунка и развеселен, леко ги размърда. След това се изправи и прегърна майка си.

— Благодаря ти, мамо — прошепна в ухото й. — Знаех, че ще ме разбереш.

От нея се излъчваше старомодно ухание на лавандула и цялото й тяло беше някак крехко, като че ли държеше в ръцете си порцеланова кукла. Но Бари знаеше, че сърцето й си беше останало все така младо и чувствително. Онова, което не знаеше обаче, беше обстоятелството, че зад външната привидно закостеняла викторианска обвивка се криеше една решителна, целеустремена и напълно съвременна личност.

— Колко време ще останеш в Ел Ей? — попита го тя, когато ръка за ръка напускаха малкия салон.

— Две седмици, но дневният ми график е изцяло запълнен: среща след среща, конференция след конференция. Няма да имам никак свободно време.

— Толкова по-добре — отвърна бързо майка му, — защото иначе щеше да те дразни отсъствието ми. Утре отлитам за Сан Диего. Леля ти Меги празнува осемдесетия си рожден ден и аз съм поканена.

Погледна го изпитателно за миг, после сведе очи. Добре, че Бари не се интересуваше кой знае колко от роднините си, иначе щеше да знае, че леля му Меги бе починала преди около пет годни. Не беше свикнала да лъже хладнокръвно, затова малко се изчерви. Но все пак ставаше дума за щастието на единствения й син, това бе достатъчно оправдание за всичко! А леля Меги сигурно щеше да й прости, мир на праха й.

— Ооо, така ли? — разочаровано произнесе той. — Мога ли поне да живея тук през тези две седмици?

— Глупаво момче, ами че нали това е домът ти! Естествено, че ще живееш тук!

— А кучетата? Ще ги вземеш ли при леля Меги?

— Ще ги взема със себе си.

Но не при леля Меги! — допълни мислено тя. — Ще ги заведа в „Астор“.

Винаги когато отиваше в Ню Йорк, отсядаше в хотел „Астор“. Там добре я познаваха и освен това приемаха без уговорки двамата й рунтави любимци, които в повечето случаи се държаха доста възпитано.

— Значи с теб се виждаме за последен път преди сватбата ми? — обади се гузната му съвест.

Ситуацията наистина беше много нелепа. Майка му все още не познаваше момичето, за което се бе сгодил, и дори нямаше да го види преди сватбата! Кой би могъл да предположи такова развитие на нещата?!

— Да — отвърна Ванеса — освен ако твоята любима не размисли и не промени решението си. Тогава ще отпразнуваме такава пищна сватба, за каквато винаги съм си мечтала!

— Мамо, моля те!

— Добре, добре. Един последен въпрос, преди да отида да си легна: защо Триша не дойде с теб в Лос Анджелес?

— Защото няма време.

— Как така? Не ми ли каза преди малко, че е изоставила професията си? Което впрочем ми се струва твърде необичайно за едно модерно младо момиче. Не беше ли добра като модел?

— Триша ли? — възмути се Бари. — Та тя направи главозамайваща кариера като топмодел! Пред нея се разкриваха невероятни перспективи!

— И тя се отказа от всичко това заради теб?

Той мълчаливо кимна.

„Значи наистина много го обича“ — помисли си Ванеса. Не бяха много младите жени в Америка, които биха зарязали кариерата си заради един мъж. С това Триша спечели много голяма червена точка в сърцето на старата жена.

— А сега, да не би да те чака в твоя студен апартамент в Сентъл Парк?

— Студен ли? Намираш, че апартаментът ми е студен?

— Е, не в смисъл на неотоплен, моето момче. Просто за мен всичките ти бели стоманени тръбни мебели, прозорците без пердета и преди всичко чудовищната стерилност на жилището ти ми действат твърде неуютно — това имам предвид, като казвам студен.

Бари я гледаше изненадан. Нима в нейно лице Триша имаше съюзник? Тя също не се чувстваше уютно в дома му.

— Въпрос на вкус — измърмори той тихо. — Що се отнася до Триша, тя ще живее през време на отсъствието ми при една своя приятелка в Сохо. Казва се Черил и е много чаровна.

„Чаровна ли? — изскърца със зъби вътрешно. — Лъжец безподобен! Черил е всичко друго, но не и чаровна в моите очи. Дяволите да я вземат!“

— В Сохо ли, казваш? Къде по-точно?

— Мамо, толкова ли е важно това?

— Разбира се, че е важно, момчето ми! Всичко, което е свързано с бъдещата ти жена, е важно за мен!

— Черил има бутик за модно облекло на „Спринг Стрийт“ в Сохо — неохотно обясни Бари. — През тези две седмици Триша ще й помага в магазина.

— Много мило от нейна страна! Знаеш ли, тя започва все повече да ми харесва.

— Триша е направо съвършена! — просия лицето му отново.

— Нека да не преувеличаваме, синко.

Тя се загледа замислено в пуделите, които лежаха пред прага на спалнята й. Бутик на „Спринг Стрийт“ в Сохо — беше ли достатъчно това? Едва ли — там имаше няколко дузини модни бутици. Трябваше й името му.

— Знаеш ли как се казва бутикът?

— Има ли някакво значение?

— Не говори така, миличък! Името на един бутик винаги е от значение.

— Да не би да се каниш да пазаруваш в него? — засмя се Бари.

Известно му беше, че Ванеса с голяма охота обикаля модните магазини за облекло, макар че в последно време се задоволяваше с тези по „Родео Драйв“. Вече й се струваше прекалено уморително да пътува из целия свят заради гардероба си.

— Но нали все някога ще отида пак в Ню Йорк. Любопитна съм да го разгледам, а няма да знам как да го намеря.

— Казва се „Чи-Чи“ и със сигурност няма да ти допадне, както можеш да се досетиш от названието му.

Той я целуна за лека нощ по челото и се отдалечи към стаята си.

— Ще разберем това много скоро — усмихна се съзаклятнически Ванеса на пуделчетата и отвори вратата на спалнята си.

* * *

Бари уморено се просна на леглото в старата си стая и се замисли. В Калифорния беше полунощ — значи на Източното крайбрежие, в Ню Йорк сега е три сутринта. Дали да позвъни на Триша? И къде да я потърси — в неговия апартамент или при Черил?

Не направи нито едното нито другото. Очите му натежаха и с голямо усилие успя да свали дрехите си. Нямаше сили дори да се завие и заспа от изтощение гол върху покривката.

* * *

В същото това време Триша навличаше нощницата си в спалнята на Черил, прозявайки се толкова сърцераздирателно, че можеха да се видят дори сливиците й. А приятелката й — гола, както я е майка родила — подскачаше възбудено край нея и непрекъснато повтаряше:

— Не беше ли това една наистина луда вечер, а, кажи! Не беше ли луда вечер! И как фантастично танцуваше Виктор! Как фантастично танцуваше само!

Затворила очи, Триша се мъчеше опипом да се добере до леглото сред цялата неразбория в помещението.

— Моля те, Черил! Много те моля! Идвай в леглото или върви в банята, или се пръждосвай някъде, но само си затвори устата! Не си ли изморена?

— По това време?! — Черил опита една стъпка от куикстепа, подскачайки при това толкова темпераментно във въздуха, че пълните й розови гърди се разлюляха буйно като гъсто ягодово желе. — Нощем никога! Господи — продължи през смях — как се забавлявах! Всички мъже бяха пощурели по нас двете! Наистина беше страхотно!

Триша придърпа завивката до брадичката си и кимна отнесено. За нищо на света не би отворила повече очите си.

— Как можеш да си лягаш толкова рано? — възмутено извика Черил — Много си досадна, Триша! Истинска монахиня!

Тя се опита да издърпа завивката й, но Триша се вкопчи здраво в нея и не я изпусна. Тогава Черил смени тактиката:

— Искаш ли чаша мляко?

Не получи никакъв отговор от събеседницата си, защото последната вече спеше. Това обаче не я отчая. Отиде в кухнята, напълни две чаши с мляко от хладилника и връщайки се в спалнята, изкрещя с всичка сила:

— Триша, ставай! Бари е тук!

— Бари? — Триша скочи като ужилена. — Къде е?

— Хвана се! Хвана се! Няма никакъв Бари! Само искам да те разсъня, за да си говорим.

— Ооо, така ли?! Знаеш ли, че ми идва да те убия! — лицето й се зачерви от гняв. — Ти си най-безотговорната личност в Съединените щати! Тъй хубаво бях заспала! Я ми подай млякото.

Грабна една от пълните чаши и я изпразни на един дъх.

Черил се ухили:

— Видя ли? Знаех си, че си жадна. Не заспивай, сърчице мое, вечерта беше толкова хубава! Нека да си поговорим малко.

— За какво искаш да говорим? — сърдито измърмори Триша.

— Ами например за това, че заблудихме нашите обожатели и не им разкрихме истинските си имена!

— Много важно!

— Важно е, разбира се! От доста време насам вече не издавам на непознати името и телефона си, иначе няма отърване от тях. Какво ще кажеш, ако се обръщаме една към друга със „скъпа“? Поне когато сме в някое заведение. Съгласна ли си, скъпа?

— Върви по дяволите с твоята „скъпа“! — ядоса се Триша. — Искам да спя!

И тя се хвърли по корем на леглото, зави се презглава и изръмжа като разгневена лъвица.

Това помогна. Макар и неохотно, най-сетне Черил я остави на мира и се понесе в неизвестна посока.