Ким Стюарт
Валери (6)

VI

— Добро утро, Аманда.

Настроението на Валери беше отвратително. Секретарката я погледна строго иззад бюрото.

— Днес изглеждаш твърде зле, скъпа.

— Благодаря, много си мила! Твоят „комплимент“ ще ме топли през целия ден.

— Просто си казах мнението — защити се Аманда. — Мразя лицемерието!

Валери се загледа за момент в закопчаната й догоре блуза, в старомодната пола и в бледото й, неразкрасено с никаква козметика лице зад големите очила. По всяка вероятност тя получаваше ласкателства толкова рядко, че ги смяташе за чиста лъжа.

Въздъхна.

— Сигурно си права, Аманда. Човек трябва да вярва в това, което казва на близките си.

Секретарката кимна.

— Но повечето хора не осъзнават това — рече убедено. — Особено мъжете. На тях не бива да им се вярва на една-едничка думичка!

Погледът й се зарея замечтано някъде навън през прозореца.

— Веднъж аз и един мъж… — прехапа мъчително устни и прекъсна изречението си по средата. — Но това е минала история!

В гласа й имаше горчивина. Решително отмести настрани купчината папки и отново се обърна към Валери:

— Преди известно време намерих нещо, което наистина ме направи щастлива. Станах член на „Сайънтолоджи чърч“. Това е малко, задружно общество на разочаровани от живота хора. Моите братя и сестри се държат изключително мило с мен. Сега се чувствам като новородена!

„Бедната Аманда! — помисли си Валери съчувствено. — Някой й е разбил сърцето. Сега се е затворила в черупката си и не смее да излезе оттам. Намерила е своята истина в някакво религиозно братство. Но дали действително се чувства щастлива. Много се съмнявам! Във всеки случай, аз самата не съм склонна да направя подобно нещо. Такъв живот не е за мен! Вярно е, че понякога ти се случва да преживееш такива отвратителни вечери, както тази с Пол, но това все още не е причина да казваш сбогом на света. В скапания ти живот се намират и хубави неща.“

Тази мисъл като че ли й даде нови сили и тя се запъти към кабинета си с малко по-ведро настроение. След пет минути иззвъня телефонът. Викаха я от щанда за парфюми.

Управителката, Даяна Бренд, иначе интелигентна и уравновесена жена, която рядко губеше самообладанието си, сега беше бясна.

— Хванахме една клиентка, която тъкмо си пъхаше в чантата скъп мъжки парфюм — докладва й тя. — Отрече да го е откраднала, представяш ли си?

— Имаше ли касова бележка?

— Не, била я загубила. Почакай да я видиш — продължи Даяна загадъчно. — Тя е от особен вид!

До продавачката стоеше около шейсетгодишна жена.

— Това е нашата детективка — представи тя Валери. — Ще трябва да разкажете историята си на нея.

Жената въздъхна. Във фигурата й имаше нещо почти аристократично. Лицето й беше грижливо гримирано, а облеклото й — подчертано луксозно. Тънките и устни се разтеглиха в презрителна усмивка.

— Мисля, че достатъчно време ми изгубихте. Бих искала да напусна този магазин. Повярвайте ми, изобщо не съм свикнала на такива обноски и Господ да ме накаже, ако кракът ми стъпи още един път тук!

— Съжалявам — рече хладно Валери, — но вие сте заловена да крадете. Трябва да дадете показания!

— Показания ли? — гласът на дамата трепереше от гняв. — Това няма да стане никога! Ако братовчед ми — принц Ричард — научи, ще видите звезди посред бял ден, давате ли си сметка за това! Той има връзки с всички важни хора в града, включително и с шефовете на този магазин.

— Ако желаете, можете да се оплачете от мен на директора — отвърна й Валери. — Но преди това ще ви помоля да дойдете в кабинета ми.

— Изобщо не мисля да го правя!

— Тогава ще извикам полиция!

Наоколо се бе събрала групичка хора, които наблюдаваха с интерес сцената. Братовчедката на принц Ричард беше привлякла вниманието им със скандалджийския си тон. Като чу за полиция, тя се развика още повече.

— Аз няма да допусна такова унижение! Аз съм графиня Рейвънкрафт. Вие трябва да сте ми благодарни, че съм посетила вашия магазин. Това си е чиста печалба за имиджа на „Блумингдейл“.

— Ние не правим разлика между клиентите си, та дори и те да се титулуват графове и графини!

— Валери, може ли да поговорим за малко насаме? — намеси се Даяна Бренд.

— Да, разбира се.

Отдалечиха се в един ъгъл на щанда. Там беше бюрото й, скрито зад огледална преграда. Оттук можеше да наблюдава всичко, което става, без самата да бъде забелязана.

— Да не би наистина да искаш да й сложиш белезници? Може би наистина нашата графиня си е платила парфюма? Ами ако сме се заблудили? Това може да ни създаде много ядове, Валери. Помисли си само, какво ще стане, когато на шефа започнат да му звънят от разни високи места.

Детективката решително поклати глава.

— Изобщо не ме интересува, Даяна. Ако ще да е и самата английска кралица! Кражбата си е кражба, независимо дали е извършена от графиня или от някоя безработна нимфоманка. Ние просто не бива да правим разлика.

— А ако си изпълни заплахите? Ако шефът застане на нейна страна — какво тогава?

— Нищо. Не се показвай наивна, Даяна. Нали просто си изпълняваме задълженията. Между другото — самият факт, че ни заплашва по такъв начин, също е противозаконен и наказуем. Пък и по какъв закон тя си присвоява повече права, от обикновения гражданин?

Управителката поклати замислено глава.

— Не знам, видя ли й роклята? Истинска китайска коприна! Ами бижутата? Без съмнение е от висшето общество. Не можем просто да я арестуваме!

— Да не би висшето общество да има привилегията да краде? — отговори й Валери заядливо. — Още по-лошо, ако това, което казва, е вярно — стана и тръгна към щанда. — Сега ще заведа нашата графиня в кабинета си и ще взема от нея показания. Ако се съпротивлява, ще извикам полиция.

— Добре — Даяна нервно подреди книжата върху бюрото си. — На твоя отговорност!

Валери вдигна учудено вежди, но напусна малкия й кабинет, без да каже дума повече.

Графиня Рейвънкрафт си стоеше все така между двете продавачки от щанда.

— Е, графиньо, бихте ли ме последвала в кабинета ми! Ако откажете, ще се обадя в участъка.

— Правете — каквото си щете — изсмя се подигравателно тя. — Аз просто ще си стоя на мястото. Впрочем, няма ли поне един стол в скапания ви магазин?

— Ще ви предложа стол в кабинета си. Там ще можете да седнете.

— Изобщо и не мисля да идвам!

Графинята изгледа високомерно насъбралите се зяпачи.

— Трябва ли да се допуска това, което вършат тук с мен — извиси глас и вирна глава.

— Всичко зависи от вас самата — опита се още веднъж да я уговори Валери, — аз просто ви каня в кабинета си. Между другото, полицаите ще дойдат всеки момент — допълни спокойно.

Една от продавачките вече се бе обадила на Аманда, а тя — в полицията. След малко в тълпата си запроправяха път двама полицаи.

Като ги забеляза, графинята извика тихо и стремглаво хукна към изхода. Валери се опита да я задържи за ръкава, но тя й се изплъзна. Проблемът беше решен от едно момче, което подложи крак на крадната и тя се строполи на пода. От вътрешните джобове на мантото й изпада цяла купчина парфюми, шишенца с лак и червила. Някои от тях се счупиха и графинята се оказа с лице в малка розова локвичка.

Момчето се засмя на глас. В следващия момент пристигна майка му, плесна го ядосано по врата и го дръпна.

— Да не си луд! Защо се завираш, където не ти е работа! Сега ще започнат да ни влачат по съдилища и да ни карат да даваме показания — мъмреше го, докато го отвеждаше.

Възрастната дама имаше доста окаян вид. Полицаите я разглеждаха внимателно.

— Я виж — рече единият от тях. — Това е стара позната — графинята.

Наведе се, за да й помогне да стане.

— Не ме докосвайте, скапаняци такива! — изкрещя тя. Изразите й бяха като на пристанищна проститутка.

— Да, графинята отново е решила да се поразходи из света на висшата мода — засмя се полицаят и умело предотврати опита й да го ритне. — Колко мило!

След това стана сериозен.

— Хайде, стига театър! Не се знаем от вчера я!

— Ще видите, като кажа на братовчед си, принц…

— Престани с цирковете си! Знаем всичко и за принца и прадядото — крал! Хайде, надигай се, имаме и друга работа!

Валери пристъпи зад него.

— Бихме желали да прекратим тази сцена, колкото се може по-скоро — кимна му към нарастващата тълпа. — В нашия магазин публичните „изяви“ не се ценят особено.

— О, това още нищо не е! — засмя се той. — Вие изобщо не познавате нашата приятелка — графинята! Би трябвало да стане артистка в някое кабаре. Тук е успяла да изиграе само увертюрата. Способна е да събере цял митинг!

— Често ли го прави? — полюбопитства Даяна Бренд.

— Да. Тя е крадла по призвание. Винаги е добре облечена и с отлични обноски. Никой не би я заподозрял, че краде. Свива всичко, което й попадне. Имали сте голям късмет да я задържите. Обикновено се измъква незабелязано. Продавачките и детективите на магазините рядко се усъмняват в такива „клиентки“.

— Аз все още не мога да повярвам. Изглеждаше толкова шик!

— Хората често пъти не са това, за което се представят — заключи философски полицаят. — Запомнил съм го от старата си баба. Много умна жена беше баба ми.

„Графинята“ най-после се беше изправила.

— Сега пък за баба си ли ще ни разправяш? — рече заядливо. — Тази тема ми е омръзнала до смърт!

Зяпачите наоколо се разхилиха. Чуха се ръкопляскания.

— Хайде, Сали, нека да вървим, щом искаш — примирително каза той. — Всъщност, истинското й име е Сали Бейкър — обърна се към Валери.

Хвана възрастната жена за ръката.

— Ела, Сали. Надявам се, че процедурата ти е известна. Номерата ти няма да минат повече. Поне при нас. Може би ще ти се наложи да посмениш малко репертоара.

— Не ме наричай Сали, дръвник такъв!

— Извинете ме, графиньо! Но ще бъдете ли така добра да ме последвате в колата? Вашето присъствие ще бъде голяма чест за скромния ни полицейски участък. То ще вдигне имиджа ни до небесата…

Момчето, което междувременно пак се бе изплъзнало от контрола на майка си, се обади:

— По телевизията престъпниците съвсем не изглеждат така!

— Стига си дрънкал! — скастри го тя.

Най-интересното вече беше минало. Полицаите отведоха Сали Бейкър. Даяна Бренд гледаше след тях замислено.

— Кой можеше да си представи. На вид — безупречна дама от висшето общество. Че даже и графиня! А в същност — обикновена крадла!

Валери се засмя.

— А ти се уплаши, че ще ти съсипе кариерата.

— Как бих могла да предположа?

— Просто не се доверявай на външността — цитира Валери бабата на полицая. — Помни това занапред!

Остави управителката да размишлява и се върна в кабинета си.

 

 

„Всичко е една дивотия“ — разсъждаваше мрачно, седнала на бюрото си и подпряла брадичка с ръце. Погледът й безцелно се рееше над купчината папки и листи върху него.

Не чу, когато на вратата се почука, и с изненада видя пред себе си Алек.

— Какво става с нашето слънчево дете? — той беше жизнерадостен и весел, както обикновено. — Изглеждаш, сякаш току-що си преживяла гибелта на Титаник, скъпа! Не го вземай толкова навътре!

Валери въздъхна.

— Прав си, чувствам се отвратително. Но как може да се чувства човек, след като постоянно на главата му се стоварват такива неща! Прекалено много ми идва!

— Аха, голямата болка заради несправедливостите на живота! — Алек кимна с разбиране. — Знам, знам. Но и за това си има лек. Аз знам един.

— И какъв е той?

— Просто човек трябва да се забавлява истински. Какво ще кажеш, ако ние двамата с теб отидем някъде тази вечер? Обещавам ти, че ще направя всичко, което ми е по силите, за да не скучаеш.

— О, много мило от твоя страна, Алек, но…

— Никакво, но! Знаеш, че умея да разтушавам тъжни жени. Просто съм роден за тази работа.

— Алек, не можеш ли да бъдеш поне за миг сериозен?

Валери взе да се ядосва. „Той май наистина ме взема за някоя от еднодневните си приятелки. Не можеше да се примири с мисълта, че ще бъде една от многото“. Всъщност, идеята да излязат заедно не й се видя никак лоша. „Какъв смисъл има да седя сама през цялата вечер вкъщи? Сигурно в главата ми ще е постоянно Пол Рийдборн. Но ще мога ли да се държа адекватно след преживяното разочарование? Явно никога няма да успея да се преборя с презрението на Пол към жените. Просто трябва да го забравя! И изобщо, защо трябва да го вземам толкова навътре? Толкова ли ми е скъп? Струва ли си въобще да мисля за него?!“

Погледна към Алек с лукава усмивка. Той я наблюдаваше мълчаливо.

— Радвам се, че си измислил това за довечера, Алек — гласът й трепереше леко.

— Не ми ли се сърдиш вече, че не мога да бъда сериозен?

— Не!

Алек сложи ръка на рамото й и се наведе.

— Тепърва ще установиш, че всичко, което казваш, е страшно важно за мен, скъпа! — прошепна й на ухото.

Валери усети дъха му и се притисна към него. След разочарованието с Пол се чувстваше ужасно самотна. Изпитваше огромна нужда от нежност и любов. А Алек беше от мъжете, които можеха да разберат това. „Кой знае, може би тази нощ ще бъде чудесна? И може да не бъде последна…“

— Къде ще идем? — попита и го погали по ръката.

Алек вдигна рамене.

— Ти кажи.

Тя се замисли.

— Трябва ли да ходим на заведение? — прокара пръсти през косата си. — В такъв случай ще трябва да се отбия при фризьора.

— Ти изглеждаш чудесно! Не ми е ясно, какво повече би могъл да направи фризьорът.

— О, много неща. Но вместо това можем да си спретнем малка вечеря в домашна обстановка. Имам няколко замразени пици в хладилника. Ще направя и салата.

— О, пица и салата! Звучи много добре — Алек се облиза.

За момент Валери се замисли, дали да не го заведе в малкия ресторант, в който бяха ходили с Пол. „Но защо трябва да се отделя такова внимание на яденето. В живота има и други удоволствия, освен запълването на стомаха.“

— Кога да дойда?

Погледът му можеше да разтопи всяко женско сърце. Валери би го прелъстила още сега — тук, в кабинета си. Веднага обаче се сети за Аманда. „Без съмнение, ще се появи в най-сюблимния момент с някой документ за подпис.“

— Ела към осем.

— Алек, търсят те по телефона — чу се откъм приемната гласът на секретарката.

Той се обърна и тръгна. На вратата се спря.

— Значи до довечера в осем, скъпа — каза и излезе от кабинета.