Ким Стюарт
Валери (5)

V

Работният ден започна отвратително. Всички крадци в Ню Йорк сякаш се бяха наговорили да подлудят детективите на „Блумингдейл“. Обажданията от щандовете следваха едно след друго.

Валери вземаше показания и слушаше с половин ухо оправданията на нарушителите.

Позвъниха от щанда за дамско облекло. Когато отиде там, натъкна се на мъж, който седеше в едно кресло и гледаше в пода.

„Пол Рийдборн!“

— Добър ден, господин Рийдборн, какво бих могла да направя за вас? — попита го приветливо.

Продавачката я загледа, учудена, откога крадците и детективите се познават лично.

— Видях този човек да прибира в чантата си пуловер, който не беше заплатил — докладва й тя.

Пол Рийдборн вдигна очи. В тях имаше напрежение.

— Това е просто недоразумение, мистър Рийдборн, нали така?

Валери едва не се разсмя на обърканата му физиономия.

— Да — отвърна той, — дамата не се изрази точно, понеже аз не го прибирах в чантата си, а го крадях.

— О, разбирам — сега Валери просто не можа да се сдържи и гласно се разсмя. — Но ръководството на магазина предполагам няма да го вземе прекалено навътре. Поне във вашия случай — добави иронично.

Продавачката ококори очи. „Какво са решили пак детективите? Този тип е крадец. Трябва да бъде арестуван и предаден на полицията! Нали това им е работата!“

Интересното беше, че нарушителят мислеше по същия начин.

— Трябва да напишете доклад за този случай, мис Симпсън!

— Защо, мистър Рийдборн?

— Защото аз настоявам за това.

Валери се засмя отново:

— Добре, щом настоявате, естествено ще го направя. Значи не отричате, че сте откраднал.

— Не — поклати глава Пол.

— Тогава, елате с мен. Ще помоля колегата си да вземе показания от вас. Аз самата имам друга работа.

Това явно беше разочарован.

— Защо не се заемете сама със случая? Оставете другите неща за после?

— Добре, мистър Рийдборн — вдигна рамене Валери.

— Наричайте ме Пол.

— И така, Пол, вие спечелихте. Какво искате от мен? Любопитна съм да узная причините, които са ви подтикнали към такива безумни действия.

— Просто се опитвам да привлека вниманието ви. Съгласна ли сте днес да вечеряме заедно?

— Ще трябва да погледна в програмата си.

— О, моля ви! Нека да оставим това наддумване. В края на краищата, не мога да се правя на крадец всеки ден, само и само да се срещна с вас. Моля ви, нека да вечеряме заедно! Ще видите, че не съм чак такъв смотаняк, за какъвто ме мислите. Мога да се държа по-добре…

— Че вие зле ли се държите, мистър Рийдборн? — иронизира го тя.

— Според вас, сигурно направо съм отвратителен. Ако не беше така, щяхте да приемете поканата ми още преди седмица.

Валери затвори очи. Гласът на Пол Рийдборн и присъствието му предизвикваха у нея напрежение. Но сега това не й се стори толкова неприятно, колкото при първата им среща.

— Добре, Пол, значи ще се видим довечера.

Очите му изведнъж грейнаха.

— Да, разбира се. Къде и кога? Каза му адреса си.

— Живея на десетия етаж. Но можете да позвъните отдолу.

— С удоволствие ще дойда да видя жилището ви. Дори и ако трябва да се качвам пеша!

— Няма да се наложи, има асансьор.

— И така, кога да дойда?

— В девет часа.

— А каква кухня предпочитате? Френска, италианска, гръцка, китайска? Или имате някакви специални желания?

— Оставям на вас да решите. Можем да изядем по един хамбургер някъде.

— Американски? Не, стомахът ми просто няма да го понесе — пошегува се Пол, — аз съм изтънчен гастроном.

— Тогава вие решете, кой да бъде ресторантът — Валери говореше с колкото се може по-безразличен тон.

„Само да не си помисли, че щом съм приела поканата, вече съм негова!“

Едва дочака вечерта. За пръв път от много седмици се чувстваше толкова жизнена. „Какво ли ще ми донесат следващите часове?…“

 

 

Десет минути преди девет на вратата й се позвъни. Нарочно изчака малко, преди да отиде до домофона.

— Кой е?

— Аз съм, Пол.

— О, Пол, колко мило, че дойдохте!

От слушалката се чу покашляне.

— Да не би да си мислехте, че няма да дойда?

Валери се смути. „Добре, че не ме вижда.“

— Валери… Какво безумство още трябва да направя, за да почувствате, че аз…

— Какво вие?

— Че искам да си създам връзка с вас… По дяволите, трудно ми е да го кажа!

— Изглеждате като английски джентълмен, а ругаете като каруцар.

— Валери, моля ви…

Тя се засмя беззвучно. Доставяше й удоволствие представата, как този мъж с иначе безупречно самообладание сега се мята като риба, хваната на въдица.

— Какво искате, Пол?

— Защо трябва да разговаряме по тази проклета уредба? Мога да дойда горе в апартамента ви. Просто не е в стила ми да вися като глупак на входа и да се обяснявам по домофона. Моля ви, отворете вратата, за да мога да вляза!

— Аз ще сляза, Пол.

— Но аз мога да се кача. Не съм свикнал…

— … да стоите като глупак на входа и да чакате. Знам, но невинаги човек успява да върши само това, на което е свикнал.

— Ще ви чакам — рече Пол примирено.

Валери отиде в спалнята, застана пред огледалото и започна да си черви устните. Огледа критично отражението си. Оправи малко деколтето на роклята, прибра няколко кичура от русата коса зад ушите си и накрая реши, че само най-злонамерените й врагове не биха признали, че е красива като картинка.

Остана няколко секунди с червилото в ръка. Замисли се за първата им среща с Пол Рийдборн в дома му. Тогава от него се излъчваше единствено студенина и арогантност. Сега като че ли беше станал друг — по-приятелски настроен, по-открит и по-лесно нараним. Вероятно притежаваше и особено чувство за хумор, понеже иначе не можеше да си обясни налудничавата идея да краде от магазина, за да има възможност да я покани на вечеря.

Засмя се.

„Наистина трябва да си малко откачен, за, да се решиш да се правиш на крадец, за да привлечеш вниманието на някоя жена!“

Спомни си горчивината, с която й бе говорил за бившата си съпруга. Изпита несигурност. „Това не е веселякът Алек с неговата вечна идея фикс. Какво е отношението на Пол Рийдборн към жените? От държанието му напоследък може да се заключи, че той държи много на мен. Поведението му е като на влюбен…“

Усети, как я обзема странна възбуда. „Сигурно е хубаво да си в прегръдките му и да усещаш тези красиво изваяни устни…“ Не й беше за пръв път да флиртува с мъж. Сега обаче беше по-различно.

Студеният като лед и вглъбен в себе си учен бе слязъл от кулата на високия си интелект, за да й даде да разбере, че се интересува от нея. Нещо повече — сега стоеше отвън на пътната врата като вярно куче и я чакаше.

Усмихна се триумфиращо. Навлече якето си и хвърли поглед към часовника. „Дали ме чака още? Дали вече е разбрал, че вселената не се върти около мистър Пол Рийдборн?“

Запали си цигара и вдиша дълбоко дима. Това, което усещаше в момента беше чувството за власт. Пол я беше унизил с високомерието си и сега трябваше да си получи заслуженото.

Почака още две минути, после загаси цигарата и излезе. Той се разхождаше бавно напред-назад покрай сградата. Като я видя, очите му светнаха. Но в тях имаше и раздразнение. Във всеки случай, не каза нищо за забавянето й.

Посочи й едно чакащо такси.

— Колко добре е, че Ню Йорк има такъв богат нощен живот! Ако бяхме в провинцията, сега заведенията тъкмо щяха да затварят.

— Не всички хора там си лягат в десет часа — възрази Валери.

Пол наклони глава настрани и се засмя.

— Тъй ли? — хвана я за ръката.

Тя потрепери леко. Бързо се отдръпна, за да не му даде възможност да усети вълнението й.

Но Пол Рийдборн имаше прекалено богат опит с жените, за да бъде заблуден. Правилото, което винаги се беше потвърждавало в живота му, беше, че основното оръжие на мъжа е търпението. Сега беше като хищник, дебнещ плячката си, и знаеше, че рано или късно победата ще е негова.

„Ще бъде вълнуваща нощ“ — помисли си.

В таксито Валери седна далече от него. Говориха малко. Пол беше платил предварително и то почти двойно.

След около половин час провираме из гъстото движение се добраха до „Хенри Хъдсък Паркуей“, близо до планетариума „Хайдн“.

— Хайде да погледнем за малко луната? — предложи изведнъж Валери.

— Звездният час за мен ще е твоето присъствие — отвърна й Пол галантно.

Таксито спря пред малък ресторант.

Щом влязоха, веднага към тях се приближи келнер.

— Мистър Рийдборн, колко мило, че ни посещавате отново.

Пол му стисна ръката.

— Радвам се да те видя, Джеймс!

Заведе ги до малка масичка в един ъгъл и им връчи менюто.

— Какво ще поръчате, сър?

Пол погледна въпросително Валери.

— Ще си избереш ли нещо или ще се довериш на моя кулинарен усет?

— Що се отнася до храната, склонна съм да приемам съвети.

— Дадено. И така, Джеймс, както обикновено. Кажи, моля ти се на готвача, че ако патицата по ловджийски му се удаде толкова добре, както миналия път, ще получи специални благодарности.

— Марсел ще направи всичко, което е по силите му, сър! Ще останете доволен!

— Донесете ни сега за аперитив бутилка бургундско.

Келнерът се поклони и се оттегли.

Валери си запали цигара.

— Как е Сюзън?

— Не искам да говорим за дъщеря ми — отвърна сухо Пол.

Като че ли съжали за нелюбезния си тон и добави извинително:

— Моля те, Валери, не се сърди, ако говоря направо — взе ръката й. — Трябва да ме разбереш! Просто не трябва да говорим за Сюзън и да обсъждаме нейните проблеми. Сега сме само двамата — ти и аз!

Валери кимна. Не бе избрала най-удобната тема. Ясно бе, че дъщеря му е най-големият му проблем.

— Твоята работа харесва ли ти? — той насочи разговора в по-безопасна посока.

— Упражнявам професията си с удоволствие. Е, понякога всичко ми идва до гуша… Напоследък… много ми се струпа на главата! Но се надявам, че нещата ще се оправят.

— Как стана така, че толкова красива жена като теб си избра незавидното поприще на детектив?

Валери енергично изтръска цигарата си в пепелника.

— Първо, външността няма нищо общо с професията — рече заядливо. — А освен това, да си детектив съвсем не е неприятно. В Съединените Щати има хиляди жени детективи и не съм чула да правят проблем от това! — пое си въздух. — Сигурно не би задал такъв въпрос на някой мъж, нали? Или поне не по този начин?

— Може би имаш право… — Замълчаха, защото в този момент Джеймс се появи с предястието.

Ако Валери се бе съмнявала, че кухнята на ресторанта е превъзходна, сега трябваше да признае, че се е лъгала. След супата от змиорки последва филе от еленово месо, и салата от пресни зеленчуци.

— Никога не съм яла такива вкуснотии — призна си тя.

Пол се засмя.

— Марсел е един от най-добрите готвачи на Ню Йорк. Носи се мълва, че едно време бил работил в двора на английската кралица. Голям късмет имаме, че е решил да отвори ресторантчето си именно тук, в Ню Йорк! Ако поиска да иде в някой голям ресторант, ще го приемат веднага с разтворени обятия и съм сигурен, че ще изкарва поне пет пъти повече. Но той просто не го прави за пари. Предполагам, че няма намерение да разширява заведението. За него това е изкуство. Сигурно самият Пикасо не е работил с такава любов върху картините си, както Марсел върху своите ястия.

— Интересно, че най-добрите готвачи са мъже — отбеляза Валери. — Като си помисли човек, кухнята би трябвало да е запазена територия за жените.

— Виртуозността като че ли е запазена територия за мъжете — подразни я Пол.

— Може би самочувствието е тяхната територия — отвърна му хапливо, — и най-вече неоправданото самочувствие.

Той усети, че е отишъл твърде далече.

— Навярно жените просто не са имали шанса да получат признание — предположи примирително.

Валери беше убедена в това.

— Мисля, че жените не са получили обществено признание поради факта, че им е било отнето правото за обществена изява. Една жена винаги се приема на работа с много резерви — например шефът се опасява, че ще я загуби като работна сила в момента, в който роди дете. На мен ми костваше дяволски много усилия, за да убедя главния, че мога да върша работа, и че действително има нужда от мен. И съм убедена, че той още се опасява, че ще напусна фирмата веднага, щом се омъжа.

— Но нима повечето от жените не искат да създадат семейство и да имат деца? — пророни като че ли на себе си Пол.

Погледна я изпитателно.

— Валери, ти щастлива ли си?

— Щастлива съм, разбира се! — гласът й беше малко по-бодър от необходимото.

— Радвам се за теб — той отново хвана ръката й. — Знаеш ли, ти значиш много за мен!

Усети топлината на дланта му.

— Ти също ми харесваш… — промълви.

Произнесе думите почти без да се замисля. В следващия момент й се дощя да си бе глътнала езика. „Сега той ще си помисли, че съм се предала окончателно на неотразимия му чар. А дали не е именно така?“ Близостта и докосването му извикваха у нея непознати усещания. Изпитваше нужда да се отпусне в прегръдките му и да усети ласките му.

Пол като че ли отгатна мислите й.

— Ще тръгваме ли?

— Да — отвърна му тихо.

В таксито седнаха плътно един до друг.

— Вкъщи имам една бутилка шампанско — каза Пол уж между другото.

Валери се замисли. „Ако отидем в неговия апартамент, ще бъда в неизгодна ситуация. Ако пък се отбием в моето жилище, аз ще бъда по-силната и всеки момент ще мога да му посоча вратата.“ Все още не беше сигурна в чувствата на Пол Рийдборн. Той бе личност, която човек трудно би могъл да проумее.

— Аз нямам шампанско — рече спокойно, — но ако ти се пие мартини…

— Много добре, обичам мартини! — зарадва се на поканата й той.

След като прекрачиха прага на апартамента й, Пол сякаш изведнъж се преобрази. От самоувереността и студенината му не бе останала и следа. Оглеждаше се любопитно наоколо и се усмихваше сговорчиво.

Валери пусна компактдиск с тиха музика. Двамата седнаха един до друг на дивана. Той прокара пръсти по облегалката.

— Много е хубав — отбеляза с тон на познавач.

— Останал е от баба ми. Не знам, кога е тапициран за последен път, но дървото е майсторска изработка.

— Обичам старите вещи.

Пол отпи глътка от мартинито си.

— У теб има особен чар. Ти имаш свой собствен свят — гласът му се сниши. — Сюзън, например, обича всичко да е супермодерно. Това го е наследила от майка си — добави тъжно.

За пръв път през вечерта отваряше дума за бившата си жена и за дъщеря си. Валери премълча.

— Да ида ли да сложа нещо друго? — попита той, когато мелодията свърши.

— Да.

Валери свали обувките си и се настани по-удобно с подвити крака. Наблюдаваше го, как разглежда колекцията й от плочи. Сложи една на грамофона и се върна на дивана до нея. Изпи наведнъж няколко глътки от питието си, сякаш му беше пресъхнало гърлото. После остави чашата си.

— Знаеш ли, че си чудно красива?

Прегърна я през раменете. Привлече я властно към себе си. Устните му намериха нейните. Тя му отвърна с готовност. Целуваха се дълго и все по-трескаво. Сърцето й заби лудешки. Искаше й се да се люби с него до зори.

Пол се отдръпна от нея след цяла вечност. Дишаше ускорено.

— Валери, нямаш представа, колко си прекрасна — промълви.

Отново я притисна в обятията си и зарови пръсти в косите й. Тя обви ръце около врата му и се притисна към тялото му с всички сили. Усещаше устните му по лицето и шията си.

Пое си дълбоко въздух, когато Пол започна внимателно да разкопчава блузата й. После ръката му се прокрадна към сутиена й. Валери настръхна в трепетно очакване. Малко след това езикът му се плъзна по острите, набъбнали връхчета на гърдите й.

— Искаш ли да идем в спалнята? — попита я дрезгаво.

Тя кимна и се надигна от дивана.

Пол отпи още една глътка мартини, опипа с два пръста възела на вратовръзката и оправи яката на ризата си. Валери не можа да сдържи усмивката си. „Джентълмен във всяка ситуация!“

— Искаш ля да изпушим по една цигара?

Той поклати глава.

— Не, не мога да понасям, когато жените пушат! На бившата ми съпруга й се наложи да ги откаже много бързо.

Очите й се присвиха.

— Твоята съпруга е правила всичко, каквото поискаш, така ли?!

Гласът й беше подозрително тих. Пол се засмя самодоволно.

— Не бих се изразил точно така. Просто жените не всякога осъзнават, кое е добро за тях, и кое не.

Ръката на Валери, протегната към пакета с цигарите, увисна. Сякаш нещо я катапултира от розовия облак, който я обгръщаше допреди миг.

— Какво искаш да кажеш с това? Че жените са глупави, така ли?

Той се смути от предизвикателния й тон.

— Не, не точно глупави. Те просто са като деца — не искат да носят отговорност за постъпките си — хвана я за рамото. — Хайде, остави цигарите и да вървим в спалнята!

— Възнамерявам да отида в спалнята си сама, мистър Рийдборн — гласът й изведнъж стана леден. — Пожелавам ти лека нощ и приятни сънища! — посочи му вратата.

— Наистина ли искаш да си тръгна сега?

— Да, и освен това искам да не идваш тук никога вече!

Пол я гледаше известно време ококорено, после се обърна, без да каже думичка и излезе. След малко Валери чу, как се отваря и затваря външната врата. Отпусна се на дивана и се разхълца.