Ким Стюарт
Валери (1)

I

— По дяволите, понякога на човек наистина му идва до гуша! — Алек Мейсън се тръшна зад бюрото си и приглади уморено къдравата си кестенява коса. — Защо жените непрекъснато се опитват да създават проблеми?

Колежката му — Валери Симпсън повдигна иронично фино изрисуваните си вежди.

— Ти си последният мъж, който би могъл да се оплаче от тях, Алек. Жените винаги са били луди по теб и са те преследвали по петите.

— Точно там е проблемът! Това винаги поражда усложнения. После човек го гризе съвестта…

Валери се разсмя.

— За пръв път те чувам да употребяваш думата съвест. Мислех, че не знаеш, какво означава.

Алек я погледна укорно.

— Не е честно! Аз съм един отчаян моралист! За съжаление, никой не иска да ми го признае.

— Ти? Моралист? Слушай, всичко си има граници…

— Че какво, не е ли морално да утешиш една съпруга, не срещнала разбиране в семейната среда?

— Е, щом така го разбираш…

— Да, да, точно така го разбирам. Защо според теб някои жени стигат до идеята да откраднат туй-онуй от нашия магазин? Да не си мислиш, че са им притрябвали разните там козметични боклуци? Нищо подобно — просто в тях гори жаждата за приключения и авантюри. Те не са задоволени сексуално, животът им е скучен, еднообразен и по този начин си доставят вълненията, от които се нуждаят!

— Алек, ти пак потъваш във фантазиите си! Първо на първо, мъжете също имат известен интерес към „покупките“ без заплащане — нещо, върху което съм имала възможността да ти обърка внимание. Да не би и те да са незадоволени сексуално? И второ — както я караме, май скоро в „Блумингдейл“, ще имаме повече детективи, отколкото клиенти. Според теб излиза, че повечето хора в Ню Йорк водят непълноценен сексуален живот.

— Е, благодарение на божията милост, ние двамата не принадлежим към това скръбно братство — засмя се Алек. — Ние с теб знаем как да вземем от живота малкото радост, която ни предлага, нали така?

— Щом казваш — Валери стана. — Трябва да си допиша доклада. Ако ти дотрябвам за нещо по-смислено от развиване на глупави теории, ще ме намериш в стаята ми.

— Добре! Аз пък ще хвърля едно око на мониторите.

Валери отиде в кабинета си и седна на бюрото. „Ама че откачалка е този Алек“ — помисли си. Работеха заедно почти две години. Алек Мейсън беше постъпил на работа в магазина на „Блумингдейл“ малко преди нея.

Валери обичаше работата си. Тя й предлагаше много емоции и изненади. Но понякога беше и твърде тя гостна. Най-неприятното беше, когато излезеше наяве мизерното социално положение на някой крадец. Тогава просто не знаеше, на чия страна да застане. Естествено, трябваше да защитава интересите на работодателя си. Но същевременно не можеше да не изпита известно съчувствие, когато пред бюрото и застанеше някой нещастник и започнеше да й дава несвързани и смешни обяснения. Понякога изпитваше желание да го остави да избяга.

Колегата й понасяше тези ситуации още по-трудно, особено ако крадецът биваше някое младо и хубаво момиче. Самият той въздействаше на жените като запален фенер на нощни пеперуди. Изглеждаш блестящо, чаровен и с галантно държание, Алек имаше пълното основание да подозира, че доста от „жертвите“ му са направили опита си за кражба единствено заради възможността да се срещнат с него. Освен това, въпреки строгия си вид, той нямаше сили да се противопостави, когато някоя жена даваше да се разбере, че иска да го опознае по-отблизо.

Валери най-добре можеше да оцени чара му. Понякога, когато на шега я прегръщаше през раменете и я наричаше страхотната ми колежка, в главата й започваха да се въртят не дотам целомъдрени мисли. Във всеки случай, Алек като че ли не проявяваше особен интерес към нея. Може би просто се придържаше към правилото, че човек не бива да смесва личния си живот с работата. В това отношение трябваше да му признае, че е доста последователен. Валери не можеше да не се съгласи, че съвместната им работа би пострадала неминуемо ако двамата се впуснеха в страстна любовна афера.

Помъчи се да се съсредоточи върху доклада си. Но сякаш кафявите, неприлично весели и прелъстителни очи на Алек я гледаха иззад редовете върху хартията.

Стресна се от почукване по вратата. Влезе Алек.

— Знам, че не ти е приятно да се намъквам така — ухили се той, докато приближаваше към бюрото й. — Но на мен пък ми е интересно, какви ги вършиш тук, така усамотена?

— Алек, престани да се правиш на палячо!

— Е, известно ми е, че никога не ти е липсвала тълпата почитатели, но въпреки това ми се виждаш нещо потисната. В такива моменти усещам, че нося известна отговорност за твоето щастие.

— И естествено, за теб щастието се нарича секс — погледна го иронично Валери.

— Че как иначе би могло да се нарича?

— Това би трябвало да кажеш ти, с твоя извънредно богат опит. А тъй като сега имам работа, и понеже подозирам, че нямаш какво повече да ми кажеш, бих те помолила да ме оставиш ма мира.

Алек се наведе и я погали по бузата с върховете на пръстите си.

— Боже, благодаря ти, че поне не си я направил от лед! — възкликна с театрален тон. — Защото понякога си мисля, че в това красиво тяло има ледена буца вместо сърце.

— Разкарай се, имам работа!

— Да не мислиш, че аз нямам? Но на мен ми е нужен твоят съвет, Валери — погледна я умолително, а кафявите му очи преливаха от невинност.

Тя затвори ръкописа, остави химикалката си отгоре и се облегна назад. Неволно скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да се предпази от нападение.

— И така — отново проблеми с жените, нали?

— С една жена! — поправи я Алек възмутен. — Да не би да имам цял харем?

— А, значи нямаш.

— Не! И ако трябва да бъда искрен, в момента изобщо нямам приятелка.

— Е, да се надяваме, че това не ще продължи дълго!

— Може и да не продължи — усмихна се той. — Знаеш ли, че вчера засякох страхотна блондинка, която най-спокойно си сложи един гребен в джоба. Благодаря на Бога, че аз единствен я видях, иначе щеше да се наложи да я арестувам. Колкото и сладка да е госпожицата, не бих рискувал работата си заради нея.

Алек си пое въздух и продължи колебливо:

— Просто я поканих в кабинета си. Там тя ми разказа своята история — направо да се просълзи човек…

— Ще те помоля да съкратиш разказа си, защото скоро ще се стъмни. Освен това, мисля, че се досещам за продължението…

— Е, при срещата си с такова създание не бих могъл да не стигна до някои мисли… освен може би, ако бях импотентен… — загледа се втренчено пред себе си.

„Сигурно пак се е забъркал в някоя каша“ — помисли си Валери.

— Във всеки случай, аз не съм импотентен — заяви той и по устните му отново заигра усмивка.

— Радвам се да го чуя.

Резкият й тон го стресна.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Нищо!

— Жените никога не говорят просто така. Естествено, често се случва да казват едно-единствено нещо с твърде много думи… Но ти си друга. Ти казваш много неща с малко думи. Понякога не съм в състояние да схвана значението на думите ти и се чувствам объркан.

— Това си е твой проблем.

— Добре, добре, едно на нула за теб. Никога не съм отричал, че ти се изразяваш по-добре. Но стига по този въпрос. Все още не съм формулирал проблема.

— Ами формулирай го, тогава!

— И тъй — Алек въздъхна. — Линда, така се казва онази блондинка, ми се обади днес сутринта. Каза ми, че скъсвала с годеника си и искала да живее с мен. А аз не знам, как да й обясня, че от това нищо няма да излезе.

— Ето една жена, която умее да взема бързи и мъдри решения — установи Валери с ирония, но и с известно учудване.

— Не бих се изразил по този начин. Фактът, че сме прекарали заедно няколко часа не означава, че трябва да ме изяжда с парцалите. Няма да го допусна в никой случай!

— Без съмнение. Ако беше такъв човек, от години щеше да имаш вкъщи малка, симпатична женичка, която да те чака вечер в кухнята, заобиколена от дузина прелестни дечица. Ти просто имаш дарбата да проваляш семейното си щастие.

Той смръщи чело.

— Май, че ми се подиграваш? Но както и да е, заслужавам си го. Във всеки случай, не бих могъл да се женя за всяка жена, с която съм прекарал една-единствена нощ. Ще ми дойде множко. Те не бива да искат това от мен!

— Мъжете винаги говорят така! — Валери започна да се ядосва. — Ти ми приказваш за приятни часове, за нощи, прекарани заедно. За теб, естествено, чувствата нямат никакво значение.

Алек се засмя.

— Разбира се, че чувствата са най-важното. Защо според теб ми е приятно да бъда с жена?

— Не се прави на глупак! Много добре знаеш, какво имам предвид! Не ти говоря за приятните усещания, а за това, което става в душата! Точно на него ти не обръщаш никакво внимание. Гледаш си единствено удоволствието.

— Ооо, вие, жените, винаги усложнявате всичко до безумие! Ти също не правиш изключение в това отношение скъпа ми колежке. Защо трябва да се объркват по този начин дори най-простите неща.

— Щом смяташ, че аз само усложнявам проблемите, защо не се опиташ да си ги решиш сам? — Валери отново взе химикалката и придърпа ръкописа към себе си.

Ръката й затрепери леко и тя драсна няколко думи, за да прикрие смущението си.

— Добре, отивам си! — измърмори Алек потиснато. — Ще се опитам да обясня на Линда, но най-тактичния и любезен начин, че тя притежава най-добрия годеник на света, и че трябва да положи всички усилия, за да го запази. Ще й кажа, че с мен няма да бъде щастлива. Да се надяваме, че ще ми повярва!

— Не съм голяма оптимистка за последното — вметна Валери. — Точно липсата на интерес от твоя страна ще разпали страстта й докрай. Така е с почти всички жени.

— Да, за съжаление! Аз също съм го забелязал и това е едно от нещата, които не мога да проумея. А ти можеш ли? Всъщност — той се замисли с поглед, забит в пода, — всъщност, това е нещо като забранения плод.

Внезапно Алек заобиколи бюрото, прегърна я и я целуна по бузата.

По тялото й премина тръпка.

— Алек, престани!

— Защо?

— Защото така ти казвам!

Той се отдръпна и я погледна ухилен.

— А защо ми казваш така?

— Ще престанеш ли да ми лазиш по нервите?

— Скъпа, ти си най-прекрасната жена в целия свят?

— Доста изтъркано.

— Но аз съвсем не го казвам на всяка срещната! — погледът му стана замислен. — Впрочем, понякога съжалявам, че ние с теб не можем… Имам предвид, че ние с теб имаме прекалено много общи интереси…

— Мисля, че не те разбирам съвсем.

— Просто разсъждавах на глас. Но ти имаш право, не бива да ти преча да работиш. Просто за момент си помислих, че ще ми дадеш идея, как да си реша проблема с Линда. Ти имаш дарбата да разбираш проблемите на другите…

— Но не и в този момент — Валери му посочи вратата. — Ти трябва сам да оправяш женските си истории, а на мен не ми плащат за психоаналитик.

— Само мога да съжалявам за това — подхвърли Алек Мейсън и напусна кабинета.

В погледа, с който тя го изпроводи имаше гняв и надежда…

 

 

Валери излезе от ваната, облече си хавлиения халат и зашляпа по чехли към хола. Извади бутилка скоч от барчето до прозореца, запали си цигара и се отпусна в едно от дълбоките кресла. Вдиша дълбоко дима и притвори очи. Дистанционното управление на телевизора беше на масичката пред нея. Превключи няколко програми. Ликът на усмихната говорителка се смеси с образа на известен поп изпълнител, даващ автографи на почитатели. Последващият канал вървеше някакъв уестърн.

Излегна се в креслото и се загледа, как банда разбойници преследва героите из мексиканската пустиня. Мислите й постоянно се връщаха към отминалия ден. Бяха предотвратили пет кражби. В три от случаите това беше повторен опит. Почти всички бяха жени. „Защо, по дяволите, го правят? Отлично би трябвало да знаят, че все някога ще ги хванат.“ Откраднатите вещи бяха с незначителна стойност и зад тези кражби обикновено не стоеше някаква остра материална нужда. Повечето от крадците като че ли просто изпитваха удоволствие от вълнението при самия акт.

Погледна чашата си. Беше празна. Поколеба се, дали да не си налее още едно. Реши, че не е добре да пие сама. „Но какво друго да правя през остатъка от вечерта?“ Чувстваше се отвратително самотна. С последния си приятел беше скъсала преди четири седмици. Изнервяше я с непрекъснатите си планове за женитба. Все още не й се искаше да се омъжва. Желаеше да бъде свободна поне още няколко години. Досега не беше срещала мъж, с когото да пожелае да изживее живота си.

„Ако един ден се омъжа — мислеше си, — това ще бъде за истинска мечта. Нямам никакво желание да се присъединявам към армията на разведените жени!“

Само че намирането на въпросния мечтан съпруг се оказа не съвсем лесна работа.

Героят от уестърна препускаше за трети път покрай една и съща скала. Пушечните изстрели отекваха зловещо в малкия апартамент. Валери хвърляше отегчен поглед от време на време на филма, колкото да се отърси от мрачните си мисли.

Сети се за Алек Мейсън. „Алек е добро момче! Изглежда чудесно. Весел и чаровен е. С него можеш да си поприказваш за всичко.“ Освен това, Алек можеше да бъде много нежен — Валери знаеше това добре, макар че тя самата не беше стигала по-далеч от някоя и друга приятелска целувка.

Спомни си за разговора им след обяд в нейната стая — за топлите му устни и ръцете, които можеха да я накарат да потръпне.

Но той никога не прекрачваше границата, макар че в такива моменти Валери не би имала сили да се съпротивлява особено. Алек наистина беше способен да я накара да забрави целомъдрието и здравия си разум, но винаги се отдръпваше в последния момент. „Защо?“

Не би могло да е поради липса на физическа привлекателност. Валери си даваше сметка, че изглежда много по-добре от жените, с които той обикновено контактуваше.

Стана и си наля още едно уиски. „В края на краищата, няма да ми навреди, дори и да се напия. Нали съм си самичка. Ами ако се обадя на Алек? Мога да му кажа, че искам да обсъдим нещо професионално. Все ще се намери повод да изпием по чашка заедно“.

Нервно изгаси телевизора, откъдето героят тъкмо се обясняваше, в любов на някаква хубавица, оказала се по неведоми пътища в леглото му. След това взе телефона и набра номера на Алек Мейсън.

От другата страна на линията се чу раздразнен глас:

— Да, какво има?

Валери не отговори.

— По дяволите, с кого говоря?! — гласът стана ядосан.

После чу, как Алек казва нещо на някого. Отвърна му женски глас.

— Ало, кой се обажда? Какво искате? — отново рече в слушалката.

Сърцето й заби лудо. Внимателно затвори апарата.

„Естествено, Алек не е свободен. Можех да се досетя! Дали изобщо е способен да прекара поне една нощ без жена в леглото си?“

Изпи уискито на един дъх и се изтегна в леглото. Нямаше желание да излиза никъде. Трябваше да понесе съдбата, която сама си бе избрала. „Ето — имам я своята свобода. Но със свободата идва и самотата — нима не съм го знаела винаги? Просто пи малко повечко — рече си. — Утре като се събудиш, главата ти ще е почти бистра и всичко ще си пасне на мястото. Недей сега да се цупиш на целия свят за това, че нямаш мъж до себе си! И да не си посмяла да се самосъжаляваш!“

Заспа дълбоко, а на сутринта се събуди освежена и с огромен апетит. Свари си цяла кана кафе, изпържи си две яйца с бекон и се почувства почти щастлива. Реши днес да завърши на всяка цена доклада си. На път за работа слезе от метрото една спирка по-рано и повървя пеш.

Алек все още не беше пристигнал. Но Аманда Кристиън беше заела както обикновено мястото си зад бюрото. Тя изпълняваше функциите на секретарка в детективското отделение на магазина. Алек и Валери бяха шефовете, делегирани с равни права и компетенции. Освен тях имаше и още няколко души, които им оказваха съдействие, и които Алек Мейсън наричаше помощен персонал. Задачата им беше да се смесват незабелязано с клиентите и да се обаждат на него или на Валери, ако забележат нещо нередно.

— Добро утро, Аманда!

— Здравей — отвърна й кисело секретарката.

Валери взе папката с пощата.

— Я да видим, какво има тук?

— Нищо различно от обичайното.

— Аманда, защо не съзирам поне малко жизнерадост върху лицето ти? Една усмивка ще те направи неотразима!

— Просто не съм свикнала да се хиля без повод.

— Изглежда, че имаш твърде малко поводи — не се сдържа да я клъвне Валери.

Тя я изгледа злобно иззад старомодните си очила.

— Не са много нещата на този свят, които могат да те развеселят.

— Да, но май че нямаме избор. Поне що се отнася до света, в който живеем.

Аманда сви устни.

— Днес си особено заядлива. На какво ли се дължи това?

— Добре, добре, само се опитах да се пошегувам — Валери се отправи към кабинета си.

Когато прехвърли половината от съдържанието на папката, отвън се чу отваряне на врата и весело свирукане. Веднага след това долетя възмутеното възклицание на Аманда.

— Остави ме на мира, Алек! Нали знаеш, че не обичам това!

Последните думи бяха извикани почти истерично.

— Твоят проблем е, че ти нищо не обичаш, Аманда.

— Това не е проблем, а необходимост.

— Добре, нека да вдигнем наздравица за необходимостта.

На вратата на кабинета се почука енергично.

— Влез!

— Здрасти, Валери! Добре ли спа?

— Чудесно. Я ми кажи, защо ти доставя удоволствие да дразниш Аманда? Тя понася по-трудно просташките ти шеги.

Той придърпа един стол, отпусна се на него и изпружи крака.

— Все още не съм се отказан от идеята да й внуша, че любовта е най-великото нещо на тази земя — заяви весело. — Но тя просто не иска да ме разбере.

— Може би житейската ти философия не е пригодна за всеки?

Алек стана сериозен и я погледна внимателно.

— Я ми кажи, да не би да си ме търсила снощи по телефона?

— Аз ли? Откъде ти дойде тази идея?

— Ами снощи тъкмо имах един служебен разговор и…

— Служебен разговор ли? Не ме карай да се сме… — закри устните си с ръка, но вече се беше издала. В този момент й идеше да си откъсне езика.

Той се ухили, но като забеляза, че Валери се изчервява, стана отново сериозен и побърза да смени темата. Тя мислено му благодари за жеста.

Заговориха за работа. След малко влезе един от помощниците — Ричард Моргън — и бутна пред себе си някакъв дребничък човечец.

— Сварих този господин тъкмо, когато напъхваше в джоба си ето това шишенце.

Мъжът се сви. Изглеждаше като низш чиновник, чийто шеф тъкмо го е извикал, за да си излее гнева върху него.

— Добре, Ричард — рече Валери. Взе шишенцето, постави го на бюрото и покани нарушителя да седне.

Той замига уплашено. Алек тактично се оттегли зад гърба му.

— Знаете ли, че вие сте единственият, господин…? Извинете, не чух името ви? Ще бъдете ли така добър да го съобщите, заедно с адреса си?

— Моля ви, не казвайте на жена ми! — промълви човечецът.

— Всъщност, ние сме задължени да предаваме на полицията всеки крадец, когото хванем в нашия магазин. Ще ви бъде наложена глоба, а при повторен случай може да се стигне до лишаване от свобода.

— Моля ви, не казвайте на жена ми! — повтори той.

— Обясненията с жена ви са ваша собствена грижа — каза студено Валери.

„Господи, този толкова ли се страхува от съпругата си. Трябва да е същинско чудовище!“ Погледна етикета на парфюма.

— Ако не друго, то поне имате добър вкус. Това е най-скъпият парфюм, който се продава тук.

— Моля ви, не казвайте на…

В този момент вратата на кабинета се отвори с трясък и вътре влетя жена, водеща за ръка дете. Беше висока към метър и осемдесет и масивната и фигура изглеждаше заплашителна. Гласът й никак не подхождаше на килограмите и — беше висок и писклив.

— А, ето къде си бил, Хари. Видях те да се качваш по стълбите — погледна любопитно към Валери. — Какво правиш тук, всъщност? Да не би да искаш да рекламираш нещо? Знаеш ли, че имаш право. И така, скъпа ми госпожо — тя си пое въздух и заби показалец в посока на детективката — моят съпруг ми подари миналата седмица копринен комбинезон от вашия магазин. Оказа се, че ми е с един номер по-малък. На другия ден дойдох, за да ми го подменят. И знаете ли, какво стана? Не ми го подмениха! И то само защото бил изхвърлил касовата бележка. Представяте ли си само! — съпругата на Хари изсумтя възмутено.

Самият Хари се беше свил на стола и явно най-съкровеното му желание беше да потъне в земята. Валери се изпълни със съчувствие. „Горкичкият! Винаги под чехъл!“

— Знаете ли — продължи жената, без дори да погледне мъжа си, — Хари получи повишение в службата. Шефът му най-сетне си даде сметка, какъв ценен служител има в негово лице. Но чак след като аз му се обадих и му казах истината в очите!

Тя размаха свободната си ръка във въздуха, като даде възможност присъстващите да се насладят на многобройните гривни и пръстени, които я украсяваха.

Валери наблюдаваше с крайчеца на окото си как Хари все повече се смалява и става почти незабележим.

Жената нямаше намерение да спира:

— Трябваше да се обадя на онзи смотаняк и да му отворя очите за голямата квалификация и опит на Хари! Да! И той получи повишение.

— Моля ти се, замълчи, Луиза! — обади се Хари едва чуто.

— Е, какво, ще ми бъде ли сменен онзи комбинезон или не?

— Знаете ли, какво, скъпа госпожо — обади се Алек и пристъпи напред. — Може би ще бъде по-добре да обсъдим този въпрос оттатък в моя кабинет.

— О! — тя се обърна и срещна най-чаровната му усмивка.

Върху лицето й моментално се появи изражение, което според нея без съмнение беше прелъстително. Гласът й стана още по-писклив.

— О, значи вие сте шефът тук — погледна пренебрежително към Валери. — В такъв случай, с удоволствие ще дойда с вас.

Хвана за ръка момченцето, което стоеше безмълвно до нея, и излезе заедно с него и Алек от стаята.

Валери с мъка сдържа смеха си и погледна към Хари.

— Моля ви, кажете ми първо името и фамилията си.

След излизането на съпругата си той като че ли беше пораснал с десет сантиметра, в погледа му обаче все още имаше страх.

— Клейтън, Хари Клейтън.

— И тъй, мистър Клейтън, ясно ви е, че не можем да оставим нещата без последствия. Обещавам ви обаче, че ще бъдем възможно най-дискретни. Според мен, не е необходимо да обсъждаме провинението ви с вашата жена.

Хари Клейтън въздъхна шумно.

— Благодаря ви! Знаете ли… — ръцете му трепереха. — Всъщност, съпругата ми не е толкова свирепа, колкото може да ви се стори от пръв поглед. Когато се оженихме, тя от все сърце искаше да направи от мен преуспяващ човек. Просто не забелязваше, че за тази работа ми липсват някои качества. А и аз не мога да се променя — вдигна безпомощно рамене. — А когато се обади на шефа ми, той само се засмя и ме нарече „мъж под чехъл“. Естествено, за повишение на заплатата не стана и дума. Аз обаче не можех да кажа това на Луиза. А и тя очакваше да й подаря нещичко, купено с парите, които „печеля“ допълнително. Аз пък съвсем не знаех откъде да ги намеря. И така стигнах до идиотската идея просто да открадвам по нещо от магазина… Знаете ли, при всяка кражба направо ми се ще да умра! Но упреците на Луиза биха били за мен по-страшни и от смъртта…

— Мистър Клейтън — Валери стана и сложи ръка на рамото му. — Това, което ми разправихте, все едно, че не съм го чула. Днес все пак ви хванаха и това би трябвало да ви наведе на някои мисли. Засега ще минете само с глоба, но… е, надявам се, ме разбирате.

Хари Клейтън замига уплашено, но после се засмя.

— Аз… аз ви благодаря.

— Добре, мистър Клейтън, сега ще запиша вашите данни, а по пощата ще получите обвинителния акт. Да се надяваме, че няма да попадне в ръцете на жена ви. Само ви моля, да не рискувате още веднъж да се видим при същите обстоятелства… в края на краищата, никой не може да бъде безкрайно великодушен. Кажете на жена си, че не сте доволен от обслужването тук и затова няма да пазарувате повече на „Блумингдейл“. Всъщност, ако питате мен — най-добре е още сега да й кажете цялата истина.

Попълни формулярите и изпрати Хари Клейтън.

Когато излизаше от кабината й стори, че той е пораснал с още няколко сантиметра.

 

 

— Божичко, каква амазонка! — Алек се стовари върху стола зад бюрото си, въздъхна тежко и хвърли на Валери обвинителен поглед. — И ти искаш да ми говориш за вечна любов, семейство и така нататък!

Засмя се и поклати глава.

— Сигурен съм, че нашият Хари все още обича от сърце своята Луиза, а тя… — отново се засмя, — тя пък на втората минута ми предложи да й говоря на малко име — не е ли трогателно?

— Във всеки случай, намирам, че постъпи добре, като спаси човека от неловката ситуация. Имаше вид, сякаш очаква всеки момент да бъде смачкан като червей.

— Да, затова пък аз трябваше да понеса всичките й нагли намеци и подмятания. Накрая ме покани да я посетя в дома й, когато Хари бил в службата си. Щяла още днес да купи за целта бутилка шампанско.

— А ти как отби удара? — поинтересува се Валери.

— Дяволски трудно беше — призна си Алек. — По едно време имах чувството, че ако синчето й не беше в стаята, направо ще ме изнасили върху бюрото!

— Бедният! Какво ли ти предстои да преживееш още с жените?

— Да, смей се! Теб Хари естествено не те е тормозил така.

Тя кимна.

— Разбира се. Препоръчах му да разкаже на съпругата си за всичките си преживявания. Все пак му обещах да придвижим колкото се може по-дискретно тази история с кражбата. Луиза… — произнесе името й с колебание. — Луиза няма нужда да узнава от нас за случката.

— Надявам се, че Хари ще се научи един ден да казва мнението си пред нея. Жените най-много ги дразни да имат мекушав съпруг.

— И от какво се нуждаят жените? — полюбопитства Валери.

— От мъж, който умее да се налага.

— Не съм съвсем сигурна в това. Във всеки случай, самите мъже често пъти не знаят, какво мнение да налагат. Само си придават важност.

— По дяволите, Валери! Защо винаги ни съдиш толкова строго!

Алек стана, заобиколи бюрото и прегърна обърканата си колежка, а после впи устни в нейните.

Тя беше твърде изненадана от действията му, за да се съпротивлява. Усети, как коленете й омекват. Опита се да го отблъсне, но Алек я стисна още по-силно в прегръдката си. Стори й се, че ще припадне.

В този момент той я пусна, отдръпна се и се взря в нея с горящи очи.

— Виждаш ли — каза задъхано и триумфиращо, — виждаш ли от какво се нуждаят жените? Подозирам, че точно това нещо ти липсва отдавна и на теб самата.

— Алек, моля те… — успя само да промълви Валери, преди да я прегърне отново и да я лиши от възможността да говори.

Съпротивата й се стопи като лед под жарко слънце. Пръстите на Алек я галеха невъобразимо нежно и възбуждащо. После плъзна ръка в деколтето й и започна да потрива набъбналите й зърна. Валери изстена високо. Той долепи тялото си до нейното и през тънкия плат на полата се усещаше мощната му ерекция.

Самоконтролът я напусна окончателно. Притисна се неистово към него и прошепна:

— Хайде, направи го, Алек! Направи го, ти беше прав, наистина имам нужда от това.

— Бих казал, че трябваше да го направя преди много, много време — засмя се Алек, — но по-добре късно, отколкото никога.

Започна да разкопчава копчетата на блузата й. Валери стоеше разтреперана пред него. Възбудата и желанието я бяха обсебили до такава степен, че вече не си даваше сметка, къде се намира. Трескаво започна да разкопчава колана на панталона му.

На вратата се почука тихо и веднага след това влезе Аманда Кристиън с папка под мишница. Спря се насред помещението и се втренчи ужасена в сцената.

Двамата мигновено се върнаха към действителността.

Алек отстъпи крачка назад.

— Та… за какво си говорехме, Валери? — едва се сдържаше да не се разсмее на глас.

Валери закопча с нервни движения копчетата на блузата си и се помъчи да овладее прииждащата истерия.

— Какво искаш, Аманда?

— Донесох пощата. Естествено — почуках. И понеже никой не отговори… реших само да… исках само да оставя тази папка на бюрото.

— Хм, добре, благодаря…

— Закопчала си се накриво — Аманда посочи към блузата й.

— О, да, разбира се — побърза да се оправи, като се стараеше да не я гледа в очите.

Алек се изсмя.

— Аманда, с теб, без съмнение, никога не би могло да се случи такова нещо, нали?

Секретарката го стрелна с очи.

— Какво искаш да кажеш?

Той я изгледа от главата до петите.

— Все си мисля, дали чак толкова ти е студено? Имам предвид, че носиш все такива неща, които покриват всеки квадратен сантиметър от тялото ти.

Аманда Кристиън изсумтя от възмущение.

— Знаеш ли какво, Аманда — Алек седна на един от столовете и доби замислено изражение. — Всъщност, ти си жена с много чар… защо непрекъснато се държиш като послушница в манастир?

Очите й се присвиха и стисна устни.

— Никога не съм си поставяла за цел да прелъстявам мъже — хвърли папката върху бюрото, обърна се и тръгна към вратата.

Той скочи и я хвана за ръката. Фактът, че панталонът му бе все още разкопчан, изглежда не го смущаваше ни най-малко.

— Чуй ме, Аманда! Изобщо не исках да кажа това! Исках просто да събудя у теб… Ти просто не можеш да си представиш, колко хубави неща има в този живот.

Секретарката отдръпна ръката си, сякаш беше пипнала нагорещено желязо.

— Но, скъпа, аз не желая да ти сторя нищо лошо!

— Тогава не ме докосвай, ако обичаш!

До този момент Валери просто ги наблюдаваше развеселено, но усети, че Аманда изпада в паника.

— Алек! — намеси се тя. — Остави я на мира! Ти все не искаш да повярваш, че чарът ти не въздейства поголовно на всички.

— Опитвам се само да й помогна да преоткрие някои хубави неща от живота!

— Не всеки има твоя поглед върху живота. Аманда си има собствен живот и може да прави с него, каквото си пожелае.

— Благодаря на всички! — секретарката ги изгледа свирепо иззад стъклата на очилата си. — Ако дискусията относно моя начин на живот е приключила, бих искала да се оттегля.

— Не го вземай навътре — извика след нея Валери. — Алек и аз просто се мъчим да ти помогнем!

— Притрябвала ми е помощта ви! — тя излезе с високо вдигната глава.

— Сега си го получи, видя ли — Алек закопча панталона си и отново седна на стола. — Всеки път, когато човек се опита да помогне на някоя жена, среща черна неблагодарност.

— Не изпитвам към теб никаква благодарност за това, което се случи току-що — отбеляза Валери. — Добре, че Аманда влезе, защото кой знае какво щяхме да направим, както я бяхме подкарали. Не си ли чел някъде из учебниците, че любовните авантюри между колеги не се препоръчват. Пречат на работата и почти никога не свършват добре.