Даяна Палмър
Под прикритие (5)

Пета глава

— Няма да стане! — Кири го погледна сърдито.

— Ти губиш! И заключвай добре вратата.

Тя му хвърли многозначителен поглед.

— Изсилвам се, а? — рече й шеговито. — Какво ще кажеш да те закарам утре сутрин? Гарантирам, че докато си с мен, онова приятелче със седана няма да припари.

— Той ще го сметне за малодушие.

— Виж какво, не можеш да си напрягаш нервите до безкрайност. Не подценявай стреса — може да стигнеш до нервен срив. Ако сме заедно, напрежението ще е по-малко. Не усещаш ли колко си неспокойна напоследък?

Тя почувства, че ръцете й са станали студени.

— Да, да, но не искам да си мисли, че ме е страх, даже и да е така.

Той се засмя.

— Няма, ще реши, че аз съм те прелъстил. Този тип мъже разсъждават така.

— Ами, тогава може, стига да не решиш наистина да го сториш.

Погледът на присвитите му тъмни очи, сякаш мина по нея като докосване.

— А, ще имам ли шанс, ако се опитам? — в изражението му се появи нещо непознато.

— Съжалявам, това не се повтаря — отвърна му хладно Кири.

— Шарката може и да не повтаря, но ти още се изчервяваш, като те погледна.

— Кожна реакция — намери си оправдание. — Алергична съм към теб.

Ланг се изхили.

— Помниш ли онзи път, когато отидохме на разходка в парка, шест дечица се бяха загубили, лепнаха се за нас и все питаха защо имаш лунички на носа. Казах им, че си алергична към сладолед.

— И те направо ме оплакаха жива — усмихна се тя. — О, Ланг, толкова хубаво ни беше. — В погледа й проблесна тъга. — Ти бе най-добрият ми приятел — добави.

Той премигна.

— И ти също. Да се омъжиш за мен обаче преди няколко години бе все едно да стъпиш на подвижни пясъци. Трябваше да си дадеш сметка. Толкова неща изживях, на които е немислимо да изложиш цяло семейство.

— Да, като например работата в ЦРУ.

Кири наведе поглед. Не желаеше той да открие в очите й следите на ужаса, който бе изпитвала, защото не знаеше къде се намира той и какво прави. Кони и Боб, с които остана приятелка, казваха малко. През цялото време се боеше, че някой ден ще го върнат в ковчег. Като го видя за пръв път в „Ланкастър“, краката й се подкосиха. Смайването й бе огромно — той се беше отказал от стария си начин на живот. Недоумяваше по какви причини.

— Кири — рече нежно Ланг и прекъсна размишленията й.

— Какво?

— Не ме слушаше, нали? — завъртя глава и се вгледа в нея.

— Мислех си за времето, когато бе някъде далече. Четях за разни тайни операции по вестниците и се питах, дали ти не ги провеждаш, дали си жив и здрав — тя се засмя. — Глупаво е, нали?

Изражението му стана сериозно.

— Исках да ти спестя точно това.

— Искаше да ми спестиш безпокойството? — пъстрите й очи преминаха по лицето му. — И мислеше, че си го направил, че съм спряла да те обичам в момента, в който избяга от мен?

Той се облегна на стената с цялата си тежест.

— Да — настоя на своето, — като си тръгнах, ти ме мразеше.

На лицето й се появи тъжна усмивка.

— Само така си мислех, но не беше лесно да те забравя, Ланг, много време трябваше да мине. Имахме толкова спомени — та ние се знаехме от малки! — тя се извърна. — Предполагам, че с вас, мъжете, е различно, поддавате се само на физическото привличане.

— Защо говориш такива работи?

— Защото е вярно.

— Всички не са под общ знаменател. И мъжете имат дълбоки чувства, както жените.

— Ти ме желаеше, но не можа да се накараш да направиш каквото трябваше. Ако ме обичаше достатъчно, нямаше да избягаш.

— Ти ме остави да избягам — можеше да отвориш проклетото писмо, което ти изпратих.

— Освен довиждане, казваше ли се нещо друго в него? — гласът й стана дрезгав. — Мислех, че е поредното обвинение колко съм безхарактерна и неморална.

Той сложи ръце в джобовете си.

— Вече бях разбрал за Чад и бях наясно със себе си.

— Нямаше откъде да разбера — напомни му тя. — Знаех само, че когато си тръгна, ме презираше и не искаше да ме видиш повече. Ти ми го каза съвсем ясно.

Болезненият спомен го накара да присвие очи.

— Преди това не ми се бе налагало да се боря с ревността. Беше ми съвсем непознато. Пък и бях предаден от най-добрия си приятел.

— Дай да не ги предъвкваме пак тези работи — измърмори тя и се обърна на другата страна. — Трябваше ти сламка да се хванеш и той ти я подаде, това е. Дано да ти е било приятно да работиш за „държавните интереси“. Едно не разбирам само, защо напусна и се върна.

Очите му зашариха жадно по нея.

— Не разбираш ли?

Тя не обърна внимание на нежния му тон.

— Уморена съм. До утре!

— До утре. Аз ще те закарам, искаш или не.

Ланг затвори вратата и я остави със зяпнала от учудване уста.

Кири хвана една ваза, но какъв смисъл да я хвърля по вратата — с него не можеше да се спори, а и бе твърде изтощена да събира парчета по пода.

Като минаваше покрай телефонния секретар, забеляза, че лампичката му мига. Не искаше да чуе съобщенията сега — едно от тях със сигурност беше на Ериксън. Понякога работата й отнемаше от свободното време, понеже някои клиенти имаха възможност за разговори вечер. Не можеше да си позволи да не им обърне внимание.

Първото съобщение бе от Мак — напомняше й, че ще доведе нов клиент сутринта. Второто беше грешка. Третото, както се опасяваше, бе от Ериксън: „Все някоя нощ бодигардът ти няма да е наблизо и ще те пипна. Къде ще ходи тогава Ваше Величество?“. Тя взе касетата и постави в апарата друга. Тази гадна заплаха можеше да послужи в съда, ако той направеше някоя грешка. Пъхна я в едно чекмедже и си легна.

 

 

На сутринта Ланг позвъни на вратата. Кири носеше бледолилава рокля, върху която беше наметнала шарен шал. Той бе облечен в сиво спортно сако, жълтокафеникав панталон и риза на червено-черно райе. Много добре изглеждаше, но тя се направи, че не забелязва. Подаде му касетата и му каза какво има на нея. Той я сложи в джоба си, в погледа му пролича студена решителност.

— Много скоро ще направи някой провал и тогава ще бъда насреща му, готов.

— Той е психар, нали?

— Психар или просто един дяволски злобен тип.

Изчака я да заключи и двамата тръгнаха към колата му.

— Стой малко — задържа я той, преди да отключи.

Огледа автомобила, провери и под капака и чак тогава й отвори вратата да влезе.

— Какви бяха тия фокуси? Наистина ли смяташ, че може да стигне толкова далеч да ти взриви колата?

— Добре е да си предпазлив — лошото веднъж се случва, а с такъв като него, никога не се знае.

— Разбирам.

Погледна я и се засмя.

— Не се тревожи чак толкова — мога да обезвреждам бомби.

— Сериозно ли? Мъжът кимна.

— Ако са по-прости. При един случай в Европа…

— Той се разколеба — Е, това е секретно, но трябваше да обезвредя една бомба.

— На такива неща ли те обучаваха? — попита го с любопитство тя.

Ланг се захили.

— Не. На това съм се научил от собствен опит. Очите й се ококориха.

— От собствен опит?

— Разбира се, като ме взривиха веднъж-два пъти и… — забавляваше се, като гледаше изражението й.

— Шегувам се, Кири!

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Така и не свикнах да не се връзвам — поклати глава тя. — Трябва да съм безнадеждно наивна — измърмори, като погледна чантичката си в скута. — Но едно не може да ми се отрече — падам на земята много добре.

— Наистина. Само почакай да минеш основите на самоотбраната и ще бъдеш цяло страшилище на улицата. От вика ти само ще бягат солидни мъже — обеща й той. — Чудя се защо досега не си се занимавала с бойни изкуства? Всяка жена трябва да има някаква представа. Би трябвало да го въведат в училище.

— И без това си имат достатъчно за учене.

— Сериозно го казвам, може да се учи в часовете по физическо в гимназията. Майките няма толкова да се тревожат за щерките си, ако те не са безпомощни, не само при нападение, но и при някоя по-бурна любовна среща.

— Чувала съм и за такива случаи.

— Е, при нас беше друго — големите тревоги бяха мои. Ти беше пламенна жена…

— Пак ли започваш — измърмори тя.

— Не мога да се въздържа… Беше красива, желаеше мен, а можеше да имаш всеки.

— И ти затова ли ме остави? — попита го иронично тя. Вече й бе по-лесно да се справя с горчилката от миналото — отново бяха приятели.

— А, ти как мислиш?

Той паркира пред оградата и се огледа.

— Ни Ериксън, ни дявол — кимна с глава. — Може пък да сме го уплашили.

— Да, да! — усъмни се Кири.

— Мога да ти представя писмени уверения на хора, които съм охранявал, че съм адски страшен — каза й със смях Ланг. — Един даже ми вика, цяло чудо е, че още имаме държава с ченгета като теб.

Тя се разсмя.

— Да не е същият, на който си му натъпкал банята с камери.

— Ами, какво да правя, казаха ми да го наблюдавам през цялото време, и аз го наблюдавах… през цялото време.

Кири се досети, че всъщност Ланг следи и нея неотлъчно. Погледът й говореше достатъчно красноречиво.

— Не и когато си в банята! Независимо дали вратата е отворена или затворена. Имаш честната ми дума на скаут.

— Никога не си бил скаут! — възрази тя.

— Бях, преди да направя един пожар — въздъхна той и продължи със спомените. — Падна се точно да запаля килима в хола на шефа. Така и не можах да му обясня как стана инцидентът. А всъщност, Боб беше виновен — добави мрачно. — Той ми показа как да го направя и с какво.

— Боб харесваше ли шефа на скаутите?

— Ами, като си мисля, май не съвсем.

— Всичко ми е ясно — засмя се тя.

Излязоха от колата и той хвана ръката й. Докато вървяха към сградата, усети, че тя трепери и неговите пръсти също се свиха конвулсивно. Ланг спря и я погледна.

Тя почувства, че пръстите му галят нейните. Палецът му опираше в меката й длан. Пак започваше същата магия като всеки път, когато той бе по-близо до нея.

— Не искам да изживявам отново миналото!

— Дори и този път краят да е различен? — попита нежно. — Един щастлив край?

Сърцето на Кири прескочи. Това е само шега, помисли си, Ланг се шегува, а аз го вземам на сериозно. Тя започна да се смее и издърпа ръката си.

— Остави ме, шут такъв! Той изглеждаше слисан.

— Кири, аз не се…

Изведнъж се чу шум от форсиране на кола. Той блъсна Кири на тротоара, тъкмо навреме, за да я предпази от профучаващия тъмен спортен автомобил.

— Побъркан! — кресна Ланг ядосано.

Ако беше син седан, би се спуснал след него.

— Навсякъде ги има — карат като луди — каза тя, като си изтупваше полата. — Добре съм, мина все пак далече от мен.

— Не беше толкова далече — той бе побледнял. — Размина се на косъм!

— Поне не беше нашето приятелче Ериксън.

Той кимна, но не съвсем уверено. Хвана я под ръка и я изпрати.

След това извади портативния си компютър, включи го в мрежата, въведе кода за достъп до засекретени данни и набра името на Ериксън. Затвори терминала ядосан — проверката бе установила, че лицето има две коли и едната е стар черен спортен автомобил.

 

 

Кири имаше дълъг ден — съвещание, после безкрайната рутинна работа по текущи проекти. Мак й бе обещал нов клиент за тази сутрин, но поради застъпване на ангажиментите в програмата му срещата се отложи за утре.

Бети се отби в офиса й.

— Как намираш новия клиент?

— Никак. Не дойде. Мак каза, че ще опитаме да се видим с него утре сутрин.

— Щях да ти предложа да отидем на кино, но ако онзи тип ни причаква зад ъгъла, май е по-добре да не ходим.

— Да, пък и Ланг ще побеснее, като разбере — съгласи се тя.

— Добре изглежда — Бети започваше да прави намеци. — Освен това няма и навалица около него.

— Така се оказва. Едно време беше съвсем различно — когато започнахме да излизаме с Ланг, той тъкмо беше скъсал с последното си гадже, трябва да й се признае — беше готина — фото модел — Лорна Маклейн.

Бети се облещи.

— Лорна Маклейн?

Кири я погледна изпитателно.

— Има ли нещо, което не знам, Бети?

— Името на клиента, който не се появи днес. Казва се Лорна Маклейн.

Кири седна.

— И какво иска от нас?

— Издигнала се е до административен пост в местна агенция за фото модели, ориентирани са към Южен Тексас. Мак каза, че искат да им организираме модно ревю с реклама, отразяване в медиите и всичко останало.

— Ами, не е за изпускане работа от такъв мащаб, пък тя и Ланг бяха вече приключили, когато аз започнах да излизам с него. Едва ли ще има някакво значение — добави, когато видя, че Бети я наблюдава внимателно. — Сега сме само приятели с него. Той е шеф на охраната. Това е всичко.

— Лорна е добра приятелка на госпожа Ланкастър, знаеш ли?

Сърцето на Кири спря.

— Достатъчно близка, за да й каже госпожа Ланкастър за новата работа на Ланг?

— Дори по-близка, за да се обади на Ланг за мястото и после да ходатайства за него пред приятелката си госпожа Ланкастър.

Значи така бе получил работата.

— Никой не ме има за нищо, щом не благоволява да ми каже! — измърмори Кири, сърдита на целия свят и на съдбата за тази ирония.

— Ами! Недей така! Слушай, това, че работи тук, не значи, че е задължително Лорна да се влачи с него винаги, нали знаеш, Бог дава, ама в кошара…

— Стига, моля те! — тя въздъхна и се облегна назад в стола.

Беше строила въздушни кули и сега те се срутваха върху нея. Ериксън щеше да я изкара от равновесие, не без ценното съдействие на Лорна. Спомняше си я съвсем ясно. Беше висока, стройна, с много тъмни очи и коса, красива с една дума. Ако все още изглеждаше като тогава, хич не бе изключено Ланг да се изкуши отново. В края на краищата нямаше какво да го спре. Лорна вероятно не беше омъжена и той бе свободен. А Кири… Е, тя беше извън класацията. Не че изглеждаше зле, но да съперничи на топмодел… При това бе и старомодна, а Лорна не страдаше от предразсъдъци.

— Няма да развяваш бяло знаме — убеждаваше я Бети, защото беше разбрала по изражението й какво си мисли.

— Нищо не мога да обещая — рече Кири и се загледа през прозореца.

— Като му тръгне на човек на лошо, всичко върви наопаки.

Бети въздъхна тежко и й предложи:

— Ще отида да ти взема едно кафе, не че ми влиза в служебните задължения, но все ще се справя с машината.

— Бети, защо точно на нашата агенция се е спряла Лорна, след като има още куп фирми в Сан Антонио? Заради него ли, как мислиш?

— Е, ако трябваше да се обзалагам, наистина щях да заложа първо на тази възможност — призна приятелката й. — Още ли си падаш по Ланг?

— Разбира се, че не. Даже не ми харесва — изгледа я гневно тя.

— Виж ми окото! — промърмори Бети под нос и излезе.

 

 

Ланг взе Кири късно следобед. Очите му внимателно оглеждаха паркинга.

— Днес не ми се е мяркал син седан — каза му тя, като изкарваха колата оттам.

— Ами стара черна спортна кола?

— Имаше една черна кола. Изражението му издаде досада и умора.

— Не ми казвай — рече язвително тя, — че Ериксън има две коли и едната е черна.

— Печелиш.

— Днес просто нямам късмет!

— Защо?

Тя го погледна и усети, че облаците около нея се сгъстяват — пак щеше да се повтори старата история: Ланг щеше да си отиде от живота й.

— Знаеш ли, имаме нов клиент в агенцията?

— Щом задаваш въпроса така, значи трябва да е някой, когото познавам. На „Вие питате — ние отговаряме“ ли ще играем или предпочиташ да изплюеш камъчето.

— Лорна Маклейн ще представи чрез нас новите си манекени.

Не я погледна. Тя беше разбрала, нямаше съмнение.

— Ами, добре ще направи.

По лицето на Кири не трепна и мускулче, докато гледаше през предното стъкло.

— Ти си знаел, че тя е тук.

Той сви рамене.

— Да, знаех. Как мислиш, че получих тази работа? Тя ми се обади във Вашингтон да ми каже за вакантното място и да ми предложи да кандидатствам. Може би си спомняш, че с Лорна бяхме близки, преди да започнем да ходим с теб — напомни й спокойно той.

Сърцето й сякаш спря.

— А, виждал ли си я, откакто се върна? — тя се опита гласът й да прозвучи равнодушно.

Ланг я погледна крадешком — мрачното й изражение му разкри всичко.

— Днес обядвахме — призна, като се усмихваше на злобната гримаса, която предизвикаха думите му на лицето на Кири. — Е, малко е поостаряла, но никак не е за изхвърляне, даже е много добре.

Тя се загледа навън през страничния прозорец, а ръцете й стискаха ръчната чантичка.

Ланг се чувстваше окрилен. Имаше надежда. Не й бе безразличен.

— Да не забравиш, довечера имаме тренировка!

— Не беше ли за утре вечер?

— Беше, обаче Ериксън ме изнервя. Смятам, че една хубава тренировка ще ни се отрази добре и на двамата, а?

Тя не можа да възрази, така поне за един от проблемите си нямаше да мисли.

— На времето с Лорна май за малко не се оженихте?

— Тя искаше да бъде модел, а аз — агент — отговори той, докато паркираше край блока. — Тя постави свои изисквания, аз — мои, и решихме, че е най-добре всеки да тръгне по своя път.

Той изключи двигателя и я погледна с тъжни очи.

— По това време желаех най-много от всичко да направя кариера. Е, в известен смисъл по-добре, че стана така. Налудувах се и вече поумнях, Кири.

— Личи си — отвърна тя. На челото му откриваше бръчки, които по-рано нямаше. Чувстваше се и зрялост в шегаджийския му характер. — Но на мен ми харесваше, какъвто си беше преди.

— И аз те харесвах преди — отвърна й и се усмихна Ланг. — Помня те като по-жизнена и весела. Сега си станала много мълчалива.

— Нося отговорност за много неща в службата — каза неопределено Кири. — На всичкото отгоре, мисля и за Ериксън.

Не му каза, че близостта им при незарасналите рани от старата им любов, й действа направо убийствено.

— И аз мисля за него. Все ще направи някоя издънка и ще го пипна.

— Или пък той мен — предположи тя песимистично. — Докога ще упражняваме само падане на тепиха? Искам да се науча да правя нещо!

— Какво по-точно искаш да те науча? — запита с пресилено съблазнителен тон и се наклони към нея, полузастрашително.

— Примерно как да счупя ръката на някой нахалник — усмихна се тя.

— Стига само да не е моята.

— Как можа да си го помислиш! — смъмри го тя.

 

 

Отидоха в салона. Кири не подозираше, но Ланг усети, че пак ги следят. Как му се щеше да спре, да излезе и да направи Ериксън на кайма. Това обаче би означавало да играе по неговата свирка. Трябваше да бъде спокоен и внимателен, иначе можеше да постави Кири в още по-голяма опасност.

А междувременно, нямаше да е зле да й покаже някои не толкова безобидни хватки.

Направиха загрявка и позициите с ръце, после Ланг започна да я учи как да се освобождава от противника.

— Скучно ми е — измърмори тя след десетото разкъсване на захвата около врата.

— Внимавай — повтори той сериозно. — Това не е шега работа. Представи си, че се случва на улицата, и действай.

Тя направи опит, но ръцете й отмаляваха все повече.

— Добре, скъпа, щом само това ми остава…

Ръцете му я стиснаха здраво и той я погледна със злобна физиономия. Кири се паникьоса, но се овладя бързо и се освободи от хватката му, подложи крак, наруши баланса му и го бутна върху тепиха.

Той се претърколи елегантно като топка, изправи се, зае бойна поза и се спусна към нея. Вдигна рязко ръката си встрани, нададе остър, пронизващ вик и я повали обратно до тялото си.

Кири реагира съвсем естествено — покри лицето си с ръце и изпищя.

Мъжете в другия край на залата започнаха да се хилят, защото бяха наблюдавали Ланг да прилага същата шокова тактика на младите полицаи, които обучаваше преди години.

Кири задържа дъха си за момент и се нахвърли върху него.

— Това не е честно!

— Хората имат по рождение страх от две неща — обясни й той, — от внезапни пронизителни шумове и от падане. Един остър вик може да парализира за момент. Това е един от любимите ми методи при преподаване. С един крясък можеш да спечелиш време.

— Доста неприятно е!

— Не се съмнявам, но ще ти е от полза да свикваш с мисълта за едно евентуално нападение.

Тя разбра каква бе идеята му. Още не можеше да си вземе дъх, сърцето й биеше бясно.

— Стига ли ти толкова? — закачи я той, но само й възвърна борбения дух.

— Не и с теб — отговори му стегнато тя. — Ако ти можеш, мога и аз. Хайде, покажи на какво си способен!