Сандра Браун
Сенки от миналото (4)

Четвърта глава

Съзнанието на Лий, замъглено от страстта, която трябваше да потисне, се опита да се съсредоточи върху това, което бе казал мъжът по телефона.

— Дилън? Чад?

— Там ли е?

— Да… един момент.

Тя се обърна и видя Чад, застанал зад нея. Очите му я приковаваха към пода, така както човек забожда с карфица пеперуда върху корк. Той взе слушалката на телефона от отмалялата й ръка.

— Да — каза в слушалката. Изслуша човека отсреща, пронизвайки Лий с поглед. После се обърна. — Къде?… Нещо лошо ли?… — последваха някакви неразбираеми ругатни. — Добре… Половин час.

Той остави слушалката, хвърли се към дивана, взе ботушите си и с усилие напъха краката си в твърдата кожа.

— Чад?…

— Трябва да тръгвам, Лий. Съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Кой беше… Той откъде знае… Какво… Къде отиваш?

— По работа.

— По работа? Но… Толкова неочаквано…

— Ами случаят е спешен.

Той обличате палтото си, без да я поглежда.

— Съжалявам, че трябваше да ми се обади тук. Бях длъжен да оставя твоя телефонен номер — приближи се към нея. Тя стоеше, без да помръдне, разтреперана, разрошена от страстните им целувки. Връзките на кафтана й висяха свободно. Дрехата се беше разтворила. Тя се бе загърнала отпред, притиснала ръце около кръста си. Лий изпита внезапен страх. Сложи ръцете си на раменете й и я дръпна към себе си. — Това е за Сара — целуна я леко по бузата. — Тази вечер не успях да я видя.

— Чад…

— Това е за теб — той напрегна ръце и я привлече още по-близо до себе си. Целуна я с нежната грубост, която тя вече познаваше. — А това е за мен — една широка ръка обхвана ханша й, повдигна я нагоре, притисна я към него. Лий посрещна неуталожената му страст с мекотата на корема си. Езикът му проникна в устата й жадно, алчно. После, като скъперник, наслаждавайки се педантично на всеки нюанс в нея, Чад я превърна в част от себе си. Отпиваше от Лий, запечатваше я в съзнанието си.

Прегръдката му беше задушаваща. Със силните си бедра разтвори нейните, плътно се притисна към тях. С триещо движение на гърдите си погали нейните. Той я притискаше с отчаяние, като че ли се прощаваше с нея, и това още повече изплаши Лий.

Сякаш Чад беше изсмукал живота от нея и го бе влял в себе си — така се чувстваше изпразнена отвътре, когато най-после той вдигна главата си. Очите му се вглеждаха в лицето й, прицелваха се във всяка негова черта като лазерен лъч.

Устните й потрепериха.

— Чад?…

— Ще ти се обадя, когато мога. Веднага щом се върна. Може би… Не знам след колко време. Но веднага, щом мога, ще се върна.

Вратата хлопна след него. Тя чу забързаните му отдалечаващи се стъпки по тротоара, затръшването на вратата на пикапа, хъркането на запаления мотор, после чу как моторът изрева, когато Чад потегли.

Онемяла и потресена, тя се завъртя, оглеждайки стаята така, сякаш я виждаше за пръв път. Там беше диванът, където само преди мигове Чад я беше обичал. Той беше празен. Стаята беше празна. А също и сърцето й.

 

 

Дни наред Лий се мъчеше да изхвърли Чад от мислите си, но той я преследваше навсякъде. Беше там, когато тя работеше, когато си играеше със Сара, когато седеше сама във всекидневната, вперила поглед в телевизора, когато лежеше сама в леглото си, когато спеше.

Лекар ли беше той? Кого друг викаха по спешност и кой оставяше телефонни номера в телефонната централа, така че да може да бъде потърсен по всяко време? Ала човекът, който бе телефонирал на Чад, нямаше мелодичния глас на телефонистка от централата. Гласът беше мъжки, груб, не се шегуваше.

Криминален престъпник ли беше Чад? Да не би да е бил предупреден от своя…

Господи, Лий, ставаш мелодраматична! — укоряваше се тя. Разбира се, Чад не бе криминален престъпник. Беше твърде забележим, твърде добре познат в града. Онзи ден, когато я бе завел на обяд, си бе помислила, че ще узнае нещо повече за него. След като Чад я върна в магазина, тя някак между другото беше задавала въпроси на мъжете от своя екип, всеки един от които, изглежда, познаваше добре Чад. Но не узна нищо повече. По време на обедната си почивка мъжете бяха затъпели невероятно много и заявяваха, че не знаят с какво се занимава сега Чад, а само си спомняха с умиление колко добре бе играл някога футбол.

Ето че дойде и Денят на благодарността, преди тя да се усети, и трябваше да посреща родителите си, които пристигнаха за празника. Те категорично бяха отхвърлили предложението й тя и Сара да отидат в Биг Спринт.

— Още ли не си си взела поука? — бе попитала майка й. — Роди детето си край някаква магистрала, с помощта на мъж, за когото нищо не знаем, който можеше съвсем спокойно да те остави там сама или да те убие, или нещо по-лошо — тя потрепери.

Лий само въздъхна примирено и се съгласи те да дойдат при нея за празника.

Донесоха пуйката с плънката. Лий яде без особена охота.

— Не се ли чувстваш добре, скъпа? — попита баща й.

— О, не — отвърна тя с престорено оживление. — Просто си мисля за тези коледни украси и се надявам да изкарат сезона. Това е всичко — лъжкиня! — смъмри се Лий. Мислеше си за Чад. Къде ли празнува Деня на благодарността? Празнува ли го? Къде е той?

Сара беше неспокойна през целия ден. Лий я люлееше и се опитваше да я успокои и още рано следобед беше вече безкрайно изморена.

— Сигурно й никнат зъби — каза Луис Джаксън.

— Още е малка, мамо.

— На теб започнаха да ти никнат зъби, когато беше на пет месеца.

— Е, може и така да е — уморено отвърна Лий. Не искаше да спори с когото и да било. Искаше само някой да й каже какво прави Чад. — Има леко разстройство.

— Сигурен признак. Никнат й зъби.

Слава Богу, родителите й си тръгнаха рано вечерта. Лий си легна веднага щом сложи все още неспокойната Сара в креватчето й.

— И на теб ли ти липсва? — попита тя заспалото бебе.

Легнала в леглото си, с широко отворени очи, въпреки умората, Лий се взираше в сенките върху тавана. Не знаеше почти нищо за Чад Дилън. Двамата заедно бяха преживели нещо, което много малко хора преживяват. Той беше извадил бебето й на бял свят, при все това тя не знаеше почти нищо за него, за семейството му…

Изправи се в леглото. Семейство? Възможно ли е да е женен? Нима беше я лъгал от самото начало или се беше оженил междувременно, след раждането на Сара? Затова ли беше онова обаждане по телефона? Жена му беше подразбрала за малката авантюра, която той се опитваше да започне…

Не, онова телефонно обаждане беше по спешност. Спешност! Жена му е катастрофирала. Чад бе казал: „Къде? Нещо лошо ли?“ Ето това беше всичко. Жена му и четирите му деца са претърпели ужасна катастрофа.

Не, не — простена и се отпусна назад върху възглавницата. Той не беше женен. Не знаеше защо е сигурна, просто го знаеше. Имаше толкова много неща, които не знаеше за него, а искаше да ги знае. Какво работеше? Къде живееше? Защо беше чакал четири месеца, след като я остави в болницата, преди да й се обади?

Мислите й неизменно се връщаха към онези мигове, преди да позвъни телефонът. Когато я целуваше, докосваше, възбуждаше така, както никой друг мъж не беше го правил. С чувство на виновност тя трябваше да си признае, че вълнението и усещанията, които Чад предизвикваше у нея, й бяха непознати. Грег, колкото и да го бе обичала, никога не беше я възбуждал до такава степен.

Лий се въртеше неспокойно под завивките. Много добре си спомняше как ръцете му сръчно, но и с любов бяха развързали връзките на кафтана й, как се бе въздържал да я докосва, докато не се убеди, че и тя иска същото. Ръцете му не бяха груби, а доставяха удоволствие. Устните му бяха настойчиви, усърдни, опитни, но и загрижени да й доставят такова удоволствие, каквото той изпитваше от целувките им. Не насилваше нещата. Беше опознал всяко нейно усещане, с безкрайна нежност бе отвърнал на чувствата й. Беше познавал други жени…

Имаше ли нещо чудно в това, че е толкова популярен сред жените? Като се започнеше от Сара, та чак до старата госпожа Ломакс в ресторанта — всички го обожаваха, усещайки инстинктивно, че Чад е мъж, който обича жените. Пръстите му бяха уверени, чувствени. Знаеше как да направи така, че те да не могат да му устоят.

Лий простена, припомняйки си горещите му устни, които сладостно целуваха зърната на гърдите й, възбуждащата игра на езика му. Беше почувствала неговата твърда мъжественост и сега искаше да бъде с него, да усети тежестта му върху себе си, да опознае онази сила, изпълваща…

Господи, какво ставаше с нея? Беше практична, разумна жена. Колко далеч беше стигнала! Понасяше вдовишкия си живот и отглеждаше малката си дъщеря сама, така както се бе заклела пред родителите си, че ще направи. Нямаше да позволи на еротични фантазии, свързани с мъж, когото почти не познаваше, да я лишат от здравия й разум!

Повтаряйки си многократно това решение, Лий се опита безуспешно да заспи.

 

 

— Ето какво ви предлагам — говореше Лий на представителния комитет на собствениците на жилища. — Всяка улица ще си има отделна тема. Една улица ще бъде украсена със захарни пръчици, друга — с момченца от църковния хор, трета — с камбанки, и така нататък. Има един доставчик в Далас, който притежава всичко това на склад. Захарните пръчици са обкичени с червени и бели крушки, песнопойките на момченцата са червени, а те са облечени в бели мантии. Така горе-долу ще изглеждат нещата. Е?

Пет глави кимнаха. Беше вторникът след Деня на благодарността. Лий имаше среща с комитета от „Садъл Клъб Истейтс“, за да решат, надяваше се — веднъж и завинаги — как ще украсят богатите си къщи. Тъй като комитетът не можа да стигне до някакво решение, Лий бе поела ангажимента да провери какво може да се направи за толкова кратко време.

— Освен това ще окачим гирлянди от бели крушки по къщите, покрай дворовете, по дърветата. Простичко е, но оказва силно въздействие. После всеки от вас може да си направи каквато си поиска украса за коледните дръвчета, гирлянди и така нататък. Но трябва да ми кажете още днес.

Един мъж, на когото очевидно търпението се бе изчерпало, се обади:

— Аз казвам „да“ и да свършваме с цялата тази работа.

— Изглежда някак обикновено — подхвърли недоволно една жена.

— Казах, че проектът е прост — отвърна Лий по-любезно, отколкото й се искаше. Този проект щеше да й донесе доста пари и тя с мъка преглътна язвителния отговор, който беше на езика й. — Ако бяхме започнали по-рано, можехме да измислим нещо по-претенциозно. Догодина ще трябва да започнем с проектите още от септември. Но уверявам ви, ще стане хубаво. Светлините ще се виждат от мили разстояние.

— Кога можем да получим материалите? — попита някой.

Лий знаеше, че парите не са проблем.

— Ще се свържа с доставчика и ще му кажа да изпрати всичко — гирляндите със светлините, целия реквизит — със самолет. Той ще успее да ги достави до четвъртък, ако му се обадя днес. Можем да приключим с цялата работа този уикенд. Искате ли аз да наема електротехници, или вие ще се погрижите? Хората, които работят с мен в универсалния магазин, ще се зарадват, ако могат да спечелят нещо допълнително за Коледа.

— Чудесно — обади се нетърпеливият мъж. — Това ще ни спести много главоболия.

— Добре. Всички ли сте съгласни?

— Да — каза друга жена. — Снощи обиколихме целия район и всички казаха, че каквото и да решим, са съгласни. Попитахме всички, освен Чад.

— Да — подхвърли мъжът. — Чух, че бил в Мексико.

При споменаването на това име моливът, който драскаше върху бележника на Лий, закова на място. Върхът му се отчупи от силния натиск.

— Някакъв страхотен пожар, както чух — продължи мъжът.

— Пожар? — попита Лий с престорено спокойствие. Тези хора за Чад Дилън ли говореха?

— Да. Един от нашите членове работи за „Флеймко“.

— „Флеймко“?

— Не сте ли чували за „Флеймко“? — попита мъжът.

— Н… не — заекна тя. — Живея тук отскоро.

— Световноизвестна компания и централата й е тук, в Мидланд. Контролира нефтените сонди. Тези момчета се занимават с потушаване на пожари в нефтените кладенци, разбирате ли?

Пипалата на страха стиснаха гърлото й и тя не беше в състояние да говори. Само кимна безмълвно. Може би не беше нейният Чад. Това име не беше чак толкова необичайно.

— Май Дилън е при тях, откакто завърши техническия. Колко време има оттогава? Коя година завърши Чад? Спомням си каква фурия беше на футболното игрище. Боже мили, как тичаше това момче след топката! — темата, която сега бяха подхванали, явно доставяше удоволствие на мъжа.

Лий се изправи бързо и бутна чантата си. Когато се наведе и започна да събира разпиляното й съдържание с треперещи ръце, тя каза:

— Ако няма нещо друго засега, най-добре е да се връщам на работа. Ще държа връзка с вас, но смятам да приключа с украсата този уикенд.

Като се препъваше, тя излезе от клуба на собствениците на жилища и се облегна на стената, останала без въздух, опитвайки се да си поеме дъх. Чад беше в Мексико и гасеше подпалил се нефтен кладенец. Високоспециализирана дейност. Изключително опасна. Високоплатена. О, Господи, цялата история с Грег се повтаряше отново!

Тя се отдели от стената и тръгна надолу по тротоара. Огледа се наоколо и се разсмя тъжно. Високоплатена. Той живееше тук, заедно с милионерите, в една от тези просторни къщи. Беше си мислила, че е механик, често без работа. А и той не беше опровергал това нейно предположение. Надигащият се у нея гняв се бореше с тревогата и победи.

Дръпна рязко вратата на колата си, после я затръшна след себе си с нарастваща ярост. Шофирайки небрежно, напусна богатия квартал, без да поглежда нито надясно, нито наляво, без да се интересува коя от тези разкошни къщи принадлежи на мъжа, който я бе излъгал, заблудил, скривайки истината.

Сълзи на унижение и обида замъглиха погледа й. Да върви по дяволите! Беше я държал в прегръдките си и целувал, а после беше избягал от нея, за да гаси някакъв си пожар в нефтен кладенец. По дяволите всичко! Беше я изоставил, за да се изложи на риск, кой знае какво…

Тя се разрида, когато удари спирачки на един светофар. Чад разбираше как щеше да се чувства тя, узнавайки за неговата работа, затова нарочно я държеше в неведение. Беше се промъкнал в живота й, в сърцето й и сега тя изпитваше болезнено желание да го види. Беше се превърнал в необходимост за нея, осъзнавайки напълно, че тя никога не би го приела, ако знаеше с какво се занимава. Беше изтръгнал от Лий предварително всичко, което тя мислеше и чувстваше относно работата на Грег.

— Мразя го за това, че ме излъга. Мразя го — заричаше се тя.

И всеки път, когато го казваше, знаеше, че не е истина. Истината болеше, но си оставаше истина, все по-очевидна с всяка сълза, която се стичаше по бузата й. Работата беше в това — тя бе започнала да се влюбва в него.

 

 

Един поглед към непроницаемото й строго лице и той разбра.

— Ти си узнала.

— Да — бе имала на разположение цяла седмица, за да осмисли фактите, свързани с професията на Чад, но гневът и шокът не бяха преминали.

— Мога ли да вляза? — попита той тихо.

— Не.

Той въздъхна. Впери поглед в каубойската шапка, която държеше в ръката си, пръстите му опипваха периферията.

— Страхувах се, че може да разбереш, преди да имам възможност да ти кажа — вдигна разтревожените си сини очи към нея. — Щях да ти кажа, Лий.

— О, нима? Кога?

— По дяволите, знаех колко много ще се тревожиш, когато разбереш, че имам толкова рискована професия…

— Бил си прав. Ето защо ще ти бъда много благодарна, ако си тръгнеш.

— Не и преди да сме поговорили — настоя той.

— За да можеш да ми наговориш още лъжи?

— Никога не съм те лъгал.

— Но и никога не ми каза истината.

— Моля те, пусни ме да вляза.

Неохотно, театрално отстъпи встрани и го пусна да влезе през входната врата. Успя някак да скрие облекчението си, че го вижда невредим. Беше красив. Косата му беше много дълга, но сресана. Кожата му беше придобила мек меден загар. Мексиканското слънце. Не беше облечен официално, но джинсите и ризата му бяха чисти и колосани, ботушите му — лъснати.

Лий също беше облечена в джинси. Нейните бяха чисти, но изцапани с боя. Беше ги сложила, за да боядиса едно украшение за стаята на Сара. Бяха протрити, разръфани и малко тесни от многото пранета. Червеният й пуловер беше прекалено широк. Беше боса. Тъй като през целия ден бе носила косата си вдигната нагоре, още щом се прибра вкъщи, беше я разпуснала. Сега тя падаше свободно край лицето й и върху раменете й. Но Лий нямаше намерение да се извинява за външния си вид. Той трябваше да дава обяснения, не тя.

— Къде е Сара? — попита Чад.

— Спи.

— Вече? Още няма пет.

— Малко да поспи преди вечеря. Напоследък е много раздразнителна. Майка ми казва, че й никне зъб.

— Имаше ли много работа?

— Да — отвърна тя, като се отпусна върху дивана. Той седна на ръба на един стол и внимателно закрепи шапката върху коленете си. — Миналата седмица украсявах твоята къща — в гласа й прозвуча горчивина. — Много е хубава.

— Украсата също — каза той сдържано и за пръв път Лий усети в гласа му нотка на раздразнение.

— Благодаря. Много любезно беше от твоя страна, че се разпореди да пуснат вътре електротехниците.

— Ти влезе ли?

— Не.

— Много ми се искаше. Исках да видиш къщата.

— Тогава защо не ме покани да я видя? — изстреля тя думите. — Защо трябваше да научавам за теб, за твоята работа от други, случайно? — усети, че отново я обзема гняв и внезапно й хрумна, че няма право да се сърди. Какви претенции имаше към Чад? Колко пъти беше го виждала? Беше я завел на обяд. Два пъти беше дошъл да я види. Това бе всичко. С какво право предявяваше изисквания към него? Държеше се като свадлива съпруга и се ядоса на себе си. Закри лицето си с ръце.

— Съжалявам, Чад. Не трябваше да ти се сърдя. Всъщност между нас няма нищо сериозно.

— Грешиш. Между нас има нещо много сериозно — тя свали ръцете си и вдигна очи, за да срещне пронизващия му поглед през пространството, което ги делеше. — Исках да ти кажа за моята работа още онази нощ, когато дойдох за пръв път тук. Знаех, че няма да ти хареса. Мисля, че на никоя интелигентна жена няма да й хареса, но не знаех, докато не ми разказа за Грег, че ще ти бъде чак толкова неприятно.

Той стана от стола, запрати шапката върху малката масичка и коленичи пред нея, поставяйки ръцете си върху нейните.

— Лий, тогава не можех да рискувам и да ти кажа. Исках да ти дам време да ме опознаеш. После, ако нещата вървяха както трябва, ако нашата връзка станеше „сериозна“, щях да ти разкажа всичко. Не исках да направя или да кажа нещо, което щеше да те настрои против мен.

— Не беше честно, Чад.

— Не, не беше. Моето единствено оправдание е, че те желаех. И все още те желая — той вдигна кичур коса от рамото й и го поднесе към устните си. Бавно, като я наблюдаваше през цялото време, прокара копринения кичур няколко пъти напред-назад върху устните си. — Докато бях там, си мислех само за това как изглеждаш, за сладкия ти аромат. Усещах вкуса ти, Лий. Припомнях си как устата ти отвръща на моята, нежността на кожата ти, когато я докосвах с устни, с език.

Ако ме докосне, загубена съм — мислеше си тя с отчаяние. Дори сега, когато знаеше с какво се занимава, след като се беше заклела никога повече да не обича мъж, който поставя работата си над нея, след като знаеше, че той я бе излъгал, на нея й се искаше да зарови пръсти в косата му, да усети твърдите мускули под тъмната му кожа, да си поиграе с плетеницата от косми върху гърдите му, да докосне…

Плачът на Сара измъкна Лий от океана от желания, който я поглъщаше.

— Сара — каза тя без нужда.

Чад се изправи и се отдръпна, когато тя скочи от дивана и се втурна към спалнята. Тази припряност беше излишна, що се отнасяше до детето, но много необходима за нея, за да възстанови равновесието си. Не можеше да го обича. Нямаше да го обича!

— Сега, сега, как е момиченцето на мама? — попита Лий, обръщайки бебето.

— Много е пораснала — обади се Чад зад нея. Той се бе навел и тялото му обгръщаше нейното, както се беше надвесила над креватчето. Когато той се наведе още повече, за да разгледа Сара по-отблизо, бедрата му се опряха плътно върху тези на Лий. Едно леко раздвижване на краката му я накара да усети твърде осезателно неговата възбуда. Едната му ръка се подпря върху преградата на креватчето и Лий се озова в капан.

— Да, пораснала е — тя не можа да познае гласа си. — Трябва да я преместя от това креватче и да я сложа на нейното легло в другата стая, но забравих да кажа на татко да го сглоби, когато беше тук последния път.

— Аз ще го сглобя.

Пелената на Сара беше сменена бързо. По чудо бебето не беше намушкано с иглите, които майка му закопчаваше с необичайно нервни ръце. Лий вдигна Сара и се обърна в тясното пространство, което Чад бе оставил.

— Не мога да искам това от теб, Чад.

— Ти не си го искала. Аз ти предложих. Къде е леглото?

— В другата спалня. Още е опаковано — каза тя и видя отдалечаващия се гръб на Чад.

Когато Лий и Сара отидоха в другата спалня, той вече разглеждаше дългия плосък кашон.

— И в това нещо има легло? — попита той, като се разсмя.

— Нали ти казах. Малко е сложно и…

— Имаш ли инструменти? Отвертки? Няма значение. Имам една в пикапа си.

— Чад, наистина…

Устните му се притиснаха върху нейните, за да спрат протестите й. Целувката беше бърза, силна, властна. Лий се почувства така, сякаш бомба експлодира в слабините й и я обля в тръпки.

— Ето, виждаш ли? Това е много добър начин да те накарам да мълчиш. Ако ми приготвиш сандвич и каничка кафе, ще бъда възнаграден — целуна я още веднъж бързо по челото, после я отстрани, излезе и отиде при пикапа.

Побесняла, Лий се отправи към кухнята. Сложи Сара, която моментално се успокои и изглеждаше доволна, в люлката, и я залюля с все сила. Безгрижното свирукане на Чад, който се връщаше, наля допълнително масло в огъня. Гневът й избухна.

— Нахълтва тук и се разпорежда, сякаш тази къща е негова. Само че не е. Тази къща е моя. Сами ще се справим, Сара. Нямам нужда от него, нито от някой друг и ще му го кажа веднага щом сглоби това проклето легло.

Сара запляска с ръце.

Той я бе излъгал, скривайки истината, и тя беше бясна. Въпреки това, още щом се появи отново, Лий буквално се озова в прегръдките му, целуна го.

— Сара, какво да правя? — изпъшка младата жена. Бебето само изгука в отговор.

Лий хвърли няколко резена студено сирене в чинията, извади ръжен хляб от шкафа и направи каничка кафе. Напълни загряващата се електрическа купичка на Сара със зеленчуково пюре и я включи, за да го стопли. Когато всичко беше готово, Лий се втурна към малката спалня, за да повика Чад.

Но вместо да обяви надменно, че яденето е готово, тя се разсмя. Чад седеше на пода с кръстосани крака, а наоколо му бяха разхвърляни болтове и гайки, преградки, пружини и цял куп инструкции за сглобяването.

— Мислиш, че е много смешно ли? — попита той войнствено. — Кой психопат е измислил тези инструкции? Трябва да си или гений, или идиот, за да ги разбереш. Не знам кое от двете.

— Може би храната ще подсили мисловната ти дейност.

— Звучи чудесно! — той скочи и се изправи на крака.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди негостоприемно тя и го поведе към малката трапезария, свързана непосредствено с кухнята. — Не знаех, че ще имам компания за вечеря — добави Лий, за да се застрахова.

Той сложи ръката си върху колана на джинсите й и го хвана здраво, принуждавайки я да спре. Дръпна я назад към себе си и сложи устните си върху ухото й.

— Ще останеш доволна от това, че имаш компания за вечеря — прошепна прелъстително.

С рязко движение тя се освободи от него и сърдито придърпа надолу пуловера си в напразно усилие да възвърне достойнството си. Навъси лице от възмущение. Дишаше тежко. Докато измисли какво да каже, Чад вече отхапваше от първия сандвич.

Той успя да унищожи два сандвича, пакетче чипс, огромно количество мариновани зеленчуци и маслини и шест сладкиша, докато Лий изяде половината от своя сандвич. Тя отхапваше от сандвича и междувременно даваше и на Сара от пюрето.

— Защо не ме оставиш да я нахраня, докато ядеш? — предложи Чад.

— Не, благодаря — отвърна студено тя.

— Гледах те как го правиш. Мисля, че ще се справя — ръката й бе отстранена от лъжицата и Лий разбра, ако не беше го разбрала досега, че Чад Дилън не признава „не“ за отговор.

Той се справяше учудващо добре. Само една лъжичка от пюрето стана жертва на размаханото юмруче на Сара и цопна върху ботуша му.

— Не те обвинявам ни най-малко, Сара — каза той добродушно, докато избърсваше червеното петно. — И аз нямаше да искам да го ям.

На Лий й се искаше той да не е толкова мил, забавен и приятен. Щеше да бъде много по-просто, ако беше наругал бебето и пюрето. Ако беше им се скарал и на двете. Не искаше да приеме, че е нормално Чад да стои тук в кухнята й и да й се пречка в краката, когато тя си върши работата. Защо трябваше Сара да му гука толкова нежно и да го ощастливява с този смях, на който тъкмо се беше научила? Колкото и глупаво да бе, Лий негодуваше срещу привързаността на Сара към Чад.

— Е, да се залавям за работа — каза той, подавайки й Сара, и се запъти към спалнята и разглобеното легло. Сара ревна жално след него.

— Предателка — измърмори Лий и занесе детето в спалнята си, за да го приготви за лягане.

Нищо не се е променило само защото той се държи така мило с теб — казваше си Лий. — Сега е тук. Но утре? А другата седмица, когато го повикат кой знае къде да гаси някакъв пожар и няма да знае кога ще се върне? Можеш ли да живееш отново по този начин, Лий? Тя знаеше отговора.

Половин час по-късно, излизайки от спалнята си, погледна през коридора.

— Не мога да повярвам — възкликна тя от вратата. Както беше седнал на пода, Чад се обърна и я погледна.

— Всичко е готово, остана само тук — той затегна един болт с отвертката, после се изправи и изопна здравия си мускулест гръб. — Стискай палци.

Чад изпробва лоста, който сваляше или повдигаше едната страна на леглото, и го погледна смаяно, когато той се плъзна нагоре и надолу.

— Дявол да го вземе. Работи — той се разсмя.

— Сега на тази стая й липсва само бебето — каза Лий.

Той погледна леглото „Джени Линд“, люлеещия се стол с подплатена седалка и възглавнички на облегалката, пердетата на прозореца и смешните фигурки на Ан и Анди върху стената, които Лий така старателно беше боядисала.

— Мисля, че си права. Къде е тя?

— Тази вечер я оставих на старото й място.

— Сигурна ли си, че искаш да я преместиш от твоята стая? — попита той интуитивно.

— Не — призна си тя. — Мразя да спя са… — стрелна очи към него да разбере дали е забелязал гафа. Беше го забелязал. С две огромни крачки той се озова пред нея, стиснал раменете й с железните си ръце.

— Няма нужда да спиш сама, Лий. Не и тази вечер. Никога повече.

Ръцете му се сключиха около нея, притискайки я в прегръдката, която представляваше най-голямата заплаха за нея, и в същото време, точно обратното, караше я да се чувства в пълна безопасност. Устните му се притиснаха върху нейните. Упорито, като в самозащита тя стоеше неподвижно, клатеше глава и стискаше зъби.

Съпротивата й не можа да сломи неговата решителност. Езикът му се плъзна по устните й и когато тя остана все тъй непреклонна, ръката му се промъкна под пуловера й. Безочливо започна да търка зърното на гърдата й с опакото на ръката си, докато то настръхна. Устните й се разтвориха неволно, издавайки остър стон на екстаз, и той се възползва напълно.

Устата му се впи в нейната и целувката им показа колко много се желаят, каква нужда имат един от друг. Трескавите му пръсти намериха горния дантелен ръб на сутиена й, смъкнаха го надолу. Пръстите му я боготворяха, докато изучаваха, оценяваха, обичаха.

— Ти ме желаеш толкова, колкото и аз теб, Лий. По дяволите, знам, че ме желаеш — прошепна той дрезгаво. Плъзна език върху мекото на ухото й, оставяйки мокри следи по него, после го улови между зъбите си, захапа го лекичко. Тя потрепери, от устните й се откъсна въздишка на поражение. Той милостиво се върна към устните й. Отпиваше от тях лениво дотогава, докато на нея започна да й се струва, че ще умре, ако не получи още.

Не си спомняше кога бе обвила ръце около него, кога се бе извила, притискайки се върху него, извършвайки такива движения, че той не можеше да не разбере значението им. Лий дойде на себе си едва когато усети твърдия натиск на тялото му, търсещо облекчение в нейното. И тогава беше твърде късно. Душата й принадлежеше на чувствата й. Наведе се и се притисна към ръката, която бе покрила гърдата й. Зърното беше като камъче в средата на дланта му. Ръката му я масажираше с въртеливи движения, които я докарваха до крайна възбуда.

Езикът му потъна сладострастно в топлата й влажна уста и започна да се движи в такт със синхронизираното пулсиране на сърцата им. Нейният език му отвръщаше със същата страст.

Той разкопча копчето на сутиена й отпред и сега можеше да се наслади без остатък на великолепните й гърди. Лий издърпа дългата риза от панталона му и плъзна ръцете си под нея, за да погали твърдите гладки мускули на гърба му. Фините й пръсти се заизкачваха нагоре по стълбицата от ребра, заровиха се в плетеницата от косми, обрасли гърдите му.

— За Бога, Лий, трябва да те любя — ръцете му бяха върху раменете й, тласкайки я надолу към килима. Но го посрещна сурово упорство, твърдо като мрамор.

В съзнанието й гръмнаха барабани, предупреждавайки за бедствието. Отекна какофония от алармени звънци. За Лий сексът означаваше обвързване. След като веднъж го бе обичала, нямаше да му позволи да си отиде. И нямаше да го допусне в живота си, ако не можеше да го притежава напълно.

— Не, Чад — каза с премрежени от унес очи. — Не.

— Защо, Лий? — объркан, той прокара ръка през косата си. — Защо? Лудост е да казваш „не“, когато и двамата го желаем толкова силно.

Неговата дързост я вбеси и разпръсна мъглата от чувственост, в която блуждаеше. Изведнъж всичко се проясни. Тя беше казала „не“, значи това било лудост.

— Луда съм — изкрещя тя, — но само защото тази вечер те пуснах през тази врата, след като знаех, че си ме измамил.

— Не те мамех, когато те целувах.

— Така ли? Не беше ли всичко това част от замисъла как да се възползваш от разстроените чувства на една самотна вдовица, като я направиш отстъпчива, подготвяйки я за настъпването на онзи момент, когато ще трябва да й кажеш за опасната си професия? Като си помисля, че те оставих да ме целуваш… почти те помолих да ме любиш, а през цялото време ти си ме лъгал. Това е отвратително.

Той стисна челюсти от ярост.

— Така, кой кого мами. Ти мамиш себе си! Не беше отвратена, когато се търкаляхме така приятно на дивана. Всеки миг от онова стълкновение ти доставяше наслада. А и преди няколко минути също не беше „отвратена“. Ако оставиш нещата да следват естествения си ход и не търсиш камъчета, в които да се препъваме…

— Планини — поправи го кисело тя.

Той се загледа за миг във фигурката на Анди, ругаейки тихо под носа си. Отново впи поглед в Лий. Захапа отвътре бузата си, после въздъхна и каза:

— Още от самото начало трябваше да ти кажа какво работя. Съжалявам, че скрих от теб. Не ти казах, защото още не бяхме се опознали добре.

— Познаваше ме достатъчно добре, за да скриеш от мен този факт — отвърна тя разгорещено.

— Ти не беше подготвена да го приемеш!

— Никога няма да бъда.

— Струва си да рискуваш.

— Веднъж рискувах вече. Нищо не излезе. Мъжът ми беше застрелян от някакво си дрогирано хлапе. Не искам да рискувам повече.

— Помисли си за това колко добре се чувстваме заедно. Помисли си за нашите целувки, какво изпитваме всеки път, когато се докосваме, и после ми кажи, че не си струва да опиташ.

— Не!

— Страхливка!

— Точно така! Тъкмо това се опитвах да ти кажа. Не искам да ми се налага да бъда храбра всеки път, когато ме напускаш. Вече съм водила такъв живот. Никога повече. По-добре е да спрем, преди нещата да са се задълбочили. Моля те, тръгвай си, Чад. Не мога да се срещам с теб повече.

И двамата млъкнаха, смаяни от думите, които и самата тя не можеше да повярва, че е изрекла.

Когато телефонът иззвъня, Лий се втурна навън от стаята, благодарна, че е имала претекст да избяга от свирепия поглед на Чад.

— Ало.

— Лий ли е на телефона?

— Да.

— Тук е Амилия Дилън, майката на Чад. Той там ли е?

— Да, тук е, госпожо Дилън — нима трябваше да известява на целия свят кога ще бъде при нея? — Почакайте само един момент, ще го повикам.

— Не, не — побърза да каже жената. — Всъщност исках да говоря с вас. Чад ми се обади по телефона, когато се върна от Мексико днес следобед, и ми каза, че ще прекара вечерта у вас — Лий стисна здраво слушалката, раздразнена от неговата самонадеяност. — Исках да ви поканя вас — и Сара, разбира се, — тук, у дома, на вечеря в неделя. Тогава ще украсяваме и коледната елха. Ще дойдете ли? Чад ни е разказвал толкова много за вас и ние изгаряме от нетърпение да видим Сара. Като си представя този мой непохватен син да изроди бебе в каросерията на онзи ужасен пикап!

На Лий Амилия Дилън й допадна веднага, но не можеше да си представи как ще прекара цял ден с Чад, особено след като току-що му бе казала, че не може повече да се среща с него. Как можеше да отхвърли поканата, без да обиди госпожа Дилън? В този момент не можеше да се сети за нищо.

— Много мило от ваша страна, госпожо Дилън. Благодаря.

— Ще ни бъде много приятно. Чакаме ви с нетърпение в неделя. Кажете на Чад да кара внимателно, когато се прибира.

Лий сложи слушалката на мястото й и бавно се обърна. Той беше я последвал във всекидневната.

— Беше майка ти. Покани Сара и мен другата неделя на вечеря и да украсим коледната елха.

— За майка ми вечеря значи обяд. Ще мина да ви взема в единайсет и трийсет.

Преди да успее да му възрази, той затръшна вратата след себе си.