Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows of Yesterday [= Relentless Desire], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 94гласа)

Информация

Сканиране
sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
asayva(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Сандра Браун. Сенки от миналото

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954-459-172-9

История

  1. —Добавяне

Единадесета глава

Час по-късно баща й дойде в кабинета. За щастие всички се бяха съобразили с нуждата й от уединение и бяха я оставили да си излее сълзите насаме.

Харв Джаксън отвори вратата предпазливо и като видя дъщеря си, отпусната върху страничната облегалка на кожения диван, с глава, заровена в ръцете й, тихо влезе в стаята.

— Хайде, мила. Хайде да те заведем вкъщи с майка ти — докосна я внимателно по рамото.

Лий вдигна към него подпухналите си от плач очи.

— Тръгнаха ли си всички?

— Да.

Тя подсмръкна, избърса изцапаното си от грима лице и се изправи, подкрепяна от баща си. Сякаш бе опечалена, остави се да я изведе от кабинета. Майка й и родителите на Чад я чакаха в коридора. Амилия отиде при нея и я прегърна топло.

— Защо не останете тук със Сара, докато се върне Чад? Ще се радваме, ако останете. Не мога да си представя какво ще правите сами в онази голяма къща.

— Мисля, че трябва да дойдат с нас в Биг Спринт — намеси се Луис. — Много отдавна не са ни гостували със Сара.

Амилия понечи да възрази нещо, но възпиращата я ръка на съпруга й я накара да замълчи. Вместо нея Стюарт каза:

— Ако имаш нужда от нас, Лий, ние сме тук. По всяко време.

Сълзи, сълзи, които мислеше, че вече са пресъхнали, бликнаха в очите й, когато каза със задавен глас:

— Благодаря ви за всичко. Сватбата беше просто чудесна.

По време на този разговор Луис държеше в ръцете си спящата Сара. Лий остави майка си да занесе детето до буика, а баща й я наметна с палтото от рис и я изведе навън, за да последват Луис. Лий нямаше нужда да бъде подканяна да бърза. Беше й противно да гледа останките от сватбата и последвалия я прием. Отвърна очи от прекрасната допреди часове сватбена торта, която сега приличаше на опустошена развалина. Свещите бяха угасени. Фитилите, които с пламъка си бяха ознаменували тържеството на любовта, сега стояха почернели и безжизнени. Цветята й напомниха за погребението на Грег. Пое дълбоко студения въздух, когато излезе на верандата. Всичко, което беше красиво в този свят, сякаш изведнъж бе започнало да се разлага и тя не можеше да прогони зловонието от ноздрите си.

Луис бе изчаквала нетърпеливо, едва сдържайки езика си, удобния момент да изрази пред Лий по недвусмислен начин мнението си за обрата на събитията. Веднага щом даде Сара на Лий, която бе седнала на задната седалка, и след като потеглиха, тя каза:

— Можех да те предупредя и по-рано, но баща ти ми каза да си гледам работата.

— И сега ти казвам да си гледаш работата. Замълчи, Луис! — обади се Харв.

— Няма. Не сега. Не ти ли казах, че тя прави чудовищна грешка? Не ти ли казах, че ще попадне пак в същата ужасна ситуация, както и преди с Грег? Молихме я да дойде да живее при нас, когато той загина, но не. Трябвало да живее сама. Не можа да измисли друго, ами да роди бебето си в каросерията на някакъв пикап и сега виж в каква каша се забърка. Никога няма да си вземе поука. Не иска и да ме чуе.

— Това си е нейна работа.

Лий ги остави да се разправят. Не се обиждаше, че говорят за нея така, сякаш я няма. Имаше чувството, че не е там. Мислите й бяха далеч, на една безлюдна магистрала, където беше безумие да пътува сама в последните седмици на бременността.

Нали беше й го казал, укорявайки я ласкаво за глупостта й, докато й помагаше? Ти си най-смелата жена, която съм срещал. Беше й казал и това, с бяла, ослепителна усмивка върху загорялото, загрубяло от слънцето и вятъра лице. С набола брада. Сини очи. Очи, които се смееха. Очи, които съчувстваха. С онази кърпа, вързана около челото като апах. Гъста тъмна коса, паднала върху нея. Оттогава никога не беше си връзвал такава кърпа около челото. Трябваше да му каже колко много беше й харесал. Може би някой ден, когато играят тенис или…

А можеше и да не дойде този ден. Господи, какво беше направила?

На онази самотна отсечка от магистралата в онзи летен ден, измъчена от болка и страх, тя му се бе доверила. Макар и непознат тогава, беше оставила живота си в неговите ръце. Защо сега, когато беше негова съпруга, му нямаше доверие? Сега, когато го познаваше, когато го обичаше, защо позволи на страха да я завладее? Не беше ли любовта по-силна от страха?

Ти си най-смелата жена, която съм срещал. Съпругът ти толкова ще се гордее с теб.

Не, няма да се гордее с нея. Не можеше да се гордее със съпруга, която го беше изпратила без утешителна дума, без да го докосне, да го целуне. Щеше да си мисли, че не го обича, поне не с тази щедра, самопожертвователна любов, която беше необходима за оцеляването на брака — такъв, какъвто трябваше да бъде според брачния обет: да живеят заедно за добро или лошо. А ако не разбере колко много го обича? Ако нещо се случи с него и никога не узнае…

— Обърни обратно — изведнъж каза тя.

Назидателната лекция на Луис за това колко глупаво бе постъпила Лий внезапно бе прекратена и тя се обърна и се вторачи в дъщеря си над ръба на седалката.

— Какво?

Без да обръща внимание на смаяното лице на майка си, Лий повтори:

— Татко, моля те, обърни обратно. Аз се връщам.

— Да не си посмял, Харв, тя не знае какво прави. Скъ… — съчувствено започна Луис.

— Обърни колата или спри да сляза. Ще се върна със Сара пеша, ако трябва. Ще остана при родителите на Чад, докато го няма.

— Харв, не можеш да направиш това — каза Луис. Когато колата направи завой, опровергавайки думите й, тя се обърна отново към Лий: — Лий, по-добре е да не го правиш. Ако останеш с него, ще бъдеш нещастна до края на живота си.

— Ще бъда по-нещастна без него. Нали така, Сара? — обърна се Лий към дъщеря си, която я гледаше с одобрителна усмивка. — Ще бъдем нещастни и загубени без него, нали?

— Тогава нямам нищо общо с тази работа — каза Луис. — Не очаквайте от мен…

— Никой не очаква нищо от теб, Луис. А сега замълчи.

Луис зяпна съпруга си, устните й се изкривиха от безмълвна ярост. Тя хвърли още един отровен поглед към дъщеря си. Лий я изгледа спокойно и Луис бе принудена да отмести очи. Обърна се напред и изпъна гръб, обзета от справедливо възмущение.

— Благодаря ти, татко — каза Лий, измъквайки се от колата, когато тя спря.

Харв Джаксън извади багажа й и го сложи на стъпалата пред къщата.

— Лий, за добро или лошо, Чад е твой съпруг. Постъпваш правилно.

— Да, знам — тя целуна баща си по бузата. Навеждайки се напред, заговори през прозореца: — Довиждане, мамо — не получи отговор, но и не го очакваше. На Луис скоро щеше да й мине. Пристъпите й на лошо настроение не продължаваха дълго.

Когато Лий се обърна, щом изпрати родителите си, Дилънови вече я чакаха на вратата. Амилия се усмихваше широко и дойде да вземе Сара от ръцете й. Стюарт се извини, че не може да й помогне с багажа. Той се бе облегнал на патерицата си, а крачолът на панталона му беше празен. Лий побърза да влезе вътре.

Въпреки протестите на Амилия, Лий й помогна да разчистят, тъй като келнерът си беше тръгнал.

— Казах им на всички — на келнера, на цветаря, на всички — да дойдат утре — обясняваше Амилия. — Като се има предвид внезапното заминаване на Чад, влязоха в положението.

Двете миеха чашите от пунша в кухнята. Стюарт гледаше последните футболни мачове от новогодишния ден и държеше Сара на коленете си.

— Аз наскърбих Чад, Амилия — тихо каза Лий. — Когато най-много имаше нужда от подкрепата ми, не му я дадох. Сигурно е много разочарован от мен.

— Той те разбира и те обича, Лий, и независимо как си се държала, преди да замине, знае, че го обичаш.

Тъй като много й се искаше да повярва на това, Лий се обърна към свекърва си с трескави очи.

— Мислиш ли?

Амилия я потупа по ръката.

— Знам го. Не искам да ставам натрапница и да се бъркам там, където не съм желана, но съм добър слушател, ако искаш да ми говориш за това.

 

 

Смелостта, която намери в себе си, бе подложена на изпитание, когато Лий видя репортажа за пожара във Венецуела по телевизията. Беше такъв ужасяващ ад, така алчно поглъщаше запасите от гориво, че беше сред водещите заглавия в световните новини.

За щастие няколко дни Лий беше заета в търговския център, тъй като трябваше да се свалят и приберат коледните украси. Човекът, който трябваше да я замести, докато караше медения си месец, бе повикан на друго място в деня след Нова година. Саксиите с цветя, които щяха да заместят вече увехналите млечки, бяха доставени и трябваше да бъдат подредени в алеите.

Обитателите на „Садъл Клъб Истейтс“ трябваше сами да свалят и да приберат коледната украса. Лий нае двама студенти да й помогнат с украсата на Чад. Отвори им гаража и им показа стаичката, в която трябваше да приберат нещата. Докато ги чакаше, застана до пикапа, паркиран вътре, и обзета от спомени, прокара ръце върху избелялата олющена боя.

Вечерите бяха най-тягостни. Амилия беше доволна от възможността да се занимава със Сара през деня, макар че Лий беше й предложила да я води при жената, която я гледаше. Това предложение бе посрещнато с порой от протести. Стюарт изглеждаше доволен от присъствието на още две дами край себе си, без това да повлияе на ежедневните му занимания във фермата.

Изхранването на огромното стадо от говеда се превърна в истинско предизвикателство, когато от Ню Мексико връхлетя виелица и остави след себе си ниски температури и две педи сняг. Животът в Западен Тексас бе парализиран, тъй като властите не бяха подготвени да се справят с толкова много сняг. Магистралите бяха затворени; училищата и службите излязоха в непредвидена ваканция; всеки, който имаше малко здрав разум, си стоеше вкъщи.

През втория ден от принудителния арест Амилия и Лий стояха в кухнята и приготвяха карамелови бонбони. Стюарт се беше прибрал почти премръзнал, след като беше разпръснал балите със сено за говедата. Гледаше телевизия в дневната и очакваше с нетърпение бонбоните.

— Лий, Чад ще те обикне завинаги, ако се научиш да ги приготвяш. Това момче може да изяде цял фунт от тях наведнъж — каза Амилия, като пусна лъжица от врящия карамел в съд със студена вода. — Сега внимавай, тук е тънкостта. Трябва да си сигурна, че е достатъчно твърд…

— Лий, Амилия, елате бързо — извика Стюарт от дневната. Напрежението му се предаде и на тях и те се спуснаха към стаята, забравяйки за карамела. Първата мисъл на Лий бе, че нещо се е случило със Сара, но един бърз поглед в стаята я увери, че тя все още спи на кушетката.

— Стю… — започна Амилия, но тутакси бе прекъсната.

— Шшшт. Слушайте! — каза Стюарт, като сочеше към екрана на телевизора.

Телевизионният репортер, с карта на Венецуела зад лявото си рамо, съобщаваше нови данни за пожара, който вилнееше повече от седмица.

— Усилията на експертите от „Флеймко“ за потушаване на пожара се оказаха безрезултатни. Днес положението се влоши още повече, когато избухна още един резервоар с няколко хиляди барела необработен нефт. Резервоарът се намира сред няколко други, което прави ситуацията критична. Мерките за безопасност не позволяват на нашите репортери да се приближат на повече от две мили от мястото на събитието, поради което не разполагаме с повече подробности… Дойдоха съобщения, че няколко души са ранени в резултат на експлозията, но нямаме данни за самоличността на ранените и за степента на нараняванията. Ще ви съобщим нови подробности за положението веднага щом получим информация. А сега да се върнем към редовната ни програма.

Стюарт изключи звука с дистанционното устройство. Лий гледаше вцепенена как някаква жена спечели нов хладилник и радостно взе да подскача и да целува водещия на глупавото шоу и едва не го удуши с кабела на микрофона. За Лий имаше нещо неприлично в това да ликуваш от радост, че си спечелил хладилник, когато някъде хора биваха ранявани и… може би умираха.

Дилънови проявиха достатъчно чувство и такт да не й досаждат с банални приказки. Лий знаеше, че те също са разтревожени. И нямаха намерение да я успокояват.

Следобедът се проточи дълго. Никой не беше гладен, но си даваха вид, че всичко е нормално, и седнаха да ядат задушеното, което Амилия бе готвила цял ден.

Когато телефонът иззвъня малко след шест, те се спогледаха, търсейки успокоение един в друг, но не откриха такова. Стюарт се изправи на патерицата си и отиде да вдигне слушалката.

Той отговаряше тихо, сдържано, но Амилия и Лий разбраха, че се отнася за Чад. Когато най-после Стюарт се върна и застана под арката на вратата, най-лошите им опасения се потвърдиха.

— Той е ранен, заедно с още няколко души. Качили са ги на самолета за Хюстън. Всъщност, скоро трябва да пристигнат там.

Лий затвори очи. Беше вкопчила ръце една в друга пред гърдите си.

— Как… как…

— Не знам какво точно е положението му. Обади се някакъв служител от правителството на Венецуела. Английският му беше лош колкото моя испански. Не знам. Можем да се обадим във „Флеймко“, предполагам, но се съмнявам дали там ще знаят нещо повече на този етап. Можем само да…

— Аз тръгвам — каза Лий решително и направи няколко крачки към стълбите с явното намерение да ги изкачи на един дъх и да се преоблече.

— Лий — Амилия протегна ръка към нея. — Не можеш да тръгнеш, без да знаеш какво те очаква там. Няма да те пусна да отидеш сама в Хюстън. Освен това времето… — тя остави скования от мраз пейзаж навън да говори сам за себе си. Голите клони на ореховите дървета бяха покрити с ледени обвивки. — Пътищата и летищата са затворени.

— Тръгвам — каза Лий непоколебимо. — Чад има самолет. Има пилот. Той ще ме закара до Хюстън дори ако трябва да опра пистолет в главата му. Имаш едно камионче — обърна се тя към Стюарт. — Днес разнасяше сено с него. Ще ме закара до летището. Тръгвам — изгледа ги с желязна непреклонност. После изражението й стана жално. — Моля ви се, помогнете ми.

 

 

Лий видя как светлините на пистата приближават все повече, когато пилотът започна да се спуска към частния сектор за кацане в Хюстън. Полетът беше мъчителен. Докато се измъкнат от снежната буря, малкият самолет беше подмятан от ледените ветрове. Лий не получи никаква утеха от пилота, който непрекъснато мърмореше за твърдоглавите женички, дето имат толкова мозък в главата си, колкото и една гумена патица.

Бурята, която бе вилняла в Северен Тексас, тук, в крайбрежния Хюстън, беше оставила след себе си само студен дъжд. Върху мократа повърхност на пистата се виждаха размазаните отражения на светлините. Самолетът мина покрай хангарите, приютили частните самолети, и се насочи към малкия терминал.

Лий впи пръсти в седалката и се помоли на летището да я чака колата с шофьора, както бе обещал Стюарт, за да я откара веднага в болницата. Дори и тогава имаше вероятност да пристигне твърде късно, или да… Не! Нищо лошо нямаше да му се случи. Не беше възможно.

Самолетът нададе един последен вой и спря, а намусеният пилот изключи двигателите. Той напъха в устата си влажната пура, която Лий бе помолила да загаси, и каза:

— Пристигнахме.

— Благодаря ти — откопча колана на седалката и се наведе, за да стъпи на стълбата, която пилотът спускаше пред вратата. Нямаше багаж, освен една чанта, в която набързо бе сложила само най-необходимото. Отново благодари на пилота, когато той й подаде чантата, преди да се отправи начумерено към един от хангарите.

Токчетата на ботушите й затракаха върху бетонената настилка, когато тя се втурна към осветената сграда. Блъскайки остъклената врата, изтича към единствения служител, когото видя в безлюдния терминал.

— Аз съм госпожа Дилън. Има ли някой, който да ме чака?

Портиерът я изгледа от горе до долу с късогледите си очи, спирайки поглед върху коженото й палто и дългата й коса, която се развяваше върху яката.

— Някой да ви чака ли казахте? Не знам, право да ви кажа — отвърна той. — Трябваше ли някой да ви чака?

Като потисна желанието си да изрита метлата, на която беше се подпрял, и да изкрещи, тя каза:

— Благодаря ви все пак — и отново се спусна към изхода, преодолявайки няколко тежки остъклени врати. Тротоарът, докъдето стигаше погледът, беше безлюден. Улицата също беше пуста, с изключение на едно елдорадо, паркирано до бордюра. Тя надникна, но беше празно.

Отчаяно отпусна рамене. Къде беше колата, която трябваше да я откара в болницата? Стюарт я беше уверил…

— Мен ли търсиш?

Сърцето й заби лудо в гърдите. Тя се завъртя рязко и коженото й палто се развя като наметалото на матадор. Той се бе облегнал на стената, притаен в сянката. Ако не беше го познавала, ако не беше го обичала, щеше да се изплаши от него.

Дрехите му бяха мръсни. Единият му крак до коляното беше в гипс, а крачолът на джинсите беше разрязан до бедрото. Другият крак беше обут в каубойски ботуш, изцапан с кал и нефт. Якето му от деним беше разтворено, а отдолу се показваше ризата, неприлично разкопчана. Около челото му небрежно бе завързана кърпа. На стената до него беше подпряна патерица.

Лий пусна чантата си върху мокрия тротоар, направи две несигурни крачки и после се хвърли в протегнатите му ръце.

— О, Боже мой, Чад, скъпи, добре… Скъпи… Добре ли си? Ти си ранен… нали?

— Успокой се, успокой се. Да, добре съм и не, не съм ранен, като се изключи счупената пищялка на крака ми.

— Слава Богу! — тя си пое въздух. — Мислех си… — докосна го и плъзна ръцете си върху всеки сантиметър от него, сякаш да се убеди, че е жив и че е добре, като се изключи счупеният крак. Когато се увери, че няма други наранявания, вдигна очи към него. Дълго се гледаха, всеки поиска прошка от другия и я получи.

Той покри с длани ръцете й, които лежаха върху гърдите му.

— Господи, толкова се радвам, че си тук!

Тя се повдигна на пръсти и притисна устните си върху неговите. Твърдите му силни ръце се сключиха около нея и я привлякоха в смазваща прегръдка.

— Скъпа моя, любов моя! — прошепна, преди устните му да се слеят с нейните. Целувката беше изгаряща, жадна и в нея тя усети същото болезнено, пулсиращо желание, каквото изпитваше самата. Това беше целувка, която потвърждаваше брачния им обет: да се обичат в добри и тежки времена, да споделят охолство или нищета, щастие и болки.

— Чад — каза тя, поемайки си дъх, когато най-после се откъсна от него, — толкова много се безпокояхме. Видяхме репортажа по телевизията, а той беше ужасяващ. После ни се обади някакъв правителствен служител от Венецуела и ни каза, че си ранен, но това беше всичко, което знаехме. Той едва говореше английски — тя спря, за да си поеме дъх. — Аз съм при твоите родители, откакто… Както и да е, те не искаха да тръгвам, но трябваше да те видя. Трябваше да разбера как си, да бъда при теб. Всичко е затънало в сняг и трябваше да…

— Знам всичко.

Това простичко изречение спря словесните й излияния. До този момент не беше се запитала какво прави той тук, на летището.

— Знаеш…

— Позвъних вкъщи преди около два часа. Татко ми каза как си ги юрнала всичките, решена да минеш през огън и вода — или в случая сняг — но да дойдеш при мен.

Тя се изчерви от смущение.

— Може би ще загубиш един много добър пилот. Сигурна съм, че ще напусне след сцената, която му направих у тях. Не искаше да ме превози и аз…

— Татко ми предаде монолога ти дума по дума. Джил няма да преживее това, че е позволил на една метър и шейсет и пет висока брюнетка със сини очи да го заплашва — той се разсмя и тя с наслада слушаше гърления му смях. Колко беше й липсвал този смях!

Докосна кичурите коса, разпилени върху кърпата.

— Какво се случи?

Той сложи ръцете си около кръста й.

— Нищо чак толкова драматично. Това палто е дяволски дебело — отплесна се той за миг. — Бях доста далеч, когато гръмна онзи резервоар. Инстинктивно, като всички останали, и аз се хвърлих на земята да се прикрия. Приземих се в една канавка не както трябва и си счупих крака.

— А другите ранени?

— Още са в болницата.

— Чад, ами да! — извика тя и се отдръпна от него. Сега за пръв път, след като беше преминал първоначалният шок, че го намира жив, тя си даде сметка за състоянието му. — Какво става с мен, не знам! Не трябва да си тук сега. Ти също трябваше да си в болницата.

— Това ми повтаряше непрекъснато и старшата сестра. Опита се да ми даде хапчета, които отказах, да ме измие с гъба, което отказах, и, разбира се, отказах да се съблека. Никога не съм виждал жена, която да има такова желание да свали панталоните на един мъж.

— И какво точно представляваше тази сестра? — попита Лий, присвила очи с привидна подозрителност. — Хубавичка, пъргава, жизнерадостна, от този тип ли?

— Не, грозна, пъргава и войнствена, от този тип — отвърна той и заподскача на здравия си крак, докато нагласи патерицата и се подпре на нея. — Хайде — каза и с лекота се отправи към паркираното елдорадо, въпреки гипса. — Съжалявам, но ще трябва сама да си носиш чантата и освен това ще трябва да ми дадеш отсрочка за пренасянето през прага.

Тя изстрелваше въпросите си, като се задъхваше, опитвайки се да го следва с окачена на рамото чанта.

— Къде отиваме? Сам ли кара дотук? Можеш ли да караш? На кого е тази кола? Какво ще правим?

— Поред: в най-близкия хотел, да, да, на един служител на „Флеймко“, който ми дължи услуга, това е глупав въпрос.

— Ами кракът ти? — възрази тя, като седна на предната седалка. — Нужно е лечение.

— Ти си най-доброто лекарство, което ми трябва в момента — той сложи патерицата на задната седалка, запали мотора, после се наведе към нея и я целуна звучно. Очите му се усмихваха. — Имам право на една брачна нощ и макар че тук не е Канкун, подготви се за меден месец.

 

 

— Бях толкова изплашена — призна Лий.

Лежаха на плюшеното легло в сватбения апартамент на хотел „Уоруик“. Лий предпочиташе по-скромна обстановка, но Чад бе настоял да прекарат медения месец стилно. Служителите на рецепцията започнаха да им обясняват нещо и Лий си помисли, че никога няма да свършат. Очаквайки някоя брачна двойка направо от сватбата, изненадата им беше безкрайна, когато пристигнаха Дилънови с подозрително малко багаж. Младоженецът приличаше на оцелял след гангстерска война бандит, булката беше облечена в джинси, пуловер с поло и палто от рис. Но Лий беше сигурна, че строгите служители никога не бяха виждали по-щастлива брачна двойка от господин и госпожа Чад Дилън.

— Но ти остави всичко, не позволи на никой и на нищо да ти попречи да дойдеш — каза Чад. — Когато говорих с татко и той ми каза, че пътуваш насам, не можех да повярвам. И в същото време можех. Още в началото ти казах, че ти си най-смелата жена, която някога съм срещал.

Лий си играеше с тъмните косми върху гърдите му. Той с готовност се бе съгласил тя да го изкъпе с гъбата. И тъй като правилата на играта изискваха да й отвърне със същото, той имаше удоволствието да я изкъпе във ваната. Сега се бяха излегнали голи върху широкото легло, потопили се в романтичната атмосфера на стаята, построена и обзаведена с единствената цел да създава такова настроение.

— Не смелостта ме доведе тук, а любовта. Исках да дойда при теб.

Той нежно прокара пръста си върху носа й, стигна до ъгълчето на устните й и ги погали.

— Дори след като те оставих в сватбения ден?

— Трябваше да го направиш. Сега знам. Знаех го и тогава. Прости ми, че се държах така, че ти наговорих онези неща.

— Беше напълно права — дръпна косата, увита около ръката му, и тя вдигна лицето си към него. Устните му се плъзнаха върху нейните. — Бях се оттеглил от тази работа още преди да се оженим.

Тя го загледа учудено, сърцето й взе да бие лудо.

— Ти… ти си напуснал?

— Да. Спомняш ли си, когато ти казах, че обучаваме нови хора? Тогава вече бях напуснал, при условие че ще помогна да подготвим човек, който да ме замести. Бях помолил да ми дадат месец отпуск, за да се оженя — планирах дълъг меден месец, нали виждаш, — но когато избухна този пожар и като видяха каква прелест е, знаеха си, че новите момчета няма да се справят. Единственият човек, който беше донякъде подготвен, е в болница с тракция.

— Защо не ми разказа всичко това, преди да тръгнеш? — изведнъж я обзе разкаяние. — Не ти дадох възможност да ми обясниш, нали?

— Трябваше да замина, Лий. Моля те, повярвай ми.

— Вярвам ти — искрено отвърна тя, навеждайки се да го целуне по бузата.

— Но никога повече няма да ми се налага да те изоставям. Сега този крак ще отложи за известно време задълженията ми. Когато оздравея, ще мога да напусна компанията, сигурен, че имат добре подготвен човек. Ще напусна „Флеймко“ завинаги.

— Не мога да искам това от теб, Чад.

Той се засмя.

— Също както онова легло. Ти не ме накара да го сглобя. Аз пожелах — лицето му стана сериозно. — Беше дяволски хубаво, Лий, да върша тази работа. Беше приключение, което се случва на много малко мъже. Спечелих повече пари, отколкото можех да похарча, но бях достатъчно разумен да ги вложа, а не да ги пропилявам. Обичах тази работа, дързостта в нея, удовлетворението да знам, че спасявам живота на други.

Думите му прозвучаха като ехо на думите на баща му, когато се опитваше да обясни на Лий какво беше за него тази работа.

— Но теб обичам повече. Обичам Сара повече. Обичам нашия живот с теб повече. Да се мъкна с тайфа груби мъже, да обикалям света, което вече съм правил няколко пъти, да се боря с тези пожари — това вече не ме привлича. Искам да се занимавам с по-приятни неща, близо до вкъщи, да отгледам дъщеря си, да помисля за други братчета и сестричета, да обичам жена си.

— Сигурен ли си, Чад? Сега мога да приема всичко, което искаш да правиш. Не бих могла да се примиря с мисълта, че съм ти попречила да се занимаваш с нещо, което обичаш.

Сатанинската му усмивка и искрите в очите му трябваше да я предупредят, че разговорът е взел друга посока.

— Ще ти покажа нещо, което обичам да правя и което нямах възможност да правя през последните няколко седмици.

Ръката му се промъкна под чаршафа.

— Обичам да правя това — галеше гърдите й с измамно безгрижие, както опитен кънкьор изпълнява фигурите си с лекота, но всяко движение е пресметнато и отработено. — Обичам да правя това — повтори той. Отхвърли чаршафа и наведе глава, за да я гали с устните си. — Знаеш ли колко много те обичам, Лий? — попита я. — Знаеш ли?

— Да, знам. И аз те обичам. Обичам те — прошепна тя, почти загубила способността да говори. Ръцете му отново опознаваха тялото й. Галеха гърба й, гърдите й, нежния корем, стройните крака.

— Скъпа… — той рязко си пое въздух, когато и тя предприе чувствена атака. — Обичам те, Лий. От самото начало, от момента, когато се обърна към мен с такова сляпо доверие, оттогава те обичам.

— Толкова се страхувах, че нещо ще се случи с теб и няма да знаеш, че те обичам. Обичам те. Много.

— Никога не съм се съмнявал.

— О, Чад… моля те… моля те.

— Удоволствието е мое — както винаги, докосването му я пренасяше във върховни селения, където чувствата й бяха изпълнени само с него и не оставаше място за нищо друго. Той имаше сърцето й, душата й, тялото й, беше взел всичко това с пълното й съгласие. Тя се извиваше под ръката, която я обичаше с ненадмината нежност, и усети как я поглъща вихърът от чувства и понася и двамата.

— Чад, кракът ти?… Гипсът?…

— Всичко ще бъде наред — увери я той, когато тялото му покри нейното. — Имай ми доверие.

Винаги му се бе доверявала.

Край
Читателите на „Сенки от миналото“ са прочели и: